Клер Лоримър
Господарката (5)

Глава трета
Ноември — декември 1891 година

— Сетих се защо Grandmère се е усамотила в леговището си — отбеляза Пелам със sotto voce^[1], като се наклони към Уилоу над ъгъла на дългата тъмнокафява маса. — Тя разбра, че ти ще седиш на нейния стол на главното място на масата!

Той се забавляваше като гледаше червенината, която заля бузите на Уилоу.

Икономът бе придърпал за нея именно този стол, но тя не се сети, че старата лейди Рошфорд обичайно седеше срещу Роуел.

— Забрави това, което казах — каза Пелам с разкаяние, като видя смущението на Уилоу. — Само се пошегувах. Впрочем изглеждаш чудесно, ако мога така да се изразя.

Комплиментът му й вдъхна увереност. Тя бе облякла една от своите нови, скъпи рокли, ушити от кремава коприна, с буфан ръкави от зелено кадифе, а за украса имаше широка панделка, пришита за ръкавите при лактите и долу на подгъва. На врата си беше сложила смарагдовата огърлица, която Grandmère й беше дала; на лявата си ръка бе поставила диамантения годежен пръстен, който Роуел й беше подарил, и венчалната халка. Роуел едва бе кимнал одобрително с глава, когато тя се появи пред него в напълно завършен тоалет и като че ли се интересуваше повече от поставянето на своята висока, твърда яка и бяла папийонка.

Уилоу беше единствената млада жена на масата. Леля Мили, която беше слязла за вечеря по заповед на Grandmère и бе седнала от дясната страна на Роуел, изглеждаше по-слаба от всякога в своята тъмновиолетова вечерна рокля. Неподходящо избраният цвят на роклята подчертаваше нейния почервенял нос и петната по бузите й. Една боа от пера бе преметната около приведените й рамене.

— Рупърт още ли не се е върнал? — попита тя със своя висок, нервен глас.

— Все още е в Брекнел, в дома на един негов приятел от университета — каза Франсис с малко злобен тон.

Роуел стрелна бързо с поглед по-малкия си брат.

— Това приятелство не е ли приключило вече? — отбеляза риторично той. — Крайно време е Рупърт да разшири кръга на своите приятели. Лорд Алфред Дъглас е с поне две години по-голям от него. Не мога да разбера какво намира този приятел в едно деветнадесетгодишно момче.

— Рупърт казва: „Свързва ни любовта към музиката, литературата и поезията“ — цитира Франсис своя брат, имитирайки зле доста високия регистър на гласа на Рупърт. — А освен тези общи интереси — продължи той — нашият Рупърт се възхищава от арогантността и независимостта на милорда. Неговата майка, както вероятно знаете, е разведена и го глези — и Рупърт също. Там, разбира се, няма баща, който да каже „не“ на разностранните им лудории.

Като погледна към Роуел, Уилоу с изненада видя колко ядосан изглеждаше. Но той каза съвсем кротко:

— Ще поговоря с Рупърт, когато се прибере вкъщи.

През останалото време от дългата вечеря, на която бяха сервирани не по-малко от шест различни блюда, Пелам монополизира разговора, разказвайки за процеса на нещастния офицер от армията Уилям Гордън Ситинъс. Процесът се беше състоял през първата седмица на юни, докато Роуел беше в Америка и макар че всички подробности около скандала заемаха голяма част от английските вестници и бяха предмет на разговор в почти всяко семейство в страната, в Сан Франциско Роуел беше чул малко за развръзката на събитието.

Сър Уилям, подполковник на шотландската армия, бил видян да си служи с измама по време на игра на бакара, когато бил на гости в една къща в Тренби Крофт, близо до Дънкастър. Принцът на Уелс държал банката по време на играта и се оказало невъзможно да се опази името му от публично достояние. Не само кралицата, но и много от нейните поданици порицали най-остро играта на комар и принца. — A Grandmère най-гръмогласно от всички — добави Пелам, като се ухили. — Горкият човек бил прикован на позорният стълб от пресата.

— В резултат на това — сега принцът играе само бридж, макар че категорично отказва да се отрече от залаганията на конните надбягвания! — продължи Пелам.

Уилоу искаше да разбере какво беше станало със злочестия Гордън Къминг, към когото изглежда никой тук, освен Тоби, не изпитваше поне малко съчувствие.

— Бедният нещастник бил уволнен от армията, разбира се — каза й Тоби, — и изхвърлен от всички клубове, в които членува. Сега той е „персона нон грата“ в обществото.

— Говори се, че той имал намерение или дори вече се е оженил за богата американка — продължи Пелам. — Изглежда, че това става обичай, а Роуел?

Уилоу беше готова да се разсмее, тъй като прие това за една от закачливите забележки на Пелам, но лицето на Роуел бе потъмняло от гняв и гласът му предвещаваше буря, когато каза:

— Още една забележка от този род, Пелам, и може да не бъдеш приет повече под този покрив.

Известно време никой не пророни дума. Само леля Мили наруши неловкото мълчание, като се засмя високо и нервно.

— Grandmère получи писмо от Франция тази сутрин — от братовчедката Люсиен. Ще доведе Силви и двете ще ни гостуват за Коледа.

Тоби се обърна към Уилоу.

— Мисля, че ще харесаш Силви. Тя е най-голямата племенница на Grandmère. Братовчедката Люсиен е племенница на брата на Grandmère, ако можеш да разбереш това объркано родство. Те са истински французойки във всяко едно отношение, но и двете говорят перфектно английски. Уилоу, за теб ще е добре да има едно момиче на твоите години в едно такова мъжко обкръжение, каквото е нашето семейство.

— Помисли само — заразмишлява на глас Пелам. — Силви не може да бъде на повече от деветнадесет години, а вече е вдовица. За щастие, не мисля, че тя е била много влюбена в този немски барон, за когото братовчедката Люсиен я е склонила да се омъжи. Той трябва да е бил най-малко на четиридесет години. Може би братовчедката Люсиен е знаела, че е имал слабо сърце и по всяка вероятност ще си отиде преждевременно от този свят, като остави на Силви спечеленото по нечестен път богатство.

Франсис се усмихна, а леля Мили зацъка неодобрително.

— Не би посмял да приказваш такива неща, ако баба ти присъстваше тук — каза тя. — Освен това, барон фон Зенден е почтен човек и е получил честно парите си от наследство.

— Сега поне няма да ти липсват интересни неща, които да разказваш на Grandmère, когато отидеш при нея след вечеря! — каза със сарказъм Франсис.

Той, както и неговите братя, бяха свикнали с факта Grandmère да бъде осведомявана от тяхната леля за всичко, което става в къщата. Като деца те никога не успяваха да скрият някоя лудория от знанието на Grandmère, ако не можеха да я запазят в тайна от леля си. Франсис не се опасяваше от нейното цъкане, но братята му имаха основание да се страхуват. Докато те можеха да навлекат върху главите си гнева на Grandmère — и като последица идваше катастрофалното спиране на отпускането им на периодично определена сума от нейна страна, — то Франсис знаеше, че е защитен от такова възмездие. Толкова очебийна бе неговата прилика с баща му, че Grandmère, която боготвореше своя единствен син, затваряше очи за всички недостатъци на най-малкия си внук. Тя го глезеше и му позволяваше всичко, но може би най-лошото бе, че му подсказваше, че той е неприкосновен и не може да бъде наказан. Дори ако биваше хванат на местопрестъплението, Grandmère му прощаваше под предлог, че е най-малкият и е бил подстрекаван от своите по-големи братя.

— Братовчедката Люсиен също ли е вдовица? — поинтересува се Уилоу.

Досега тя не беше чувала да се споменава за френските роднини на Grandmère.

Пелам кимна с глава.

— Тя живее заедно със Силви в една красива къща в Париж и въпреки че къщата е на Силви, братовчедката Люсиен все още е глава на домакинството. Ще видиш, моя мила снахо, че от страна на баба ми жените са много решителни и твърди по характер. А сега какво ще кажеш за себе си, Уилоу? Ти решителна жена ли си? — попита Пелам, а тъмните му очи светнаха. — Някак си мисля, че не си!

— Напротив — отговори ядосана от въпроса му Уилоу. — Ако нещо е много важно за мен, тогава аз не се отказвам, докато не постигна своето. — Тя погледна към другия край на дългата маса и се усмихна на Роуел. — Вече съм доказала това, нали, скъпи? Нищо от онова, което татко ми каза, не ме разубеди да се омъжа за теб, нали, Роуел? И ако татко не беше дал съгласие за нашия брак, тогава щях да избягам от къщи, за да бъда с теб.

— И щеше да се намериш обезнаследена, ако смея да кажа това — отбеляза Пелам тихо, за да не го чуе Роуел. Той стана прав и вдигна чашата си. — А сега предлагам тост за брачната двойка. За техния щастлив съвместен живот!

— А не като края на онези неправдоподобни приказки, които пише мистър Уайлд — добави пренебрежително Франсис.

Най-накрая последното блюдо беше сервирано и Уилоу, и леля Милдред се оттеглиха в гостната стая, където оставиха мъжете на брендито и цигарите им. Когато след известно време те се присъединиха към дамите, Уилоу вече беше капнала от умора, тъй като ефектът от дългото пътуване през деня накрая си каза думата.

— Ще си лягаме ли, скъпи? — попита тя тихо Роуел. — Страхувам се, че не съм в състояние да си държа очите повече отворени. Ти също трябва да си изморен.

Роуел погледна надолу към малкото й измъчено лице. Имаше тъмни кръгове под очите й, които ги правеха да изглеждат дори по-големи от обикновено.

— Има две-три неотложни неща, за които трябва да говоря с моите братя — каза той с извинителен тон. — Ще се опитам да не се бавя много.

Разочарована и чувствайки се изключена за втори път за деня от семейството, Уилоу каза „лека нощ“ и тръгна към стълбището. Дългата галерия, чийто таван се извисяваше високо над главата й, бе осветена много слабо и изглеждаше пълна със сенки. Някаква прислужничка — малка призрачна фигура, наполовина скрита от извитата балюстрада — премина бързо през неосветената част и се отправи към задното стълбище. Една врата се хлопна, а някъде прозорец, който не беше добре затворен, издаде зловещо, мистериозно свистене под напиращия да влезе през пролуката вятър.

Уилоу потрепери, събра диплите на роклята си и забърза нагоре по стълбата. Нели я чакаше в спалнята. Светлините бяха запалени, а огънят в камината гореше весело. Тази стая с топлата си кафява ламперия и с дебелите килими, постлани на пода, беше толкова гостоприемна, колкото галерията беше зловеща.

— Ох, Нели, радвам се, че си тук! — каза Уилоу, а прислужничката й забърза към нея, за да свали дългите й ръкавици. — Изморена съм до краен предел, а и с теб би трябвало да е така! Беше един много дълъг ден.

— Сложих две стъклени бутилки с гореща вода в леглото, мис Уилоу — исках да кажа милейди — каза весело Нели, а розовото й засмяно лице я гледаше нежно и загрижено.

Тя започна да разкопчава копчетата от роклята на Уилоу, като бърбореше, докато събличаше господарката си.

— Долу всички са приятелски настроени — отбеляза тя. — Всички, освен икономката. Готвачката е наистина добра жена. Каза да не се безпокоя за мисис Спиърс, тъй като тя се чувства длъжна да бъде настроена срещу мен, защото не ме е ангажирала тя самата, а да не говорим, че аз съм американка от ирландски произход. Мистър Датън е симпатичен и се държи пристойно с всички. Каза ми да му предам непременно, ако нещо не ви задоволява тук.

— Радвам се, че започваш да свикваш, Нели — отговори Уилоу, а прислужницата й махна фустата и корсета и започна да сваля копринените й чорапи. — Чувстваш ли се удобно в стаята си?

Нели направи гримаса.

— Не е толкова лошо, милейди, макар че е ужасно студено в таванските помещения. Вайълет — прислужничката на мис Доди, с която живея в една стая, казва, че понякога сутрин водата замръзва в каната и трябва да чупи леда, за да може да се измие. Но мистър Датън ни разрешава да си носим горе бутилки с гореща вода, така че всичко е наред, мис Уилоу — милейди, искам да кажа!

Тя надяна тънката ленена нощница през главата на господарката си и когато Уилоу седна пред тоалетната масичка, Нели започна своето вечерно задължение — да сресва светлозлатистата копринена коса, която падаше на раменете й, след като беше освободена от фибите. Фризьорът французин категорично бе отказал да я накъдри, като каза, че така е много красива. Той показа на Нели как да завива плитките като корона около главата на Уилоу — начин, който беше много по-изискан и красив, отколкото навитата на кок коса.

Без да спира ритмичното сресване, Нели продължи да клюкарства:

— Пихме такъв хубав чай долу, в партера — каза тя и въздъхна, като си спомни. — Мъчно ми е за онова момиче — Вайълет. Тя не се храни с нас, така че пропуска всички интересни неща. Храни се с мис Доди — горе в стаята на кулата.

Уилоу беше почти забравила за съществуването на сестрата на Роуел.

— Трябва ли Вайълет да храни с лъжичка бедното дете? — попита със съчувствие Уилоу.

— Боже мой, не, милейди! — отговори Нели. — Вайълет казва, че мис Доди може да се храни сама с помощта на здравата си ръка. Вайълет казва, че тя е много сръчна и рисува красиви картини по стената или по-скоро, това били силуети.

Уилоу се намръщи.

— Но аз мислих, че детето е умствено недоразвито — каза тя. — За да рисуваш силуети се изисква известно умение, въображение и координация.

Нели въздъхна.

— Вайълет казва, че не мисли, че мис Доди е луда. Тя казва, че тя е едно мило малко момиче и дори много нежно и обично. Разбира се, мис Доди говори единствено c Вайълет през целия ден, тъй като нито може да чете, нито да пише или да върши каквото и да е. Вайълет се опитва да й намира нещо, с което да се занимава, като например да й държи, докато навият преждата за плетивото й. Разбира се, не трябваше да ви споменавам за това, мис Уилоу, исках да кажа милейди. Вайълет казва, че лейди Рошфорд е наредила мис Доди да бъде държана в пълно уединение — дори заповядала пердетата да бъдат държани спуснати, така че няма да е добре, ако нейно благородие узнае, че знаете какво става там горе.

Тя спря да сресва косата й и за миг се наведе надолу, като прошепна:

— Вайълет казва, че й носи разни неща от дома си след почивния си ден — например буркан с попови лъжички или кутия с големи, черни, влакнести гъсеници, за да има какво да гледа мис Доди. Дава й нещо, с което да се занимава бедното малко същество!

Уилоу знаеше, че не трябва да слуша приказките на Нели, но иначе откъде щеше да научи такива тайни? Като господарка на имението Рошфорд тя беше отговорна за къщата, на която Grandmère й беше дала ключовете. Тя не ще можеше да я управлява както трябва, ако не знаеше какво става зад стените й. Добродушната Нели не беше интригантка, успокояваше себе си тя и позволи на момичето да приказва, докато тоалета й беше завършен.

Изглежда само Grandmère, семейният лекар и Вайълет можели да влизат в стаята на Дороти. Вратата била винаги заключена и ако някой искал да посети момичето, трябвало да поиска ключа от Grandmère. Посетителите й били малко на брой и само Тоби минавал всяка вечер да я види. Вайълет смятала, че детето живеело само за посещенията на брат си Тоби. Той никога не пропускал да се отбие при нея и да й разкаже някоя приказка, преди да я целуне за лека нощ. Пелам също посещавал своята малка сестра, но го правел по-рядко и като че ли се чувствал неудобно в болничната стая. Франсис и Рупърт отивали там само за Коледа или за рождения й ден.

— Мистър Франсис не можел да понася гледката на осакатената ръка и крак на горкото момиче — каза Нели. — Вайълет мисли, че на мистър Рупърт не му е приятно, че тя прилича на него. И двамата имат сините очи на майка си и същата светлокестенява коса. Тя като че ли го карала да се чувства, че той е можел да бъде на нейното място — инвалид.

Накрая Нели изглеждаше доволна от косата на господарката си и след като извади бутилката с гореща вода от леглото, вече нямаше какво повече да прави там. Уилоу я изпрати да си ляга, тъй като търпеливото, приветливо момиче изглеждаше толкова изморено, колкото беше самата тя, когато си легна в затоплените ленени чаршафи.

Въпреки уверението на Роуел, че няма да се бави, той все още не се появяваше, нито пък се чуваше в съседната тоалетна стая. Дълго след като Нели си отиде, Уилоу лежа будна, като се опитваше да не мисли защо съпругът й не желаеше толкова много да бъде с нея в тяхната спалня, както тя искаше да го има до себе си. Това бе първата им нощ като младоженци в собствената им къща и закъснението му я оскърбяваше.

В усилието си да не мисли за това, тя се съсредоточи върху разказа на Нели за сакатото дете, което лежеше сега самичко в стаята си в западната кула. Беше жестоко да я държат в такава изолация, макар че както приказливата Вайълет беше казала „има един електрически звънец“, свързан с таванската стая на нейната спалня и ако Доди имаше нужда от нещо през нощта, тя трябваше само да натисне звънеца, за да отиде веднага при нея Вайълет.

„Утре — мислеше си Уилоу — преди да направя каквото и да е било, ще е да отида да видя Доди. Все пак сега тя е моя зълва, — най-близкият ми човек, тъй като аз нямам истинска сестра.“

Уилоу беше решила да остане будна, докато Роуел си легне, но за жалост беше заспала така дълбоко, че даже не помръдна в съня си. Когато се събуди сутринта, Нели бе застанала до леглото й и държеше подноса със закуската. Тя й каза, че Роуел е заминал преди един час, за да се срещне с управителя на имението.

— Готвачът иска да види милейди относно менюто за днес — каза бодро Нели, като поставяше тежкия поднос на една масичка до леглото. — Мисис Спиърс чака, за да й дадете ключа от стаята за бельото, а мистър Датън иска ключа от килера и ми се струва, че е нещо спешно!

— Ох, Боже! — извика Уилоу и седна, като се опита да проясни все още спящия си мозък. — Дай ми някакви дрехи, докато закусвам, Нели. Оказва се, че ще бъда твърде ангажирана с ръководенето на тази къща. Вече не трябва да ме оставяш да спя до толкова късно.

Тя наистина бе твърде заета през цялата сутрин, за да може да изпълни обещанието, което си бе дала да отиде при сестрата на Роуел. Вече беше пладне, когато най-после се изкачи по стълбите към стаята в кулата.

Уилоу въздъхна, изваждайки тежката връзка ключове от джоба си. Бяха толкова много, мислеше си тя безпомощно, като се чудеше дали ще може да намери ключа от стаята, без да гледа в етикетите с надписите.

Съвсем слаба светлина проникваше от тесния прозорец в края на малката кръгла площадка, на която беше стъпила. Тя се приближи по-близо до прозореца, за да може да разчете надписите върху етикетите. Но колкото и внимателно да ги разглеждаше, не можа да намери ни един с „мис Дороти“, написан на него.

После се сети, че може би не е заключено все пак, като се усмихна на собствената си глупост, че първо не беше проверила. Но когато натисна дръжката, вратата не се отвори. Уилоу почука с нарастващо безпокойство.

Почти моментално вратата се отвори, но само толкова, че да може да се подаде грозничкото лице на селското девойче, което беше прислужничка на Доди.

— Милостиви Боже, мис — милейди — заекна тя. — Помислих, че това е мис Милдред.

— Както виждаш, аз не съм мис Милдред — каза спокойно Уилоу, като видя, че младата прислужничка се притеснява от неочакваното посещение.

— Аз съм новата ви господарка, а ти предполагам си Вайълет?

— Да, разбира се, милейди, моля да ме извините!

— Няма за какво да се извиняваш — отговори Уилоу, като се усмихна. — Просто се дръпни и ми позволи да вляза.

Тя можа да види, че стаята пред нея беше полутъмна; никакъв звук не идваше от вътрешността й.

Ръката на Вайълет, почервеняла от годините на тежка работа, стисна здраво дръжката на вратата. Кръглите й светлокафяви очи изразяваха тревога.

— Не смея да ви пусна, мадам — милейди. Лейди Рошфорд ми е забранила и аз ще си загубя работата, ако не се подчиня на нейните заповеди.

Бузите на Уилоу се зачервиха от силното раздразнение, което изпита.

— Тези заповеди не се отнасят за мен, Вайълет — каза твърдо тя.

Но непохватното момиче стоеше на пътя й със селска упоритост.

— Не смея, милейди, не смея — повтаряше то и изглеждаше, че ще заплаче.

Бедното момиче беше толкова уплашено, че Уилоу реши да не настоява повече, а да отиде при Grandmère и да получи липсващия ключ.

— Как влизаш ти, Вайълет? — попита тя, като се обърна да си тръгва.

— О, милейди, мис Милдред ме пуска да вляза, а аз трябва да заключа, когато си тръгвам и да й върна ключа — дори ако това е само, за да сляза долу и да донеса храната на мис Доди.

— Разбирам. Добре, благодаря ти, Вайълет; ще те видя отново много скоро.

Уилоу се опитваше да успокои породилото се в нея тревожно чувство, докато слизаше внимателно по витото стълбище. Какво толкова не беше наред със сестрата на Роуел, че бе нужно да я пазят в мрачната стая, като че ли беше затворник? Роуел й беше споменал небрежно, че детето е било със забавени реакции — и нищо повече. Можеше ли в действителност да се окаже, че тя е ненормална, а може би и опасна?

Докато вървеше по коридора към стаята на лейди Рошфорд, тя си спомни романа на Шарлот Бронте, който беше чела не много отдавна. В книгата й „Джейн Еър“ съпругата на главния герой беше умопобъркана. Той я държеше под ключ, не само заради своята безопасност, но и заради безопасността на другите. Затова ли държаха Доди затворена?

Тя потръпна, когато почука на вратата на лейди Рошфорд. Този път не прислужничката, а леля Мили беше тази, която й отвори вратата.

Лейди Рошфорд седеше на бюрото си и пишеше някакви писма. Тя погледна през рамото си.

— Влизай, момиче. Не стой там и не гледай така втренчено — каза старата лейди, а и тонът й без да бъде нелюбезен, издаваше известно нетърпение.

Уилоу влезе нерешително в стаята.

— Съжалявам, че ви безпокоя, Grandmère, но съм дошла за ключа от стаята на малката Дороти.

Малките черни очи на лейди Рошфорд се присвиха.

— Страхувам се, че за това не може да става и дума, Уилоу — каза тя с твърд, решителен глас. — Ако имах намерение да ти го дам, той щеше да бъде при другите ключове, които са в теб.

Уилоу преглътна нервно. Чувстваше, че не може да спори с бабата на Роуел, но в същото време разбираше, че е въпрос на принцип тя да има право да ходи навсякъде в собствения си дом и че трябва да знае точно какво е състоянието на нейната зълва.

— Когато пристигнах тук, Grandmère, вие ми казахте, че аз трябва да бъда новата господарка на имението Рошфорд — каза тя. — Ако трябва да нося отговорност във всяко едно отношение, то тогава струва ми се, трябва да споделя с вас и Роуел отговорността за вашата внучка също.

Зад гърба си тя чу леля Мили да подсмърча шумно. Не беше сигурна дали това е израз на подигравка относно нейната дързост да се опълчи срещу старата лейди Рошфорд, или просто това беше нейният обичаен навик. Grandmère изглеждаше много ядосана.

— Твърде млада и неопитна си, за да разбереш обърканото положение — каза тя. — Трябва да ми повярваш, че нещастното дете е ненормално и положително не е приятна гледка. От твоето посещение при нея няма да има полза. Тя е умствено недоразвита и аз съм организирала нещата така, че да води един спокоен живот и същевременно да създава възможно най-малко главоболия на останалата част от семейството. Настоявам да оставиш тази работа в мои ръце.

Уилоу събра и малкото кураж, който й бе останал.

— Все пак, бих искала да я видя — само веднъж поне — каза тя.

— Любопитството, не ти прави чест!

Гласът на Grandmère бе остър като нож и в очите на Уилоу се показаха сълзи. Нейната нежна майка никога не беше повишавала тон по този начин, но не само това нарани Уилоу, а и несправедливият й извод.

— Това не е любопитство, Grandmère, уверявам ви — каза тя с треперещ глас. — Моля ви се, позволете ми да видя детето. Когато я видя, ще мога да разбера малко по-добре защо трябва да бъде пазена толкова грижливо.

За изненада на Уилоу старата лейди каза:

— Добре — иди и я виж сама. Но те предупреждавам, че няма да се почувстваш щастлива от това. Един ден, надявам се, и ти ще родиш деца на своя съпруг и мога само да се моля това нещастие да не се предаде по-нататък на бъдещите поколения. Милдред, дай й ключа!

Леля Милдред отиде до бюрото и извади голям месингов ключ. Когато го постави в протегнатата ръка на Уилоу, последната почувства неговата студенина и тръпка на истински страх премина нагоре по ръката й и като че ли прободе сърцето й.

Без да каже дума, тя наведе глава и напусна стаята, а краката й я водеха бавно, но неумолимо към извитото стълбище в кулата. В главата й отекваше разговора с Grandmère. Ако наистина съществуваше някаква ужасна наследствена болест в семейство Рошфорд, то защо Роуел не й беше казал за това? Наистина ли можеше да се предаде едно такова нещо на децата, които тя щеше да му роди? И те ли щяха да бъдат заключвани и затваряни по този начин, защото са твърде уродливи, за да бъдат видени от външния свят?

Краката й се движеха едва-едва, когато започна да се изкачва по каменната стълба. Ако не беше гордостта й, тя щеше да върне ключа на Grandmère и никога нямаше да отвори въпросната врата. Всъщност повече не желаеше да види бедното момиче, което беше затворено там. Искаше й се да не бъде сама сега, а да почака, когато Роуел щеше да може да я придружи. Но тя беше действала необмислено и сега трябваше да скрие страха си и да намери смелост да изпълни своята мисия.

Тя стигна до стаята, пъхна ключа в ключалката и го завъртя.

В първия миг не можа да види почти нищо в полумрака на помещението. Зърна очертанието на голямо, покрито с балдахин легло, закрито от тежки завеси, и един силует, който седеше на стол с твърда облегалка. Когато очите й свикнаха с тъмнината, тя видя прислужничката Вайълет да я гледа с широко отворени от удивление очи. Момичето скочи на крака и направи реверанс. Движенията й бяха непохватни, а големите й ръце и крака издаваха селският й произход. „Мястото на подобно недодялано момиче обикновено е в кухнята“, отбеляза бегло наум Уилоу. Тя пристъпи по-навътре в стаята, а очите й се обърнаха към леглото, като цялата бе изпълнена с трепет в очакване да види там някакво уродливо същество.

След ужасната картина, която въображението й бе рисувало, Уилоу едва можа да повярва на очите си, когато те се спряха на малката крехка фигура, подпряна в полуседнало положение на три огромни възглавници. Две големи синьо-виолетови очи, обградени с черни мигли, я гледаха с открито любопитство.

Това, което съзря, не беше чудовище, не беше никакъв урод, а едно нормално, изящно малко момиче.

— Аз съм Уилоу. Съпругата на твоя брат Роуел! — несъзнателно гласът на Уилоу беше преминал в шепот. — Името ти е Дороти, нали? — продължи тя с по-нормален глас. — Дойдох да ти кажа „добър ден“!

Без да отмести съсредоточения си поглед от лицето на Уилоу, детето каза:

— Знам всичко за вас от Вайълет. Тя живее в една стая с вашата американска прислужничка, която се казва Нели. Вайълет казва, че Нели е много хубава. Но тя не може да бъде толкова хубава, колкото сте вие. Мисля, че сте най-красивата лейди, която някога съм виждала.

Уилоу едва успя да прикрие изненадата си, не само от твърде ясния говор на малката, но и от милия й начин на изразяване. Тя се приближи до леглото и седна накрая на бялата завивка. Тогава видя за пръв път, че едната ръка на детето беше саката. То бързо я мушна под завивките, а с другата си ръка докосна косата на Уилоу.

— Като коприна е — каза тя. — Усещам я точно като копринения шал, който Тоби ми подари за Коледа.

Уилоу бе смутена и объркана. Grandmère й беше внушила, че Доди е умствено недоразвита, а също и уродлива, но сега тя нито чуваше, нито виждаше една причина поне за такава оценка. Наистина, начинът, по който момичето говореше, бе на дете далеч по-малко от нейните единадесет години, но то говореше все пак съвършено ясно и разбираемо, въпреки че, ако беше вярно, рядко разговаряше с някой друг, освен с прислужничката си.

Уилоу се премести и седна на стола, който Вайълет беше освободила.

— На колко години си, Вайълет? — попита Уилоу.

— На осемнадесет, милейди. Родена съм на Архангеловден.

— От Хавърхърст ли си?

— Да, милейди! — заекна Вайълет, объркана от това внимание към нейната личност. — Моят баща обработва източната нива, а майка ми гледа малките деца.

Вайълет продължи да обяснява, че имала тринадесет по-малки братя и сестри и тъй като тя била най-голямата, трябвало винаги да помага на семейството и да се грижи за тях. Затова нямала време да ходи на училище и не можела нито да чете, нито да пише.

— Но тя ми разказва чудесни истории — прекъсна я Доди — за животните във фермата, за нейното семейство и за всичко, което става в селото. Тя ми носи също и подаръци. Днес ми е купила… — изкиска се тя, а бледите й бузи поруменяха, като разбра, че в желанието си да похвали прислужничката си, тя я беше издала.

Огромните й очи се напълниха със сълзи.

— Е, Вайълет, какво й донесе? — попита нежно Уилоу. — Аз няма да се разсърдя, така че няма от какво да се страхуваш.

Успокоена от думите на Уилоу, Вайълет показа наниз от лъскави кафяви кестени.

— Мислех, че ще помогнат на мис Доди да се научи да брои — каза тя. — Аз не мога да броя повече от двадесет, но мис Доди може да брои само до десет.

Уилоу погледна малкото момиче. Първоначалното й чувство на удивление бе отстъпило място на вълнението.

— Искаш ли да се научиш да четеш и да пишеш? — попита нежно тя. — Ако можеш да четеш книги, времето ще ти минава по-бързо.

Моментално лицето на Доди светна от удоволствие, но също така бързо то бе заменено от примиренческо възражение.

— Доктор Форбс няма да позволи — каза тя. — Тоби предложи да ми дадат няколко книжки с картинки преди две години, за Коледа, но докторът каза, че те ще бъдат вредни за мене.

— В какъв смисъл, вредни? — попита Уилоу. — Имаш ли някакви оплаквания от очите си?

— О, не — каза Доди, която явно бе изненадана от въпроса. — Виждам дори по-добре от Вайълет. Понякога, когато кърпи, аз вдявам иглата вместо нея.

— Тогава книжките с картинки не могат да ти навредят — каза Уилоу и беше толкова разгневена, че й беше трудно да говори със спокоен тон. — Ще говоря с доктор — как му беше името — Форбс?

Вайълет пристъпваше неловко от крак на крак и имаше такъв нещастен вид, че Уилоу се почувства задължена да попита какво нередно има.

— Извинявайте, милейди, но лейди Рошфорд дава всички наставления за мис Доди и ако тя разбере, че тук са попаднали книги, аз ще бъда уволнена. А вкъщи имат голяма нужда от моите пари. — И мис Доди има нужда от мен… — добави тя и беше готова да се разплаче.

Уилоу се изправи, а устните й бяха здраво стиснати.

— Аз естествено ще говоря с лейди Рошфорд, преди да се срещна с доктор Форбс — каза спокойно тя. — Искаш ли да направя това, Доди?

— О, да, искам, искам — извика детето, така улисано в думите на Уилоу, че забрави за скритата си под завивките ръка и умоляващо повдигна и двете си ръце към нея.

Сърцето на Уилоу се напълни със състрадание. Струваше й се чудовищно този невинен дефект да бъде причина Доди да бъде изолирана от своето семейство. Лицето й изразяваше решимост.

— Не се безпокой — каза успокоително тя. — Сигурна съм, че ще мога да го уредя. И когато следващия път дойда при теб, искам да чуя, че си научила всички числа до двадесет!

Бавно на лицето на Доди се разля усмивка и Уилоу разбра, че един ден това клето, нещастно дете можеше да стане дори една красива жена.

— Светлината пречи ли на очите ти? — попита тя, като се приготви да тръгва.

Дороти отрицателно поклати глава, а Вайълет отговори:

— Милейди, лейди Рошфорд нареди пердетата да бъдат спуснати през цялото време.

Уилоу беше дълбоко потресена. Дори да беше болнаво, детето изглежда нямаше сериозна причина, която да оправдае затварянето му с една прислужничка в тази зле осветена болнична стая, като му се забраняваше даже да разглежда книжки.

Какво ли приемливо оправдание можеше да има баба й, за да настоява за едно такова третиране на детето?

Даже ако то беше разположено към конвулсии и припадъци, това не беше доловимо за един непознат човек като нея самата и очевидно съществуваха дни като този, когато детето беше съвсем добре и бе в състояние да мисли, да говори и да вижда съвсем ясно.

Но макар че на Уилоу не й липсваше куража да отиде веднага при лейди Рошфорд, тя чувстваше, че щеше да бъде несправедливо и нечестно спрямо Роуел да започнат брачния си живот с такива сериозни конфронтации с неговата баба. Сдържайки нетърпението си, тя се зае да се запознае за няколко дена с многобройните стаи в имението, с установения домашен ред на прислугата и да надзирава разопаковането на сватбените им подаръци.

На следващия ден, въпреки че непрекъснато беше заета, споменът за момичето, затворено в стаята в кулата, никога не я напускаше.

Няколко пъти беше на върха на езика й да заговори Роуел за сестра му, но едно непонятно шесто чувство я възпираше да го направи. Тя усещаше инстинктивно, че той ще одобри мнението на Grandmère и ще й каже, че не е нейна работа да се занимава с Доди. Тя се чудеше дали не съществува семеен заговор да държат детето скрито. Сега засега не смееше да рискува да разгневи Роуел. Нямаше да може да понесе неговото неодобрение, затова мълчеше по въпроса.

Но на четвъртия ден след нейното пристигане, тя реши да повдигне въпроса за Доди и то не пред Роуел, а пред Grandmère. Щеше да го направи инцидентно — по време на ежедневните си посещения при старата лейди, повече за да потърси нейното съдействие, отколкото мнението й.

Grandmère все още бе в стаята си на другия край на къщата и докато Уилоу вървеше натам, сърцето й биеше със смесица от вълнение и страх.

Както и предишния път Grandmère седеше на бюрото си и пак пишеше писма. Нейната пълничка, украсена със два пръстена със скъпоценни камъни ръка остави перото, когато Уилоу отиде при нея, за да целуне бузата й.

— Съжалявам, ако съм прекъснала заниманията ви, Grandmère — каза Уилоу, — но не съм ви разказала за моето посещение при Доди и мисля, че може да се зарадвате, като ви кажа, колко съм доволна, че ми разрешихте да я видя. Смятам, че тя е едно красиво малко момиче.

Тя беше неподготвена за изражението, което се появи на лицето на лейди Рошфорд при споменаването на името на нейната внучка.

— Тогава сляпа ли беше да видиш нейния недъг? — гласът на Grandmère внезапно бе станал рязък, даже груб.

— Видях ръката й, Grandmère, но не почувствах отвращение, а само състрадание — каза спокойно Уилоу. — Мисля, че трябва да й е много скучно да лежи сама в тъмната стая, без да има нещо, с което да се занимава. Смятам, че тя е в състояние да си играе с обичайните играчки, на които всички деца се радват. Мисля, че мога да отида до селото днес следобед и да й купя няколко книжки с картинки — освен, ако разбира се, вие или докторът не изтъкнете някоя причина, която да ме убеди, че не трябва да го правя.

Въпреки тактичния начин, по който Уилоу изрази своето мнение, очите на Grandmère се присвиха. Зад гърба си Уилоу чу как леля Милдред ахна.

— Не можеш да направиш такова нещо — изкрещя Grandmère. — Доктор Форбс ще ти се ядоса, както и аз. Детето е негодно за такива развлечения!

— В какъв смисъл е негодно? — упорстваше Уилоу.

Тя нямаше да си позволи да бъде уплашена, въпреки че краката й започнаха да треперят, а гласът й не беше толкова твърд, колкото би й се искало.

Стиснатите устни на старата жена показваха на Уилоу, че противно на всички нейни намерения й предстоеше битка. Но тя нямаше намерение да загуби без основание.

— В какъв смисъл е негодна? — повтори въпроса си тя.

Grandmère пое дълбоко въздух, като барабанеше гневно по бюрото с писалката си.

— Най-добре ще е да седнеш, момиче! Изглежда се чувстваш задължена да изразиш съмнението си относно авторитета ми — нещо, което предполагам, че трябваше да очаквам. Явно като господарка на имението Рошфорд изпитваш необходимост да се изявиш. Но ти си много млада — едва седемнадесетгодишна, мисля, и не очаквам, че се считаш за достатъчно голяма и опитна, за да се съмняваш в човек, който е живял толкова много, колкото мен.

Уилоу държеше на своето. Въпреки че цялото й същество трепереше, тя нямаше намерение да отстъпи нито на сантиметър.

— Съжалявам, че приемате моите забележки като лична обида — каза спокойно тя. — Уверявам ви, че наистина никога не съм искала да изтъкна моя авторитет пред вашия, както вие предполагате. Исках само да разбера, защо Доди трябва да бъде държана при такива мизерни условия на живот?

— Защото момичето с болно! — каза Grandmère с изненадваща ярост. — Ти не разбираш нищо от такива работи — и откъде можеш да разбереш? Може би е по-добре да ти кажа неприятните факти и да сложим край на тези глупости. Моята снаха, Алис, донесе в това силно и здраво семейство Рошфорд една отвратителна наследствена ненормалност. — Тя отмести погледа си встрани от Уилоу и се вгледа през прозореца, а на лицето й се изписа израз на отвращение. — Самата Алис показа несъмнено признаци на умствена деградация след като скъпият ми, беден син Оливър беше убит и когато момичето Дороти се роди скоро след смъртта на баща си, болестта й се прояви напълно. Горката жена умря скоро след това в пълно умопомрачение.

— Но ако мъката е разстроила нейното съзнание, това едва ли е доказателство за наследствено предаване на заболяването… — започна Уилоу, но Grandmère я прекъсна.

— Имаше още две момичета, но и двете умряха от мозъчен удар още като бебета. Имаме късмет, че тази болест изглежда поразява само децата от женски пол. Моите внуци, както знаеш, са в отлично здраве. Колкото до Дороти, доктор Форбс очакваше да я сполети същата съдба както тези на нейните сестри, но това не стана. Само правилното лечение и постоянните му грижи спасиха живота на момичето, но тя никога не може да бъде нормална.

— Но това, което казвате, е ужасно! — промълви Уилоу; прекалено потресена, за да съблюдава да не излезе, че критикува. — Доди има толкова право на живот, колкото всеки друг.

— Но това никога няма да бъде нормален живот — каза рязко Grandmère. — Тя никога няма да може да се омъжи или да има деца, защото заболяването ще се предаде на третото поколение — една недобра перспектива.

Уилоу си пое дълбоко въздух, тъй като мисълта, че Роуел не й беше споменал за този наследствен фактор, я порази още веднъж. По причини, известни само на него, не я беше предупредил, че тя също може да има дете със заболяване, за което говореше Grandmère.

Тя потрепери и се опита да прогони тези мисли от съзнанието си. По-късно щеше да поговори с Роуел за техните деца. През това време тя щеше да се грижи единствено за Доди.

— Все още не сте ми казали причината, поради която на Доди не й е позволено да се занимава с рисувани книжки и обикновени играчки, с които да играе, без да се преуморява. Не мога да разбера защо пердетата в нейната стая трябва винаги да бъдат спуснати. Слънцето и светлината не могат да й навредят.

Grandmère стисна устните си.

— Тези неща могат да я превъзбудят и в резултат на това да получи мозъчен удар — каза тя. — Доктор Форбс ще потвърди това, което ти казах, така че не виждам смисъл да продължавам този разговор. На всяка цена говори с доктора, ако искаш, но ти предлагам първо да се консултираш със съпруга си. На Роуел може да не му хареса твоята намеса в тези така отдавна установени правила тук, в Рошфорд.

— Добре! — съгласи се Уилоу и червенина запълзя нагоре по бузите й.

Беше уверена, че Роуел ще я подкрепи, веднага щом му обясни, че Grandmère е прекалено загрижена за своята малка внучка, което води до крайности както, често при по-възрастните хора. Беше сигурна, че случаят нямаше да се задълбочи.

Но нейната самоувереност започна да намалява, след като излезе от стаята на Grandmère и тръгна да търси Роуел. Фактите, които старата лейди Рошфорд й изнесе относно миналото, не можеха да бъдат пренебрегнати. Докато вървеше, я побиха тръпки, но не от студ. Защо Роуел не й беше казал, че майка му е била душевноболна? Страхувал се е да го направи, за да не би тя или родителите й да се противопоставят да отиде в едно семейство, в което има такова сериозно наследствено заболяване? Ако това беше вярно, то това не показваше Роуел в много добра светлина — в действителност го разкриваше като истински страхливец.

Тя изправи раменете си. Grandmère говореше глупости, каза си решително тя. Или най-малкото — преувеличаваше. Това бе единственото възможно обяснение. Роуел не можеше да я измами за едно толкова сериозно нещо.

Желанието й веднага да говори с него не можа да се изпълни поради неочакваното завръщане на Рупърт. Той все още беше облечен в пътния си костюм, когато Уилоу слезе в хола. Слабата му фигура беше приведена. Като чу стъпките й, той вдигна погледа си към нея и тя остана потресена, като видя, че огромните му синьо-виолетови очи са пълни със сълзи.

— О, Рупърт! — възкликна тя с тон, който прозвуча дори и в нейните уши пресилено весело. — Не сме се виждали близо две години. Не си се променил много. Веднага те познах.

Младият човек продължаваше да се взира в нея и само отметна една прекрасна светлокестенява къдрица от челото си. Изглежда му беше трудно да говори.

— Обядът ще бъде сервиран след малко — опита се да запълни мълчанието Уилоу. — Не трябва ли да отидеш да се преоблечеш, Рупърт? Ще кажа на Датън да сложи един прибор и за теб. Не те очаквах по-рано от края на седмицата.

Най-после Рупърт като че ли бе в състояние да общува. С леко запъване думите започнаха да се леят от устата му:

— Самият аз не очаквах да се върна толкова скоро. Но Алфред… това е моят п… п… приятел, лорд Алфред Дъглас, … беше поканен вчера да се срещне с драматурга Оскар Уайлд и оттогава не говори за нищо друго… Беше обещал да дойде днес с мене в Рошфорд, но сега… — прекъсна се той, а изречението увисна във въздуха. — Аз… моля да извиниш държанието ми. Мога ли да поднеса моите поздравления, Уилоу? Надявам се ти и Роуел да бъдете много щастливи!

Съобщението на Датън, че обядът е сервиран, сложи край на срещата на Уилоу с Рупърт, който се извини и се оттегли в стаята си заявявайки, че няма апетит. Тъй като никакви лични въпроси не се дискутираха пред слугите, то едва след като обядваха, Уилоу можа да говори насаме с Роуел в библиотеката. Той отмина нейната загриженост за явното страдание на Рупърт, като каза накратко:

— Изглежда, че се е скарал с най-добрия си приятел. И съм доволен от това. Не се интересувам какво ги бе направило толкова близки през всичките тези месеци. Рупърт бе прекалено зависим от този по-възрастен от него младеж и е крайно време да има приятели на неговата възраст.

Но той не отмина със същата небрежност разказа на Уилоу за разговора й с Grandmère. Със смутен вид й каза:

— Сигурен съм, разбираш, скъпа Уилоу, че ако Grandmère е преувеличила фактите, направила го е само, за да ти разясни по-добре същността на въпроса. Разбира се, че щях да ти кажа, когато те помолих да се омъжиш за мен, ако съществуваше някаква неприятна семейна тайна. Фактите са просто такива — майка ми имаше до известна степен слаб характер и здравето й никога не беше добро. Наистина страдаше от депресия, но това се среща при толкова много жени преди и след раждане и особено след загуба на дете или съпруг. Със сигурност не беше душевноболна.

Уилоу въздъхна с облекчение. Като се надигна на пръсти, тя целуна Роуел по бузата.

— Толкова съм щастлива, че чувам това твое уверение — каза тя. — Мога ли да приема думите ти като съгласие с мен относно твоята клета, малка сестра, Роуел? Ще кажеш ли на Grandmère, че считам, че е в реда на нещата Доди да има няколко играчки — при условие, че лекарят не възразява?

— Моя скъпа Уилоу — каза със студен глас Роуел, — не си живяла в тази къща повече от седмица и вече успя да влезеш в конфликт с баба ми. Знам, че си много млада и нетърпелива, но сигурно можеш да покажеш малко повече такт в отношението си към нея, поне само за да ми доставиш удоволствие. Тя е била глава на семейството толкова много години и няма да й е лесно да предаде юздите в ръцете на едно толкова младо и неопитно момиче като теб.

Уилоу почувства сълзи на обида да парят очите й от порицанието на Роуел. Тя хапеше долната си устна, но въпреки това остана вярна на убежденията си.

— Не повдигам този семеен въпрос по причините, които ти изтъкна — каза спокойно тя, — но, Роуел, Доди е едно малко момиче на единадесет години, което лежи в тъмната стая, без да има какво да прави, освен да разговаря с прислужничката, и колкото и приятна да изглежда на вид последната, тя все пак е едно селско момиче без никаква интелигентност. От краткия разговор, който водих с Доди, се убедих напълно, че няма нищо нередно с разсъдъка й, какъвто и да е физическият й недостатък.

— Бих предпочел да оставим тези неща в ръцете на Grandmère — заяви уклончиво Роуел. — Не е твоя работа да квалифицираш умственото състояние на Доди.

Въпреки че не виждаше каквато и да е причина да се кара със своя обожаван съпруг и въпреки че желаеше да му достави удоволствие и да му покаже, че е съвършена съпруга, сега Уилоу не можеше да се откаже от проблема, който имаше толкова голямо значение за нея.

— Въпреки това, Роуел, трябва да признаеш, че е възможно да се окаже, че съм права и че Grandmère е била прекалено предпазлива. Трудно е за теб и за всеки в тази къща да види Доди така обективно, както аз, новодошлата, я виждам. Всички вие приемате, вероятно от самото й раждане, че тя не е напълно нормална. Но ако на детето не е давана никаква възможност и не е насърчавано, как ще може да се развива нормално? Не може да не видиш логиката в моите разсъждения, скъпи Роуел? Ако Доди въобще показва някакви отклонения, то има причини за това и тези причини нямат нищо общо с нейната интелигентност, но имат връзка с нейното възпитание и отношение към нея.

Красивото лице на Роуел беше почервеняло от раздразнение и той не направи усилие да го прикрие. Гласът му беше ледено студен, когато каза:

— Виждам, че възнамеряваш да спориш с мен, което много ме наскърбява, Уилоу. Мислех, че си такава… такава мила и винаги в добро настроение.

Наскърбена от неговата критика, Уилоу се опита да вземе ръката му.

— Моля ти се, не ми се сърди, Роуел. Не искам да те ядосвам и само те моля да ми разрешиш да говоря с лекаря. Ако той потвърди гледището на баба ти, то повече няма да споменавам за Доди, обещавам ти. Няма ли да удовлетвориш моята малка молба, ако това ще ме успокои?

Роуел изглеждаше облекчен.

— Боя се, че доктор Форбс няма да има по-различно мнение от това на Grandmère — каза той. — Той е нашият семеен лекар от 1864 година и колкото знам, те изпитват респект един към другиго, макар и да не се харесват. Той е присъствал на раждането и на смъртта на двете малки дечица, за които ти е говорила Grandmère, а също така е бил при майка ми по време на последните дни от живота й и разбира се е присъствал на раждането на нас петимата — синовете на семейство Рошфорд. Той ни лекуваше, когато боледувахме като деца, и познава здравословното състояние на всеки един от нас най-задълбочено.

Оклюмала, Уилоу кимна с глава.

— Въпреки всичко, Роуел, ако той евентуално се съгласи с мен…? — попита нерешително тя.

— Малко вероятно е да стане, но ако стане, ще трябва да убедиш и Grandmère — отстъпи Роуел, — но аз не искам баба ми да се тревожи прекалено много, Уилоу. Тя е на седемдесет и една години и има право на малко спокойствие в старините си. Не бих искал да съжалява за избора ми на съпруга — многозначително добави той.

Уилоу преглътна унило.

— Не бих искала ти да съжаляваш за това, Роуел — каза тя с тих, страстен глас. — Обичам те толкова много. Мисля, че нямаш представа колко много те обичам. Бих умряла за теб!

Тя обви с ръце раменете му и той я взе в прегръдките си. Кичур от светлорусата й копринена коса се беше измъкнал от завитата й плитка, украсяваща нейната глава. Големите й тъмни очи бяха станали огромни и го гледаха умоляващо. Той почувства стройното й малко тяло в ръцете си и нейното фино, с дъх на лавандула благоухание. Почувства внезапно вълнение и желание да я притежава и си спомни, че бяха минали доста дни, откакто се беше наслаждавал на приятната свежест на младото й тяло. Не че неговите сетива не откликваха на нейната привлекателност, но през изминалите осем месеца често споменът за чувствения чар на Джорджина разпалваше кръвта му. Дори на шест хиляди мили далеч от нея, дори когато ги делеше Атлантическия океан, той пак жадуваше да се люби с метресата си. Изящната прелест на Уилоу и чистото й обожание към него не бяха в състояние да заличат спомена за Джорджина, нито пък да възбудят в него същата ненаситна страст.

— Обещах на Фелоус — управителя на имението, че днес следобед ще го обиколим заедно с него — каза нежно той. — Ако не тръгна скоро, ще се мръкне доста, преди да успеем да се върнем. Вземи непременно двуколката или кажи на Питърс да те закара до Хавърхърст, за да се видиш с доктор Форбс, щом искаш толкова. Но не бих искал да те намеря довечера в потиснато настроение, ако той те разочарова — добави той, наведе се и я целуна с усмивка по косата. — Имам други планове за нас двамата тази вечер, любов моя.

Радостта на Уилоу се възвърна толкова бързо, като чу нежните нотки в гласа му, колкото бързо преди това я бе налегнало отчаяние, виждайки гнева му. Тя се усмихна срамежливо и като взе неговата грижливо поддържана ръка, я притисна до бузата си.

— Обичам те, обичам те — шепнеше тя. — Ти си целият ми живот!

— Тогава със сигурност си обречена на гибел — чу се един закачлив глас откъм вратата и Пелам неочаквано влезе в стаята. — Никой не трябва да бъде чак дотам важен за теб, Уилоу!

Без да обръща внимание на тежкото дишане на Уилоу и гневното мърморене на Роуел, Пелам й се усмихна дяволито, завъртя се кръгом и излезе от стаята със същата небрежна невъзмутимост, с която беше нахлул в нея.