Клер Лоримър
Господарката (16)

Глава четиринадесета
Ноември 1899 — декември 1900 година

— Трябва да престанеш вече, Ейдриън! Разбра ли?!

Доктор Джон Форбс наблюдаваше своя син, седнал срещу него на масата, и усети как сърцето му се обърна два пъти, когато отбеляза за стотен път колко много неговият единствен син приличаше на любимата му съпруга. Пеги Форбс умря при раждането на момчето. Общо те бяха живели заедно по-малко от година, преди съдбата да отнеме жената, която той обичаше толкова много. Тяхното момче Ейдриън имаше веселият, засмян нрав на майка си, имаше нейната кестенява коса и зелени очи. За него, бащата, беше невъзможно да не разглези този жив спомен от своята обожавана съпруга.

На двадесет и три години младежът беше напълно изтърван. Лекомислен, мързелив, безпринципен, Ейдриън винаги избираше лесния път в живота, където можеше да спечели повече с по-малко усилия.

Сега докторът си мислеше за това, че синът му отново се беше забъркал с онова момче от семейство Рошфорд. От скромните му докторски доходи той можеше да си позволи да отпусне една малка месечна сума за лични разходи, но въпреки това Ейдриън винаги имаше пари в себе си и никога не идваше при него, за да иска заем. Изглежда напълно доволен да скита из малкото селце Хавърхърст, където се случваха малко неща, които биха могли да завладеят и да задоволят един млад мъж на неговата възраст. Като син на лекар той не беше нито селянин, нито аристократ. Свещеникът, учителят, Ейдриън и той самият се стремяха да бъдат една общност и тъй като тяхното ниво беше над това на първите и под това на вторите, те не бяха социално приемливи нито за едните, нито за другите.

— Рупърт ти дава пари, нали? — попита с мъка докторът, страхувайки се от отговора, който можеше да последва.

— И какво, ако ми дава! — повтори равнодушно Ейдриън, като се облегна назад на облегалката на стола и духна дима от цигарата, която баща му му беше предложил. — На него му прави удоволствие да ми подарява разни неща.

— Това е безнравствено — извика докторът, а лицето му почервеня от чувство на безсилие. — Не можеш ли да разбереш, че това, което вършиш, е нередно, Ейдриън? Той дори може да бъде извинен за това, което върши, тъй като природата го е създала такъв, но ти нямаш извинение. Ти — ти би могъл да водиш напълно нормален живот, а още… — думите му секнаха.

Ейдриън повдигна леко широките си рамене.

— Наистина не виждам, защо трябва да се тревожиш за това, татко — каза нехайно той, с което ядоса още повече баща си. — Аз съм пълнолетен и мога да правя това, което ми харесва. Ти не си вече отговорен за мен.

— Ние всички сме свързани с отговорности едни към други в този свят, Ейдриън — каза докторът, като се опитваше да държи чувствата си под контрол. — Твоето скандално поведение вече ме засегна веднъж в миналото и имаше много по-сериозни последици, отколкото можеш да си представиш и които никога няма да мога да ти кажа. Страхувам се това да не се случи отново.

За пръв път синът му изглеждаше заинтересуван от разговора.

— По какъв начин си бил засегнат, татко? Рупърт не ми е казвал нищо за това.

— Рупърт — дано душата му да гние в ада — не знае нищо за това, което се случи — отговори мрачно докторът. — Но ще ти кажа само това Ейдриън — преди няколко години бях шантажиран и принуден да направя нещо толкова ужасно, че докато съм жив няма да мога да го забравя. И моята безкрайна вина е цената, която трябваше да платя, за да може твоята отвратителна връзка с Рупърт Рошфорд да бъде потулена. Никога вече няма да се оставя да ме поставят в такова положение, чуваш ли? Никога няма да го позволя!

Ейдриън погледна почервенялото лице на баща си с искрено любопитство. Никога преди това не го бе чувал да говори толкова грубо. Той трябваше да попита Рупърт какво знае за тази толкова неприятна работа. Можеше само да предполага, че някой ги беше видял заедно и е използвал видяното, за да шантажира баща му. Но какво е можел да получи в замяна? Може би баща му е трябвало да направи аборт на някого? Такова нещо съвсем не беше невъзможно, макар че беше опасно, особено ако беше замесен някой член от семейство Рошфорд. Младата лейди Рошфорд, която Ейдриън намираше за много привлекателна, току-що беше родила момче. Можеше ли тя да е искала да се отърве от първото си дете, което се роди преждевременно и което умря при раждането? Или някой друг мъж, а не барон Роуел Рошфорд е бил бащата на това дете? Идеята беше интересна.

— Не вярвам да си чул и една дума от това, което ти казах — прекъсна мислите му баща му. — Но те предупреждавам, Ейдриън, че ако не престанеш с тази — с тази отвратителна практика, то тогава ще бъда принуден да отида при старата лейди Рошфорд и да я помоля да се намеси.

За момент Ейдриън се обезпокои. Но почти веднага разбра, че това беше само една от безполезните заплахи на баща му. Бедният човек се страхуваше ужасно от бабата на Рупърт, която наближаваше осемдесетте и приличаше повече от всякога на една сприхава, стара вещица — поне така му беше казал Рупърт.

Рупърт мразеше своята баба със същата страст, с която обичаше Ейдриън.

Доколкото можеше да си спомни, Рупърт беше разправял на Ейдриън, че когато бил малък, лежал в леглото си и треперел от страх от вечерните посещения на старата лейди в детската стая; страхувал се от потропването на нейния бастун, докато вървяла надолу по коридора; страхувал се от лицето й, надвесено над него, докато го мъмрела за някоя постъпка, която не отговаряла на взискателните й норми на поведение. Когато бил малък, тя често го викала в библиотеката, където удряла с пръчка пръстите на ръцете му или му зашлевявала плесници, а после, ако той плачел, повтаряла отново наказанието.

— Ти си толкова слаб, колкото бе и онази твоя майка, на която приличаш толкова много! — обвиняваше го тя. — Даже твоят по-малък брат, Франсис, е много повече мъж от теб и не плаче като някое глупаво момче пред мен.

Ейдриън не беше много заинтересован от безкрайните разкази за нещастното детство на Рупърт, но слушаше, защото като че ли тези излияния носеха на Рупърт известно облекчение. Въпреки това, от време на време той наистина изпитваше симпатия към него, особено след като Рупърт му призна, че изпитвал страх от почти всичко — от конете, които трябвало да язди, от злобните закачки на по-малкия си брат, от оръжието за лов, от тъмнината, от това, да не би да загуби подвижността на ръката и крака си, нещастие, което беше сполетяло по-малката му сестра и накрая той се страхуваше от съучениците си и преподавателите си, които постоянно го тероризирали. Но най-много от всичко Рупърт се страхуваше от баба си. Миризмата на парфюма, който тя използвала, била достатъчна, за да го накара да се чувства зле, беше споделил с Ейдриън той. Рупърт мразеше всички жени — с изключение може би само на неговата млада снаха, която била внимателна и мила към него и изглежда единствена разбирала неговата плахост.

— Тя е като теб, Ейдриън — каза Рупърт. — Тя не ме критикува непрекъснато, както правят другите и никога не ми се подиграва.

Ейдриън не обръщаше внимание на тази неспособност на Рупърт да се приспособи към реалния свят, защото не я разбираше. Той разбираше само, че Рупърт беше щедър до глупост. Беше казал на Ейдриън, че нямал нужда от пари и обичаше да му прави подаръци. Беше щастлив да го прави. А в замяна всичко, което той искаше, беше възможността да целува и да гали своя приятел и да бъде милван от него.

Размяната на такъв род обич трябваше да става тайно, разбира се, но като се оставеше настрана нуждата на дискретност, на Ейдриън му се струваше, че този начин на доставяне на удоволствие беше далеч по-малко обезпокоителен, отколкото ако катурнеше някое от селските момичета, тъй като винаги съществуваше опасността те да забременеят. Освен това тези момичета не можеха да го възнаграждават финансово, както правеше Рупърт. Сега той притежаваше забележителна колекция от скъпоценности: един осемнадесет каратов златен ръчен часовник, дебела златна верижка, една дузина копринени носни кърпи и вратовръзки, на които бяха извезани монограми с инициалите му.

— Когато стана на тридесет години, най-после ще получа моето наследство — често му напомняше Рупърт. — Тогава ще те заведа в чужбина, Ейдриън. Ще отидем заедно в Италия и ще разгледаме великолепните художествени галерии. Ще посетим Гърция, за да видим древните руини и тогава ще можем да се храним заедно и да отсядаме в едни и същи хотели, защото в тези страни не съществуват социални предразсъдъци. А можем да отидем и на Ривиерата…

Неговите мечти бяха безкрайни, но убедителни и Ейдриън беше съгласен да почака още три години, когато Рупърт щеше да получи парите си.

— Искам да ми дадеш тържествено обещание, Ейдриън, че няма да се виждаш повече с Рупърт — прекъсна мислите му още веднъж гласът на баща му.

— Знаеш, че не мога да направя това, татко. Рупърт ще бъде тук след малко и ще иска да знае къде съм отишъл — отговори уклончиво той. — Освен това аз се грижа за колата на барона. Той разчита на мен, че ще имам грижата моторът й да бъде винаги в ред.

— Добре, но ще отиваш в имението, само за да видиш колата. Трябва да кажеш на Рупърт, че интимните ви срещи трябва да се прекратят. Кажи му, ако трябва, че си се сгодил за някое момиче.

Но дори и в ушите на самия доктор това предложение прозвуча абсурдно. Ейдриън просто не беше такъв тип човек, който ще си „свие гнездо“ и ще свикне със спокойния семеен живот. Той беше неспокоен и непостоянен като циганин.

— Искам да ми дадеш дума, Ейдриън — настоя той, — че дружбата ти с Рупърт ще бъде прекратена.

— Добре, татко! — каза Ейдриън като потули прозявката си.

Той се чувстваше като че ли беше в клетка в тази малка, натъпкана с мебели стая. Искаше да живее в голяма къща като тази на семейство Рошфорд, където човек можеше да се изгуби в дългите коридори и освен някой слуга да не срещне никого другиго. В тяхната къща той можеше да чуе хъркането на баща си в съседната стая. Понякога старият мъж имаше кошмари и започваше да крещи в съня си, а Ейдриън удряше по стената, за да го успокои.

На следващата сутрин той отиде в имението. Рупърт почти изпадна в истерия, когато Ейдриън му предаде разговора, който бе водил с баща си, и обещанието, което му беше дал, да сложи край на тяхната връзка.

— Всички искат да ни разделят — извика Рупърт почти разплакан. — Даже Пелам малко преди да замине да се бие в Южна Африка ми каза, че трябва да престана да се виждам с теб, а него никога не го е било грижа какво правя аз.

— Мисля, че някой знае за нас! — каза несигурно Ейдриън. — Може би трябва да постъпя така, както предлага татко и да се сгодя.

— Да се сгодиш? — остана с отворена уста Рупърт, а лицето му пребледня.

— Не се тревожи, глупчо — каза Ейдриън и сви нехайно раменете си. — Това само ще спре клюките по наш адрес. Има едно момиче, което познавам — дъщеря на земевладелец. Ще мога да я мамя, предполагам. С оглед лекцията, която баща ми изнесе, ще е по-добре да бъдем внимателни за известно време.

Рупърт кимна с глава, а очите му гледаха мрачно.

— Както обикновено, къщата ще бъде пълна с роднини за Коледа — каза отчаяно той. — За мен ще бъде трудно да излизам.

— Тогава да извлечем полза от днешния ден — каза весело Ейдриън и тъй като знаеше, че това ще хареса на Рупърт, той обви с ръка раменете му и го поведе далече от къщата.

Както Рупърт беше предположил, той и Ейдриън имаха малка възможност да бъдат заедно през коледните празници. Не само братовчедката Люсиен и Силви бяха отседнали в къщата, но също така имаше и много приятели на Роуел, които бяха поканени за кръщенето на бебето.

Въпреки че Уилоу се опитваше да не глези бебето, беше невъзможно малкият Оливър Рошфорд да не бъде разглезен. Той беше толкова хубаво дете, че нито Grandmère, нито чичовците му или прислугата можеше да му откажат това, което той искаше. За щастие, бавачката му, мис Пейшънс Мериуедър, чието име отговаряше на характера й, не позволяваше никаква намеса в детската стая от страна на възрастните. Тя беше предана на повереното й десетмесечно дете. Оливър имаше тъмната, къдрава коса на Рошфордови и кафяви очи, розови бузи и усмивка, която беше толкова закачлива, колкото брадичката и устата му показваха една решимост и твърдост на характера.

Уилоу знаеше, че ако детето бъдеше оставено през цялото време при нея, тя нямаше да може да му откаже нищо. Тя го обожаваше и го обичаше безмерно. Силви, като всички представителки на женския пол, които присъстваха на кръщенето, беше очарована от детето.

— Почти, — но не съвсем, — то ме изкушава да искам да си имам мое собствено бебе — каза с усмивка тя на Уилоу.

Доди също обичаше безумно своя малък племенник и Уилоу често я виждаше да гледа бебето с изпълнен с копнеж поглед, тъй като беше казала на Уилоу, че двамата с Джеймс били решили да нямат деца.

— Не смея да поема този ужасен риск да им предам моя недъг — заяви тя, — макар че Тоби ме уверява, че съществува съвсем малка вероятност това да стане.

На Коледа преподобният Епълби отправи специална молитва за здравето на английските войници, които участваха във войната с бурите, която беше избухнала през октомври. Новината за поредица победи на английската армия беше достигнала до Англия и цялото село беше разтревожено за сигурността на тези, които се биеха там. Свещеникът спомена и факта, че Пелам Рошфорд бил хвърлен в затвора в Претория и изрази своята загриженост за неговото оцеляване. Но Grandmère беше непоколебима оптимистка и вярваше, че той щеше да избяга от затвора.

— Пелам е куражлия като своя дядо и прадядо — настояваше тя. — Не е някой мухльо — добави тя злобно и погледна косо мълчаливия Рупърт.

Уилоу се чудеше как Grandmère можеше да бъде толкова лишена от елементарното чувство на доброжелателство към своя собствен внук. „Такава жестокост не предвещава нищо добро за бъдещето на Доди“, мислеше си тъжно тя.

Все пак, след Коледа Уилоу, подкрепена от Силви, се опита да убеди Grandmère да върне Джеймс Макгил на работа като учител на Доди. Но старата лейди категорично отказа да даде съгласието си. Роуел подчерта, че никой не трябва открито да й се противопоставя.

— Съгласих се Доди да продължава да се вижда с този човек в Хавърхърст при условие, че някой я придружава, така че смятам, че няма нужда да насилваме нещата — каза той. — На Grandmère й е нужно повече време, за да свикне с тази идея. Няма да навреди нито на Доди, нито на Макгил, ако почакат една-две години.

Уилоу подозираше, че Роуел се надяваше неговата осемдесетгодишна баба да достигне края на дните си, преди да стане необходимо да се вземе крайно решение. Той не се ангажира с никакви обещания по въпроса и Уилоу мислеше, че е най-добре да не му казва нищо, когато Джеймс и Доди се сгодиха тайно на Нова година. Доди носеше годежния пръстен, подарък от учителя, на една златна верижка на врата си, а в замяна му беше дала златен пръстен, на който бяха гравирани инициалите на името му.

Въпреки многото задължения, които имаше, след като се роди Оливър, Уилоу все още чувстваше липсата на веселото присъствие на Пелам в имението. Тя се тревожеше за него. Но откакто беше затворен в държавния затвор в Претория, писмата му пристигаха сравнително редовно и сега тя се безпокоеше по-малко за него. Той пишеше, като в писмото му се долавяше весела нотка, че между другарите си затворници бил открил един стар приятел, който бил военен кореспондент и се казвал Уинстън Чърчил.

Понякога, когато Уилоу седеше в детската стая и гледаше как Оливър си играе с кубчетата или му помагаше да се качи на дървеното конче-люлка, тя се чудеше дали на Пелам му хрумваше, че детето й можеше да бъде и негово. Тя мислеше, че беше малко вероятно той да има такива подозрения, защото, когато й писа, за да я поздрави за раждането на момчето, бе завършил писмото си със забележката:

„Така, значи ти и Роуел успяхте накрая да направите един син и наследник на фамилията Рошфорд. И Grandmère трябва да е много доволна, както и вие…“

Роуел не се съмняваше, че детето е негово. Той забеляза с удоволствие, че малкият Оливър приличаше много повече на него, отколкото момчетата на Джорджина, които с дългите си, червеникави къдрици приличаха удивително на майка си.

Когато Роуел мислеше за Джорджина, той изпитваше смесени чувства. След раждането на третото им дете, момиче, тя беше станала много по-пълна, отколкото й отиваше, а и новата мода на тесни, с мъжка кройка костюми и вечерни рокли, които подчертаваха талията, не й стояха добре. На тридесет и пет години тя изглеждаше по-скоро груба, отколкото чувствена и той не беше повече роб на нейния физически чар, какъвто беше преди. Въпреки това в действителност той не искаше да се откаже от посещенията си в комфортната, малка къща в Лондон.

Но в същото време раждането на законен син и наследник бе променило фокуса на задълженията му, защото, въпреки че в момента детето представляваше малък интерес за него, тъй като беше много малко, той знаеше, че няма да мине много време и ще трябва да започне обучението му. Като всички момчета от семейство Рошфорд, Оливър трябваше да се научи да язди, да стреля, да лови риба и не след дълго, надяваше се той, можеше да го учи да управлява яхтата. Имението Рошфорд един ден щеше да принадлежи на момчето и то трябваше да бъде възпитано, както неговият баща преди него, да се грижи за наследството си. Оливър нямаше да има неговите финансови проблеми, мислеше си Роуел, тъй като неговият дядо — американец, Уилоуби Тетфорд, беше внесъл голяма сума пари на името на момчето, веднага щом като чу за раждането му. Тя не трябваше да се пипа, докато детето не навърши пълнолетие, разбира се, но все пак това щеше да помогне на Оливър да управлява имението, без да се притеснява за пари.

Роуел си помисли, че щеше да бъде чудесно, ако Уилоу роди още едно бебе в близко бъдеще. Съществуваха много детски болести, които можеха да бъдат фатални за едно дете на възрастта на Оливър. Трябваше да има поне още две момчета, за да се осигури продължението на рода, реши той.

Но въпреки че Роуел се върна в брачното ложе и играеше своята роля там възможно най-добре, Уилоу не показа признаци, че е забременяла нито през пролетта, нито през лятото. Стана му неприятно, че Джорджина, която той би предпочел да бъде безплодна, изглежда зачеваше с голяма лекота, докато съпругата му не можеше.

Уилоу му каза, че тя иска още едно дете, за да може Оливър да си има другарче.

— Доктор Форбс ме увери, че всичко е наред и че след време ще мога отново да забременея.

— Да се надяваме, че това ще стане! — коментира Роуел без много приказки.

През декември, след като все още не беше забременяла, Уилоу сподели безпокойството си с Тоби. Както винаги, той беше нейното единствено успокоение.

— И преди сме говорили за това, Уилоу — каза нежно той. — След раждането на твоето първо бебе — София — спомняш ли си, че ти дойде и ме попита тогава, дали мисля, че има нещо, което не е в ред при теб, — а сега само погледни малкият Оливър!

Уилоу се отпусна и се усмихна.

— Ти наистина го обичаш, Тоби, нали? — каза тя.

През някоя ясна, мразовита сутрин, когато небесата бяха блестящо сини и слънцето грееше над побелялата околност, Тоби взимаше Уилоу, Пейшънс и Оливър и ги водеше на разходка с файтона. Той поставяше поводите в малките детски ръчички и Оливър мислеше, че сам управлява двата пепелявосиви коня.

— Отпусни поводите, кочияш — викаше Тоби. Или: — Виж Смоуки! Отклонява се прекалено вляво.

Уилоу се смееше, защото знаеше, че Оливър нямаше понятие от ляво или дясно, а още по-малко разбираше от отпускане на поводите, но тя обичаше тези разходки. Беше изненадана, когато откри, че Тоби е роден да бъде баща. Той повдигаше Оливър високо сред листата на пълзящите растения в оранжерията и после викаше на Уилоу:

— Виждала ли си сина си? Къде изчезна това дете? Не мислиш ли, че са го откраднали циганите?

После идваше ред на Уилоу да изиграе ролята си, като търсеше навсякъде, докато Тоби правеше все по-налудничави и по-налудничави предположения, — че голяма пеперуда е изяла момчето, че балон, пълен с горещ въздух се е приземил в градината и един човек го е сложил в кошницата му и после са се издигнали в небесата, че мисис Джъп го е сложила в тенджерата и го е захлупила с похлупака по погрешка и сега щели да го изядат за вечеря — докато накрая малкото момче не можеше повече да сдържа смеха си и викаше:

— Мамо, мамо! Тук съм, горе!

Уилоу поглеждаше нагоре към стъкления покрив на оранжерията, първо в едната посока, после в другата, но никога не налучкваше вярната, и накрая Тоби го сваляше от скришното място и го поставяше зад гърба й.

Съществуваха дузина и повече подобни игри и скоро, щом го сваляха долу, в гостната стая, Оливър тичаше първо към високата малко прегърбена фигура на Тоби. Роуел се дразнеше от това явно предпочитание и заповядваше на детето да отиде при него.

— Разкажи на татко какво си правил днес — казваше Роуел. — И стой мирен, когато разговаряш с мен, Оливър. И не се мръщи. Кажи сега. Не искам да ми говориш по бебешки обаче. Влакът е влак, а не „пуф-паф“.

— Как мога да накарам Роуел да разбере, че Оливър е още едно малко бебе? — каза отчаяна Уилоу на Тоби. — Колкото повече той се ядосва, толкова по-упорит става Оливър и с по-голяма неохота отива при баща си.

— Такъв си е Роуел — и неговият характер. Съмнявам се дали може да бъде друг, дори и да иска. Нещата ще се оправят, когато момчето стане по-голямо.

— Благодаря на Бога, че той има теб — каза с топлота Уилоу. — Щях да бъда много нещастна, ако Оливър се оформяше като характер само под въздействието на баща си и гледаше на живота без всякакво чувство за хумор. Той е едно малко, щастливо момче и за това трябва да благодаря на теб. Рупърт се изнервя от него и го кара да се притеснява, а Франсис определено не го харесва.

— Което е напълно разбираемо, тъй като той бе любимецът на Grandmère, докато Оливър не зае мястото му. Знаеш ли, Уилоу, мисля, че тя изпитва голямо удоволствие, когато Оливър й се опълчва. Винаги е ценяла хората, които имат по-силна воля от нейната.

Беше изненадващо, но като че ли детето наистина не изпитваше страх от строгата, стара дама, при която го водеха на посещение един път на ден. Той се отнасяше към нея повече като към равна, отколкото като към някого, който трябва да бъде уважаван.

— Дай ми тази книга, Оливър. Веднага!

Оливър стискаше книгата с картинки здраво и устояваше своето.

— Grandmère ще ми я върне?

— Добре, но сега ми я дай веднага, Оливър.

За най-голямо нейно забавление, той започна да имитира Милдред. В началото тя не можеше да разбере, че я имитира.

— Къде ти е носната кърпа, Оливър? Престани да подсмърчаш. Издухай си силно носа.

— Защо да не мога да подсмърчам, Grandmère? Леля Мили не си издухва носа!

Детето обичаше също леля си Доди. То като че ли не забелязваше деформираната й ръка и крак, както не забелязваше и възрастта на Grandmère. Но най-много от всичко Оливър обичаше майка си. Той седеше в скута й и пипаше косата й с малките си, влажни ръчички. Наричаше я „ангелска коса“.

Когато времето се развали и стана прекалено студено и не можеха да се забавляват на открито, Уилоу често водеше Оливър в лабораторията при Тоби, където детето неизменно седеше мирно и гледаше как Тоби работи с бунзеиновата си лампа, със стъклените тръбички, епруветки и шишенца. Тоби не обръщаше внимание на бърборенето на момчето и на многобройните „защо“, които следваха едно след друго без прекъсване.

— Защо чичо казва на мама „Уилоу“? Защо бавачката е „Пейшънс“? Защо аз не съм момиче? Защо мисис Джъп е толкова дебела? Защо Датън няма коса на главата си? Какво е това затвор? Време ли е за чая вече?

От време на време очите на Тоби срещаха тези на Уилоу, докато се мъчеха да насмогнат с отговорите на въпросите.

— Той расте толкова бързо, Тоби — каза един ден Уилоу, когато Пейшънс беше довела детето в гостната, за да пие чай. — Скоро ще започне да задава такива въпроси, на които няма да мога да отговоря и той ще трябва да отиде в Итън.

— Това място не е толкова лошо! — каза успокоително Тоби. — На мен ми харесваше там, а получих и стабилно образование. Ти разбираш, нали, Уилоу, че Оливър е много развит за възрастта си. Това може да се дължи на факта, че прекарва по-голямата част от времето в компания на възрастни, но даже и да го вземем под внимание, способността му да свързва думите в изречение, речникът му и интелигентността му да разбира това, което му се казва — всичко това показва, че той има изключително развит мозък за възрастта си. Нуждае се само от добра школовка.

— Знам. Просто съм една голяма егоистка — каза Уилоу с въздишка. — Не ми харесва мисълта, че той ще бъде далеч от мен, в колеж девет месеца в годината. Може би ще ми е по-лесно да се разделя с него, ако си имам едно малко момиченце.

Тоби я изгледа с любопитство.

— Все още мислиш за нея, нали? — каза нежно той. — Тя си отиде толкова отдавна, Уилоу — почти седем години има оттогава, а ти все още страдаш.

— Мисля, че винаги ще тъгувам — призна Уилоу. — Вероятно, защото не видях малкото телце, никога няма да повярвам, че е умряла. Може би тези цигани, за които ти разказа на Оливър, наистина са дошли в Хавърхърст и са откраднали моето бебе.

— Не говори така, Уилоу. Това ме тревожи — каза спокойно Тоби. — Освен това не е хубаво да мислиш прекалено за миналото. Само бъдещето има значение. Затова работата ми е от такова голямо значение за мен…, а може би един ден ще бъде от значение и за другите. Убеден съм, че ще дойде време, когато хората ще погледнат назад и ще се питат как е било възможно да бъдем толкова невежи в толкова много аспекти от медицинската наука. Вярвам, че след сто години, а може би и по-скоро, лекарите ще знаят точно как работи човешкият организъм: и защо се разболяваме; защо някои хора са безплодни и как да се предпазим от нежелано забременяване — или даже как да се помогне на тези, които искат да имат деца, но не могат — добави усмихнат той.

— Наистина вярваш, че всички тези чудеса ще се сбъднат, нали, Тоби? — каза Уилоу.

— И още много други — каза припряно Тоби — Мисля, че хирурзите ще са научили как да дават на сакатите хора ръце и крака, а може би даже и нова кожа, а може би и нови дробове, сърце и бъбреци. След петдесет години животът ще бъде съвсем друг, Уилоу. Хората ще летят в небесата в специални машини и ще има толкова много коли на пътищата, че всички екипажи, теглени от коне, ще трябва да карат отстрани на пътя — на тревата.

— Сега вече се шегуваш — засмя се Уилоу. — Все пак, Тоби, завиждам ти за мечтите ти за бъдещето. Бих се радвала, ако ми позволиш да ти помогна по някакъв начин в работата. Откакто ми разказа за Пиер и Мария Кюри, все си мисля, колко ли приятно трябва да е за жената да работи рамо до рамо със съпруга си, да споделя неговите надежди, задължения и идеи. Може би трябваше да се омъжа за теб, Тоби, и после, когато станеш известен, да мога да разправям, че съм ти помагала.

Тоби сведе главата си по-ниско над работната си маса.

— Може би е за добро, че се омъжи за твоя любим Роуел.

Уилоу въздъхна, а очите й бяха сериозни.

— Знам, че звучи нелоялно, Тоби, но на теб мога да кажа всичко и знам, че ще ме разбереш. Мисля, че не трябваше да се омъжвам за Роуел. Той и аз в действителност нямаме нищо общо или, ако имаме, то аз не знам за него. След девет години семеен живот, аз не знам повече за него, отколкото знаех в деня на сватбата ни. Стигнах до заключението, че фактически няма нищо повече, което мога да знам.

Тя погледна към наведената глава на Тоби и каза повече на себе си, отколкото на него:

— С теб е съвсем различно. Винаги съм била изненадана от тебе, Тоби. Ти си толкова тих и спокоен, че човек може да си помисли, че нямаш много за казване, но аз знам че не е така. Вътре в главата ти има цял един свят от прекрасни идеи. Наистина искам да ми позволиш да ти помагам понякога в работа ти.

— Знаеш ли, че за пръв път ми предложи да ми помагаш през 1889 година, когато беше на петнадесет години?

— Наистина ли? — попита изненадана тя. — Това показва накъде ме е теглил моя скрит инстинкт, Тоби. Предполагам, че сега ще получа същия отговор като тогава.

Тоби прикри колебанието си, като започна да се занимава с една от своите горелки. После каза безгрижно:

— Има далеч по-добри неща, с които да се занимаваш, отколкото да подреждаш листа или да преписваш разни неща вместо мен — каза той. — Освен това никога няма да мога да намеря нещата си, ако те оставя да ги подредиш, а жените са склони все да подреждат нещо. Не мога да повярвам, че искаш да се занимаваш с тази каша тук — и после, за да смени темата на разговора, добави бързо: — Междувпрочем, Доди ми каза, че се е сгодила за Макгил. Много се радвам. Харесвам този човек. Когато го видиш, ще му пожелаеш ли всичко добро от мое име?

Уилоу кимна с глава.

— Имах намерение да поговоря с теб за Доди — каза замислено тя. — Мислиш ли, че няма да сгреша, ако предложа на Джеймс да потърси някое друго вакантно учителско място — някъде далеч оттук, в Девъншир, например.

Като видя озадаченото изражение на лицето на Тоби, тя се усмихна.

— Не, за да бъдат разделени, а за да могат да се оженят — каза тя. — Не вярвам Grandmère да даде някога своята благословия за този брак и си мисля, че ако те двамата избягат…

— А какво ще кажеш за Роуел? Той никога няма да одобри такава стъпка!

— Знам това. Не възнамерявам да му кажа. Една такава постъпка много ли е нередна, Тоби?

Тоби погледна настрани, а очите му гледаха тъжно.

— Ще бъде нередно от моя страна да те насърчавам да мамиш съпруга си — каза той. — Няма да се чувстваш много добре, когато Роуел открие истината, Уилоу. Това само ще разшири пропастта между вас.

— Ще го понеса. Заради Доди.

— Това е едно решение, което ти трябва да вземеш сама — изрече трудно думите Тоби. — Може би, ако Роуел не беше мой брат…

Уилоу го чакаше да продължи, но той остана мълчалив. Той като че ли внезапно бе погълнат от работата си и като си помисли, че е забравил за присъствието й, Уилоу стана тихо и се измъкна от стаята.

Едва след като вратата се затвори зад нея, Тоби се отпусна, а на лицето му се появи скръбно изражение след като завърши в мислите си изречението, което не можа да каже на глас на Уилоу: ако Роуел не беше негов брат, той не само щеше да посъветва Уилоу да излъже съпруга си, за да помогне на Доди, но щеше да я посъветва да напусне мъжа, за когото се беше омъжила. Роуел, той го знаеше добре, не заслужаваше сълзите на Уилоу. Той продължаваше да се радва на услугите на своята метреса и даже имаше три деца от Джорджина, сякаш тя, а не Уилоу бе неговата съпруга. Той бе не само голям егоист и пренебрегваше Уилоу, но с годините беше станал дори по-тесногръд в разбиранията си и без всякакво чувство за хумор. Важен, властен и често глупав, Роуел беше толкова неподходящ съпруг за Уилоу, колкото беше и недостоен за нея.

Мнението му не се базираше на факта, че той, Тоби, беше влюбен в Уилоу. Обичаше я толкова много, че ако знаеше, че тя е щастлива в брака си, щеше да е радостен да остане в сянката на живота й. Но той съзнаваше толкова ясно нейната самотност, нейната огромна нужда от разбиране, внимание и обич! Беше цяло чудо, че разочарованието и страданието, които изпита през последните девет години, не я бяха направили цинична и озлобена. Нейната приветливост, себеотрицание, способността й да обича и да бъде полезна за другите себеподобни, не бяха намалели от нещастието й.

Малко беше това, което той можеше да направи, за да стане животът й по-приятен. Той трябваше да носи в себе си не само своята безнадеждна любов, но също и нейната болка, като правеше каквото можеше, за да я облекчи. Единствената му утеха бе обичта му към детето й — детето на Пелам. Той беше сигурен, че този негов брат бе бащата на момчето, макар че Уилоу не му беше дала и най-малкия повод да го подозира. Но той не можеше да не забележи сконфузения вид на Пелам, когато се върнаха с Уилоу от онзи пикник през лятото; нито пък странният начин, по който Пелам внезапно, без предупреждение, реши да напусне дома си и отиде в армията.

Ако Тоби винеше въобще някого, то бе самия себе си, че не ги придружи тогава на пикника. Той знаеше, че Пелам беше отдавна влюбен в Уилоу и че този негов брат не беше толкова ограничен в разбиранията си за морала, колкото беше самият той. Пелам не криеше факта, че Уилоу го привлича. Тъй като Роуел беше на Ривиерата с метресата си, Тоби знаеше, че той е разбрал, че Уилоу може да бъде съблазнена и да изневери на съпруга си. Той беше разчитал именно на това.

Но Тоби никога нямаше да я попита за това. Отговорът фактически нямаше никакво значение. Той обичаше момчето, защото беше дете на Уилоу, част от самата нея. Имаше само един случай, когато той изпита горчивина — когато Оливър по погрешка му беше казал „татко“. Може би той можеше да бъде баща на детето, ако навремето беше отишъл в Америка, за да помоли Уилоу да се омъжи за него, преди Grandmère да вкара тази идея в главата на Роуел.

Мислите му се върнаха към онази нощ на празника по случай пълнолетието му, когато беше гледал мълчаливо как Уилоу танцуваше с Пелам в дългата галерия. Беше разбрал тогава, че в света няма да има друга жена за него, освен Уилоу. Бе му се приискало да я дръпне от ръцете на Пелам и да я притисне до себе си. Бе му се приискало по един съвършено нецивилизован начин да се сбие с брат си заради нея; да спечели възхищението и вниманието й. Но всичко, което беше направил тогава, беше да им обърне гръб, за да заслиза сам надолу по стълбите.

Като гледаше сега назад, на Тоби му се струваше, че точно тогава бе моментът, когато трябваше да й се обясни в любов. Уилоу изпитваше тогава само детско боготворене към брат му Роуел, което, когато порасна, се превърна в романтична любовна мечта. Ако той, Тоби, й беше писал редовно в Америка, то можеше лесно да промени посоката на нейните чувства. Но той не го беше направил, а сега бе твърде късно за това.

Той се опита неуспешно да прогони образа на Уилоу от съзнанието си, като се върна към работата си — както винаги противоотрова и успокоение на болката му.