Клер Лоримър
Господарката (12)

Глава десета
Август 1894 — декември 1895 година

Веднагае щом като Сезонът приключи, семейството се върна в Хавърхърст. Дори Grandmère изглеждаше радостна да ги види, а Доди сияеше от удоволствие.

— Липсваше ми толкова много — каза тя. — Можеш ли да повярваш, Уилоу, но Grandmère позволи на мистър Макгил да ме извежда в градината и да седя със стола си на моравата. Има толкова много неща за гледане и за научаване. Мистър Макгил ми дава уроци по естествознание.

Доди беше почти на четиринадесет години и фигурата й вече бе започнала да се развива. На Уилоу й се струваше, че заедно с тази нова зрялост момичето беше придобило също и нова емоционалност. Името на учителя присъстваше неизменно в разговора й и бе лесно да се види, че Доди беше издигнала в култ този приятен, добросърдечен и мил мъж, който беше открил света за нея.

— Много съм ви благодарна за всичко, което направихте за Доди — му каза Уилоу при следващата си среща с него. — Тя е толкова щастлива през тези дни, а смехът й е така заразителен, че дори чух как баба й отстъпила пред нейния чар и й позволила да напуска пределите на къщата.

Мъжът с жълтеникавочервената коса и пъстри очи погледна сериозно Уилоу и каза:

— Мис Доди направи също много и за мен, лейди Рошфорд. Тя ми помогна отново да видя света през невинността на нейните очи. Правейки това, аз разбрах колко много красота има там за този, който може да я види. Знаете ли, лейди Рошфорд, аз не чух нито една нелюбезна дума или оплакване от страна на мис Доди. Тялото й може да е недъгаво, но нейната душевност е безупречна.

Не само отличният напредък на Доди зарадва Уилоу при завръщането й вкъщи. Най-после родителите й бяха решили да направят дълго отлаганото посещение при дъщеря си.

Сега, за радост на Уилоу, Роуел изглежда желаеше не по-малко от нея да направи гостуването на родителите й възможно най-приятно. Той положи много усилия, за да се държи очарователно със своите тъст и тъща, както и да бъде внимателен и нежен към Уилоу по време на техния престой.

— Мисля, че трябва да се съгласиш, татко, че аз все пак направих правилен избор — каза щастливо Уилоу към края на първата седмица от техния престой в имението Рошфорд. — Ти и мама не може да не сте забелязали колко съм щастлива и какъв чудесен съпруг имам.

Уилоуби Тетфорд кимна с глава. Неговото отношение към зет му явно се бе променило.

— Признавам, че бях извънредно строг в своята преценка към Роуел — каза без предисловие той. — Трябваше да дойдем по-рано, мила моя, но майка ти и аз не искахме да те притесняваме през тези три години. Чувствахме, че може да те объркаме, ако бракът ти не върви добре, както си мислихме ние. Но виждаме, че нашето безпокойство е било неоснователно, тъй като твоят инстинкт е бил по-здрав от този на баща ти.

„Баща ми се разбира отлично с цялото семейство“, мислеше си щастливата Уилоу. Той беше купил чудесни подаръци на всеки един от тях, всички внимателно подбрани според индивидуалността на притежателя му. Имаше чифт хубави ловни пушки за Роуел.

— Уилоу ми писа, че стрелбата е вашият любим спорт — каза той на своя доволен зет.

За Пелам беше купил последните модели на фотографската техника и избрани плочи с най-новите музикални хитове.

— Чух, че обичате да танцувате — каза той, а сините му очи блестяха весело.

За Франсис имаше фотоапарат Кодак.

— Четохме, че вашият принц на Уелс е запален фотограф и си помислихме, че това може да се хареса и на вас, момчето ми!

За Тоби имаше великолепен микроскоп. Един поглед към развълнуваното му лице беше достатъчен, за да се разбере удоволствието му от подаръка.

За Grandmère и леля Мили той беше купил кашмирени шалове; за Доди — магически фенер, а за Рупърт една цигулка „Гуарниери дел Джезу“.

— Съжалявам, че не е „Страдивари“ — каза извинително той, — но ми казаха, че тази във всяко едно отношение не й отстъпва! На теб не ти дадох нищо, нали, скъпа моя? — каза на Уилоу той. — Но старият ти баща не те е забравил, както, сигурен съм добре знаеш. Подаръкът ти трябва да пристигне от Лондон всеки момент.

Подаръкът се оказа една великолепна картина от Ван Дайк — една от най-известните творби на художника на религиозна тематика с огромна стойност.

— Знам, че такива неща ти харесват, нали? — попита нежно той. — Ще стои много добре в онази дълга галерия; мога да си я представя.

Картината така и не беше закачена, докато родителите на Уилоу бяха в Англия, поради техните непрекъснати ангажименти. Цялото семейство, с изключение на Grandmère, леля Мили и Доди посети летните конни надбягвания в Гудуд и се радва на възбудата от връчването на „Купата на Гудуд“. Те отседнаха в хотел по време на тридневното си пребиваване там, като заведоха почти цялата прислуга — многобройните слуги, лакеи и кочияши. След това отидоха за една седмица на остров Уайт за регатата. Уилоуби Тетфорд се радваше на всякакви новости, каквото беше плаването с яхтата на Роуел и когато се върна в имението Рошфорд, той заяви, че ще купи и една за себе си, но такава, че да може да се сравнява с яхтата на принца на Уелс „Британия“.

В Хавърхърст той и съпругата му се срещнаха отново с всички стари приятели, които имаха в околността от времето преди пет години, когато бяха живели тук едно лято. И двамата — Уилоуби Тетфорд и Беатрис, тихата квакерка, на която Уилоу толкова много приличаше, бяха желани гости, където и да отидеха; той — заради неговият ентусиазъм към живота, за забавните му анекдоти и големият му афинитет към финансови афери; тя — заради нейното спокойно и ведро държание, което бе в контраст с шумната, енергична и весела природа на съпруга й.

Много странно, но Уилоуби Тетфорд беше добре разположен към Рупърт и намери свой начин да поговори с момчето.

— Да се бия с други мъже в тези кървави войни, не ми е по вкуса, както и на вас — каза направо американецът. — Според мен, твърде много се говори за честта и славата, а за проклетата страна на войната, за мръсотията, страданията и жестокостта се казва твърде малко. Нека се молим на Бога повече да няма несъгласие между нашите две страни, въпреки че аз не съм доволен от този англо-венецуелски спор. Надявам се Конгресът да не се намесва, защото в противен случай отново ще бъдем във война с Англия — една потресаваща перспектива.

Бавното възстановяване на Рупърт се ускори и състоянието му стана близо до нормалното, когато Уилоуби Тетфорд даде като прощален подарък на семейството една блестящо нова френска кола „Панхард“. Двигателят с вътрешно горене беше монтиран под капак и бе последното подобрение на германския изобретател Готлиб Даймлер. Тя се славеше с предавателния си механизъм, амбреажа, с крачната спирачка и с педала за газта.

— Вероятно ще имате нужда от механик, който да се грижи за двигателя — каза бащата на Уилоу, докато Рупърт обикаляше отново и отново около колата в ням възторг, а бледото му лице се беше оживило от възхищение.

— Ще помолим Ейдриън Форбс да дойде и да ни помогне, ако имаме затруднения — каза Уилоу, пренебрегвайки сърдития поглед, с който я стрелна Роуел.

Въпреки всичко, което той й беше казал, тя не вярваше, че има нещо наистина лошо в дружбата между двамата мъже. Нещо повече, тя смяташе, че Ейдриън Форбс, с неговия безгрижен характер би бил подходяща компания за тихия, напрегнат Рупърт.

След като родителите й заминаха за Америка, Уилоу вече имаше време и реши да покани Джеймс Макгил да й помогне да закачат картината от Ван Дайк, а след това да каталогизират всички картини в имението. Роуел й беше казал, че нямало списък на предметите на изкуствата в имението, тъй че той не възрази да поканят мистър Макгил да се заеме с тази работа, още повече че той изглежда имаше познания в тази област.

Джеймс Макгил остана доволен от това. Новата учебна година още не беше започнала и той се нуждаеше от допълнителни средства. Донесе много от своите книги на Уилоу, които щяха да им помогнат при разпознаването на художниците. Тези илюстровани издания бяха останали от баща му, който, както Джеймс сподели с Уилоу, се интересувал от изкуство и е щял да бъде сериозен колекционер, ако е можел да си го позволи.

Двамата с Уилоу тръгнаха по дългата галерия и минаха през стълбите, като внимателно разглеждаха картините. Те сваляха всяка една от стената, а Нели им бършеше праха и почистваше съответното място на стената.

Джеймс скоро започна да гледа с широко отворени очи, когато разбра каква ценна колекция притежава фамилия Рошфорд.

— Много от тези картини са безценни — каза той на Уилоу. — Всички те са оригинали, доколкото мога да преценя. Единствено картината на Гейнзбъроу, която се намира в библиотеката, е копие.

Уилоу отдаде малко внимание на това изказване и съвсем случайно спомена за забележката на Джеймс пред Роуел същата вечер, когато се оттеглиха в спалнята след вечеря. Роуел я изгледа скептично.

— Този приятел трябва да греши относно Гейнзбъроу. Спомням си, че Grandmère сподели, още когато бях момче, че дядо й я е подарил като сватбен подарък скоро след като се оженили.

— Тогава мистър Макгил трябва да е сбъркал — каза Уилоу. — Ще говоря с него утре сутринта.

Но мистър Макгил беше непреклонен. Той отиде в библиотеката с една от книгите за изкуство на баща си и с една лупа, която той подаде на Уилоу.

— Ако погледнете илюстрацията в тази книга, ще можете да видите даже с невъоръжено око, че двата подписа имат твърде малка прилика. Това не е оригинал.

Уилоу погледна несигурно Макгил.

— Но, мистър Макгил, ако това е копие, съпругът ми щеше да знае. Никой не би сменил оригинала без разрешение. Не мога да разбера.

— Извинете, милейди! — каза Нели зад нея. — Може би мистър Франсис ще знае нещо повече за това. Един ден той беше тук заедно със Стивънс, милейди. Хари ми се оплака, че той едва не си счупил врата, докато занесе картината до каретата. Можете да го попитате за това.

Уилоу почувства тръпки да лазят по гърба й, но тя с нищо не показа вътрешното си смущение.

— Ще трябва да говоря с мистър Франсис — каза безгрижно тя. — Може би я е занесъл, за да бъде почистена или нещо от този род.

Тя усети погледа на Джеймс Макгил върху себе си и бузите й почервеняха. Шестото й чувство я предупреждаваше да не задълбочава темата сега, а при първа възможност да говори насаме с Франсис.

— Не знам защо си го направил — каза спокойно тя, — но искам да ми кажеш истината, Франсис. Къде е оригиналната картина от Гейнзбъроу, която беше закачена в библиотеката? И защо си сменил оригинала с копие, без да кажеш на Роуел или на мен причините, които са те принудили да го направиш?

Лицето на Франсис пребледня, а сините му очи издаваха безпокойство и като ги сведе надолу, той се взря в краката си. Уилоу, която винаги бе чувствала, че не може да му има доверие, сега не се съмняваше, че той беше виновен за замяната.

— Не виждам какво те засяга това?

Уилоу усети как гневът се надигна бързо в гърдите й.

— Засяга ме и то много. Изглежда забравяш, че аз съм съпруга на Роуел и следователно господарка на тази къща. Имам право да знам всичко, което става тук, Франсис.

— Предполагам, че само ти си го забелязала — каза ядосано той. — Не вярвам някой друг от семейството да разбере. Никой никога не е проявявал и най-малък интерес към семейните антики, докато ти не реши да ги каталогизираш. Но кой ти каза, че аз имам нещо общо с Гейнзбъроу?

— Никой не ми е казвал — отговори студено Уилоу. — Не разбираш ли какво си направил, Франсис? Взел си нещо, което не е твое, нещо много ценно.

Погледът му се впи предизвикателно в нея, но после той сведе очи надолу. Изражението му стана напрегнато и той несигурно каза:

— Ако призная, че съм я взел, предполагам, че ще кажеш на Роуел.

Уилоу погледна своя девер с недоумение.

— Разбира се, че Роуел трябва да знае — каза тя. — Но какво те накара да направиш такова ужасно нещо, Франсис? Трябвало е да знаеш, че рано или късно някой ще открие подмяната на картината.

— В тази къща? — запита саркастично Франсис. — Докато ти не дойде тук, Уилоу, никой от семейството не забелязваше какво виси по стените. Този Гейнзбъроу струва страхотно много пари, а… а аз имах нужда от тях.

Уилоу беше поразена. Тонът на Франсис не беше на човек, който се извинява или съжалява. Звучеше така, като че ли очакваше тя да види логиката в това, което беше извършил.

— Ако си имал толкова голяма нужда от пари, не можа ли да помолиш Роуел да ти даде по-рано полагаемата ти се месечна сума? — попита тя.

Погледът на Франсис отново срещна нейния, а изражението му бе предизвикателно.

— Мислиш ли, че можех да го направя? Моят скъп брат не желае да прави такива услуги. О, не защото не може да си го позволи… — добави горчиво Франсис, — … но както казва надуто той, чувствал се задължен за мое добро да настоява да живея в рамките на моите собствени средства. Като че ли с двеста лири годишно ще мога да покрия всички разходи, които направих напоследък!

— Мадлен Вилие — каза тихо Уилоу повече на себе си, отколкото на Франсис. Най-сетне тя започна да разбира. Даже почувства известно съжаление към момчето.

— Къде са парите, Франсис? — попита спокойно тя.

Той погледна встрани с неспокоен поглед.

— Няма ги. Изхарчих ги!

— Но ти не може да си изхарчил всичките! — извика Уилоу, невярваща на ушите си. — За какво, Франсис? Дългове ли имаше?

Франсис отново извърна поглед. Очите му отбягваха нейните, а по бледите му бузи внезапно изби червенина.

— Не, нямах дългове. Купих на Мадлен няколко бижута… — гласът му заглъхна и премина в шепот.

— Но, Франсис, те трябва да са били много ценни и следователно — скъпи. Сигурно мис Вилие не е приела тези подаръци! Това дори не са подаръци за годеж, тъй като ти нямаш намерение да се жениш за нея!

Бузите на Франсис станаха тъмночервени. Той мълчеше.

— Тогава любовта ти към нея трябва да те е заслепила — каза Уилоу повече на себе си, отколкото на младия си девер. — Трябвало е да разбереш, че тя не заслужава чувствата ти, Франсис. Никое добре възпитано момиче, не би приело такива подаръци. Тя не би могла да сподели с леля си, с която живее, защото знам със сигурност, че мисис Медоус не би й позволила да ги приеме — добави тя, а в съзнанието й изплува образа на възрастната лейди с голямата слухова тръба в ухото (защото тя беше почти напълно глуха), която Мадлен доведе един следобед на чай, при престоя им в Лондон.

— Мадлен не смята, че леля й има някакво право да й диктува как да живее — каза Франсис, очевидно цитирайки момичето. — Тя е на двадесет и три години и казва, че сега има право да гласува за всички неща, които стават в страната и че сама е в състояние да решава кое е най-доброто за нея.

— В такъв случай тя е направила голяма грешка — отговори рязко Уилоу, — като е приела твоите подаръци, Франсис, тъй като по този начин ще се чувства задължена към теб, дарителя. Сега тя няма да може да ти възразява, ако ти се отнасяш към нея като към… е, като към платена метреса. Тя трябва да знае това.

— Тя не мисли така — каза Франсис не без горчивина в гласа, разкривайки по този начин факта, че бе разчитал на известни любезни услуги от нейна страна, но които въпреки всичко, тя му беше отказала.

— Франсис, та тя не те обича! — извика Уилоу. — Не виждаш ли, че тя те използва? Ако наистина те обичаше, нямаше да настоява да харчиш пари за нея — пари, които тя много добре знае, че ти не притежаваш.

— Един ден ще имам много пари — горещо възрази Франсис. — И както казва Мадлен, защо да не им се порадваме сега, докато сме все още млади? Ще остарея, когато стана на тридесет, а Мадлен… тя може да се е омъжила за някого дотогава.

Уилоу беше силно шокирана. Без да има намерение да разкрива характера на момичето, в което той беше влюбен, Франсис все пак ясно бе показал нейната низост. Колкото по-бързо се отървеше от нея, толкова по-добре. Но как да стане това? — питаше се тя. Франсис нямаше да иска да се подчини на нейните нареждания.

— Ако Роуел разбере това, той ще се чувства задължен да го съобщи и на Grandmère — каза замислено тя. — Но ако има някаква възможност картината на Гейнзбъроу да се закупи отново…

Лицето на Франсис най-напред доби изражение на изненада, а след това бе озарено от надежда. Той беше много по-изплашен от това, което можеше да му се случи, отколкото от онова, което бе позволил на Уилоу да види.

— Мога да я откупя, — ако имам парите — каза бързо той. — Видях я миналата седмица в галерията, на която я продадох в Лондон.

— Колко ти платиха за нея, Франсис?

Бледите му бузи пламнаха от смущение и той се спря, преди да отговори дръзко:

— Пет хиляди гвинеи^[1].

— Пет хиляди гвинеи? — повтори невярващо Уилоу. — Но Франсис, с тези пари можеше да живееш в Лондон в най-голям лукс и… — прекъсна изречението си тя, като си даде сметка, че той никога нямаше да може да обясни проявата на такава финансова независимост.

Франсис мълчеше.

— Мисля, че мога да събера парите — каза бавно Уилоу, — но преди да ми благодариш, Франсис, както виждам, че имаш намерение да постъпиш, трябва да те предупредя, че има една цена, която ти трябва да заплатиш. Очаквам да ми дадеш дума, че никога повече няма да се виждаш с Мадлен Вилие. Това е за твое добро, Франсис.

Устните на Франсис образуваха една плътна, грозна линия.

— Никога няма да се откажа от нея — каза той. — Не можеш да ме накараш да го направя, Уилоу.

— Не, аз не мога да те принуждавам да действаш против волята си — отговори спокойно тя, — но трябва да знаеш, че Роуел и Grandmère могат да те принудят, точно както принудиха Рупърт да отиде в армията против неговото желание. Ще бъдеш наказан, както Рупърт беше наказан. Нещо повече, тъй като досега винаги си бил любимец на Grandmère, не смея да си помисля за горчивината, която ще изпита, когато разбере, че си способен на такава нечестна постъпка. Може би греша, като ти предлагам закрила от последиците на твоите действия, но искам да го направя, тъй като съм загрижена както за твоите интереси, така и за интересите на цялото семейство. И най-вече, не искам Роуел да бъде нещастен, ако има начин да му го спестя. Той ще бъде ужасен, когато научи, че собственият му брат е откраднал от него.

— Ти би направила всичко за Роуел, нали? — каза с горчивина Франсис. — И мислиш, че той не може да направи нещо лошо? Но аз мога да ти кажа, че…

— Не искам да слушам твоите коментари за моя съпруг — гневно го прекъсна Уилоу. — Знам, че негодуваш срещу факта, че Роуел е най-големият, че той е наследникът и че може да упражнява контрол върху живота ти, така че е по-добре да мълчиш по въпроса за брат ти. А сега бих искала да чуя твоето решение относно Гейнзбъроу. Да ти дам ли пари, за да го откупиш?

В тона на Уилоу имаше нещо, което не позволяваше да се спори, и Франсис го разбра. Той беше изненадан, защото я смяташе за доста глуповато момиче, което сляпо обича Роуел и изглежда позволява на Grandmère да упражнява контрол в семейството без каквато и да е спънка — може би само въпросът за Доди бе едно изключение. Той си призна, че в този момент тя бе показала изненадваща решимост.

Мозъкът му работеше трескаво. Нямаше да му коства нищо да обещае това на Уилоу. Можеше пак да се вижда с Мадлен — макар и тайно — въпреки че на Мадлен нямаше да й хареса една такава тайна връзка. Тя открито му бе признала, че една от причините, поради която се отнасяше благосклонно към него като ухажор беше, че неговото семейство има много по-здрави социални връзки и е много по-желано в обществото, отколкото нейното собствено семейство, а ето че сега той нямаше да може да се вижда повече с нея на публични места. Но поне оставаше някакъв шанс.

— Добре, ще я зарежа — излъга той с монотонен, безчувствен глас.

Уилоу, която не очакваше от него да се предаде толкова лесно, го изгледа замислено. Можеше ли да му има вяра? — чудеше се тя. Правилно ли постъпи, като взе нещата в свои ръце, когато всъщност Роуел беше този, който трябваше да възпитава своя по-малък брат? А и това си беше още една тайна, която тя не можеше да сподели със съпруга си.

Разумът надделя над интуицията й и тя се упрекна, че беше сметнала, че един джентълмен — при това един Рошфорд може да не удържи думата си.

— Тогава имам ли твоето обещание, Франсис? — попита тя.

Франсис я погледна право в очите и без да мигне й обеща.

Няколко седмици по-късно картината на Гейнзбъроу беше върната на мястото й, а отсъствието й от къщата бе обяснено от Уилоу с изпращането й за почистване. Джеймс Макгил подозираше, че не това се беше случило в действителност, но никой друг освен Уилоу, Франсис и Силви не знаеха истината.

— Толкова много пари за едно такова дело! — възрази Силви, гостувайки им за коледните празници, когато Уилоу й разказа за случилото се.

— Но семейство Рошфорд сега е моето семейство — опита се да обясни Уилоу.

Силви въздъхна дълбоко.

— Братовчедът Роуел е станал много щастлив мъж в деня, в който ти си се съгласила да бъдеш негова съпруга, Уилоу — каза спокойно тя. — Пожелавам ти късмет и щастие през Новата година, cherie, защото ти наистина го заслужаващ.

Но 1895 година не донесе на Уилоу най-съкровеното й желание.

— Може ли да съм се повредила, Тоби? — попита го тя на годишнината от смъртта на детето си по време на едно от своите чести посещения в лабораторията му. — Да не би вече да не мога да имам деца?

Тоби погледна озадачено тъжното лице на Уилоу. Никой не знаеше по-добре от него колко често Роуел отсъстваше от къщи и той предполагаше правилно, че държанието на брат му към младата му съпруга далеч не беше такова, каквото подобава на един влюбен в жена си мъж. Пелам му беше казал, че сега Роуел бил напълно погълнат от своята метреса и че той бил по-скоро „женен“ за нея, отколкото за Уилоу, тъй като Джорджина му беше родила син. Детето вече беше на девет месеца и къщата, която Роуел беше купил за метресата си в Челси, била изпълнена с весела, домашна атмосфера.

Пелам бил поканен там от Роуел, за да поиграят на карти.

— Джорджина има гледачка за детето, така че разполага с много свободно време, за да се наслаждава на живота в Лондон заедно с Роуел — каза той на Тоби.

— Майчинството е променило вида й и сега тя изглежда още по-чувствена от преди. Направо е взела ума на Роуел.

„Затова не е чудно, че Уилоу не е забременяла още“, мислеше си притеснено Тоби.

— Може би не си укрепнала още от последната си бременност — каза той, като се опита да я успокои. — Понякога трябва да мине малко време, преди жената да възвърне силата си. Не се тревожи за това, драга моя — добави любезно той и се опита да отклони вниманието й, като й разказа за напредъка, който е постигнал в работата си по предаването на болестите.

Уилоу забравяше за малко тревогите си, когато беше в компанията на Тоби. Неговият ентусиазъм беше заразителен и тя сподели вълнението му, когато той й каза, че прочел в едно списание по медицина, как един лекар на име Вилхелм Рьонтген открил така наречените рентгенови лъчи, в резултат на което станало възможно да се вижда през плътта на човешкото тяло навътре, чак до костната система.

— Това ще бъде от огромна полза за хирургията — каза замислено Тоби, като изпусна очилата си, разсеяно почиствайки ги във възбудата си. — Само си представи, Уилоу, с помощта на тези лъчи човек ще може да установява веднага състоянието на счупена кост и да вижда как най-добре да я намести.

Уилоу отново беше изненадана от способността на Тоби да разбира новите идеи и да прави изводи по най-сложните теории и открития. Отново я порази факта колко по-голяма беше неговата интелигентност от тази на братята му и колко тъжно беше, че не може да следва медицина.

Изглеждаше й най-естественото нещо на света да се обърне към него, когато почувстваше необходимост от съвет.

— Отнасям се към теб като към нещо средно между лекар и изповедник, нали? — изказа негодувание от себе си тя, знаейки че Тоби няма нищо против това. — Точно ти си брата, който винаги съм мечтала да имам — продължи тя, — но никога не съм мислила, че един ден ще имам девер, който да запълни тази празнота в моя живот. Тоби, когато стане време да се ожениш и да се преместиш в твой собствен дом, страхотно ще ми липсваш.

— Тогава да си остана ерген, а? — попита спокойно той.

Уилоу поклати глава.

— Не, не трябва, Тоби! Абсолютно не съм съгласна с това. Ти ще бъдеш най-прекрасният съпруг и баща също. И макар че това може да не бъде в мой интерес, аз ще се постарая да ти намеря идеална съпруга.

— Не е необходимо да правиш това, Уилоу — отговори енергично Тоби, а лицето му почервеня. — Аз съм женен за моята работа и това е всичко.

Той не добави, че може да промени намерението си да остане ерген за в бъдеще, ако Уилоу не беше женена за Роуел. Но една такава мисъл не можеше да му достави удоволствие, така че той бързо я изгони от съзнанието си.

— От лекар или от изповедник имаш нужда днес? — попита безгрижно той, когато тя се намести удобно на обичайния си стол до прозореца.

Беше облечена в много семпла бледосиня рокля с малка, висока яка и малки бисерни копчета. Косата й беше прихваната отзад със синя панделка и така изглеждаше далеч по-млада от своите двадесет и една години.

Макар че първоначално Уилоу се усмихваше, когато започна да говори, бързо посърна.

— Тревожа се за Рупърт, Тоби. Той сигурно се чувства много самотен. Изглежда няма интерес към нищо, освен към своята музика.

Тоби въздъхна. После, гледайки замислено, спокойно каза:

— Мисля, че Рупърт трябва да отиде да живее далече от тази къща. Животът тук никога няма да бъде лек за него, щом като не може да се радва на нормални взаимоотношения. Ще бъде много по-щастлив, ако му се разреши да продължи връзката си с Ейдриън Форбс, която, както знаеш, Роуел забрани. Може би не е редно да се разрешава на едно такова другарство да се развива, обаче все пак то съществува. Сигурно светът осъжда Оскар Уайлд, но аз чувствам симпатия към него и към тези като него, включително и към Рупърт. Ние не сме виновни за това какви се раждаме или как животът моделира нашите души, нашата любов. Съжалявам, че трябва да го кажа, но той не винаги ни управлява мъдро, въпреки нашите най-добри намерения.

Уилоу погледна Тоби с любопитство. Интересът й към него нарасна, като чу тези оригинални възгледи.

— Роуел осъжда много остро мистър Уайлд — каза тя. — Казва, че той не би трябвало да съгрешава по такъв ужасен начин. Но две години в затвора, осъден на тежък принудителен труд, Тоби, това е ужасно и страшно наказание за такъв изтънчен и чувствителен писател като него, нали?

— Роуел разбира само това, което самият той чувства — каза Тоби. — И така е не само с него, но и с много други хора. Ето защо той не изпитва съчувствие към Рупърт или разбиране към неговите особени интереси. Но вечерта, когато Роуел ни заведе в Ковънт Гардън, нямаше човек, по-запленен от музиката от Рупърт. А в същото време Роуел беше отчайващо отегчен от нея.

За щастие двамата братя споделяха поне любов към стрелбата и изненадващото бе, че Рупърт, който нямаше влечение към други спортни прояви, беше отличен стрелец. През есента той като че ли надмина себе си в този спорт и когато зимата наближи, всички чуха, как Роуел поздрави по-малкия си брат за неговата изключително точна стрелба. За съжаление неволно той се показа груб, промърморвайки:

— Жалко, че не можа да удариш и толкова много дервиши в Египет!

Когато Рупърт напусна стаята, устните му бяха свити в тънка линия. Уилоу въздъхна. „Само ако Роуел можеше да покаже малко повече чувствителност“, мислеше си тъжно тя, когато приятната атмосфера, преобладаваща през последните няколко месеца, се помрачи от създалото се настроение. Беше ясно, както Тоби бе посочил, че Роуел не може дори да си представи как се чувства Рупърт.

„Или как се чувствах аз, когато загубих детето си“, мислеше си Уилоу. Но Тоби можеше да разбере нейната мъка и да й предложи мълчаливата си подкрепа. Наистина ли въображението беше толкова важно за разбирането на ближния?

— C’est tout — това е всичко! — каза Силви, когато Уилоу й разказа за възгледите на Тоби. — Чувствителност и въображение! Това е изключително важно, особено между любовници, ma cherie Уилоу. Ето защо аз изпитвам такава радост с моя любовник в момента. Той е артист и макар че няма пукната пара, а му липсва и голяма надежда за слава, той ме разбира чудесно и притежава голяма чувствителност, а аз го обожавам!

— Ще се омъжиш ли за него? — попита Уилоу, като се смееше на екстравагантните изказвания на Силви.

Тези прями извинения от страна на тази очарователна млада французойка отначало бяха малко я шокирали, но вече беше свикнала със Силви и смяташе, че самата тя се беше променила в посока на една по-голяма нюансираност в позицията й спрямо условностите.

Силви обаче не беше на това мнение.

— Ти си си родена конвенционалистка, cherie — каза тя, като прегърна Уилоу. — Винаги мислиш за брак и никога за удоволствието от самата любов.

— Наистина ли имаш предвид любовта, когато говориш по този начин за нея, Силви? — попита с любопитство Уилоу. — Или може би искаш да кажеш, че това е страст? Смяташ ли, че е възможно да имаш съвършена връзка с мъж, с който се любиш чудесно, но имаш малко общо с него по начина на мисленето си?

Силви я погледна с любопитство. Струваше й се, че тя не поставя този въпрос инцидентно, а че това си бе чисто личен въпрос, засягащ самата Уилоу.

— Не мога да ти дам отговор, cherie — каза тя. — Не мисля, че някога съм била истински влюбена в някой мъж… поне не до такава степен, че моите сетива и чувства да са били в унисон с тези на другия. Може би, ако намеря такъв мъж, бих се изкушила да се омъжа още веднъж. Но дотогава…

Уилоу каза замислено:

— Нямаш ли по-особено чувство към Тоби, Силви? Колкото по-добре го опознавам, толкова по-приятен мисля че е. Знам, че не е толкова красив, колкото братята си, но пък е толкова разбран! Той би бил прекрасен съпруг — само дето е много погълнат от работата си. Ще бъде толкова хубаво, ако двамата се влюбите един в друг. Знам, че той много те харесва.

— Ах, Тоби! — възкликна Силви. И за пръв път със сериозен вид продължи: — Разбирам много добре защо го намираш толкова sympathique^[2], Уилоу, но аз… е, макар и да изпитвам най-добри чувства към него, струва ми се, че скъпият Тоби е прекалено сериозен за мен. Имам нужда от някой, който да се смее с мен, да танцува с мен, да пие вино с мен, да се люби с мен винаги, когато пожелая това. А аз по природа съм très exigente^[3] — изисквам от моите любовници постоянно внимание.

Тя отново се засмя, добавяйки:

— Виждаш ли, chiere, аз съм една papillon, една пеперуда. Не искам да приемам живота на сериозно, както ти правиш. Егоистка съм и живея единствено за мое собствено удоволствие.

— Което съвсем не е вярно! — каза Уилоу и прегърна приятелката си. — Ти се правиш на лекомислена, но криеш истинската си същност под тази преструвка. В края на краищата не мисля, че си много по-различна от мен, Силви.

Сякаш за да оправдае това мнение на Уилоу, държанието на Силви през тази Коледа граничеше със скандалното. Тя флиртуваше забавно, но дръзко с Пелам, навличайки си възмущението както на Grandmère, така и на майка си — братовчедката Люсиен.

— Такова поведение може да е admissible à Paris^[4] — каза лейди Рошфорд с леден глас, като заговори на френски в яда си, — но аз няма да разреша такава… такава relachement^[5] в тази къща.

— Това бяха само братски целувки, лельо Клотилд! — отговори Силви и погледна невинно с широко отворените си очи, в чиито кафяви дълбини трептеше едно ясно забележимо пламъче. — Нали, Пелам?

Пелам се опитваше да прикрие собственото си забавление от реакцията на баба си. Във всеки случай със сигурност тези целувки не бяха „братски“. Ако не беше факта, че Уилоу бе тази, която той истински желаеше, то той би се изкушил и би се впуснал в една любовна авантюра със Силви. Но той копнееше да държи в ръцете си стройното, изящно изваяно тяло на Уилоу. Не можеше да забрави онази открадната целувка в оранжерията, когато бяха в Лондон. Прегръдките на другите жени не успяха да уталожат силното му желание към нея. Той чувстваше, че не всичко върви добре между нея и Роуел. И как можеше да върви като Роуел отсъстваше толкова често от къщи? Той чувстваше също така копнежа и необходимостта на Уилоу да обича и да бъде обичана, които тя не успяваше да скрие напълно зад изражението си на задоволеност.

Самият той умееше умело да прикрива своите чувства. Знаеше, че Уилоу бе напълно лоялна към своя съпруг и мисълта да му изневери нито веднъж не бе минала през ума й. Ако и да е присъщо на жените да желаят ласкателството, поддържащо тяхното его, Уилоу не искаше и да знае за чувствата на Пелам към нея.

„Но аз мога да почакам“, мислеше си Пелам, докато играеше валс със Силви или седеше до нея в каретата, или шепнеше комплименти в нейното красиво, малко ухо, докато се разминаваха по стълбището. Той разбра, че ако направи една малка нощна разходка до спалнята на своята братовчедка, то сигурно щеше да намери добър прием там. Но както много мъже преди него, той не се стремеше към това, което лесно можеше да постигне; той искаше това, което не можеше да има — недостъпната Уилоу.