Клер Лоримър
Господарката (3)

Глава първа
Август 1889 година

Скрита зад спуснатите завеси на еркерния прозорец в дългата галерия, Уилоу Тетфорд се взираше надолу, към залата. Погледът й се съсредоточи върху високата, елегантно облечена фигура на най-големия от братята Рошфорд. Както винаги, Роуел беше заобиколен от група обожателки.

— Той е много по-красив от всички мъже тук тази вечер — отбеляза Уилоу. — Не си ли съгласен, че той изглежда прелестно, Пелам?

Пелам се обърна към петнадесетгодишното момиче с известно чувство на ревност, като същевременно с това се и забавляваше.

— Не наричай мъжете „прелестни“ — поправи я той.

Той също се вгледа надолу към своя по-голям брат, но без обожанието на младото момиче. Не можеше да отрече добрият външен вид на Роуел, комуто той, шест години по-млад от него, често завиждаше. Но по мнение на Пелам тази мрачна, романтична външност прикриваше един нрав, съвсем не за завиждане. Откакто баща им почина и Роуел наследи титлата „барон“ и стана глава на семейството, на Пелам му се струваше, че неговият по-голям брат бе станал твърде недостижим и своеволен и беше загубил и малкото си чувство за хумор, което притежаваше преди. При все, че беше още само на двадесет и четири години, Роуел бе възприел едно изражение и държание на много по-възрастен и понякога беше противно деспотичен към по-малките си братя. Пелам до голяма степен предпочиташе Тоби, чийто двадесет и първи рожден ден се празнуваше тази вечер с тържествен бал в имението Рошфорд.

— Коя е тази червенокоса лейди, която Роуел кани на танц? — попита настоятелно Уилоу. — Мисля, че не съм я виждала преди досега. Много е красива, нали?

Въпреки че лятната вечер бе топла, момичето потрепери, загърна нощницата си около стройното си младо тяло и се притисна по-близо до своя приятел. По това време тя трябваше да се намира в леглото си, но любопитството й бе надделяло и милият, обичащ шегите Пелам й бе предложил да я пази, докато тя се измъкне от спалнята си и се промъкне до сегашното си скривалище. Беше почти полунощ и залата, гостната стая и столовата бяха изпълнени с няколкостотин гости, всички облечени в най-хубави дрехи и накичени с най-хубавите си бижута.

— Това е мисис Джорджина Грей — отговори Пелам на въпроса на Уилоу и без да помисли добави: — Метресата на Роуел!

Като видя, че огромните очи на Уилоу са го зяпнали с неразбиране, той съобрази, че разговаря с момиче, което все още бе дете. Възпитано от една строга майка, която беше квакерка, Уилоу бе съвсем невинна и той искрено съжали за думата, която се изплъзна от устата му. Сега, като да засили неговото неудобство, тя го помоли да обясни значението на словата си.

— Ще ти кажа някой ден — когато станеш по-голяма — отговори уклончиво той, а от смущение гласът му стана по-дрезгав, отколкото предполагаше. — Още си много малка, за да разбереш такива неща — добави по-нежно.

Уилоу сви устни и като се намръщи, му каза с въздишка:

— Мама винаги ми казва така, когато я попитам за нещо важно, особено когато се отнася за любовта, брака или раждането на деца — отметна тя копринената завеса от руси коси, която покриваше деликатното й лице с фини и изразителни черти, и отново въздъхна: — Във всеки случай, аз знам какво е любовта. Обичам теб, и Тоби, и татко. Не съм напълно сигурна, но мисля, че обичам Роуел най-много от всичко.

— Недей! Моят скъп брат не се интересува ни най-малко от едно дете на твоята възраст! — каза рязко Пелам.

Уилоу само кимна с глава, изразявайки съгласието си, тъй като имаше ясна представа за своята незначителност. Роуел рядко разговаряше, а когато това станеше, това беше един от „много специалните“ й дни. Ако той й се усмихваше дори веднъж в продължение на една седмица, то тя отбелязваше този факт в дневника си.

— Изглежда никой не забелязва, че съм порасла много бързо — каза Уилоу, която винаги намираше общ език с Пелам.

Той беше точно като нея — само едно дете. Тя винаги си бе представяла, че един брат трябва да бъде точно такъв — закачлив, нежен, понякога малко покровителствен, но не много и никога нелюбезен и груб.

Пелам остана мълчалив. Той бе смутен от нейната невинна забележка, която бе непреднамерено провокираща. Напоследък той беше добил ясна представа, че младата американка, която прекарваше това лято в имението Рошфорд, се беше превърнала от дете в жена. Тя беше загубила пухкавостта на детството и сега бе станала висока, стройна, а естествената й красота се подсилваше от нейните някак си необикновени цветове. Тя бе наследила от своята майка скандинавка разкошната си, преливаща почти в бяло-русо коса и големите, изразителни кафяви очи. Нейните малки заострени гърди бяха ясно очертани под тънката, ленена нощница и сега, когато тя се нацупи, той откри, че желае да целуне тези свити червени устни и да докосне с ръце деликатните форми на тялото й. Но нейната незрялост беше една бариера, която той чувстваше, че не може да прескочи. Страхуваше се да не разруши това блестящо, невинно доверие, което тя изпитваше към него, като едновременно с това усещаше, че е силно привлечен от нея, като от магнит. И сега, вместо да се крие заедно с нея в дългата галерия, можеше да бъде долу и да пие шампанско, да танцува с повече от дузина страстни момичета; но той предпочете да бъде насаме с Уилоу — с това чисто дете. Това бе едно състояние на духа, което той не можеше да разбере.

Пелам въздъхна с облекчение, когато видя високата, слаба фигура на брат си Тоби да се приближава към тях. Тоби носеше поднос с храна.

— Тук сме, Тоби! — извика тихо Уилоу, когато младият мъж погледна късогледо над очилата си по продължение на дългата галерия.

— Не мислех, че Пелам е с теб! — каза Тоби с присъщия си отривист маниер, породен от прекалена срамежливост. — Помислих, че може да си гладна, Уилоу. Обикновено винаги си гладна!

Уилоу пое подноса от ръцете му, а тъмните й кафяви очи блеснаха.

— Ти си внимателен, мил и грижовен — каза тя, като разгледа деликатесите с нескрито въжделение.

Макар че понякога й позволяваха да се храни с по-големите, тя обикновено се хранеше в старата детска стая с по-малките момчета Рошфорд — седемнадесетгодишният Рупърт и петнадесетгодишният Франсис, а готвачът приготвяше храна по свое усмотрение, като внимаваше да бъде здравословна и полезна за подрастващите им тела. Уилоу нямаше нищо против да се храни в детската стая, въпреки че вкъщи винаги се хранеше със своите родители. Но тези дребни неща бяха като малка жертва за удоволствието да бъде част от семейство Рошфорд за през цялото лято, докато родителите й обикаляха Европа.

Бяха дошли от Сан Франциско в Англия и бяха наели имението Ленгълм за една година. То граничеше с имението Рошфорд, но нейните родители, Уилоуби и Беатрис Тетфорд, я бяха предупредили, че може би няма да бъдат приети от техните съседи — аристократи. Въпреки огромното богатство, което нейният баща беше натрупал чрез инвестиции в построяването на железниците, Уилоу беше разбрала, че висшето общество на Англия бе консервативно и твърде взискателно към добрите обноски, така че тя не трябва да бъде разочарована, ако те се отнасят резервирано към нея. Но в случая това правило не бе приложено. Старата лейди Рошфорд, която бе най-старшият член във фамилията, дискретно бе събрала сведения за семейството й и се произнесе, че петнадесетгодишното момиче ще осигури необходимото женско влияние в живота на нейните петима внука.

— Мисля, че старата лейди смята нашата Уилоу твърде млада, за да представлява интерес за момчетата по „онзи“ начин — пронизително беше обяснил Уилоуби Тетфорд на съпругата си. — Добри пари плащаме на госпожа гувернантката за възпитанието на нашето дете. Така поне няма да изпадне в затруднение, когато дойде ред да покажем добри маниери и държание.

Проницателността, която го беше направила милионер, още веднъж бе доказана, че е налице, когато лейди Рошфорд заяви, че е очарована от характера и държанието на младото момиче и тя беше тази, която предложи Уилоу да остане в имението Рошфорд, докато семейство Тетфорд обикаля Европа.

Предложението устройваше много добре всички, не на последно място и Уилоу, която беше доволна от внезапно появилата се възможност да се сдобие с петима „братя“. Макар че Роуел, който беше много по-голям и бе глава на семейството, имаше малко, което можеше да й каже, тя го обожаваше отдалече и скоро беше уловена в клопката на безгласното преклонение пред елегантния, грациозен, млад барон.

Отначало тя се чувстваше неловко в компанията на втория по големина брат — Тоби. Неговата стеснителност го караше да се държи по такъв начин, че тя си мислеше, че е нежелана, докато един ден той я покани в стаята, която наричаше своя „лаборатория“, и неуверено й призна, че иска да стане лекар. Тя за пръв път го видя да се усмихва, след като невинно го бе попитала защо не следва медицина, щом това е неговото желание. Той търпеливо й обясни, че неговата баба не би му позволила да се занимава с такава професия, присъща за средната класа.

— В Англия не е прието джентълмените да правят кариера — каза той тъжно.

Най-малкият от петте момчета Рошфорд, Франсис, наричаше Тоби „професорът“. Уилоу трябваше да признае, че Тоби наистина често приличаше на разсеян учен, когато очилата му се плъзгаха и застанеха на върха на носа му и с разрошена, буйна, кестенява коса крачеше из парка, унесен в мислите за „своята работа“. Много често той не обръщаше внимание на младото момиче, просто защото не го забелязваше. Уилоу обаче нямаше затруднение в постигането на мигновено разбирателство с дружелюбния, засмян, закачлив, добродушен Пелам. Но с Рупърт, както беше станало и с Тоби, й бе необходимо малко повече време, за да се почувства непринудена и с него. По-нисък на ръст от брат си, с деликатно телосложение, с огромни виолетово-сини очи, оградени с тъмни мигли, той би бил забележително хубаво момиче, но липсата на мъжественост във външния му вид и в характера му го бяха направили мишена за шеги както за неговите съученици, така и за братята му, а откакто Уилоу беше представена, той бе приел едно враждебно, резервирано държание, което беше в противоречие с неговият чувствителен, артистичен характер. Той свиреше на цигулка и когато разбра, че Уилоу би се радвала да му акомпанира на пиано, тя се почувства желана в стаята за музика, която беше негова запазена територия и не се използваше от другите членове на семейството.

Въпреки че сутрин Уилоу беше задължена да учи история на Англия и ботаника с гувернантката си, тя беше освободена от следобедни занимания и лятото й изглеждаше като окъпано в позлатена, блестяща, слънчева светлина и щастие. Красивата старинна къща беше пълна с гости. Много от тях бяха млади дами, които живееха в близките имения, и мъжка млада „кръв“ — приятели на Роуел от Оксфорд. Забавляваха се с партита с чай на моравата, с крикет, с гребане в езерото, с возене в ландота из красивите селски местности на графство Кент, където си устройваха пикници; танци, шаради^[1] и други подобни безобидни забавления запълваха летните вечери. Рупърт отбягваше тези занимания, като предпочиташе да прекарва времето си с героя от ученическите си дни — младия Алфред Дъглас. Франсис и Уилоу участваха като сенки в дневните забавления на по-големите, тъй като им беше позволено да стоят там, при условие, че се държат дискретно и не привличат вниманието върху себе си.

Ако съществуваше нещо, което разстройваше това идилично за Уилоу лято, то бе мисълта за бедното малко момиче, което беше принудено да живее в една от двете стаи, намиращи се на върха на западната кула на имението, докъдето се стигаше по една спираловидна стълба, която се виеше около кулата. Уилоу беше живяла в семейство Рошфорд няколко седмици, преди да разбере за съществуването на единственото момиче на семейството. Една прислужница спомена, без да иска за „бедната мис Дороти“ и когато Уилоу я разпита й бе казано, че малкото момиче е умствено и физически недоразвито и че на никого другиго, освен на лейди Рошфорд, докторът и бавачката на деветгодишното дете не е позволено да отива при него. На домакинския състав бе забранено да говори за това.

— Затова никога не издавайте, че аз съм ви казала, мис Уилоу — каза страхливо прислужничката, — иначе е сигурно, както е сигурно, че вие сега стоите тук, че ще бъда освободена от работа.

Гувернантката на Уилоу твърдеше, че не знае нищо и тя със своето ненаситно любопитство изпитваше силно желание да разпита по-подробно Пелам или Тоби за тяхната малка сестра, но не смееше да го направи, защото изпитваше страхопочитание пред старата лейди Рошфорд. Макар че Grandmere^[2], както я наричаха внуците й, се отнасяше внимателно към Уилоу, тя беше властна, критична и изискваща жена и дори командваше и Роуел с желязна ръка. Нейната зълва, леля Милдред, живееше в страх да не би с нещо да предизвика недоволството на старата лейди, която беше почти на седемдесет години и открито даваше заповедите си на горката душица, като че ли тя беше слугиня. Леля Мили, както я наричаха момчетата, никога не отговаряше, и без да се оплаква, позволяваше да бъде тормозена.

Това, че братята като че ли приемаха това господство над застаряващата неомъжена жена като съвсем в реда на нещата, смущаваха Уилоу. Но така го приемаше и самата леля Милдред, реши тя. Макар че момчетата никога не я защитаваха, Тоби и Пелам поне се отнасяха мило към нея; Рупърт и Роуел не й обръщаха внимание и единствено Франсис й се подиграваше.

Не беше изминало много време от гостуването на Уилоу в имението, когато тя разбра, че Франсис е любимецът на баба си. Безразличен към това фаворизиране, Пелам информира Уилоу, че това се дължи на необичайната прилика на брат му с баща им, единственият останал жив любим син на баба им. Уилоу беше видяла портрета на лорд Оливър Рошфорд в библиотеката и трябваше да признае, че съществуваше прилика. С червеникавата коса и сините си очи Франсис бе точно копие на своя баща. От петте момчета единствено Рупърт приличаше на покойната си майка, лейди Алис Рошфорд — русокосо, призрачно създание. Уилоу беше сигурна, че Grandmѐre никога не бе харесвала много снаха си, защото винаги когато говореше за нея в гласа й се долавяше нотка на раздразнение.

Пелам, Тоби и Роуел бяха наследили френската кръв на баба си и заедно с това и нейните тъмни латински цветове във външният си вид. Роуел беше много по-красив от другите двама, но Тоби бе най-добър и мил, мислеше си Уилоу. Това, че сега се беше сетил, че тя е самичка горе в галерията, при това без да има нещо за ядене, съвсем не бе нещо необичайно за него.

— Не трябваше да си тук — каза Тоби, като наблюдаваше как тя си взима от храната, която й беше донесъл. — Ако някой каже на Grandmѐre или на твоята гувернантка, ще си имаш сериозни неприятности.

Уилоу се усмихна закачливо.

— Знам, Тоби, но това е твоят рожден ден! Рожден ден, на който ти ставаш пълнолетен! От това място мога да виждам всичко освен танцуващите. Не мога просто да си легна и само да си представям всичко това. Видях Роуел да минава. Той е заедно с мисис Джорджина Грей, за която Пелам казва, че е негова метреса, но не ми каза какво е това метреса. Ти ще ми обясниш, нали, Тоби?

— Няма да направя такова нещо! — отговори Тоби и погледна с пронизващ, гневен поглед Пелам. — Наистина трябва да си лягаш, Уилоу. Някой от слугите ще те види и ще каже на Grandmѐre; или твоята гувернантка може да погледне в стаята ти, за да се увери, че си там. А ти, Пелам, трябва да си долу. Видях, че няколко момичета стоят, защото няма с кого да танцуват.

— Ти си почетният гост, Тоби, ти върви и танцувай с тях! — в скоропоговорка каза Пелам. — Аз ще танцувам с Уилоу.

Той скочи и дръпна Уилоу, когато звуците на полката се разнесоха от балната зала. Тоби стоеше мълчалив, като гледаше как с развълнувано възклицание Уилоу пое протегнатата ръка на Пелам. Когато те се понесоха в ритъма на гавота^[3] надолу по галерията, Тоби се обърна и заслиза по стълбите.

— Харесва ли ти? — попита Пелам, гледайки пламналото, развълнувано лице на Уилоу.

Бялата нощница се развяваше около нея, очите й искряха засмени, докато той я въртеше отново и отново. Пелам също чувстваше как вълнението се надига в него и притегли момичето по-близо до себе си. Усещаше горещия й дъх върху бузата си, а тялото й бе даже по-горещо; той нежно й каза:

— Затвори очите си, Уилоу. Представи си, че си облякла най-красивата бяла атлазена бална рокля. В косата ти има цветя, а около шията и китката ти — диаманти. Ти си най-прекрасното момиче в стаята и всички спират да танцуват, за да ни гледат. Ти си Пепеляшка, а аз съм твоят Принц. Ние се влюбваме…

Гласът на Пелам, музиката и възбудата на вечерта бяха изумителни, Уилоу усещаше, че тялото й се разтапя, отдавайки се на мечтата, която Пелам сътвори. Това беше най-вълшебният миг в живота й. Тя си мислеше, че може би наистина е влюбена, само че сега ръцете на Роуел трябваше да я обгръщат и гласът на Роуел да й шепне…

Със затворени очи не беше трудно да си представи, че наистина ръцете на Роуел бяха тези, които държат кръста й и че топлината на неговите длани прониква през тънката атлазена бална рокля. Гласът на Роуел отново шепнеше в косите й:

— Толкова си сладка, моя малка Уилоу. Не можеш да си представиш колко прелестна си, така нежна, като лебедов пух в ръцете ми!

Най-естественото нещо на света бе, след като музиката спря, да усети силните, уверени устни на своя мечтан любим върху своите устни. Тя започна да трепери, когато странно, приятно усещане се разля по тялото й. Тя отвърна на целувката с все още затворени очи. Само след като Пелам я освободи от прегръдката си и произнесе името й, тя отвори очи и спря да диша от уплаха, когато разбра, че не Роуел бе този, който я целуваше, а брат му.

— Пелам — остана с отворена уста тя.

Червенина заля блузите й, когато се втренчи в него, чувствайки огромно притеснение. Без да подозира нищо за нейния вътрешен смут, Пелам се усмихна.

— Никой не те е целувал досега, нали? — попита той, като погрешно мислеше, че червенината й се дължеше на току-що пробудилото се у нея чувство на страст, а той самият усети как неговата възбуда нараства.

Но когато отново се опита да привлече Уилоу в прегръдките си, тя с изненадваща сила повдигна ръце и го отблъсна от себе си.

— Не, Пелам, не искам да ме целуваш. Ти не разбираш. Аз наистина не разбрах какво се случи. Аз… — прекъсна объркано тя.

Все още убеден, че нейният отказ е само израз на моминска сдържаност, Пелам хвана протегнатите й ръце и я притегли в прегръдката си. Усещайки, че тялото й се напряга, оказвайки съпротива, той не се опита да я целуне, но плъзна нежно ръка надолу по гърба й.

— Няма от какво да се страхуваш, малка моя — прошепна успокоително той. — Не правим нищо лошо. Признай, че ти харесва да чувстваш моето докосване. Моята целувка също ти харесва, нали?

Уилоу пое дълбоко дъх, като се мъчеше да оправи объркаността на своите чувства. Тя не попита Пелам откъде знае, че тя наистина изпитва удоволствие от усещането, събудено дълбоко в нея от нежното докосване на неговата ръка; че неговата целувка беше нещо съвършено ново, обезпокояващо, но и съвсем не неприятно преживяване. Изглеждаше нелогично, че той можеше да го отгатне по отклика на нейното тяло, като същевременно да не почувства, че в нейното съзнание Роуел бе този, когото тя искаше да я докосва и да я целува.

Когато се отдръпна от него, тя каза бързо:

— Мисля, че Тоби бе прав и аз трябва да се върна в стаята си, преди някой да ни е видял. Лека нощ, Пелам. Благодаря ти… Благодаря ти, че ме остави да се порадвам малко на празненството на Тоби. Нека сега да си вървя, моля те!

В тона на момичето имаше нещо, което предупреждаваше Пелам да не се опитва да го задържа, макар че сега той самият беше възбуден. Той остана загледан след нея, докато тя се отдалечаваше по дългата галерия, с бялата нощница, плаваща около малката й призрачна фигура. Това, което бе започнало почти на шега, само за да достави удоволствие на едно дете, свърши с откритието, че това дете бе станало жена; в действителност много по-желана от повечето хубави, млади момичета, които чакаха неговото внимание долу, в балната зала. На възраст между осемнадесет и двадесет и две-двадесет и три години, повечето от тях бяха представени в двореца. Те бяха добре лансирани в световния кръг от развлечения, грижа за което имаха техните майки, което им даваше възможност да намерят подходящ съпруг. Флиртуването, кокетирането, кикотенето и танците бяха запланувани във въртележката на развлеченията и можеха да помогнат в търсенето им.

Дори Пелам с неговите крехки осемнадесет години, се забавляваше през ваканциите в компанията на тези млади момичета, защото се радваше на тези невинни флиртове. За по-земните цели на разположение бяха млади актриси, щастливи да бъдат покорени, нахранени, а след това прелъстени от някоя „млада кръв“, която имаше достатъчно пари, за да ги обсипе с подаръци като отплата за техните услуги.

Роуел, разбира се, имаше метреса — екзотичната Джорджина Грей, по-възрастна с шест месеца от него и вече вдовица. За нейно разочарование, но за щастие на Роуел, съпругът й бил в затруднено финансово положение и оставил своята млада вдовица фактически без пари. Но заради Роуел тя трябваше да се върне на сцената, където бе посредствена актриса и съществуваше малка вероятност да стане „звезда“. За нея нямаше никаква надежда да плени някой крал, както бе направила красивата Лили Ленгтрай. Но тя бе положително красива, за да привлече вниманието на Роуел и изглеждаше напълно удовлетворена от своя млад барон. За нещастие на Роуел, отбелязваше в себе си Пелам, другите мъже също се интересуваха от нея и Роуел откри, че неговата прелестна Джорджина му излиза едно скъпо удоволствие.

Но Пелам не мислеше за Роуел или за неговата метреса, докато слизаше по широкото стълбище, за да се присъедини към веселата тълпа, която го приветства шумно. Целият бе изпълнен със спомена за нежните устни на Уилоу, за тънкия й строен кръст, за топлината на тялото й.

 

 

Уилоу се отпусна облекчено, когато следващата сутрин на закуска Роуел съобщи, че заминава за Каус, където кралица Виктория и принцът на Уелс бяха поканили кайзера на Германия на официална визита.

— Няма да ме има няколко дни — каза Роуел, като добави, че ще отиде там с яхтата си.

Неспособна да забрави за глупавата грешка, която въображението й беше изиграло миналата вечер, Уилоу чувстваше непосилен срам в негово присъствие и бе доволна, че той заминава.

Лейди Рошфорд изглеждаше също толкова щастлива от заминаването на Роуел, защото одобряваше факта, че той често биваше канен в кръга на приятелите на четиридесет и осем годишния принц на Уелс. Принцът обичаше да има около себе си привлекателни хора, особено ако те, като Роуел, споделяха неговите собствени интереси — стрелба, крикет, карти, конни надбягвания, пътешествие с яхта. Роуел поддържаше отлична конюшня в Рошфорд и даже беше заел на принца един от своите жребци — победите в няколко големи състезания.

Grandmѐre не знаеше, че принцът щеше да види Джорджина заедно с Роуел в Каус, че той харесваше очарователната, червенокоса метреса на Роуел, която му напомняше, и то не малко, за неговата бивша метреса Лили.

Но веднага, щом като Роуел замина с файтона си, последван от каретата, в която пътуваха слугите и багажа му, облекчението на Уилоу премина в тревога. Тя се чувстваше така, сякаш слънцето си бе отишло от нейния живот; като че ли тези пет дни, които следваха, нямаха никакъв смисъл, никакво съдържание. Дори предложението на Пелам да карат велосипеди из околността, нещо което обикновено й доставяше голямо удоволствие, не можа да ободри нейния унил дух. Пелам я гледаше с тревога, тъй като се страхуваше, да не би да е действал прекалено прибързано; в края на краищата тя може да не бе готова за това и нейната потиснатост вероятно се дължеше още на страха й да не би той да започне отново своето настъпление към нея.

Като използваше главоболието си за оправдание, Уилоу го отбягваше и когато гувернантката й не беше наблизо и не можеше да я види, тя отиваше да търси Тоби. Както винаги, той беше в стаята, която се намираше в кулата на имението и която той наричаше „лаборатория“. Въпреки късния час, в който си беше легнал предната вечер, той бе дълбоко погълнат от своята работа и първоначално не чу, че Уилоу влиза.

Когато най-после отмести погледа си от своята бунзенова лампа, той с изненада видя, че тя седи на стола до прозореца и безнадеждно се взира в окъпаната в слънчева светлина градина.

— Извинявай, Уилоу. Не разбрах кога си влязла — каза той, като бутна очилата си към върха на носа си и се вгледа разсеяно в нея. — Искаш ли нещо?

Уилоу поклати глава. Добротата, която винаги личеше в тона на Тоби, когато той се обръщаше към нея, сега й подейства гибелно. Сълзите, които през цялата сутрин заплашваха, че ще изтекат, сега се занизаха надолу по бузите й. Макар че беше късоглед, Тоби ги забеляза, приближи се към нея и й подаде носната си кърпа. Бръчките, които вече бяха гравирани на челото му от прекалено свиване на веждите, станаха по-дълбоки.

— Пелам не те е разстроил, нали? — попита подозрително той.

Когато предната вечер откри Пелам заедно с Уилоу в дългата галерия, имаше нещо в пламналите бузи и светналите очи на брат му, което го накара да мисли, че крои някаква беля.

През дългото детство, което бяха преживели заедно, Пелам винаги придобиваше такъв вид, когато се заемеше с нещо нередно. Веднъж Тоби го бе видял заедно с една кикотеща се прислужничка и си спомни, че той имаше същото изражение на лицето, тъй че не бе нужно Пелам да му обяснява с какво се беше занимавал тогава!

— Ако Пелам е направил нещо, което те е разстроило… — започна той, но Уилоу го прекъсна.

— Не, Тоби! Той… Аз… Той не е виновен. Аз танцувах с него и си помислих… вината е моя… — не довърши тя, тъй като сълзите заседнаха в гърлото й.

Тоби сви дългите си, тънки пръсти в юмрук. Това бе един от редките случаи в живота му, през които той беше страхотно ядосан. Уилоу беше гостенка, млада и напълно доверчива. Ако брат му се беше възползвал от нея, дори по най-безобидния начин, Тоби имаше намерение да го накара да съжалява за това.

— Може би ще е най-добре да ми разкажеш всичко — каза той, а гласът му продължаваше да бъде толкова нежен, колкото можеше при това положение.

Той чакаше търпеливо, докато Уилоу подсмърчаше и издухваше носа си в неговата кърпичка, опитвайки се да говори. Като се запъваше, тя му каза, че се бои, че е влюбена в Роуел; знаела, че тази любов е абсурдна и съвсем безнадеждна, че е твърде млада за него. Завърши монолога си, усмихвайки се през сълзи:

— Но даже след като си го казвам и го разбирам, че е така, нищо не е в състояние да ме спре да мисля за него. Тоби, не разбираш ли, какво означава това? — каза тъжно тя. — Обречена съм винаги да обичам един мъж, който никога няма да ме обикне. Никога няма да мога да се омъжа и да имам деца като другите момичета!

Въпреки че нейното нещастие го безпокоеше, Тоби едва успя да прикрие своята развеселеност от това изявление.

— Не мисля, че положението е чак толкова сериозно — каза той, галейки несръчно косата й, като че ли тя беше куче или кон и се нуждаеше от неговата успокоителна ласка. — Доколкото знам, повечето момичета на твоята възраст се влюбват десетина пъти, преди да срещнат бъдещите си съпрузи. В края на краищата, Уилоу, ти си само на петнадесет години, нали? Или на четиринадесет?

Уилоу пак се усмихна тъжно.

— Моят рожден ден беше миналия месец! — напомни му тя. — Ти ми подари новата книга на Ръдиард Киплинг „Приказки от хълмовете“. Не си ли спомняш?

— Да, разбира се! — отговори Тоби, макар че всъщност беше забравил това. — Добре, току-що навършила петнадесет. Мисля, че засега бих забравил всичко, що се касае за любовта, ако бях на твое място.

— И да забравя за целувката също? — попита Уилоу.

Лицето на Тоби помръкна още веднъж.

— Какво общо има целувката с това? Мисля, че ти каза, че това се е случило, докато си танцувала с Пелам и си… и си започнала да мислиш романтични неща за Роуел.

— О, да, така беше! — съгласи се Уилоу. — Но когато Пелам ме целуна, стана даже още по-лошо. Ако това беше Роуел, не мисля, че бих искала тази целувка да свърши!

Тоби се обърна рязко с гръб към нея и се върна към работната си маса, като се правеше, че е зает с почистването на принадлежностите, които бяха разхвърляни по нея. Рядко се случваше да се интересува от дейността на четиримата си братя. От най-ранна възраст той се чувстваше различен от тях по един неясен начин; и въпреки че те понякога се опитваха да го привлекат в своите ученически игри, накрая го оставяха да се занимава сам с единственото нещо, което го интересуваше в действителност — медицината.

Повече от всичко на света той желаеше да стане лекар, но Grandmѐre, разбира се, не искаше и да чуе за това. Трябваше да се задоволи с това, че в училището и в колежа учеше естествени науки; но в свободното си време тайно четеше за старите и най-новите медицински открития и диагнози. Сега той беше толкова добре осведомен, колкото един лекар, ако не и повече в някои области, тъй като правеше своите собствени изследвания. Склонността му да се усамотява се смяташе за даденост от неговото семейство и както той не се интересуваше от техните работи, така и те имаха твърде смътна представа за заниманията му.

Но все пак, нередовните контакти, които той имаше със своите братя, му даваха достатъчна представа за техните характери и той знаеше, че Пелам бе роден любовник. Знаеше, че неговият красив по-малък брат нямаше сериозни мисли в главата си, живееше чрез своите чувства и изпитваше радост от простите удоволствия в живота, без да се запитва дали са правилни, или не. Тоби беше решил, че Пелам е по-скоро аморален, отколкото безнравствен, безгрижно приемащ клопките, ако нещата се развиваха зле, както и последвалите наказания, ако не можеше да ги избегне. Пелам забравяше вчерашното удоволствие точно толкова бързо, колкото припряно преследваше удоволствието, което днешният ден му предлагаше. Никога не се интересуваше за утрешния ден.

Но сега ставаше дума за Уилоу, размишляваше Тоби. Той ще говори с Пелам и ще го накара да види, че тя е само едно дете, което се нуждае от неговата закрила. Ако Пелам не го послуша, тогава той, Тоби, може би ще бъде принуден да разкаже за това на Grandmѐre. Докато тя отпускаше месечно на Пелам определена сума пари, той нямаше да я пренебрегне! Разточителността му бе известна и той почти винаги имаше дългове.

— Съжалявам, че прекъснах работата ти, Тоби — каза Уилоу с тон на разкаяние и опря главата си на рамото му с присъщата естественост на едно привързано дете. — Тоби, ще ми разкажеш ли някой ден за твоята работа? — попита тя. Може би ще мога да ти помогна, като измия тези прибори и подредя малко нещата ти.

Като видя ужаса, който се изписа на лицето на Тоби, тя се разсмя и настроението й се подобри.

— Е, добре, ако не мога да подредя, то мога да правя записки вместо теб. Знам, че пишеш много, защото съм виждала купища изписана хартия, а мама казва, че имам много четлив почерк.

— Може би някой ден! — каза Тоби доволен, че отново бе чул смеха й. — Междувременно, тъй като се чувстваш по-добре, защо не отидеш да нахраниш лебедите на езерото? Видях две нови лебедчета, когато отидох до гнездото им вчера.

Лицето на Уилоу издаде вълнението й. Беше чакала седмица след седмица да се излюпят пиленцата от яйцата. Тя се повдигна на пръсти и целуна Тоби по бузата.

Докато тичаше през равната морава надолу към езерото, тя си мислеше за Тоби и за това колко различно беше чувството, когато целуваш по устата от това, когато целуваш по бузата. Въпреки че Тоби й беше казал, че още е много млада, за да се влюби истински, тя се чувстваше различно, когато Пелам я прегърна. Сладостта от неговата целувка се въртеше в спомените й и тя почти се надяваше Пелам да поиска да го направи отново. Тя даже можеше да опита да целуне Тоби по устните, но той бе прекалено прозаичен, за да се отнесе с внимание към такова нещо като любовта. Дългата му коса беше винаги разрошена и падаше над челото му, а очилата му бяха обикновено на върха на носа му. Колкото и да се стараеше камериера му, дрехите на Тоби никога не изглеждаха спретнати и чисти и даже Grandmѐre се беше отказала от опитите си да го накара да обръща по-голямо внимание на външния си вид. Тоби просто не се интересуваше от това как изглежда.

От друга страна, Пелам беше денди. Носеше най-новите дрехи и избираше най-скандалните, които да подхождат на неговата показна натура.

Колкото до Роуел, той беше винаги безукорно облечен, така конвенционален в облеклото си, каквото беше и неговото държание. Нито една жена не можеше да не се чувства горда да върви под ръка с него, мислеше си Уилоу, докато гледаше малките кафяви пухкави лебедчета, които вървяха по петите на своите грациозни родители към късчетата хляб, които им беше хвърлила. Тя мислеше за червенокосата жена, която Пелам беше нарекъл Джорджина Грей, и за това колко гордо вървеше тя под ръка с Роуел, докато си проправяха път към балната зала.

Завистта обхвана Уилоу с такава сила, че се почувства едва ли не болна. Какво беше това „метреса“? — чудеше се тя. Една строфа на Шекспир премина през съзнанието й: „Казвам ти, бъди готов на всичко, за да не загубиш любовта на своята сладка метреса.“ Звучеше, като че ли метресата беше наистина обичана, тъй като според Шекспир това се разбираше от само себе си, мислеше тя унило. В нейния „Речник на младите“ нямаше информация по този въпрос. Само ако родителите й й позволяха да прочете някои книги от този род, които да могат да отговарят по-ясно на въпросите й! Но и те, като Пелам и Тоби, я смятаха за много малка за такива познания. Ако Роуел наистина обичаше красивата Джорджина, тогава тя трябваше да се опита да бъде радостна за тях двамата.

Но въпреки усилието й, настроението на Уилоу оставаше потиснато, докато Роуел отсъстваше, и не се подобри до неговото завръщане в края на седмицата. Когато той отново седна на главното място на масата за хранене, тя слушаше със затаен дъх всяка негова дума, докато разказваше колко великолепен флотския преглед в Спитхел. Тя усети как сърцето й подскочи от вълнение, когато той описваше с ярки багри миниатюрния флот от дванадесет военни кораба, които кайзерът беше довел със себе си, и колко великолепен бил корабът му „Hohenzollern“ с изчистените си модерни линии.

Внезапно Роуел обърна глава и очите му се спряха върху възхитеното лице на Уилоу. Той й се усмихна:

— Жалко, че не беше в Каус, за да видиш хубавите рокли и шапки, които дамите носеха — каза той. — Когато станеш по-голяма, можеш да дойдеш отново в Англия, Уилоу, и аз те уверявам, че ще бъдеш представена в кралския двор. Тогава ще имаш възможност да видиш сама всичките тези премени и самата ти да облечеш някои от тях!

Вместо да се почувства щастлива от неговото обещание и неговата учтивост, сърцето й изстина като буца лед, тъй като Роуел несъзнателно й напомни, че скоро майка й и баща й щяха да се завърнат от Европа, лятото щеше да свърши и тя заедно с тях щеше да поеме обратно пътя към Америка, нямаше начин да знае, дали щеше да види някога Англия и някой от семейство Рошфорд отново.

Давайки си сметка, че може да понесе раздялата с всичко и с всички, освен с Роуел, тя продължи да го гледа безмълвно, а очите й бяха пълни с болка и копнеж.