Клер Лоримър
Господарката (26)

Глава двадесет и четвърта
Април 1905 — април 1906 година

Уилоу и Нели завариха имението Рошфорд в пълна бъркотия. За тяхна изненада Роуел сам отвори входната врата, щом файтонът спря отвън.

Веждите му бяха вдигнати високо, а дъхът му силно миришеше на уиски. Хвана я под ръка и я въведе вътре.

— Значи си получила телеграмата ми? — попита той веднага.

— Не, не съм получавала никаква телеграма — отвърна Уилоу. Почувства напрежението на Роуел и обезпокоено попита: — Нещо лошо ли се е случило, Роуел?

— Лошо! — Роуел се задъха от гняв. — Случи се голяма беда, Уилоу, и проклет да съм, ако знам какво да правя.

Не се извини за ругатнята си, а побърза да я отведе в библиотеката и, за нейна изненада, нареди на Нели да остане отвън и в никакъв случай да не мърда оттам. В библиотеката нямаше лакей.

Роуел се насочи направо към гарафата и си наля питие.

— По-добре седни — каза той на Уилоу. — Онова, което ще ти кажа, ще те шокира.

— Но, за Бога, какво се е случило, Роуел? — попита Уилоу, докато сваляше ръкавиците си и се настаняваше в креслото срещу него. — Каква е цялата тази история?

Роуел остави питието си и се обърна към жена си.

— Ще ти кажа за какво става дума. Франсис се върнал вкъщи преди два дни. Аз бях в Лондон. Тоби се бил заврял в загубената си лаборатория и Франсис помислил, че къщата е на негово разположение. Позвънил и се явил Стивънс.

Уилоу почувства, че сърцето й подскача и лицето й пребледня.

— Хари? — прошепна тя.

— Да, Хари. Доколкото можах да разбера, Франсис се е оказал достатъчно глупав и започнал да му се подиграва. „Как е твоята хубава малка фуста, Хари?“ и така нататък. Отначало Стивънс не казал нищо, но Франсис не искал да го освободи, докато не го накарал да избухне. Изглежда, че го е било яд на Стивънс загдето преди три години Grandmère го отпрати и се е възмутил, че все още е на служба при нас.

— Франсис го било яд на Хари? — възкликна Уилоу. — Но би трябвало да бъде точно обратното!

— Както наистина е и станало — горчиво кимна Роуел. — Стивънс е имал всички причини да мрази нещастния ми брат, а Франсис е бил достатъчно глупав, за да му се подиграе. Не го отричам. Все пак Стивънс отишъл твърде далеч.

— Колко далеч? — глупаво повтори Уилоу. — Какво искаш да кажеш, Роуел?

— Стивънс го ударил. Приятелчето твърди, че се е целил в устата на Франсис и искал да го накара да млъкне… е, за да достави удоволствие на Нели или нещо подобно. Тоби вярва на Стивънс, но аз не съм напълно сигурен, че Стивънс не е искал да го стори.

— Какво да стори, Роуел? — Уилоу почти извика от страх и отчаяние.

— Да го убие, разбира се. Франсис умря нощес. При падането си ударил главата в мраморния бордюр на камината и си счупил черепа. Тоби веднага изпратил да ме извикат, но докато си дойда от Каус, е, бедното момче вече беше мъртво. Така че, факт е, Уилоу, че Стивънс го е убил.

— О, Боже мой! — прошепна Уилоу, опитвайки се да овладее страшните мисли, които кръжаха в мозъка й. Не можеше да почувства някакво особено съжаление за смъртта на Франсис. Никога не беше го харесвала и след насилието на Нели беше доволна, че го изпратиха далече от Рошфорд. Но фактът, че беше умрял при подобни обстоятелства, дълбоко я шокира. Бедния Хари! Но още повече, бедната Нели! Какво ще стане сега с тях двамата?

— Било е нещастен случай, Роуел — извика тя. — Така каза самият ти. Не може да се нарече убийство, нали?

Роуел отново напълни чашата си и закрачи из стаята.

— Проклет да съм, ако знам. Предполагам, че може да се нарече непредумишлено убийство, ако фактите излязат наяве. И те ще излязат, ако се проведе следствие. Стивънс ще се раздрънка и тогава каква репутация ще имат Рошфордови? Просто не мога да го подкрепя и казах на Тоби да направи същото. Отначало изнасилване, а след това убийство като отмъщение — просто не мога да си го помисля. Ако вестниците се захванат с тази история…

— Някой друг знае ли, освен Тоби и Хари? — попита Уилоу.

Роуел поклати отрицателно глава.

— Още не. Тоби запази присъствие на духа и каза на доктор Роуз и на всички слуги, че Франсис се е спънал и е паднал. Предполагам, че ще направят аутопсия. Може би ще успеем да прикрием всичко, ако Стивънс си държи устата затворена. Но засега глупакът е полудял — разправя, че се радва, че е убил Франсис; че света е по-добър без него и не му пука дали ще го обесят за това. Тоби смяташе, че ще се успокои, особено след като ти и Нели се върнете. Изпратих ти телеграма в Париж, но предполагам, че си била на път, когато е пристигнала.

— Къде е Хари сега? — попита Уилоу.

— Заключен е в избата — мрачно отвърна Роуел. — Реших, че няма да му навреди да се поохлади там. Да благодарим на Бога, че Grandmère не е жива. Това е единственото хубаво нещо, за което се досещам.

Уилоу реши, че Роуел определено не мисли с някаква тъга за смъртта на Франсис. Изглеждаше загрижен единствено от ефекта, който това ужасно събитие може да окаже върху семейното име. Фактът, че младият му брат беше изгубил живота си на трийсет и една години сякаш не го безпокоеше — ако изобщо му беше хрумвала тази мисъл.

— Пелам все още ли е в Египет? — запита Уилоу.

— Да, доколкото знам — отговори Роуел. — Тоби не вижда смисъл да го викаме заради това нещастие, нито пък аз. Трябва някак да се справим сами.

— Мога ли да поговоря с Тоби? — каза Уилоу. — След това може би ще трябва да поговоря с Хари. Мисля, че ще ме изслуша. Сигурна съм, че ще мога да го убедя да си мълчи за злополуката, ако не за негово добро, то поне за доброто на Нели. Но първо трябва да съобщя тези новини на Нели, преди да е чула някакви клюки за смъртта на Франсис от останалите слуги. Ще я отведа гope в стаята си и ще й кажа да остане там, докато поговоря с Тоби.

Макар че Уилоу се беше заклела никога да не отива сама в лабораторията на Тоби, сериозността на сегашната ситуация измести всички други съображения от ума й. Тоби я погледна изненадано, щом й отвори вратата, но изражението му веднага се промени в радостна усмивка.

— Не очаквах да се върнеш толкова скоро, Уилоу! — каза той. Усмивката му тутакси угасна. — Завръщаш се и заварваш ужасно положение.

Уилоу отиде до стола си под прозореца, обуздавайки желанието си да се хвърли в ръцете на Тоби и да се притисне към бузата му. Преживяванията с Морис в Париж по някакъв начин само бяха изострили нуждата й от човека, когото обичаше.

Решително изхвърли тези мисли от ума си.

— Във всеки случай Роуел сякаш приема трагедията относително спокойно — заяви тя.

Тоби седна до масата си, а веждите му се сключиха в намръщена гримаса.

— Преди двайсет и четири часа Роуел се кълнеше, че Хари трябва да увисне на въжето заради смъртта на Франсис. Всичко, което успях да направя, беше да го успокоя и да го накарам да види причините. Може би е добре за нас, че както обикновено първата грижа на Роуел е фамилната репутация. Тя стои дори пред отмъщението.

— Но е било злополука, нали? — попита Уилоу. Почувства облекчение, когато Тоби кимна.

— Имах дълъг разговор с Хари и не се съмнявам, че макар в известен смисъл да е желал да убие Франсис, всъщност само е искал да го накара да млъкне. Франсис преднамерено и садистично му се подигравал, знаейки, че човекът не може да му отвърне, без риск да изгуби мястото си. Продължил да го прави, докато накрая Хари не можел повече да издържа обидите на Франсис, който отишъл толкова далеч, че дори започнал да описва собственото си наслаждение от тялото на Нели. И така, Хари го ударил — един-единствен удар в челюстта, който го отхвърлил назад. Чиста случайност е, че при падането си Франсис си е ударил главата в мраморния бордюр.

— Какво ще правим, Тоби? — попита Уилоу. — Хари не може да продължи да работи тук, в Рошфорд, все едно че нищо не се е случило. Освен това трябва да се съобразим и с чувствата на Нели.

— Двамата трябва да напуснат Рошфорд, колкото и да ти е мъчно, Уилоу — замислено рече Тоби.

Уилоу пое дълбоко дъх.

— Може би трябва да ги изпратим в Америка — при моите родители. Майка винаги е харесвала Нели, а татко ще е доволен да има кочияш англичанин. Нели ще може отново да се събере със семейството си.

Тоби кимна.

— Би било идеалното решение, Уилоу. Роуел ще се радва да види гърбовете и на двама им, а те ще могат да започнат нов живот в друга страна. Ще съобщиш ли предложението на Хари и Нели? В края на краищата той може да не се съгласи да отиде, при все че мисля, че не е в настроение да спори. Той, напълно естествено, е изплашен от последиците от действията си, въпреки че все още настоява, че не съжалява загдето е ударил Франсис.

Уилоу въздъхна.

— Като че нещастието преследва това семейство — подхвърли тя замислено. — Моето бебе; смъртта на Grandmère и леля Мили; Рупърт… а сега Франсис.

Тоби долови нотката на отчаяние в гласа на Уилоу и побърза да я успокои:

— Това е само поглед откъм лошата страна, Уилоу. Имаме и своите късчета щастие. Пелам се върна жив и здрав от войната. Рупърт оцеля след опита да сложи край на живота си. Ти имаш две красиви деца, които оцеляха през ранното си детство. Самият аз съм щастлив, защото доста напреднах с работата си. Виждаш ли, не всичко в Рошфорд е обречено?

Ироничната му, нежна усмивка стопли сърцето на Уилоу. Въпреки това очите й останаха сериозни, когато каза:

— Когато за първи път дойдох в Рошфорд като младоженка преди почти четиринайсет години, аз си представях, че всичко ще бъде просто идеално — всички ще сме щастливи, задружни и ще сполучим. Предполагам, че е било нереално. Животът не може да бъде съвършен.

— Може би не за всички ни — възрази тихо Тоби. — Но той е за някой от нас. Получи се писмо от Доди, докато те нямаше. Изглежда напълно щастлива с обичния си Джеймс.

— Но дори за Доди животът има някои несъвършенства — напомни му Уилоу. — Много би й се искало да има дете.

Изражението на Тоби се смени с възбуда.

— И това може да стане възможно — каза той с тих, напрегнат глас. — Опитвам се да установя, че няма наследствена слабост в семейството ни, Уилоу. Не искам да казвам твърде много, защото може да се окаже, че греша, но е възможно да съм на ръба на откритие, свързано с пренасянето на болестите, което би доказало теориите ми. Наистина вярвам, че е само въпрос на време, за да го направя. Наскоро прочетох за експериментите на професор Леофлер от Франкфурт. Несъмнено е, че някои бацили могат да се предават от хора, които сами не показват никакви външни признаци на болестта.

Лицето му засия от възбуда, докато нетърпеливо отмяташе назад косата, която беше паднала върху челото му.

— Не разбираш ли какво означава това, Уилоу? — продължи той с напрегнат глас. — Бацилите, с които професор Леофлер е направил експериментите си, предизвикват дифтерита, а преди години доктор Форбс ми призна, че когато двете бебета в семейството ни се разболели, решил, че е дифтерит. Отхвърлил тази диагноза само защото знаел, че нито едно от децата не е било в контакт с някой, който да страда от тази болест.

Тоби свали очилата си и замислено ги изтри, преди да ги сложи отново. Умът му очевидно беше погълнат от темата.

— Но да предположим, Уилоу, че някой в къщата е бил носител на бацилите — дори самият Форбс, например. Това би обяснило защо бебетата са се разболели едновременно без очевидна причина. Сега се стремя да открия местонахождението на бавачката, която се е грижела за децата по онова време. Всичко, което съм открил засега, е, че тя се е наричала Айрин Бартън и Датън мисли, че е някъде от Брайтън. Сега трябва да е някъде към седемдесет, така че се моля да е още жива. Писах до няколко служители, които се опитват да ми помогнат да я издиря. Ако се окаже, че е носител на дифтеритни бацили…

Уилоу изгуби дар слово, щом разбра недомлъвката на Тоби. Ако теорията на Тоби се окажеше вярна, тя щеше веднъж завинаги да опровергае твърденията на Grandmère, че в женската страна на фамилията има склонност към умствена нестабилност. Изправи се и се втренчи в Тоби, който продължи:

— А могат да се направят и други изводи, Уилоу. — Гласът му се сниши и доби твърда увереност. — Откакто ти дойде за първи път в Рошфорд и настоя, че Доди е умствено нормална като тебе или мене, и го доказа, подозирам, че диагнозата на доктор Форбс за парализа на половината тяло е неоснователна. Мисля, че е прекарала детски паралич. Прочетох доста по въпроса и ако Форбс не е бил под силното въздействие на Grandmère, не мисля, че е щяла да му хрумне идеята за парализата. Детският паралич е много по-вероятна причина за недоразвитите крайници на Доди.

Уилоу без затруднения следваше разсъжденията на Тоби. Не можеше да има връзка между смъртта на децата от дифтерит и заболяването на Доди преди почти двайсет години.

— Не е чудно, че си толкова развълнуван, Тоби — каза Уилоу. — Каква чудесна новина ще е за Доди, ако успееш да докажеш, че си прав!

Тоби се усмихна, но изведнъж ентусиазмът му изчезна от лицето.

— Нямам оправдание да се чувствам толкова щастлив във време като сегашното — заяви той извинително. — За момент забравих за смъртта на брат си. Не искам да се преструвам, че скърбя особено за Франсис, тъй като никога не сме били близки. Но остава фактът, че ми е брат и има също толкова право на живот, колкото и аз.

— Не можем да го върнем — додаде тихо Уилоу, канейки се да излезе от стаята на Тоби. — Така че сега е най-добре да помислим за живите, Тоби. Ще отида и ще поговоря с Нели… и с Хари.

Ако останеше тук с Тоби означаваше, че си търси белята, помисли си тя, защото копнееше да се втурне към него и да го прегърне. Освен това беше оставила тревожната Нели в стаята си и колкото и да се боеше от перспективата, трябваше да й каже за бедата, която се беше случила, докато бяха във Франция.

Първоначално Нели изпадна в силен шок. Когато Уилоу най-сетне успя да я убеди, че по никакъв начин не могат да я обвинят, сълзите й отново рукнаха заради Хари. Отново спря да плаче, след като Уилоу й каза, че „дори господарят признава, че Хари е бил провокиран“.

— Никога не трябва дори да помисляш, че не е било само един нещастен случай — каза тя. — Фамилията възнамерява да се отнесе към произшествието по този начин.

Роуел прие, макар и с известна неохота, плана да изпратят Нели и Хари в Америка колкото е възможно по-скоро. Възмущаваше се от факта, че човекът убил брат му, колкото и случайно да беше станало, нямаше да страда жестоко заради престъплението си. Знаеше обаче, че Уилоу е привързана към прислужницата си и беше твърдо решена да не позволи живота на Нели да бъде разрушен. Тя продължаваше да му напомня, че първоначалната причина за всички беди беше поведението на Франсис и Роуел не можеше да го отрече.

Решението беше взето. Без бавене купиха билети на нещастната двойка. Уилоу телеграфира на родителите си и две седмици след погребението на Франсис, Хари и Нели бяха опаковали багажа си, готови да заминат за Сан Франциско.

По бузите на Нели се стичаха сълзи, докато се сбогуваше с господарката си. В очите на Уилоу също се появиха сълзи, щом забрави за протокола и прегърна вярната си слугиня в няма тъга.

— Много ще ми липсваш, Нели, но не трябва да се безпокоиш за мене — успокои я тя. — Лили ще се грижи за мен.

— Знам, милейди, но Лили не е като мен. Не знае какво харесвате и какво — не. Мястото ми е при вас, милейди…

— Не, Нели! Мястото ти е при Хари — твърдо възрази Уилоу.

Въпреки че Лили доказа, че е сръчна и приятна прислужница, Уилоу осъзна, че тя никога няма да стане нещо повече от обикновена слугиня, докато с годините вярната Нели беше станала нейна довереница и приятелка.

Опита се отново да се върне към тихия ритъм на летния живот в Рошфорд. Семейството сега беше в траур за Франсис и за леля Мили и идваха малко гости. Роуел ставаше все неспокоен. Дезире все още беше в Америка. Бяха му казали, че е в центъра на вниманието във всеки град, където играе. Като добавка към неудобствата му, беше засипан с писма от Джорджина. Пишеше му, че сметката й е изчерпана и че живее в бедняшка квартира в западнало северно предградие на Лондон. Не искаше Роуел, а пари.

По-голямото момче, Филип, беше вече на единайсет години и Роуел беше поел изцяло заплащането за училището му. Беше уредил да плаща таксите директно на училището, защото беше открил, че парите, които изпраща на Джорджина за тази цел, тя използва за себе си.

Джорджина, която наближаваше четиридесетте, беше станала дебела и мърлява, и Роуел, който вече ни най-малко не усещаше някакво влечение към нея, не се поколеба да й откаже финансова помощ.

„Плащам издръжката и образованието на децата си — написа й той. — И ти предлагам да се обърнеш към другите си покровители за поддръжка, защото не считам, че по някакъв начин нося отговорност за тебе…“

Вниманието му беше насочено към пълноправния му син. Младият Оливър сега беше на шест години — силно, яко, интелигентно момче, с весел и щастлив нрав. Не показваше страх от нищо и винаги беше готов да търси нови приключения. Приятният му външен вид и добрият нрав привличаха всички и сега, когато Роуел можеше да разговаря с него, започна да се наслаждава на компанията на малкото момче.

— Време е да се научи на истинска езда — заяви той на Уилоу. — Тази стара кобила, Бътъркъп, е твърде дебела за него, а и твърде бавна. Възнамерявам да му позволя да поязди Старлайт.

Сърцето на Уилоу се сви. Старлайт беше четиригодишно арабско жребче, високо около тринайсет хенда^[1]. Беше не само твърде голям, но и твърде буен за толкова малко дете.

— Роуел, Оливър е само на шест години. Не мисля…

— Не ме интересува мнението ти, мила — хладно я прекъсна Роуел. — Глезиш сина си като всички жени. Предполагам, че не искаш друг Рупърт в семейството?

Бузите на Уилоу пламнаха гневно.

— Бедите на Рупърт не се дължат на излишъка от любов — подчерта тя, — а по-скоро на липсата й.

Но Роуел беше взел решение и отведе възхитения Оливър в конюшнята, за да опита новия си ездитен кон. По време на обяда Роуел заяви:

— Момчето се справи забележително добре с ездата тази сутрин. Безпокойството ти беше напълно излишно, мила. Старлайт се държеше добре, точно както очаквах — вървеше неотклонно заедно с моя ловен кон.

Любимият кон на Роуел беше шестгодишен породист полуанглийски, полуарабски жребец. Беше масивно, впечатляващо животно, до което червеникавото жребче Старлайт изглеждаше като джудже. Уилоу се опита да забрави опасенията си, като си каза, че Роуел е значително по-сведущ от нея по въпроса за конете и без съмнение знае добре, че на Старлайт може да се разчита, когато е в компанията на неговия ловен кон.

Тоби не направи друг коментар, освен предупреждение към Уилоу да не изказва повторно безпокойството си.

— Ако го сториш, само ще накараш Роуел да действа още по-решително — каза й той. — Ще приеме предупрежденията ти като предизвикателство, което трябва да опровергае. Поне показва някакъв интерес към момчето, Уилоу, и очевидно го харесва. Не вярвам, че би поел прекален риск.

Докато летните месеци отминаваха и наближаваше есента, Уилоу се опитваше да не се безпокои. Беше получила известие от родителите си, че Нели и Хари са пристигнали благополучно и настаняването им върви добре. Нели не можеше да пише, но Хари беше надраскал кратка бележка, в която с детски почерк благодареше на Уилоу за всичко, което беше направила за тях, и обещаваше да се грижи за Нели и за родителите й. Разбира се, те не знаеха нищо за събитията, които бяха довели до завръщането на Нели в Америка, нито пък искаха от Уилоу обяснения защо Нели отново желае да живее близо до семейството си.

Името на Франсис не се споменаваше в имението Рошфорд, освен веднъж, когато Пелам се завърна от Египет. Разказаха му цялата история и той подобно на Роуел не показа, че съжалява много за смъртта на по-младия си брат.

— По всичко личи, че вината е била само негова — заяви той. — Франсис винаги отиваше прекалено далеч. Бедното момче, никога не успяваше да намери златната среда.

Не остана дълго време вкъщи. Един от многобройните му приятели го покани на риболов за сьомга в Шотландия и той напусна Рошфорд само две седмици, след като се беше завърнал, с обещанието, че ще си дойде за Коледа.

Силви й писа, че няма да дойде за празниците както обикновено.

„Имам нов любовник, cherie — пишеше тя на Уилоу. Руски княз, който ме покани да отида с него в Индия, навсякъде. Никога не съм била там, но перспективата за горещия климат ме привлича, все едно че ще живея в двореца на индийски раджа. Чудя се, дали ще те заинтересува, че миналата седмица срещнах Морис. Говореше почти само за тебе и ме заведе в ателието си, за да ми покаже един твой чудесен портрет. Нужни ми бяха доста усилия да го убедя да ми го продаде, но накрая се съгласи и сега съм го окачила на видно място в гостната. Всеки, който го види, отбелязва колко си красива. Морис е доловил много добре онова твое замислено изражение, което толкова често се появява на лицето ти…“

Уилоу беше доволна, че поне е дала на очарователния французин вдъхновение за работата му. Не му изпрати бележка в отговора си до Силви, понеже не желаеше да му дава измамни надежди, че отново могат да се срещнат. Спомняше си за него с топлина и удоволствие и все още не чувстваше съжаление за онази единствена нощ на прегрешение, а най-малко, когато се подчиняваше на епизодичните желания на съпруга си. Понякога се питаше дали Роуел ще се обезпокои, ако му откаже да изпълни съпружеските си задължения, но винаги чувството й за дълг надделяваше и със затворени очи и ум към ставащото тя понасяше кратките му ласки, затваряйки се в себе си, оттеглена в собствения си свят.

Верен на думата си, Пелам се върна вкъщи за Коледа. Въпреки настояването на Роуел, че фамилията трябва да остане в строг траур, Пелам го пренебрегна и купи билети за дневното представление в театъра на Йоркския херцог за новата пиеса на Джеймс Бари „Питър Пан“.

— Мисля, че едва ли някой ще се изненада от появата на Рошфордови на пиесата, която в крайна сметка е само едно детско забавление — отхвърли Пелам възраженията на Роуел. — През миналата зима имаше изключителен успех и ако не желаеш да дойдеш с нас, загубата ще е само твоя. Ще взема със себе си Оливър и Уилоу.

Уилоу хареса очарователната история за „момчето, което никога не пораства“ почти колкото шестгодишния Оливър, а Пелам се закани да гледа пиесата втори път, ако вce още я дават, когато Алис стане достатъчно голяма, за да я разбере.

Доди и Джеймс пристигнаха на следващия ден. Доди идваше в имението Рошфорд за първи път след сватбата си. Роуел беше отстъпил на молбите на Уилоу да позволи на сестра си да си дойде вкъщи със съпруга си за празниците. Уилоу ги посрещна с изключителна радост. Макар все още да не можеше да ходи без помощта на патериците на Тоби, Доди изненада всички със забележителния напредък, който беше отбелязала по пътя към пълната самостоятелност. Ясният й, весел смях можеше да се чуе навсякъде из къщата.

— Ако беше възможно да родя дете на Джеймс, на света не би имало по-щастлива жена от мене — довери се тя на Уилоу. — Но при сегашното положение мога да обичам двете ти прекрасни деца.

Оливър вече беше достатъчно голям, за да посрещне с бурна радост идването на дядо Коледа — роля, изиграна чудесно от преоблечения с червено наметало и бяла брада Пелам. Малката Алис, която беше на две и половина години, беше като че ли поизплашена от събитието и остана близо до майка си, докато брадатият „непознат“ й даваше подаръци.

Детето растеше много хубаво. Изглежда, че беше наследило френската кръв на прабаба си и забележително напомняше на Силви — факт, който бързо беше забелязан от Пелам. Малкото момиченце отговаряше на нежните му закачки и при това се държеше кокетно по забавен начин. Пелам обяви през смях, че и в това отношение прилича на френската си братовчедка.

Доколкото Уилоу можеше да разбере, малката й дъщеря беше пълна противоположност на двамата си истински родители. Беше нежна и любвеобилна, без дори и следа от егоизма, присъщ за децата на нейната възраст. Обожаваше брат си и беше готова с желание да му даде всичко, което й поиска, дори любимата си порцеланова кукла. Донякъде напомняше на Уилоу за добронравната Доди. За разлика от Оливър никога не изпадаше в лошо настроение и не избухваше в сълзи от несдържан гняв, когато й се откажеше нещо. Оливър беше буйно, палаво момче, което трудно се контролираше, но, както Тоби посочи на Уилоу, би било неестествено за толкова хитро момче да бъде хрисимо.

— Жалко все пак, че Джеймс не живее достатъчно близо, за да го учи — подхвърли Тоби с приятелска усмивка на зет си.

Преди завръщането си в Корнуол. Доди поговори накратко с Уилоу за изчезналото бебе.

— Не мисля, че ще ти помогне да откриеш нещо, мила Уилоу — каза тя, — но Джеймс счита, че трябва да ти повторя онова, което веднъж Вайълет ми каза. През нощта, когато се родило бебето ти, София, Вайълет чула вълнението и дошла в моята стая, за да провери дали нямам нужда от нещо. Останала с мен до сутринта и когато отивала да си легне, видяла доктор Форбс да излиза от стаята на Grandmère с леля Мили. Вайълет се кълне, че носел бебето на ръце. Предполагам, че е без значение, но все пак показва, че Grandmère е била замесена или поне са се посъветвали с нея, а също и с леля Мили.

Уилоу прехапа устна, а очите й неочаквано се изпълниха със сълзи.

— Не искам да говоря лошо за мъртвец, Доди, но в сърцето си знам, че Grandmère е отговорна за всичко, което се е случило през онази нощ. Доктор Форбс не би посмял да отнесе бебето без нареждане. Вярвам, че е искала бебето ми да умре… или, в най-добрия случай, да изчезне. Никога няма да разберем какво му се е случило.

— О, Уилоу! — възкликна Доди. — Толкова ми е жал за теб! Но може би то наистина е мъртво, въпреки че не са го намерили…

— Опитвам се да не мисля за това — прекъсна я Уилоу. — Сега имам Алис и, разбира се, Оливър.

Въпреки това, докато наближаваше март, мислите й често се връщаха към детето, което беше изгубила, и потиснатото й настроение се влошаваше. Не съжаляваше, когато Роуел замина за няколко дни в Лондон.

— Поне не трябва да се безпокоя, че Оливър ще язди Старлайт, когато Роуел го няма — мрачно рече тя на Тоби.

Но Роуел се върна в края на месеца и щом времето се пооправи през първите седмици на април, поднови уроците по езда със сина си.

— Татко ме учи да скачам — обяви Оливър с трескаво вълнение. — Но Старлайт беше непослушен днес и татко каза, че трябва да съм много твърд с него.

— Жребчето е малко игриво след зимата — призна Роуел. — Но не се безпокой, мила моя.

За съжаление Роуел беше подценил силата на понито. Една сутрин излязоха на езда по-далеч от обикновено. Старлайт внезапно си науми, че трябва да препуска. Мярна в горичката непознато бяло фермерско куче, което гонеше нещо. Щом мелезът изскочи от дърветата, жребчето се втурна напред и Оливър изпусна юздите.

Ако Оливър беше успял да запази равновесие по-дълго, Роуел може би щеше да успее да настигне понито с много по-бързия си породист кон, но Старлайт вече беше на повече от две конски дължини напред, когато внезапно свърна встрани и момчето падна от седлото.

— Хайде, момче. Не се удари много. Само си изкара въздуха…

Гласът на Роуел секна, защото той разбра, че момчето е изгубило съзнание и няма кой да го чуе. Шапката за езда на Оливър беше отхвръкнала встрани и на слепоочието му се виждаше грозна рана, от която бавно се процеждаше кръв. Раздразнен и истински изплашен, Роуел се обърна към коняря:

— Помогни ми да се кача на седлото и след това ми подай момчето. Трябва бързо да се върна вкъщи — каза той. — След това препускай напред и повикай доктора веднага, човече! Остави жребчето. По-късно ще изпратиш момчето от конюшнята да го върне.

Бавното връщане към къщата се стори безкрайно на Роуел. Безжизненото тяло на момчето лежеше изненадващо тежко в скута му, а малката му, разчорлена глава климаше върху ръката му. Очите му оставаха затворени и Роуел почувства как го обзема ужас, че може би носи вкъщи едно мъртво тяло. Болестите от всякакъв вид го караха да се чувства безсилен, а и не беше сигурен дали движението на коня му не вреди още повече на нараненото дете. Подготвяше се да приеме обвиненията на Уилоу — явно справедливи.

Но Уилоу беше загрижена единствено за детето, щом Роуел внесе Оливър в стаята. Отпращайки Роуел само с една дума, тя помогна на Пейшънс да съблекат безжизненото тяло и придърпа завивката върху него. Очакването на доктора й се стори безкрайно, при все че той пристигна само петнайсет минути, след като конярят го повика. Прегледът му беше внимателен и обстоен.

— Има силно сътресение — заяви той на безмълвната Уилоу. — Не мога да кажа колко сериозно е нараняването. Доколкото мога да преценя, няма счупени кости.

Издърпа възглавницата изпод главата на Оливър и започна енергично да разтрива крайниците му. Не се забелязваше някакво видимо подобрение.

— Боя се, че не бих могъл да направя нещо друго за него — каза той.

Уилоу се загледа с невярващи очи в младия мъж.

— Но вие трябва да направите нещо, доктор Роуз! — извика тя. — Не можем просто така да го оставим в безсъзнание…

— Може би ще изминат няколко часа, а дори и няколко дни, лейди Рошфорд, преди да излезе от комата — отвърна докторът.

Въздържа се да й каже, че е възможно последното никога да не се случи. За коя да е жена беше достатъчен шока да види детето си в подобно състояние. Кожата на момчето беше бледа и хладна, а дишането му едва се долавяше. Опасността се състоеше в това, че комата можеше да продължи толкова дълго, че младият му пациент по-скоро щеше да умре от глад, отколкото от мозъчно нараняване.

— Може би трябва да повикате доктор Корнуей, който прегледа леля ви след удара й — предложи доктор Роуз. — Той без съмнение е най-добрият мозъчен специалист в страната. Но честно казано, лейди Рошфорд, не мисля, че идването му ще е от голяма полза, преди момчето да се е върнало в съзнание.

Вцепенената от шока Уилоу наблюдаваше как Пейшънс, по нареждане на доктора, поставя горещи бутилки с вода до краката на Оливър и покрай малкото му тяло. Едва след като докторът спомена името на леля Мили й хрумна, че може би уврежданията на Оливър могат да доведат до парализа. Тази мисъл беше непоносима и тя бързо извърна погледа си настрана от леглото.

— Разбира се, аз ще остана с детето колкото мога — увери я доктор Роуз. — Възможно е всеки момент то да възвърне усещанията си. Трябва да го задържим неподвижно. Може би ще повърне. Ако стане прекалено възбуден, трябва да слагате торбички с лед на главата му. Ще ви е нужна опитна сестра. Може би съпругът ви ще направи необходимото.

Замаяната Уилоу тръгна надолу по стълбите, за да намери Роуел, но мислите й останаха при малкото момче и побърза да се върне обратно в стаята му веднага, щом стана възможно. То все още не даваше признаци на възстановяване. Пейшънс се беше върнала в детската стая, за да даде на Алис чая й. Доктор Роуз нетърпеливо поглеждаше часовника си.

— Засега трябва да ви изоставя, лейди Рошфорд, защото трябва да съм в кабинета си за вечерния прием — рече той с извинителен той.

— Аз ще остана със сина си — припряно каза Уилоу. Наведе се над леглото и отмахна черните кичури от челото на Оливър. Кожата му беше студена и влажна и Уилоу почувства как я облива нова вълна страх.

— Няма да умре, нали, доктор Роуз? — прошепна тя.

Младият мъж прочисти гърлото си и с подправено жизнен тон заяви, че сътресенията са честа последица от злополуките при езда и все още не е попадал на случай, който да е довел до фатален изход.

Но когато слезе при Роуел в библиотеката, той му призна, че продължителната кома може да доведе до смърт.

— Няма как да нахраним пациента, който е в безсъзнание — обясни той. — Но нека се надяваме, че момчето ще излезе от комата дълго преди липсата на храна да се окаже сериозен фактор. Момчето е здраво и силно, и едно малко падане не би трябвало да доведе до сериозно последици.

Роуел погледна неспокойно.

— Беше доста силно „малко падане“, докторе. Боя се, че момчето падна доста тежко, с главата напред. Цяло чудо е, че не си счупи врата.

— Да. Е, да се надяваме на най-доброто, лорд Рошфорд. Оставих успокоителни за жена ви. Страхувам се, че е в състояние на силен шок.

Не продължи думите си, понеже видя изпразнената наполовина гарафа с уиски, което очевидно правеше ненужно предписването на успокоителни за бащата на детето. Щом излезе от къщата въздъхна, чудейки се какъв ли демон на лошия късмет беше възседнал раменете на барона. Разбира се, знаеше всичко за ексхумацията. След това последваха инсултът на мис Рошфорд и смъртта й, а след това — нещастния случай с младия Франсис Рошфорд. Но не се безпокоеше много за високомерния барон. Съчувствието му беше по-скоро насочено към красивата му жена. Всички в Хавърхърст я обичаха и дори и старият доктор Форбс, който се отнасяше с непонятна злоба към Рошфордови, говореше за нея добри неща.

Бедният старец не беше получавал писмо от сина си и беше твърде горд, за да попита Рошфордови дали са чули нещо за Рупърт. След ексхумацията възрастният лекар беше прекратил практиката си и беше я прехвърлил изцяло на младия си помощник. Питър Роуз беше дочул слуховете, които се разпространяваха из селото за предшестващите събития, довели до съдебното разследване, но изглежда, че никой не знаеше някакви точни факти по този въпрос, който оставаше загадка. Самият той не виждаше причина да се занимава с миналото.

Изминаха четири дълги дни и нощи, преди Оливър да даде някакви признаци, че излиза от комата, а след това съзнателните му периоди бяха толкова кратки, че сестрата едва успяваше да налее няколко капки пилешки бульон между устните му и момчето отново изпадаше в безсъзнание.

Специалистът, мистър Корнуей, не даде на Уилоу някакви положителни уверения. Макар Оливър да продължаваше да се връща в съзнание за известно време, тези периоди бяха съвсем кратки и момчето беше изгубило тревожно количество от теглото си.

Страхувам се, че трябва да кажем за случая „ще изчакаме и ще видим“, лейди Рошфорд — каза той на Уилоу.

Уилоу беше на края на силите си, защото продължаваше неспирното си бдение край леглото на Оливър. Напускаше стаята му, само за да хапне набързо или да поспи няколко часа през нощта. Понякога при него идваше да поседи Пелам, друг път Тоби, но никога Роуел.

— Опитай се да го разбереш, Уилоу. Сигурно се чувства дори по-зле от тебе или мене, защото е отговорен за злополуката — напомни й Тоби.

— Знам, Тоби — отговори Уилоу. — Затова не го упрекнах, че изложи Оливър на опасност, въпреки предупрежденията ми.

Но съдбата стовари още един удар върху Уилоу. По обяд в сряда, 18 април, пощенският раздавач пристигна в имението Рошфорд с колелото си. Тъй като знаеше съдържанието на телеграмата, във вълнението си той се втурна през вратата и почти беше изхвърлен от Датън. Но щом чу задъхания разказ на момчето, старият лакей му позволи да остане в антрето и побърза към столовата.

Роуел взе плика от сребърния поднос, на който Датън му го поднесе. Обикновено телеграмите не бяха предвестници на добри новини. Отвори плика с нервни ръце. Щом прочете първите няколко думи, лицето му пребледня. Хвърли бърз поглед към бледното лице на жена си и побърза да извърне очи.

Като капак на всичко останало и тази ужасна новина, помисли си той, но трябваше да й я съобщи. Датън стоеше до него в очакване на отговор. Уилоу и Тоби гледаха към него в очакване да им каже…

— Съжалявам, но се боя, че имам лоши новини — заговори той. — Изглежда, че в Сан Франциско е имало силно земетресение. Телефоните не работят. Единствените новини от града идват от телеграфния оператор по морзов код. — Погледна към ужасеното лице на Уилоу и бързо добави: — Главният партньор на бащата ти в Ню Йорк Натаниел Корбет научил за земетресението, но все още няма вести от родителите ти, скъпа. Може би са невредими. Ще се наложи да изчакаме.

Не добави, че в телеграмата се казваше, че сега целият град гори. Поне още известно време Уилоу можеше да се надява, че родителите й са живи. „Колкото и лошо да е било земетресението, трябва да има оцелели“, каза си тя. Беше немислимо и двамата й обични родители да са мъртви.