Клер Лоримър
Господарката (27)

Глава двадесет и пета
Април — май 1906 година

— Ще взема следващия влак за Лондон — заяви Роуел. — По-лесно мога да получа информация за земетресението, ако съм в моя клуб. Междувременно ще изпратя телеграма до колегата на баща ти, с молба да поддържа постоянна връзка с мен. Ще се върна веднага щом науча някакви сигурни новини за родителите ти. Да се надяваме, че няма да е по-късно от довечера.

Решението изглеждаше основателно. От клуба си Роуел можеше да поддържа връзка с редакциите на вестниците и други подобни информационни центрове.

— Опитай се да не се безпокоиш, Уилоу — успокои я Пелам, след като час по-късно Питърс откара Роуел на гарата. — Може би земетресението не е чак толкова сериозно, колкото го описва телеграмата. Често във вълнението на момента новините стават преувеличени и неточни.

Но по-нататъшните новини пристигнаха едва сутринта на следващия ден под формата на дълга телеграма от Роуел. Изглежда, че бедата беше много по-лоша дори, отколкото се страхуваха, че може да бъде. Навсякъде в Сан Франциско бушуваха пожари. Водопроводите и тръбопроводите бяха скъсани. Бяха изминали деветнайсет часа, преди да дойде първият спасителен влак, носещ храна и медикаменти за оцелелите. Общото положение изглеждаше хаотично, а пожарите бяха извън контрол. По предварителни преценки бяха разрушени поне четвърт милион къщи. Все още нямаше новини за Уилоуби и Беатрис Тетфорд.

Уилоу се опитваше да запази спокойствие, като продължаваше бдението си край леглото на Оливър. Но ръцете й трепереха неудържимо, когато се обърна към Тоби:

— Моля се на Бога, Тоби, ако не спаси живота на родителите ми, поне да запази живота на Оливър. Мислиш ли, че е лошо да се пазаря с Бог в такова време?

— Лошо или не, все пак е напълно човешко — нежно й каза Тоби.

Погледна към изпадналото в безсъзнание дете и се опита да скрие опасенията си. Момчето продължаваше да губи от теглото си и все още не се забелязваше удължаване на кратките периоди, когато съзнанието му беше достатъчно, за да приеме храна. Доктор Роуз му беше съобщил лично, че мистър Корнуей е много загрижен. Обикновено пациентите, след като излязат от кома, продължават възстановяването си към пълно съзнание, беше му казал специалистът. Повторните припадъци на Оливър може би се дължаха на някакъв натиск върху мозъка. Спомена за възможните изследвания на черепа на момчето с рентгенови лъчи, но в същото време се страхуваше, че пътуването до лондонската болница, оборудвана с новата техника, може да причини по-нататъшни фатални увреждания.

Тоби лесно забелязваше ужасното напрежение, което оказваше върху Уилоу тази несигурност. Беше изгубила почти толкова тегло, колкото и детето й. Тоби знаеше, че тя спи малко нощем и отказва успокоителните, които доктор Роуз й беше предписал, така че да може често да посещава стаята на детето. Въпреки че сега за Оливър се грижеха две медицински сестри, денем и нощем, Уилоу никога не напускаше за дълго стаята му. А сега, в добавка към ужасното напрежение се прибави и голямата вероятност родителите й да са загинали при земетресението. Освен да остане до нея, Тоби не можеше да направи нищо друго, което би могло да облекчи тежкия й товар.

Роуел се върна от Лондон едва в събота вечерта. Щом фамилията се събра около него в библиотеката, той им разказа с тържествен тон, че все още няма вести за родителите на Уилоу.

— Разбира се, все още е твърде рано да се научат имената на оцелелите — тихо каза Роуел. — В последната телеграма, която получих от мистър Корбет, се казва, че градът е превърнат в купчина тлеещи руини. Но както сами разбирате, сигурни новини могат да бъдат получени единствено от спасителните влакове, които минават през Лос Анджелис.

Не спомена, че докато беше в града, дочу слухове, според които цели състояния са изгубени в банките, повечето от които бяха превърнати в купчина камъни. Уилоуби Тетфорд веднъж му беше казал, че има повече от един милион долара в бонове от една банка в Сан Франциско, макар че основната част от капитала му е депозирана в Ню Йорк.

— Смятам, че се налага незабавно да замина за Америка — обяви Роуел. — Скъпа, ако родителите ти са оцелели, може би имат отчаяна нужда от помощ, а ако не… е, без съмнение ще има доста неща, които да се нуждая от вниманието ми.

Уилоу се втренчи объркано в съпруга си.

— Но, Роуел, не можеш да напуснеш Англия точно сега — възрази тя. — Не и докато Оливър… — гласът й секна и очите й се напълниха със сълзи.

— Със сигурност ще е по-добре да изчакаме, докато научим някакви по-ясни новини за родителите на Уилоу — бързо добави Тоби. — В края на краищата, Роуел, от онова, което ни каза, стана ясно, че ще измине известно време, преди в града да се възстанови някакъв ред.

Роуел погледна намръщено към брат си. Нима Тоби не оценяваше факта, че Уилоу почти сигурно беше единствената наследница на баща си и че той, Роуел, трябва да бъде там, за да защити интересите й?

— Това е още една причина да замина лично за Сан Франциско. Някой трябва да се погрижи за приличната организация на погребенията или… — добави той бързо, щом видя въздействието на думите си върху Уилоу — или да осигури необходимата медицинска помощ, или пък просто да измъкне на безопасно място онези, които са оцелели.

— На мястото сигурно са изпратили служители, които да се погрижат за тези неща — подметна Пелам. — Съгласен съм с Уилоу, че е по-наложително да останеш тук с нея.

— Не съм искал мнението ти, Пелам, така че бъди добър да не се намесваш във въпроси, които не те засягат — гневно отвърна Роуел.

Пелам сви рамене и мълчаливо излезе от стаята. Миг по-късно го последва Тоби, който, макар че искаше да застане на страната на Уилоу, добре разбираше, че няма право да се намесва, както Роуел току-що уместно беше напомнил на Пелам.

Уилоу безпомощно се загледа в съпруга си.

— Разбираш ли, Роуел, че Оливър може… може да умре… и ти…

— Няма нужда да бъдеш толкова песимистична, мила моя — прекъсна я твърдо Роуел. — Корнуей сам ми каза, че може би ще изминат седмици, преди да се разбере какво ще се случи. Освен това, няма нищо, което да мога да сторя. За момчето се полагат най-добрите медицински грижи, а именно това е важно.

— Не, Роуел, не трябва да отиваш! — откъсна се от устните на Уилоу. — А ако Оливър се върне в съзнание и поиска да те види?

Роуел отклони погледа си от очите на Уилоу. Все още се чувстваше виновен заради произшествието с момчето, още повече, че Уилоу не беше го обвинила. Въпреки това не изпитваше съмнения относно това каква е по-важната му задача сега.

— Изненадан съм, че показваш толкова слаба загриженост за родителите си, мила моя — каза той, като се насочи към гарафата и си наля едно питие. — Предполагам, че за една майка е естествено да поставя детето си на първо място. Аз, като твой съпруг, трябва да оставя настрана емоциите и да обърна внимание на другите отговорности, като например твоето и на детето ти бъдеще. Баща ти е изключително богат и е уместно да поставя интересите ти на първо място в ума си, след като ти показваш толкова слаба загриженост за финансовото си състояние.

Уилоу изненадано продължи да го гледа с невярващ поглед. Роуел почувства, че го обзема срам. Потисна го веднага, щом си спомни за желанието си да се увери, че състоянието на Уилоуби Тетфорд не е изгубено из руините.

— Бащата ти няма син, който да поеме ръководството и считам, че като негов зет съм задължен да предложа помощта си. Честно казано, изненадан съм, че поставяш под въпрос решението ми.

— Роуел, баща ми има стотици приятели, банкери, колеги бизнесмени, които ще му се притекат на помощ. Едва ли всички са загинали. Със сигурност не са загинали директорите на ТРТК^[1], които, подобно на мистър Корбет, се намират в Ню Йорк. Не виждам необходимостта от незабавното ти заминаване. Изчакай поне, докато Оливър се оправи. Поне това му дължиш.

Роуел пресуши чашата си и гневно я тупна на масата.

— Бъди любезна да оставиш на мен преценката кое е правилно и кое — грешно — хладно каза той. — Няма нужда да ми казваш какви са задълженията ми, Уилоу.

— Нима? — спокойният мраз в гласа на Уилоу изненада повече самата нея, отколкото Роуел. — В такъв случай може би ти и аз никога няма да постигнем съгласие по въпроса, защото аз, като твоя съпруга, не винаги съм била в центъра на вниманието ти. Твоите любовници, Роуел, в много случаи са били на преден план.

Уилоу бавно се завъртя на пети и излезе от стаята. Ако в сърцето й през последните няколко години беше останала малко любов към Роуел, то сега и тя изчезна напълно. „3а мен той е един непознат“, помисли си тя, докато се връщаше в стаята на Оливър.

Същата вечер пристигна нова телеграма от Ню Йорк. Този път беше кратка и за нещастие, конкретна — Уилоуби Тетфорд, съпругата му и няколко от слугите му бяха загинали в техния дом. Уилоу трябваше да приеме факта, че не само родителите й, но вероятно Нели и Хари също бяха загинали.

— Така че това слага край на дискусиите относно необходимостта от пътуването ми — равнодушно заяви Роуел, след като прочете телеграмата на зашеметените си слушатели. — Вероятно вече на всички ви е ясно, че трябва да замина възможно най-бързо. Тръгвам утре сутринта.

Както често се случваше, Уилоу се обърна за утеха към Тоби в неспокойните дни, последвали заминаването на Роуел.

— Порицах Роуел, когато тръгваше — каза тя, докато се разхождаха един до друг из градината след неотдавнашното посещение при Оливър. — Не мога да се примиря с мисълта, че поставя парите пред сина си. Но знам, че не обича Оливър толкова силно, колкото го обичам аз. Може би му липсва бащински инстинкт.

— Роуел не обича да показва чувствата си, особено към деца — замислено отвърна Тоби. — А и, честно казано, Уилоу, изобщо не можем да го виним. Не е обичайно за един баща да се занимава с деца, които все още живеят в детската стая. Поне не в тази страна и не сред нашата класа. Може би сравняваш поведението на Роуел с отношението на баща ти към тебе, когато си била на годините на Оливър, а това едва ли е честно спрямо Роуел.

Уилоу въздъхна, а част от напрежението й се стопи от думите на Тоби.

— Винаги успяваш да балансираш гледната ми точка с твоята логика — усмихна се тя. — Какво щях да правя без теб, Тоби! Може би ще се изненадаш… — тихо добави тя, — но сериозно размислям, дали да не поискам развод от Роуел, след като се върне от Америка. По една ирония, Роуел сам ми даде идеята, като ми напомни, че най-вероятно аз съм единствената наследница на татко. Каза ми, че оценява състоянието на татко на доста повече от три милиона долара. Следователно би имал всичките пари, от които се нуждае за Рошфорд или за себе си. Ако се разведем, ще може да ми дава пари без някакви условия или затруднения.

Тоби наистина изглеждаше шокиран.

— Ще напуснеш Рошфорд? — попита той. — Ще се върнеш в Америка?

Уилоу въздъхна отново.

— Не знам, Тоби. Не бих могла да си тръгна, ако Роуел не ми позволи да взема децата със себе си. Но нека не говорим за това, защото ти ме накара да осъзная, че нямам истинско основание да разруша брака си. Знам, че Роуел искрено вярва, че действа в мой интерес и ще е погрешно да използвам посещението му в Америка срещу него. Чудя се дали ще се безпокои за Оливър.

— Разбира се, че ще се безпокои — каза припряно Тоби.

Но всъщност Роуел имаше други, много по-важни въпроси, които го държаха буден през нощта.

След пристигането си в Ню Йорк незабавно отиде на Уол Стрийт в главния офис на „Железопътна и транспортна корпорация Тетфорд“. Тази огромна, четиринайсететажна сграда беше сърцето на обединението от компании, които притежаваше бащата на Уилоу. С годините той беше увеличавал железопътната си империя с умели инвестиции в хладилния превоз, пощенския транспорт, складове, а напоследък и в производството на тролейбуси, и в метрото.

Главният съдружник и стар приятел на Уилоуби Тетфорд, Натаниел Корбет, очакваше Роуел във впечатляващо голям кабинет, който се пазеше за изненада на Роуел от две жени, вероятно секретарки. Мистър Корбет го поздрави вежливо, но не много топло.

— Тъжен е поводът за втората ни среща, лорд Рошфорд — каза той, предлагайки кресло на Роуел. Беше в пълен траур и с неодобрение погледна към пъстрата вратовръзка на Роуел. — Искам също така да изразя съжалението си, че лейди Рошфорд не може да бъде тук с вас. Между другото, тя ми телеграфира. Как е малкото ви момче?

Роуел загледа изпитателно американеца. Подобно на Уилоуби Тетфорд, около петдесетгодишния Натаниел Корбет се беше издигнал сам. Беше с яко телосложение и ниско потекло. „Никога не е лесно да се установи социалното положение на един американец“, помисли си Роуел. Преди петнайсет години беше решил, че Корбет не е джентълмен и не виждаше защо сега трябва да променя мнението си, въпреки внушителната обстановка. Всъщност тя беше доста претенциозна. В единия ъгъл косо беше поставен грозен модерен хромиран шкаф, а другият бе украсен от отвратителна портокалова жардениера, поставена върху мраморен цокъл. Подобно на Тетфордови простащината му сега беше толкова болезнено очевидна, колкото и по време на сватбата, когато изпълняваше ролята на шафер. Беше остарял значително и му липсваше нехайно веселото поведение, което бе имал тогава. Роуел реши да прескочи формалностите и да премине направо към деловата част.

— Мистър Корбет, доколкото знам, синът ми все още боледува от силното сътресение — отвърна кратко Роуел и кръстоса крак върху крак, като изтупа въображаема прашинка от ревера си. — А сега относно имотите на тъста ми, сър…

Посивелият мъж, който седеше срещу английския барон, успя да овладее изражението си и прикри изненадата си. Нямаше и тринайсет дни от земетресението. Доколкото знаеше, телата на Тетфордови — най-добрите му приятели — все още не бяха открити, а техният зет желаеше да говори предимно за бизнес! Помисли си, че Уилоуби с един поглед беше преценил за какъв човек се жени дъщеря му.

— Изпратих един от моите директори в Сан Франциско — много способен мъж на име Бари Адамс. Телеграфира ми преди два дни, за да ме извести, че ситуацията все още е хаотична. Може би ще измине известно време, преди да открие как точно са загинали мистър и мисис Тетфорд. — След което тихо добави: — Посещението ви в Ню Йорк може би е малко преждевременно, лорд Рошфорд, тъй като не можем да отворим завещанието му, преди да имаме смъртен акт.

Роуел изпусна нетърпелива въздишка.

— Добре разбирам това, мистър Корбет. Въпреки това, като старши съдружник и приятел на мистър Тетфорд, може би имате някаква представа за плановете, които моят тъст е имал за корпорацията в случай, че умре. Не беше съвсем млад и предполагам, че се е погрижил за своето завещание.

— Предлагам да отложим тази дискусия за момента, в който последната воля на мистър Тетфорд ще е известна. Лорд Рошфорд, надявам се разбирате, че имам още куп важни дела, които ме очакват. Бихте ли дошли след няколко дни…

— Не съм изминал целия път до Америка, за да чакам или да се забавлявам в Ню Йорк, сър! — възрази гневно Роуел. — Бъдете така добър да ми кажете какво прави толкова време вашия приятел в Сан Франциско. Казахте, че вече една седмица е там?

— Точно така. Може би самият вие ще пожелаете да отидете, лорд Рошфорд? Вероятно ще можете сам да прецените възникналите трудности. Мистър Адамс се възползва от личния вагон на мистър Тетфорд, тъй като се съмнявахме, че ще има някакъв хотел, в който да се настани. Ако желаете, можете да използвате вагона, лорд Рошфорд.

— Точно така ще направя, сър — отвърна Роуел. — Междувременно, моля, изпратете на съпругата ми телеграма, че съм заминал за Сан Франциско, но се надявам скоро да се върна в Ню Йорк.

Интонацията на гласа му беше на човек, който разговаря със слуга или служител, и Натаниел Корбет с мъка успя да сдържи езика си. Напомни си, че лорд Рошфорд, независимо дали го харесваше или не, беше съпруг на единствената дъщеря на скъпия му покоен приятел и само по тази причина трябваше да му отдаде нужното уважение.

Роуел не се забави в Ню Йорк. Гореше от желание да узнае съдържанието на завещанието на Уилоуби Тетфорд и ако за целта бяха необходими смъртните актове на него и жена му, тогава самият той щеше да се погрижи да ги достави максимално бързо на адвокатите.

Взе влака от Централната гара и пет дни по-късно, след като се прикачиха на друга композиция в Чикаго, бавно спряха сред почернелите руини на изгорелия град.

Обстоятелствата се оказаха дори по-лоши, отколкото си ги бе представял. С известно закъснение започна да оценява защо на подчинения на мистър Корбет, Бари Адамс, му беше нужно толкова дълго време, за да уреди формалностите. Бяха разрушени двайсет и осем хиляди сгради. Спасителите все още търсеха телата из почернелите руини. Армията беше изпратила палатки, за да подслонят бездомните и в парка „Голдън Гейт“ се беше образувал огромен лагер.

Подобно на много други сгради, хотел „Палас“ беше необитаем и Роуел беше благодарен, че разполага с удобствата за живеене на частния пътнически вагон на тъста си. С ужас откри, че поне пет квадратни мили от града бяха напълно изпепелени. Бизнес-центърът беше престанал да съществува. По улиците бяха положени релси в посока към залива, така че влаковете можеха да изнасят отломките и отпадъците към залива, където изхвърляха товара си във водата.

Нямаше превоз и на Роуел му се наложи да отиде пеша до Ноб Хил, за да види какво е останало от голямата къща на тъста му. Изморен, мръсен и силно потресен от ужасните опустошения, откри там заместника на мистър Корбет, Бари Адамс. Този набит, червенокос мъж, на годините на Роуел, надзираваше група работници, които пресяваха почернелите отломки, в които се беше превърнала чудесната къща. Щом чу името на Роуел, незабавно му оказа уважението, което определено липсваше в отношението на мистър Корбет. Роуел прекъсна темпераментното му приветствие с кратък въпрос за повече информация.

— Със задоволство мога да ви съобщя, че редът започва да си пробива път в този хаос — помпозно отговори мистър Адамс, наподобявайки важния и властен тон на Роуел. — Телата на вашите роднини бяха открити преди известно време, но едва преди три дни успях да уредя погребението им, което, според тяхното желание, бе извършено в семейната гробница в Лос Анджелис. За щастие мистър Тетфорд беше казал на мистър Корбет къде…

— Предполагам, че имате смъртни актове за покойните? — рязко го прекъсна Роуел.

Човекът кимна, без вече да е сигурен, че харесва този студен, аскетичен англичанин, който говори толкова безлично за покойните си роднини.

— Освен това се погрижих за погребението на слугите им, които са загинали заедно с тях — мистър и мисис Стивънс — припряно продължи той. — Мистър Стивънс дошъл от Англия, но семейството на жена му уреди да ги погребат заедно в местните църковни гробища. Вярвам, че постъпих правилно, като им позволих?

Роуел кимна незаинтересовано. Огледа се наоколо и забеляза, че част от къщата все още стои неразрушена, но е толкова пострадала от огъня, че едва ли можеше нещо от нея да бъде спасено.

— Да се надяваме, че мистър Тетфорд е имал пълна застраховка — подхвърли кисело Роуел, щом двамата с Адамс се отправиха обратно към относителния лукс и чистота на вагона.

Спътникът му кимна не много щастливо.

— От проучванията, които направих — отговори той, — разбрах, че застрахователната компания отказва веднага да започне изплащането, при все че има изпаднали в бедствено положение хора. Разбира се, ще заведем дело срещу тях, но те твърдят, че земетресението е дело на Бога и не се покрива от застрахователните полици.

След като двамата мъже се освежиха с гореща баня и се нахраниха, мистър Адамс отново се върна към бившия си работодател.

— Мистър Тетфорд беше много приятен джентълмен — заяви той. — Смъртта му е огромна загуба за корпорацията. Без съмнение желаете да отидете до Лос Анджелис, за да отдадете уважението си на покойните?

Роуел кимна на стюарда да напълни отново чашата му и отговори:

— Не виждам смисъл да забавям връщането си в Ню Йорк. Тетфордови, както несъмнено знаете, бяха родители на жена ми, а не мои. Няма да има никаква полза, ако посетя гробовете им.

Мистър Адамс го погледна с неудобство, но успя да скрие неодобрението си, като бързо смени темата.

— Вероятно искате да научите повече подробности за случилото се с родителите на жена ви, нали? — каза той, изненадан, че Роуел все още не беше му задал въпроси за това. — Разговарях с някои от слугите, преживели бедствието. Изглежда, че когато къщата се разлюляла за първи път, повечето от тях избягали навън. Но тъща ви, мисис Тетфорд, била прикована към леглото от артрит и отказала да излезе. Тогава мистър Тетфорд отказал да напусне без нея, а също и слугинята, Нели. Нейният съпруг не искал да я изостави, така че четиримата останали заедно. Един следващ трус съборил част от къщата, но не онова крило, в което се намирали. Но след това огънят се разпрострял из целия град и вятърът бързо подкарал пламъците към къщата.

За миг Роуел изглеждаше потресен от мрачната история.

— Сигурно тогава мисис Тетфорд се е съгласила да я преместят — вмъкна той.

— Да, сър, съгласила се, разбирайки, че това е единствената й надежда да оцелее. Прислужникът на мистър Тетфорд — предан и верен човек — се върнал в къщата с надеждата да ги спаси, но вече било твърде късно и петимата обгорели до смърт. Каква ужасна случка!

Роуел кимна разсеяно, а умът му се съсредоточи върху факта, че мисълта за Хари Стивънс вече никога нямаше да го безпокои. В това бедствие имаше поне едно хубаво нещо, помисли си той.

Внезапно почувства силна възбуда от перспективите, които се откриваха пред бъдещето му. Животът им в Англия щеше да се промени много, след като империята на Тетфорд минеше в ръцете на Уилоу. Рошфордови щяха да станат една от най-богатите фамилии в страната. Роуел безгрижно си помисли, че нямаше да има затруднения да влезе в кръга на близките приятели на краля. Говореше се, че кралят се държи любезно с хората, които му заемат пари, и беше всеизвестно, че макар и монарх, финансово той беше по-зле от повечето си приятели. Той, Роуел, щеше да разшири замъка почти двойно и да направи по-голяма конюшня. Можеше да купи най-добрите коне в света и след година или две беше възможно те да му донесат победите в Дерби, Сейнт Лежър, Оукс…

Роуел се завърна в Ню Йорк в чудесно настроение, а смъртните актове на родителите на жена му бяха прибрани на сигурно място в джоба на сакото му. Беше си запазил апартамент, най-добрия в хотел „Сейнт Реджис“ и беше доволен, че се е върнал обратно в града, където ужасната миризма на изгоряло за щастие липсваше.

Освежен от добрия сън, рано на следващата утрин се яви в кабинета на мистър Натаниел Корбет. Държеше в ръка смъртните актове и ги подаде с тържествуващ вид на човека срещу него.

— Ще бъдете ли така добър, сър, да телефонирате на адвоката на мистър Тетфорд да дойде незабавно и да прочете завещанието на тъста ми — заповеднически каза той.

За известна изненада на Роуел, който се боеше, че адвокатът може да има други ангажименти и да не може да дойде толкова бързо, мистър Корбет веднага се съгласи с искането му. Без Роуел да знае, адвокатът беше известен предишната вечер от Бари Адамс, че първото нещо, което лорд Рошфорд ще направи сутринта, ще е да поиска нещо подобно и беше направил необходимите приготовления, които сметна, че ще са нужни. За разлика от Роуел, той вече знаеше съдържанието на завещанието на Уилоуби Тетфорд, понеже старият му приятел многократно беше дискутирал желанията си с него и Корбет беше един от изпълнителите му.

Измина половин час, преди адвокатът да пристигне. Беше слаб, рошав, дребен мъж, с непредразполагаща външност, който въпреки това беше важна фигура в корпорацията и също беше един от изпълнителите на завещанието.

— Щеше да бъде по-добре, ако съпругата ви присъстваше, лорд Рошфорд — заговори той със слаб поклон към Роуел. — Обаче мистър Корбет ми каза, че вие я представлявате, тъй като злополуката със сина ви може да я възпрепятства да дойде толкова бързо в Щатите. Моля, приемете съчувствието ми, милорд.

Роуел потисна нетърпението си, понеже адвокатът започна да се рови в папката си. Накрая откри съответните документи и като намести очилата си със златни рамки, започна да чете: „Аз, Уилоуби Джошуа Тетфорд, в пълно съзнание…“

Роуел слушаше с нарастващо нетърпение как адвокатът чете дългия списък от завещани дребни суми на домашните слуги и на дългогодишните служители в корпорацията; на презвитерианската му църква и, като признание към квакерската вяра на съпругата му, на Обществото на приятелите^[2]. Завещаваше доста по-голямата сума от половин милион долара на стария си приятел Натаниел Корбет, който го наследяваше като председател на корпорацията. Корбет и адвокатът на корпорацията бяха посочени като изпълнители на волята му. Къщата и съдържанието й оставяше на жена си, а в случай, че почине преди него, на дъщеря си, Уилоу Ен Рошфорд, за да бъде използвана или продадена по нейно усмотрение.

[ Християнска секта. — Б.пр.]

— Последната оценка възлиза на сума, която надхвърля един милион долара, но ще трябва да изчакаме и да видим какво можем да получим от застрахователите. В момента те отказват да понесат отговорността — каза адвокатът, като погледна неспокойно към каменното лице на Роуел.

Най-накрая адвокатът започна да чете дългия и сложен параграф, свързан с наследяването на огромната империя на Уилоуби Тетфорд. Щом гласът на адвоката забръмча отново, Роуел не повярва на ушите си и не можа да скрие нарастващия си гняв, понеже намерението на тъста му най-сетне му стана ясно — нямаше да докосне нито едно пени от състоянието на Уилоуби Тетфорд!

След като изпълнението на завещанието привършеше, напяваше адвокатът, цялата дейност щеше да бъде предадена, ограничена и задвижвана от тръст. Щеше да бъде съставен съвет от директори, начело с Натаниел Корбет, който да управлява имотите на Уилоуби Тетфорд съгласно неговата воля. Капиталите трябваше да останат недокоснати и да се разделят на равни дялове между всички живи деца на Уилоу, когато станат пълнолетни. Не трябваше да се прави разлика между децата от мъжки и женски пол. Междувременно трябваше да се изплаща някаква сума на жена му и на дъщеря му, като количеството се определяше изцяло от опекуните, в съответствие с техните нужди. Всички неизползвани приходи трябваше да се натрупват и да се предадат на децата, като лихви на техния основен капитал.

— Не мога да приема, че съвет от директори ще обсъжда изискванията на съпругата ми — гневно се намеси Роуел.

Адвокатът го игнорира. Продължи със сложните клаузи, чрез които акциите на Уилоуби Тетфорд в „Железопътна и транспортна корпорация Тетфорд“ попадаха под управлението на опекуните, докато живите наследници не влязат в законно управление.

— Ще изпратя копие от завещанието на мистър Тетфорд до лейди Рошфорд — заяви Натаниел Корбет, след като най-сетне адвокатът спря да чете. — И, разбира се, ще уведомяваме съпругата ви за ситуацията в Сан Франциско, макар от това, което разбрах от Адамс, да е ясно, че съвсем малко неща могат да бъдат възстановени. Милорд, надявам се, че след като синът ви се възстанови напълно, лейди Рошфорд ще може да дойде в Ню Йорк, така че лично да я уведомим за някои от възникналите по-сложни въпроси. Разбира се, ще измине поне една година, преди да приключим с имотите на баща й и тръста да започне да действа. Може да разчита, че всички ние винаги ще действаме в полза на интересите й.

И така, Уилоуби още веднъж беше доказал колко добре разбира хората, помисли си мистър Корбет, като извърна очи от застрашителното разочарование, което разваляше мъжествената физиономия на английския аристократ.

Без повече да може да се контролира, Роуел скочи на крака с мъртвешки бледо лице.

— Но това е смешно! — ядно възкликна той. — Трябва ли да разбирам от този документ, че жена ми няма ни най-малък контрол върху корпорация „Тетфорд“ или дори върху капитала?

Натаниел Корбет му отговори с безизразно лице:

— Точно така, лорд Рошфорд. Мистър Тетфорд не считаше, че жена му или дъщеря му имат достатъчно познания по бизнес-въпросите, за да се справят с толкова сложни дела, нито пък са заинтересовани да го правят.

— Но аз бих… — Роуел млъкна, а лицето му пламна, защото разбра, че е попаднал в словесния капан, който му беше сложил Корбет. Вече беше забелязал, че името му не се споменава в завещанието на тъста му и че огромното състояние, на което разчиташе, беше толкова хитро обвързано, че той не можеше да го докосне дори с пръст. Това беше непоносимо оскърбление, а двамата мъже, които стояха в стаята с него, също го разбираха.

За миг се зачуди дали Уилоу също е знаела за намеренията на баща си, но бързо отхвърли това предположение. Уилоу никога не беше проявявала дори най-слаб интерес към парите и се държеше с безразсъдно нехайство към важността на богатството. С абсурдно романтичния си характер, тя отдаваше много по-голямо значение на маловажните емоции на любовта, добротата, благотворителността и други подобни. По негово мнение Уилоу беше твърде невежа, за да схване, че богатството беше в самата основа на сигурността и че няма нищо по-важно от старата поговорка „Когато богатството излети през прозореца, любовта излита през вратата!“.

— Настоявам от името на жена си да направите незабавно всичко възможно, за да накарате застрахователите да платят изцяло за къщата и собствеността на Тетфорд — процеди той през стиснати устни. — Тъстът ми сигурно не би искал дъщеря му да остане без пукнато пени.

— Без пукнато пени ли, лорд Рошфорд? — сухо повтори Натаниел Корбет. — Но, сър, сигурно на съпругата ви не й липсва нищо?

— Разбира се, че не, сър! — сопна се гневно Роуел. — Но като наследница на такова огромно състояние като бащиното й, тя има право на много повече от онова, което аз, уви, мога да й дам. Надявам се, че като един от изпълнителите на завещанието на баща й, ще се погрижите да получи изцяло дължимото й.

Натаниел се изправи с лека усмивка.

— Уверявам ви, че винаги ще взимам присърце нейните интереси — наблегна той. — Мистър Тетфорд не само беше мой партньор и работодател, но и най-добрият ми приятел, така както и мисис Тетфорд беше приятелка на жена ми. Имам удоволствието да познавам лейди Рошфорд от деня на кръщението й и не трябва да се съмнявате, че винаги ще действам в неин интерес, все едно че е моя дъщеря. Може би ще й предадете тези думи при завръщането си, лорд Рошфорд? Не се съмнявам, че скоро се завръщате в Англия, нали?

Роуел се изправи, взе светлокафявите си кожени ръкавици, бомбето и абаносовото си бастунче от закачалката и бавно се обърна към човека, на когато Уилоуби Тетфорд беше избрал да предаде цялата власт, която трябваше да бъде негова. Не виждаше причини защо той поне не беше избран за изпълнител на мястото на неописуемия дребен адвокат. Едва ли имаше възможност да бъде избран за един от директорите на тръста, след като го създадат. В най-добрия случай можеше да се надява чрез Уилоу да получи застраховката на къщата, когато и ако заплатяха иска, а също и неопределената сума от дивиденти от дела на Уилоу в групировката компании на Тетфорд. Сумата щеше да бъде незначителна в сравнение с онова, което щеше да получи, ако Уилоу беше наследила корпорацията.

Ето такова беше беше разочарованието на Роуел, докато се връщаше обратно в хотела. Пътят му минаваше по Бродуей. Потънал в мисли, той не обръщаше внимание нито на афишите пред театрите, нито на хората, които го блъскаха по улицата. От една театрална агенция излезе една жена, която бързо вървящия Роуел почти събори на земята.

— А, каква изненада! Това не е ли Роуел? Не мога да повярвам!

Роуел спря изведнъж и се озова очи в очи със зеленооката Дезире Сомнерс. Носеше черно кожено манто, гарнирано с волани от набран шифон, небрежно наметнато върху аквамаринов костюм. С жабото си от кремава дантела на шията и пухкавата шапка от тюл и пера, кацнала върху главата й, Дезире изглеждаше чудесно.

— Искаш да ме поканиш на обяд, нали, любими? — кокетно се усмихна Дезире. — Имаме да си говорим за толкова много неща!

Колебанието на Роуел трая само един миг. Не беше забравил за решението си никога вече да не говори с малката кокетка, но сега, като видя възхитителното й, приветливо, хубаво личице и чу ласкавия й глас, отново попадна под магията й. Освен това нямаше нищо друго предвид, а Дезире би била един чудесен съчувствен слушател, комуто да разкаже тазсутрешните си разочарования.

Дезире също беше свободна и лекуваше разочарованието си. По време на обяда му съобщи, че е била ангажирана за главната роля в театрална постановка в Сан Франциско. Очаквало се пиесата да бъде страшен хит и билетите били разпродадени за няколко месеца напред. Земетресението беше прекъснало плановете й и сега беше в Ню Йорк временно без работа, въпреки че беше си изградила име в Америка през изминалата година. Продължи да разказва за успехите си.

— Така че сам виждаш, Роуел. Доказах, че бях права, като дойдох в Америка, макар това да означаваше, че трябва да те изоставя. Знаех, че ако предварително ти съобщя плановете си, никога не би допуснал да дойда тук. Никога не съм преставала да те обичам, но трябваше да разбера дали съм добра актриса или не, да го докажа на самата себе си. Имах намерението да се върна в Англия и да те видя отново. Няма друг мъж в живота ми и никога не е имало. Толкова исках да се гордееш с мен, Роуел.

Роуел се остави да го убеди, че му казва самата истина. Не само че успокояваше мъжката му гордост, наранена от внезапното й заминаване, но и оставяше отворена вратичка за една приятна ваканция в Ню Йорк. Изглежда, че Дезире разполагаше с много свободно време и беше на негово разположение. Разбира се, трябваше да си намери някой по-обикновен хотел, в който да отседне. Без съмнение Дезире щеше да намери някое дискретно място, където да отидат. Най-накрая се разбраха всеки да се върне в сегашния си хотел, за да си събере багажа. Дезире щеше да му се обади в „Сейнт Реджис“ по-късно същия следобед.

Плановете му се нарушиха от телеграмата, която получи в хотела.

„Мистър Корнуей е много загрижен за Оливър. Моля те, върни се. Много съм разтревожена.

Уилоу.“

„Звучи злокобно, все едно че момчето умира“, помисли си той, докато отиваше към апартамента си. Може би трябваше веднага да се върне вкъщи, тъй като нямаше истинска необходимост да остава в Ню Йорк. От друга страна, неговото присъствие в Рошфорд с нищо не би могло да промени неизбежното. Не би могъл да помогне на момчето. Ден-два по-дълъг престой не биха променили крайния изход, особено след като се очертаваше това да бъде най-приятната част от седмицата, преди да си тръгне за дома.

Телеграфира на Уилоу, че ще си тръгне веднага, щом е възможно, но има затруднения с уреждането на билета за толкова кратко време. Когато Дезире се обади, прислужникът му беше приключил с опаковката на багажа и Роуел очакваше с нетърпение да започне приятния флирт.

В имението Рошфорд атмосферата не беше весела. Скоро след като доктор Корнуей съобщи на Уилоу, че състоянието на Оливър е критично, периодите на несъзнателност внезапно изчезнаха. Сега, една седмица по-късно, макар че спеше много, комата му беше останала в миналото. Точно пет седмици и един ден след злополуката мистър Корнуей заяви, че малкият му пациент е извън опасност. Докторът каза на развълнуваната Уилоу, че добрата храна, почивката на легло и укрепителните лекарства скоро ще вдигнат на крака пациента му.

— Това е един чудесен подарък за завръщането на баща му, нали, лейди Рошфорд? — усмихна се мистър Корнуей.

Уилоу кимна. Изглеждаше бледа и изморена, но извънредно щастлива.

— Знам, че тези новини ще свалят голям товар от ума му. Виждате ли, той вини себе си за падането на Оливър, но, разбира се, напълно погрешно. Много ви благодаря, мистър Корнуей.

По-късно същия следобед, докато Уилоу и Тоби пиеха чая си в библиотеката, Тоби погледна сияещото й лице и весело каза:

— Мисля, че трябва да празнуваме с шампанско, а не с чай.

Уилоу се разсмя.

— Очаквам с нетърпение да видя лицето на Роуел, когато му съобщя добрата новина. Много мисля за него и съм убедена, че една от причините да замине за Америка и толкова дълго да бави завръщането си е, че не можеше да гледа как Оливър лежи на смъртно легло. Знам, че се самообвинява. Толкова съм облекчена и щастлива, че не смея да го кажа на глас, за да не предизвикам съдбата.

Тоби се насили да се усмихне.

— Нищо не би могло да помрачи сегашната ни радост — успокои я той. — Така че се възползвай, Уилоу. Добре е да се знае кога човек е щастлив и е в състояние напълно да го оцени.

Но Тоби нямаше да посмее да предизвиква съдбата, ако знаеше колко краткотрайно щеше да бъде щастието на Уилоу. Току-що бяха казали на лакея да изнесе приборите за чай, когато влезе Датън със сребърния си поднос. Върху него имаше писмо с печат от Америка. Пощенското клеймо беше от Ню Йорк и беше надписано до Уилоу с непознат за нея почерк.

— Не е от Роуел — отбеляза тя, като взе от Датън ножа за хартия и отвори илика. — Вероятно е още някое съболезнователно писмо от някой от колегите на баща ми.

През последните две седмици беше заета с отговарянето на много подобни писма.

Но това беше от приятелката на майка й, Анжела Корбет.

„Помолих се на Бога за напътствие, преди най-сетне да се реша да напиша това писмо — пишеше тя. — Последното, което искам на този свят, е да добавям ново бреме към товара ти и съм сигурна, че все още страдаш от загубата на родителите си и от голямото безпокойство за здравето на сина ти. Въпреки това, скъпа моя, трябва да ти съобщя, че твоят съпруг се държи по начин, който може да бъде наречен единствено достоен за порицание…“

Последните думи бяха подчертани няколко пъти. Сърцето на Уилоу подскочи в гърдите й, а страните й пребледняха, докато продължаваше да чете по-нататък:

„Въпреки факта, че твоят съпруг е в траур, а животът на сина му виси на косъм — поне така ми съобщи Натаниел — на два пъти лорд Рошфорд е бил виждан от наши и на твоите родители приятели в компанията на жена, която с най-голяма сигурност не може да бъде наречена дама. Тя е английска актриса със съмнителна репутация. Казва се Дезире Сомнерс. Нашите приятели ни го споменаха, защото са засегнати заради баща ти и, разбира се, аз и Натаниел сме силно загрижени за тебе.

Може би връзката е напълно невинна, в който случай лорд Рошфорд ще може да се оправдае пред тебе. Но не може да се тълкува по друг начин освен като липса на вкус да се движи сам с такава жена из обществени места в града, където твоят баща беше добре известен. Титлата на съпруга ти автоматично привлича вниманието и клюките, и е само въпрос на време, преди пресата да обърне внимание на тази нежелателна връзка. Натаниел искаше да се срещне с лорд Рошфорд, но аз го убедих да ми позволи вместо това да ти пиша…“

Уилоу безмълвно подаде писмото на Тоби. Изчака го да го прочете и без да поиска коментара му, каза:

— Бих простила на Роуел, че отиде в Америка, когато синът му лежеше на смъртно легло. Вече му простих за любовниците му, за безразличието му към мене, за лъжите и измамите. Но това никога няма да му го простя, Тоби. Не защото още веднъж е решил да се наслади на физическите достойнства на Дезире Сомнерс, а защото предпочете да го направи, вместо да побърза да се върне при леглото на сина си. Това е непростимо.

Погледна към Тоби, а очите й плувнаха в сълзи.

— Често съм си го мислила, Тоби, и винаги се отказвах от тази идея, но сега взех твърдо решение. Ще поискам развод от Роуел. Сега мога да си позволя да издържам себе си и децата. Ще си тръгна веднага, след като Оливър се възстанови.

И едва тогава тя даде воля на сълзите си. Тоби не можеше да разчита на себе си, ако се приближеше до нея, затова остана в креслото си. Болката на Уилоу беше неговата тъга, но страданието му, макар и по други причини, беше по-голямо дори от нейното.