Клер Лоримър
Господарката (25)

Глава двадесет и трета
Март — април 1905 година

— Много добре разбирам как се чувстваш, Уилоу, но Роуел е прав. Не може да се направи нищо повече. Никой от нас не може да стори нищо — каза Тоби.

Беше много студен мартенски ден. Вилнеещият северозападен вятър блъскаше право в стъклата на прозорците на господарската къща и свиреше във всяка пролука, която успяваше да намери в старите дъбови рамки. Въпреки силните огньове, които горяха във всички стаи, из цялата къща духаше и всичко беше влажно при докосване.

Уилоу потрепери. Времето отговаряше на настроението й — ту избухваше в изблици на сприхавост, ту унило затихваше.

Фамилията беше в траур за леля Мили. Поради това бяха се отказали от обичайния кръг от зимните обществени прояви и Роуел даде да се разбере, че няма да се местят в Лондон за началото на Сезона през май. Пелам замина за Египет веднага след погребението на леля Мили. Уилоу не го обвиняваше, понеже с нищо не можеше да й помогне за разнищването на загадката на изчезналото й бебе.

Роуел беше оставил целия случай в ръцете на детективите от Скотланд Ярд, но както беше посочил любезният полицай, надеждата да се разкрие истината беше твърде слаба. Grandmère и леля Мили, единствените хора, освен доктора, които бяха видели ковчега в деня на погребението, бяха мъртви. Доктор Форбс упорито се придържаше към историята си в поредицата от изтощителни разпити, които проведоха старшите полицаи. Явно подозрението падаше върху него. Но както самият той изтъкваше непрестанно, не можеха да му търсят отговорност за онова, което се беше случило, след като беше отнесъл ковчега с тялото в имението Рошфорд. Преди погребението мнозина бяха имали възможността да го подменят.

Държанието му далеч не беше убедително. Треперещите му ръце и пребледнялото му потно лице бяха доказателство, че не казва истината, но тъй като се беше случило толкова отдавна, нямаше улики, които да бъдат проследени, и полицията не можеше да предяви обвинение срещу него. Никой не откри ново доказателство. Акушерката, сега вече в пенсия, беше разпитана още веднъж, но нямаше нищо за добавяне към изявлението, което вече беше направила — че бебето е било живо, макар и слабо, когато е било изнесено от къщата — факт, потвърден от иконома, който беше отворил вратата на доктора и беше го видял да поставя вързопа до себе си в двуколката.

— Най-добре ще е всички да забравим за тази злощастна история — предложи Роуел. Беше възмутен от подхвърлянето на Уилоу, че баба му е желаела злото на бебето и от петното, което това предположение хвърляше върху името на семейството.

Всичко, касаещо първородното му дете, не предизвикваше никакви особени чувства в него. Сякаш бебето никога не беше съществувало. За него щеше да бъде безкрайно по-добре, ако наистина беше погребано и можеше да бъде забравено. Не споделяше натрапчивото желание на Уилоу да открие неговото местонахождение. Присъствието на жена му му действаше потискащо. Освен това искаше да провери как върви ремонта на яхтата му в Каус. Следователно не от алтруистични подбуди предположи, че ще е добре Уилоу да посети Силви.

— Винаги си се радвала на компанията й и промяната може да ободри настроението ти — заяви той в началото на април.

Уилоу разбра, че Роуел желае да изхвърли от ума си ексхумацията и не желае да му се напомня за загадката, до която доведе тя. Изглежда, че само Тоби проявяваше разбиране към страстното й желание да узнае истината, колкото и ужасна да беше тя. При все това той също мислеше, че Уилоу трябва да се махне за известно време.

У Силви също имаше силен дух на състрадание към нея, въпреки признанието, че на нея самата й липсват нормалните майчински инстинкти. Посрещна Уилоу в очарователната си, елегантна малка къща на Рю д’Артоа и топло я прегърна.

— Разбирам безпокойството ти, cherie. Въпреки това животът трябва да продължи. Не можеш да живееш в миналото — посъветва я тя.

— Разбира се, че си права, Силви — кимна Уилоу, — и след като вече съм при тебе в Париж, ще се постарая да забравя онова ужасно утро на гробищата и смъртта на бедната леля Мили.

Силви я огледа замислено. Уилоу беше отслабнала тревожно и кожата й беше бледа като листенцата на камелия. Но дори виолетовите сенки под очите й не можеха да отнемат от нарастващата й красота.

— Моя мила Уилоу, време е да преосмислиш много страни от живота си — внимателно рече тя. — Мислила ли си, че вече си на трийсет години, което, по мое мнение, е точно средата? Жената започва да става привлекателна за другия пол на петнайсет години. Желанията, които тя предизвиква, изчезват на около четиридесет и пет, макар и някои жени да са все още красиви на тази възраст.

Уилоу се усмихна на сериозния тон на Силви. Силно напомняше на начина, по който родителите съветват малко дете.

— Така че… ще съм стара след още петнайсет години — рече тя с усмивка. — И какво от това, драга Силви?

Силви сви рамене в израз на раздразнение.

— Не разбираш ли, че си губиш времето? — попита я риторично. — Имаш мъж, който рядко идва в леглото ти, и въпреки това никога не си имала любовник… поне един!

Уилоу въздъхна.

— Веднъж изневерих на Роуел с Пелам — напомни тя на французойката, — макар всъщност да не възнамерявах да направя точно това.

— Говоря за истинска affaire du coeur^[1], cherie. За мене, както изглежда, предполагаш, не е необичайно да си намирам любовник всеки път, когато пожелая. Повечето омъжени жени правят същото, макар и с известна дискретност, n’est се pas^[2]?

Уилоу отново се усмихна.

— Но аз не желая кой да е мъж — възрази тя и добави — Освен един… и ще е винаги недостижим. Така че, това е, Силви… tout simplement^[3] — прибави тя, надявайки се Силви да се усмихне.

Но погледът на Силви стана още по-загрижен.

— Той е женен — мъжът, когото обичаш, нали? — запита тя.

— Не, не е женен — отвърна тихо Уилоу, поклащайки отрицателно глава. — Предполагам, че мога да ти кажа, Силви, защото рано или късно ще изкопчиш тайната ми. От известно време разбрах, че за мене Тоби значи повече от всеки друг на света. Шокирана ли си, Силви?

— Да съм шокирана — mais pas du tout^[4]! — възкликна Силви. — Нещо повече, напълно разбирам защо си се влюбила в него. Може би е твърде сериозен, за да ми хареса, но ти, ma petite^[5], винаги търсиш скрития смисъл на живота, нали? Двамата си приличате. Отдавна съм го забелязала. Но се надявах, че няма да видиш влечението на Тоби, нито пък дори да забележиш огромния му чар. Най-привлекателна е тази негова срамежлива усмивка, да не говори за силата на очите му, когато говори за мечтите си за бъдещето. Човек може да си помисли, че Тоби иска за човечеството един свят, в който медицината може да лекува всички болести, дори може би и разбити сърца!

Седна до Уилоу и я прегърна през раменете.

— На Коледа нямаше начин да не забележа колко често поглеждаш към него; как гласът ти несъзнателно омеква, когато говориш с него; как лицето ти просветва, когато той разговаря с тебе. Не се плаши толкова, cherie. Никой друг не би забелязал. Но тъй като аз също съм жена и винаги съм била загрижена за щастието ти… е, винаги си държа очите отворени.

— Е, тогава — въздъхна Уилоу — трябва да знаеш, че Тоби също ме обича, но си обещахме да не разговаряме за чувствата си. Ако истината се разбере, със сигурност ще трябва да напусне Рошфорд, което не бих понесла — каза Уилоу с нисък, страстен глас.

Силви потъна за миг в мълчание. Такава любов несъмнено беше обречена. Тоби никога нямаше да може да се ожени за съпругата на брат си, дори Роуел да се разведеше с нея.

— Толкова съжалявам — рече тихо тя. — Трябва да се опиташ да забравиш тези чувства, Уилоу. Те няма да ти донесат щастие.

— Знам! Знам! — извика Уилоу. — Толкова се старах да се преборя с тях. Но сякаш съм изгубила контрола над сърцето си, над мислите си. Понякога, когато седя в някоя стая с Тоби, и го слушам как говори, неочаквано преставам да го чувам. Започвам да си представям — да речем, че идва при мене и ме хваща за ръката… Коленете ми се разтреперват от толкова силно желание, че ако Тоби наистина тръгне към мене, сигурно ще падна в несвяст или, още по-лошо, може би сама ще се хвърля в прегръдките му.

Лицето на Уилоу се смекчи от любовта, с която добави:

— Нощем често сънувам, че Тоби ме целува, докосва ме, дори че ме люби. Събуждам се с такова силно чувство на самота, че не мога да го опиша. Копнея за утрото, когато ще мога да се облека, да сляза долу и да седна до масата пред закуската, за да мога поне да го видя. Мъчително, но и сладостно изпитание, защото никога не съм по-щастлива, отколкото когато съм в компанията му.

— Бедната ми! — възкликна Силви. — Но как понасяш такова разочарование? Не мисля, че е добре за теб, cherie. Колкото повече размислям, толкова повече се убеждавам, че трябва да си намериш любовник. И не ме гледай толкова ужасено. Нямам предвид за любов или за женитба, а за да можеш поне за известно време да се насладиш на удоволствието да бъдеш жена. Ужасявам се от мисълта, че за трийсет години живот си имала само двама мъже и единият от тях е пиян, когато прави любов с тебе! He, cherie, няма да стане. Много, прекалено много си хубава, за да се губи такава красота.

Напрегнатото изражение на Уилоу отново се смени с усмивка.

— Правиш всичко да звучи толкова просто, Силви. Но се боя да изложа на риск брака си заради толкова лекомислено удоволствие, доколкото може да се нарече удоволствие, макар изобщо да не съм сигурна. Не мога да си представя мъж, с когото бих желала да споделя тялото си.

Силви се разсмя палаво.

— Що се отнася до рисковете за твоя брак, можеш да разчиташ на мене да ти уредя среща при пълна дискретност. А относно мъжа — от години съм ти намерила подходящ любовник — онзи приятел на Пиер, когото доста често виждам в Париж. Очарователен е, изглежда много добре, ужасно беден е и е художник. Нещо повече, все още е неженен и живее сам в голямо ателие на Рю де ла Планшет. Бих била щастлива да се насладя на une petite affaire^[6] с него, но за съжаление не съм неговият тип. Каза ми, че съм била твърде пищна и отворена към света. Казва, че обича жени, които са тихи и потайни; които не разкриват своята скрита същност. А това е твоето описание, Уилоу.

— Но дори да ме оцени, не можеш да бъдеш сигурна, че аз ще го харесам — разсмя се Уилоу.

— Остави на мен да преценя — извика силно Силви, изненадвайки Уилоу, която до този момент не беше взела твърде на сериозно разговора им. Сега осъзна, че Силви говори сериозно.

— Не бих могла да се приспособя към духа на подобни срещи — възрази твърдо тя. — Би било различно, ако срещна някого — някой чужденец може би, с когото не се познаваме. Може би тогава ще преодолея своята срамежливост, неохотата си, конвенционалността си, за които толкова често ме упрекваш.

— Ха! — възкликна Силви, а очите й проблеснаха. — Точно това е причината за неприятностите ти, Уилоу, и аз знам идеалното решение. Ще уредя среща, а ти и приятелят на Пиер ще бъдете инкогнито. Ще му обясня, че не желаеш да знае истинското ти име. Може да те нарича… ами да, може да те нарича Жулиета, а ти ще го наричаш Ромео и тогава, ако не се харесате или ако вечерта претърпи неуспех, тогава никога повече няма да се срещнете.

През следващите три дни Уилоу се молеше Силви да забрави за този прибързан, необмислен план, за който някак беше успяла да изкопчи съгласието й. Каза си, че Силви не може да я накара да спази обещанието си, тъй като не го е направила на сериозно. Надяваше се, че Силви ще забрави цялата невероятна история, тъй като междувременно тя възвърна чувството си за реалност и нещо по-важно — за морал.

Но след това си спомни седмицата, която предхождаше заминаването й за Париж, когато пристигна писмото на Силви, в което тя съобщаваше колко се радва, че Уилоу ще постои при нея. Тогава Роуел не успя да прикрие задоволството си.

Сърцето на Уилоу бе обхванато от неочакван цинизъм. Изненадващата му загриженост за нея беше толкова нетипична, че тя не можеше да не предположи — погрешно, както се разбра по-късно — че Роуел има уговорка с Дезире Сомнерс. Без съмнение той си въобразяваше, че тя, неговата жена, не знае нищо за новата му любовница, още по-малко името й. Не му беше казала нищо за откровеното писмо, което получи от Джорджина Грей относно приемницата й. Беше заключено в една кутия. Твърде натъжена, за да отговори, Уилоу го скри в едно чекмедже на тоалетната си масичка, вместо да го хвърли в огъня, както заслужаваше.

„Лейди Рошфорд, не очаквам от вас да таите някакво съчувствие към мене — пишеше Джорджина. — Но всички говорят за вас като за човек с голяма доброта към всекиго, който е изпаднал в трудност. Обръщам се към вас за помощ за децата ми. Предполагам, че вече знаете, че съпругът ви е техен баща. Но тъй като вниманието му беше погълнато от вулгарната малка актриса Дезире Сомнерс, той занемари невинните деца.

Разбирам, че съпругът ви има много задължения и че може би не е удобно да посещава децата ни. Но не е правилно заради небрежността му те да понасят финансови трудности. Той пренебрегва факта, че сме в ужасно затруднение и съм сигурна, че вие, ако не искате…“

Уилоу не го прочете нататък. Макар и отвратена от тази минала връзка, която беше причинила такива поразии на брака й, тя все пак я беше приела, защото разбираше, че Роуел я е започнал много преди да се ожени и по някакъв странен начин Джорджина Грей имаше някакви предшестващи права върху него. Но Дезире Сомнерс беше непростима във всяко едно отношение. Не беше дори и такава, която Роуел би могъл да обича и уважава или пък достойна съперница за вниманието на съпруга й. Уилоу направи дискретно проучване и узна, че новата му любовница малко се отличава от евтина певица; майка й била уличница, а баща й — неизвестен.

Беше убедена, че той щеше да вземе Дезире със себе си в Каус и не можеше да забрави облекченото му изражение, когато тихо му каза:

— Много добре, Роуел. Утре тръгвам за Париж.

На петия ден от посещението на Уилоу Силви обяви, че уговорката е направена. Пренебрегвайки смущението й, Силви не обърна внимание на протестите й. Настоя, че няма да приеме никакъв отказ от Силви и че ще сдържи на думата си. Заплануваната среща щеше да се осъществи при най-голяма секретност, обясни й тя. Заради това нямаше да използват нейния кочияш, а щяха да наемат фиакър, който да ги откара до ресторанта, където щяха да се срещнат с Пиер и неговия приятел художник.

— Никога не бих се съгласила да дойда с тебе, ако Роуел не беше показал толкова явно, че се радва на отсъствието ми — горчиво, но искрено заяви Уилоу, докато същата вечер чакаше с нарастващо притеснение пристигането на фиакъра. — Тази вечер идвам с тебе повече за да му отмъстя, отколкото за да ти доставя удоволствие — добави кисело тя.

Силви се разсмя.

— Причините ти не ме интересуват, Уилоу. Достатъчно е, че идваш с мене. Освен това изглеждаш много, много красива, cherie!

Уилоу беше облечена в пастелно прасковена копринена рокля. Много по-семпла, отколкото беше сегашната мода, тя обвиваше тялото й до под бедрата, където избухваше в сноп басти и волани. Сутринта фризьорката на Силви беше дошла у тях, за да измие косата й и да й направи прическа. Косата й блестеше в бледозлатисто, „като лъчите на утринното слънце“, както възкликна фризьорката при вида на красивата си английска клиентка.

Уилоу мълчаливо седеше във фиакъра, който се движеше по покритите със заоблени камъни улици към Лефт Бенк. Паважът светеше от превалелия преди малко дъжд. Тук-там блестяха в розово разцъфналите кестени. Хората бързаха да се приберат у дома от работа или пък се отправяха към масите и столовете, изнесени на тротоарите пред кафенета и бистра. Свежият пролетен въздух беше примесен с миризмата от бледосиния дим на печено месо, на чесън и на самия Париж.

Изведнъж Уилоу беше обхваната от магическото очакване на този миг. Като че ли отново беше на петнайсет години и отиваше на първия си бал, притеснявайки се дали ще успее да привлече вниманието на някой млад мъж и дали програмата й за танци няма да остане свободна през цялата вечер, но все пак дълбоко в себе си убедена, че изглежда много добре, че роклята подчертава фигурата й и че ще срещне романтичния кавалер от мечтите си.

— Кълна се, че изглеждаш по-скоро на двайсет, отколкото на трийсет години — рече Силви до нея. — Не е ли забавно, cherie? Преди вечерта да е започнала миговете са най-съвършени, защото човек все още вярва, че това ще е нощта на живота му.

Уилоу се усмихна, без ни най-малко да се изненада от откритието, че емоциите на Силви са толкова сходни с нейните.

Но краткият миг, през който всичките й чувства изглеждаха приповдигнати от приятната увереност, бързо се стопи, щом файтонът се приближи към малкия препълнен ресторант. Обля я вълна от притеснение. Зашеметена от объркването, тя видя как двама мъже идват към фиакъра; как единия плаща на кочияша; как другия я хваща под ръка и я отвежда към малка, слабо осветена зала. Един сервитьор ги преведе през шумната тълпа към малка маса в спокойно сепаре.

Уилоу предположи, че мъжът, който се погрижи за настаняването им, е Пиер, приятелят на Силви, а другият мъж, който седна до нея, е непознатият придружител. Не успя да събере смелост и да го погледне, но гласът му прозвуча напълно спокойно, когато каза на английски:

— Добър вечер, Жулиета. — Гласът му имаше силен акцент, но беше мек и с отсянка на хумор. — Позволете ми да кажа, че дори яркото описание на Силви за вашата красота е далеч от истината.

Уилоу колебливо вдигна поглед към чифт толкова наситеносини очи, че й напомниха за тинтявата, която растеше в алпинеума в Рошфорд. Французинът далеч не беше непривлекателен, реши тя. Носът му беше дълъг и прав, а над малката, тъмна брада се очертаваха пълни устни. Косата му, също тъмна, беше прошарена със сиво и беше по-дълга от разпространената мода. Иначе единствените признаци, които подсказваха, че е художник, бяха черната, развяваща се вратовръзка „а ла Лавaлиep“ и жълтите ръкавици, които той подаде на келнера заедно с черното кадифено таке и бастунчето.

Усмивката му, топла и приятелска, смекчи първоначалния й пристъп на нервност.

— Трябва да призная, че пристигнах с най-голямо нежелание като съучастник в малкия план на Пиер — продължи той, след като Силви и Пиер се настаниха на местата си и заговориха оживено, все едно че спътниците им не съществуваха. — Не ми допадна идеята да прекарам вечерта в компанията на странна английска дама, която дори не иска да разкрие истинското си име. Но сега съм много признателен на Пиер и Силви, че уредиха тази малка вечеря. Възхитен съм от вас, мадам.

— И аз от вас, сър — отвърна срамежливо Уилоу, но с неподправено удоволствие.

Призна собствената си неохота, с която се съгласи на предложението на Силви за среща с непознат. Компаньонът й се разсмя и изведнъж тя се почувства напълно спокойно в негово присъствие.

Процедурата по избирането на ястия от менюто прекъсна за малко разговора. Внимателната подборка на храната беше предприета с най-голяма сериозност от тримата френски сътрапезници на Уилоу. С много помощ и съвети от келнера беше поръчана съвършена вечеря — писии, панирани в „шабли“ и гарнирани със стриди и скариди, последвани от обезкостени пъдпъдъци „en croute“^[7], напълнени с foie gras^[8], придружени от сос от трюфели и гъби, и в добавка — домати и крокети. Към тези великолепни блюда добавиха и ястие от marron puree^[9] с прясно разбита сметана, а цялата вечеря беше придружена от превъзходни червени и бели вина, последвани от ледено шампанско, и сладкиш с кестени.

Докато вечеряха, се водеше оживен разговор на общи теми, но след като масата беше разчистена след последното блюдо, Силви и Пиер започнаха разгорещен спор помежду си. Партньорът на Уилоу се обърна към нея и се усмихна с развеселен блясък в очите си.

— Нашите добри приятели силно ще се разочароват, ако не играем ролите, които толкова внимателно са ни подготвили — тихо каза той. — Мисля, че очакват незабавно да се влюбим един в другиго и веднага да поискаме да задоволим любовта си.

Уилоу се разсмя тихо.

— Съгласна съм, че това е вероятният план на Силви за мен — каза тя. — Но, уви, не съм толкова разкрепостена в мисленето си, колкото е най-добрата ми приятелка.

— Въпреки това — кимна компаньонът й, — можем да наредим нещата така, че да не останат разочаровани. Ако сега сте съгласна да дойдете с мене в ателието ми на чаша кафе, когато се върнем, колкото и невинни да изглеждаме, те ще си мислят най-лошото. Ще ги направим щастливи, а аз ще съм възхитен от възможността да ви поканя на гости по най-почтен начин, ако желаете. Зависи изцяло от желанието ви, Жулиета.

Превъзходната вечеря, непринуденият разговор и преди всичко непрестанният поток от шампанско бяха причините за еуфоричното усещане, което Уилоу намери за объркващо. Преди да напуснат къщата на Силви, тя се бе успокоила с мисълта, че само ще вечерят с непознатия придружител. Въпреки желанието си да отмъсти на Роуел, нямаше намерение, каквото и да се случи, да си създава връзки, макар и повърхностни, с един непознат. Но сега Роуел сякаш принадлежеше на друг свят и тя, неговата жена, все едно че беше го оставила зад себе си в Англия. Тук, в Париж, тя беше напълно различна млада жена — Жулиета, която се наслаждаваше на компанията на очарователен мъж.

Много добре разбираше, че ако се съгласеше да отиде сама с него в ателието, трябваше да бъде готова за нещо много повече от кафе! Да отиде без придружител в мъжка стая толкова късно вечерта означаваше да привлече по-нататъшното му внимание. И все пак беше по-скоро възбудена, отколкото изплашена от мисълта да остане само с него в ателието му. Някак си не можеше да си представи, че този французин ще седне в креслото с вестник като Роуел, докато тя го наблюдава над чашите кафе. Мисълта я накара да се разсмее.

Компаньонът й тихо каза до нея:

— Когато сте спокойна, лицето ви изглежда по-красиво от всяко женско лице, което съм виждал до днес. Но сега, когато се усмихнахте… вие сте дори още по-красива. Защо се усмихвате толкова рядко, Жулиета?

— Може би защото край мене няма нищо, което да ме разсмива — отвърна Уилоу. Но вие сте прекалено ласкателен, мосю. Не съм напълно сигурна, че ще повярвам на всичките тези комплименти.

— Не знам какво ви е разказала Силви за мене, Жулиета — добави той, — но за да се разбираме помежду си, ще ви уверя в едно — никога не казвам лъжи, дори от любезност и още по-малко, за да полаская някого. Можете напълно да вярвате във всичко, което ви казвам.

Уилоу кимна. Имаше нещо странно успокоително в изявлението му и изведнъж стана уверена в искреността му.

— Много добре. Ще приема поканата ви за кафе в ателието ви — тихо рече тя.

Половин час по-късно, след като се бяха сбогували с възхитените Пиер и Силви, те се изкачваха по стълбите към ателието на петия етаж в голяма къща, недалеч от ресторанта.

— Бихте ли ми казала, дали очаквахте да дойда тук с вас? — попита любопитно тя, докато компаньонът й отваряше вратата и поемаше самурената й вечерна наметка.

Погледът й обиколи голямата стая, а очите й поглъщаха безредно подпрените покрай стените платна, петната от боя по голия дъсчен под, огромното ниско неоправено легло, чиято завивка беше отхвърлена настрани, като че ли собственикът му току-що беше станал. Обстановката беше толкова странна, че й се струваше, че се намира в друг свят.

Придружителят й нежно я хвана за раменете и я обърна към себе си, така че погледите им се срещнаха.

— Ще отговоря честно на въпроса ви — отвърна той. — Преди очите ми да ви видят тази вечер, се чудех как да избегна необходимостта да ви поканя да дойдете с мен, понеже мислех, че ще ви намеря за непривлекателна. Бях доста смутен от тази перспектива. Предполагах, че приятелката на Силви ще прилича на нея или пък че след като сте омъжена, вие сте отегчена съпруга, търсеща нови вълнения. Сега разбирам, че съм грешал. Не бяха изминали и десет минути, откакто попаднах в компанията ви, и разбрах две неща — че вие много, много ме привличате и че подобни срещи са напълно чужди на нормалното ви поведение. Прав съм, нали?

Уилоу кимна, изненадана, че характерът й е бил прозрян под повърхността на общите приказки в ресторанта.

— Няма да задавам всичките въпроси, които кипят в главата ми — продължи мъжът. — Пиер ми съобщи условията, при които сте се съгласили да присъствате на тази вечеря и че аз не трябва да ви познавам под друго име, освен като Жулиета. Възможно е в бъдеще да дойде време, когато ще ми кажете истинското си име и всичко за себе си, но сега ще сдържа обещанието си към Пиер и Силви да не ви задавам въпроси. Признателен съм на съдбата, че ми изпрати „Жулиета“, макар и само за няколко часа. Искате ли кафе? Варя чудесно кафе. Или предпочитате малко вино? Или малко куантро с кафето?

— Малко ликьор с кафето би бил подходящ — каза Уилоу, докато той се насочваше към прикритата със завеси ниша.

Чу как пълни чайника и как струята газ се запалва с пукот. Като че ли нямаше място за сядане, което да не беше покрито с туби от бои, парцали или четки. Усмихвайки се, Уилоу прекоси стаята и седна на леглото. Изненада се от това, че изобщо не изпитва страх. Компаньонът й допадна много — точно както предсказа Силви.

Хитрата Силви! Дали защото също беше жена, беше усетила толкова точно колко добре би било за нея, Уилоу, отново да се почувства жена; колко силна нужда има отново да чуе топлината на желанието в нечий мъжки глас; да почувства как тялото й отговаря на нежния натиск на ръцете му върху раменете й; дори да знае, че той желае да прави любов с нея.

Когато домакинът й се върна с кафето и ликьора, тя се беше облегнала в удобна поза, с крака подгънати под тялото, на гоблена, който покриваше стената зад леглото. Усмихнаха се един на друг, докато той поставяше подноса и сядаше до нея.

— Не вие е студено, нали, Жулиета? — попита нежно той.

Уилоу поклати глава. Голямото ателие запазваше топлината на пролетната слънчева светлина, която сигурно през целия ден грееше през наклонения стъклен покрив.

— Наистина правите хубаво кафе — каза тя. — Сам ли си готвите, Ромео?

Той се усмихна, когато чу псевдонима си.

— Мисля, че съм твърде стар за това име — рече той. — Освен това няма нужда да крия личността си от вас, така че, моля ви, отсега нататък ме наричайте Морис. Да, често си готвя сам, макар че има femme de menage^[10], която идва няколко пъти в седмицата, за да почисти и понякога ми готви по нещо.

— Много сте слаб, Морис — забеляза с майчинска загриженост Уилоу. — Не мисля, че се храните достатъчно.

Морис се засмя, взе ръката на Уилоу и я поднесе към устните си.

— Това е първата наистина лична забележка, която ми отправяте — отвърна той. — Твърде ли съм слаб, за да ви се харесам, Жулиета?

Уилоу поклати отрицателно глава.

— Не харесвам дебелите мъже — отговори тя.

Морис все още държеше ръката й и тя с такава сила чувстваше този пръв физически контакт помежду им, че едва чуваше гласа му.

— Ще прозвучи банално, ако кажа, че искам да ви нарисувам — говореше той. — Но всеки художник би пожелал да го направи. Във всяко едно отношение сте толкова необикновена — вашият цвят, изражението ви. Но дори да не поискате да позирате един ден заради мене, Жулиета, образът ви е толкова ясно запечатан в ума ми, че ще мога да ви нарисувам по памет.

— Вярно ли е, че всички художници се влюбват в жените, които рисуват? — попита Уилоу с неочаквано любопитство. — Силви ми го каза.

Морис въздъхна.

— Не мога да говоря за другите, но самият аз много пъти съм си мислил, че съм се влюбил, ако и никога, струва ми се, както обичат някои мъже. Осмелявам се да кажа, че съм твърде саможив. Прекалено съм погълнат от работата си, за да искам нещо да ме отвлича. Несъзнателно отбягвам прекалено дълбокото обвързване. Но не винаги е лесно…

— Познавам и един друг човек, който се чувства като вас — каза Уилоу, а сърцето й внезапно се сви от копнеж по Тоби. — Той също се занимава с работа, която стои пред всичко останало в живота му. А и с други неща ми напомняте за него.

Морис взе празната чаша от ръката на Уилоу и я остави на подноса. Обърна се към нея и каза твърдо:

— Няма да ви позволя да мислите за него тази нощ, Жулиета. Тук сте с мене и няма да ви разреша да бъдете тъжна. Очите ви са пълни с неизплакани сълзи. Все още са красиви, но не чак толкова, както когато се усмихвате.

Наведе се и докосна устните й с неговите. За миг Уилоу се напрегна. След това слабо въздъхна, отпусна се към него и ръцете му бързо я обхванаха в топла прегръдка.

— Не се бой, че ще направя нещо, което не желаеш — прошепна той в ухото й. — Но толкова се надявам, че няма да ме отхвърлиш. Желая те толкова силно, толкова силно, моя прекрасна Жулиета…

Уилоу не направи опит да го задържи, докато той с опитни движения разкопчаваше роклята й. Не бързаше и щом смъкна дрехата от раменете й, спря и обхвана гърдите й с ръце. Но след това впи устни в нейните, този път в целенасочена, жадна целувка, която я изненада. Почувства как тялото му се притиска към нейното. Докато езикът му изследваше устата й, зърната й се втвърдиха под дланите му и между бедрата й бавно се плъзна топлина.

Внезапно почувства нетърпение да се освободи от ограничаващите я дрехи. Нетърпението й нарастваше, докато той бавно, спокойно продължаваше да я съблича между целувките си. Ръцете на Уилоу се вдигнаха сякаш по своя воля и започнаха да разкопчават сакото му. Не чувстваше нито срам от нахалството си, нито усещаше, че прави нещо нередно.

Скоро лежеше гола пред погледа му. Почти веднага след това и той махна последните части от облеклото си. Дишането й стана накъсано, щом видя настойчивостта, с която я желаеше. В ума й неканени проблеснаха спомените за студените тъмни нощи, когато Роуел се мушваше при нея в леглото и начеваше попълзновенията си към нея. Само веднъж беше виждала мъжа си без дрехи, а още по-малко някой друг мъж и сега любопитно се загледа в Морис, който стоеше гол до леглото. Той погледна към нея с искрящо сини очи:

— Ти си красива, много красива! — възкликна той, а гласът му прозвуча тихо и напрегнато.

— Ти също си красив — отвърна тя с невинна изненада. — Никога не съм си представяла, че мъжкото тяло може да изглежда толкова… толкова привлекателно.

Морис прикри собствената си изненада при това несъзнателно разкриване на неопитността й. Осъзна ограниченията, които съпругът й вероятно беше наложил над семейния им живот. Какъв ли е този човек, който притежава красавица като тази жена и не е обладан от страстта и желанието да я вижда и да бъде виждан от нея? Срамуваше ли се? Или просто се отнасяше с пренебрежение към жените и към факта, че те също могат да чувстват желания и да се наслаждават на мъжките ласки?

— Няма да изгубим нито миг от тази вълшебна нощ — каза той, като коленичи до леглото. — Ще се наслаждаваме на вкуса на всяка минута и ще се държим така, като че ли на света съществуваме само ние.

Цялата й срамежливост и последните следи от свян се стопиха. Уилоу протегна ръце. Осъзнаваше чудесното усещане на свобода, което никога преди не беше изпитвала. Не трябваше да мисли за утрешния ден. Дори не трябваше да мисли за одобрението на този мъж към нея. Можеше да направи каквото си пожелае, каквото й диктуваше тялото, без да се страхува, че ще се покаже похотлива, необичайна или с недостойно за една дама поведение. След тази нощ никога вече нямаше да се срещнат, освен ако тя не го пожелаеше. В този миг беше точно така, както той каза — те бяха единствените хора на света.

Морис се чувстваше, като че ли посвещаваше девица в насладите на любовта. Бързо разбра, че Уилоу знае много малко за реакциите на тялото си, а какво оставаше за тези на неговото. С рядко разбиране и усет той я насочваше, контролираше, водеше към онази точка, където й се струваше, че всяка сладост на желанието й се превръща в мъка.

Но все още не бързаше да достигне до края. Устата му покри всяко късче от тялото й с целувки. След това с деликатна точност той отпусна тялото си и двамата станаха една личност, а техните движения — напълно синхронни.

Потни вадички се стичаха между гърдите на Уилоу и се смесваха с тези на любовника й. Светлата й, златиста коса се заметна пред лицето й. С нетърпеливо движение я отхвърли, така че да върне целувките на Морис. Някъде дълбоко в главата й умът й казваше, че това сигурно е сън. Будна никога не би могла да извика тези силни усещания, които сега изпитваше тялото й. Нямаха никаква връзка със семейната й любов, помисли си тя, с онези кратки разочароващи срещи със съпруга й. Но би трябвало да бъде същото и с Роуел! През цялото време, някъде дълбоко в себе си, тя е искала, нуждаела се е точно от това. И сега най-сетне тя разбра своето тяло.

Когато най-сетне Морис доведе и двамата едновременно до края, Уилоу се отпусна назад върху възглавниците и от гърдите й се откъсна дълга, дълга въздишка на задоволство, а по цялото й тяло пробяга сладка тръпка. Любовникът й се наведе и нежно докосна с устни бузата й.

— C’etait bien, non?^[11] — попита той на своя език.

— Много, много хубаво! — отвърна с усмивка Уилоу. — Толкова се радвам, че те срещнах, Морис! Толкова съм ти признателна! Ти ме научи на много!

— Аз трябва да съм ти признателен — прошепна той. — Толкова съм щастлив и все пак не мога да скрия тъгата си. Греша ли, като се страхувам, че няма да ми позволиш да те видя отново след тази нощ?

Уилоу се изненада от прозорливостта на любовника си. Преди да произнесе думите, решението стоеше скрито в подсъзнанието й.

— Как разбра, че няма да искам отново да те видя? — попита тя.

В полумрака той се усмихна иронично.

— Може би защото беше толкова хубаво — отговори той. — Ще се страхуваш, че следващия път няма да бъде толкова съвършено. Няма да рискуваш да останеш разочарована. Ако не се срещнем повторно, нашата нощ, която прекарахме заедно, ще остави един спомен за съвършенство — неопетнен, романтичен като сън.

— Много си мъдър, Морис, и ме разбираше толкова добре — каза Уилоу, притискайки устни в дланта му, щом той вдигна ръка да я помилва по бузата. — Но е по-сложно, отколкото подозираш. Боя се, че лесно мога да привикна към тази… страст, която предизвика в мен тази нощ, както пушачите на опиум привикват към наркотика, който им доставя удоволствие. Освен това не мога да остана в Париж. Трябва да си отивам у дома… при децата си — добави тя. — Обичам ги толкова много.

Морис тъжно я погледна.

— Но някой ден може да се завърнеш в Париж, нали? Може би за да видиш Силви, твоята приятелка? Ще ми обещаеш, че ако дойдеш, тя ще ме извести. Не бих го преживял, ако отново дойдеш в моя град и не те видя.

— Обещавам — нежно каза Уилоу, — макар че тогава може да имаш друга жена в живота си и да решиш, че ти причинявам неудобство.

— Никога не би могло да се случи — пламенно отвърна Морис. — Отсега нататък ще те търся между всички жени, моя скъпа Жулиета. Във всеки портрет, който ще нарисувам, ще има по нещо от тебе. Възможно е самият аз да не поискам да те видя отново. Аз също мога да се пристрастя и се страхувам, че това може да се окаже началото на вида любов, от който, както знаеш, съм се отрекъл — пое дълбоко дъх, преди да я целуне нежно.

— След като нощта отмине, ще се разделим, моя непозната Жулиета. Но сега не мога да понеса тази мисъл. Ела пак в прегръдките ми, за да те задържа до себе си още малко.

Зората се разпукваше, когато любовникът на Уилоу я придружи с един фиакър по пустите улици до дома на Силви. И конят, и кочияшът бяха сънливи като пътниците си, и понеже никой не бързаше, конят бавно пристъпваше по паветата. Уилоу беше полузаспала, с глава подпряна на рамото на Морис. Сблъсъкът на щастие и тъга беше толкова силен, че тя затвори здраво ума си за всичко друго, освен за звука на конските подкови, покашлянето на кочияша и равномерното, бавно дишане на Морис.

Далеч на изток първите слънчеви лъчи прорязваха небето с бледооранжев цвят. Самотна птица тихо пееше някаква песен, сякаш още не се беше разбудила напълно. Покрай тях премина млекарска каруца. Конете, отпочинали в яслите, пръхтяха във хладния утринен въздух и потропваха с копита от къща до къща.

— Allors, M’sieur, M’dame, nous sommes arrivés!^[12]

Дрезгавият глас на кочияша разсъни Уилоу. Морис я притисна здраво и я целуна с нежна тъга.

— Няма да казвам сбогом, Жулиета. Ще си кажем au revoir^[13], нали? — попита той настойчиво.

— Тогава, au revoir, Ромео — каза Уилоу, опитвайки се да смекчи и за двамата момента на раздялата.

Но щом един от слугите на Силви отвори вратата със сънени очи, непоказвайки видими признаци на изненада, тя разбра, че мами Морис. Дори да дойдеше отново в Париж при Силви, нямаше да го види пак, както му беше казала. Съвестта й нямаше да позволи. Не чувстваше дори следа от вина към съпруга си. Нямаше да го направи, защото докато се изкачваше по стълбите към убежището на спалнята си, разбра, че не за тялото на Морис копнееше толкова силно. Той беше само приемник на цялата й натрупана любов и копнеж, които чувстваше към Тоби. Целувките и ласките, които даваше на любовника си, бяха за Тоби. Нуждаеше се от него, а не от мъжа, в чиито ръце лежа.

Последната мисъл, която се мярна в главата й, преди изтощено да се отпусне в сън, беше, че не съжалява за случилото се през нощта. Съжаляваше само, че не Тоби я бе прегръщал, че не неговите ръце я бяха докосвали, че не неговите очи я бяха гледали, докато се бе отдавала с цялата си любов, която за съжаление никога нямаше да бъде негова.

Дълго преди Уилоу да се събуди, едно момче за поръчки донесе в къщата огромен букет червени рози. Силви й даде цветята, малко преди Нели да донесе закуската.

— Изглежда, че си направила завоевание, cherie! — отбеляза с усмивка Силви.

Уилоу изпусна дълбока въздишка.

— Иска да ме види отново, но не мога да го направя, Силви — отвърна тихо тя. Опита се да й обясни чувствата си, но видя, че Силви не я разбира напълно.

— Tu es folle!^[14] — възкликна Силви. — Отначало не можеше да бъдеш невярна на съпруга си, сега не можеш да бъдеш невярна към Тоби, защото го обичаш.

— Не мога да излъжа Тоби, Силви. Познава ме толкова добре, та си мисля, че скоро ще разбере, че съм имала любовник. Нито пък ще бъде честно към Морис.

Силви по изключение не можа да разбере аргументите на Уилоу, но каза замислено:

— Мисля, че донякъде бих искала да се влюбя по такъв начин. Ако почувствам нещо толкова силно, бих се оженила, ако мъжът е свободен.

Уилоу остана в Париж още три дни, през които положи всички усилия да забрави Морис. Не знаеше, че той стои по няколко часа в сянката на вратата на насрещната къща в очакване да я зърне. До последния момент, когато видя файтонът й да тръгва, натоварен с багаж, продължаваше да се надява, че може би ще я види отново. Когато разбра, че повече няма тази възможност, Морис се върна в ателието си и започна да рисува портрета на една жена, която бе останала в паметта му само под името „Жулиета“.