Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chatelaine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2012)
Корекция и форматиране
Наташа Мерева (2016)

Издание:

Клер Лоримър. Господарката

Английска. Първо издание

Художествено оформление: „Megachrom“ — Петър Христов

Оформление на корица: Петър Христов

ИК „Бард“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и девета
Май — октомври 1907 година

За първи път от трийсет и пет години насам доктор Форбс беше щастлив. Седеше на палубата на пощенския параход, отиващ към Кале. Ламаншът беше гладък като езеро и слънцето танцуваше върху спокойната зеленикава повърхност на водата. Белите варовикови канари на Дувър вече се бяха изгубили отвъд хоризонта, но френският бряг все още не се виждаше.

Извади златния си часовник и го погледна. След още час и половина щеше да бъде на френска земя; следобед щеше да е в Париж. Вълнението му нарастваше.

Долу, в каютата, която беше наел в случай, че го хване морска болест, надеждно заключени в пътната му чанта, се намираха шестстотинте наполеона, които възнамеряваше още тази вечер да даде на мадам Лу-Лу. Беше направил резервация в същия хотел, където преспа последния път в Париж, но този път бяха две стаи — едната за младата му „племенница“. Преди денят да беше изтекъл, малката София Рошфорд, известна още като Софи Милър, щеше да бъде извън онзи аморален дом, в безопасност под неговото покровителство. Облекчението от факта, че всичко се урежда, беше опияняващо.

Но не само това беше причината за чудесното му настроение. Вече знаеше, че трябва да признае своя дял в заговора за отвличането на бебето и да понесе наказанието си. Сега, когато знаеше, че дните му са преброени, цената, която трябваше да плати, не изглеждаше толкова ужасна. Разбираше, че вероятно ще умре в затвора, но беше достигнал до заключението, че няма никакво значение къде ще го застигне смъртта. Единственото, което имаше някакво значение, беше, че когато умре, ще се е освободил от вината си и можеше да се надява, че отново ще се събере с обичната си жена.

Осъзнаваше, че детето не може веднага да бъде върнато в семейството си, защото шокът можеше да се окаже твърде силен за бедната лейди Рошфорд. След време лейди Рошфорд щеше да научи за миналото на дъщеря си, но отначало София трябваше да разбере, че семейството й може да не одобри завръщането на една дъщеря, която току-що идва от публичен дом. Трябваше да я убеди да скрие тези неприятни подробности, поне докато семейството я приемеше. Момичето беше интелигентно и само щеше да разбере, че трябва веднъж завинаги да забрави проституирането и да се върне към чистия, целомъдрен начин на живот, на който бяха я учили в манастира.

Беше писал до директорката на пансион за млади дами, която му отговори, че няколко месеца, прекарани там, правят чудеса с момичета от каквото и да е потекло. Отговори му, че разполага с прекрасни препоръки от няколко фамилии, които бяха поверили дъщерите си на грижите й. Резултатите бяха забележителни, дори с онези момичета, които не бяха по рождение добре възпитани и с изтънчен говор и маниери…

По мършавото лицето на доктор Форбс премина усмивка, щом си представи каква би била реакцията на директорката, ако й заведеше София в нейната светложълта рокля с цепка, от която почти изцяло се показваха малките й, остри гърди. Трябваше да й купи морскосиня вълнена рокля с официална бяла муселинена яка.

Край стола му премина бавачка, от двете страни на която вървяха две деца, послушно хванати за гънките на черната й наметка. По-малкото от двете, едно малко момиченце, беше облечено в бродирано дълго розово палто с кадифен колан, а ла „Питър Пан“. По-голямото дете, момченце, беше облечено в спретнат моряшки костюм, а върху дългите му руси къдрици беше кацнала сламена шапка. Докато доктор Форбс ги гледаше, момченцето изведнъж се втурна към края на палубата и опасно се надвеси над перилата.

— Виж, Нани, виждам земя. Франция ли е? Това Кале ли е? Приближаваме ли?

Доктор Форбс почувства как вълнението на детето нахлува в собственото му мършаво тяло. Нетърпеливо понечи да се изправи, но в същия миг рязка страшна болка раздра гърдите му и той падна назад задъхан. Почти веднага последва втора болка, този път отвъд поносимото. Тялото му увисна на една страна върху стола. Бавачката на децата се втурна към него, но щом го погледна, разбра, че вече не му е нужна помощ. Доктор Форбс беше мъртъв.

Въпреки дискретното проучване на капитана, изглежда че никой на борда не познаваше слабия възрастен джентълмен, който беше умрял толкова неочаквано насред морето. Установиха самоличността му от паспорта му. Двама стюарди отнесоха тялото му в каютата. Единият от тях, по-малко честен от другия, се съгласи да остане при мъртвеца, докато корабът акостира и бъде възможно идването на властите на борда.

Никой никога нямаше да узнае, че през половината час, преди кораба да достигне Кале, стюардът намери в дрехите на доктор Форбс ключа за чантата му. Когато в Дувър бе носил багажа на възрастния човек към каютата му, острият му слух бе доловил наличието на пари по металния звън вътре. Но не беше предполагал, че пред очите му ще се разкрие такова богатство, щом отключи чантата на мъртвеца. Освен това монетите не бяха сребърни, а златни. Не можа да устои на съблазънта да ги открадне.

Когато френската полиция в Кале прегледа вещите на доктор Форбс, реши, че е имал само няколкото хиляди франка, които се намираха в портфейла му — сумата, която всъщност беше отделил, за да плати хотела си.

След като френският лекар официално обяви, че старецът е мъртъв, каютата беше запечатана, а тялото — върнато в Англия със следващия пощенски параход. По времето, когато корабът пристигна в Дувър, доктор Роуз получи телеграма на адреса на доктор Форбс от полицията в Кале, с която известяваха за неочакваната му смърт. След като отиде на аутопсията в болницата в Дувър, доктор Роуз се зае с грижите по пренасянето на останките на колегата си до Хавърхърст, където щяха да бъдат погребани. Доколкото знаеше, старецът нямаше други роднини, освен сина си, от който се беше отрекъл. Поради това се чувстваше задължен да му окаже тази последна услуга.

Роуел и Уилоу бяха в Довил заедно със Силви и Пелам, където наблюдаваха състезанията и се наслаждаваха на няколкодневната почивка. Следователно на Тоби се падна да присъства на скромната погребална церемония в селската църква. Роуз, който беше на неговите години, често му беше помагал при малки проблеми във връзка с работата му и Тоби почувства, че ще е любезно, ако повърви заедно с него след ковчега, тъй като нямаше други опечалени.

— Форбс, разбира се, щеше да умре някой ден — заговори Питър Роуз на Тоби, след като ковчега беше положен в земята. — Бях му казал, че в най-добрия случай има да живее още няколко месеца. Не мога да разбера обаче, защо при това критично състояние на здравето си трябваше отново да пътува до Париж. Знаете, че беше там миналия месец. Поведението му, меко казано, беше странно. След посещението си във Франция на няколко пъти ходи до Лондон и знам със сигурност, че държеше доста голяма сума в дома си, за която ми каза, че били пари „за още една почивка“. Но за какво би могъл един стар болен човек да похарчи толкова големи суми? Не беше комарджия, дори напротив, държеше се пуритански.

— Възможно е да е открил сина си — предположи Тоби, — но не е искал да говори с вас за Ейдриън, предвид връзките на момчето с брат ми Рупърт. Но ако откриете между книжата на Форбс някакъв документ за местонахождението на брат ми или на Ейдриън, ще съм ви задължен, ако ми съобщите това.

Питър Роуз кимна.

— Разбира се. Но, нали знаете, никога не съм бил твърде близък с него. Дори не знам дали е взел всичките онези пари със себе си във Франция. Не са ги открили при тялото му, но не са и в дома му. Една малка загадка. Старецът не насърчаваше опитите ми за сближаване. Но беше любезен с мен по свой начин. Няма роднини и ме е посочил като един от изпълнителите на завещанието му.

След погребението мистър Бартолъмю обяви, че доктор Форбс е анулирал завещанието си след отпътуването на сина му в чужбина и е пожелал да го лиши от наследство. Беше направил второ завещание, с което оставяше на по-младия си колега къщата и всичките си земни блага. Доктор Роуз можеше да продава вещите му, когато и както сметнеше за добре.

След завръщането си от Довил Уилоу прие новината за смъртта на доктор Форбс с мълчаливо примирение.

— Всички надежди да открия местонахождението на бебето си сега са погребани с него — каза тя на Тоби, след което добави замислено: — Предполагам, че не е оставил сред вещите си някакво писмо, което би могло да хвърли светлина върху загадката.

— Няма такова, Уилоу — призна й Тоби. — Питър Роуз най-грижливо прерови всяко чекмедже и всеки лист. Там имаше изненадващо малко спомени за един стар човек, но, разбира се, той е знаел, че не му остава много и вероятно предвидливо е премахнал всички документи.

Уилоу се опита да забрави разочарованието си. Имаше други, по-настоятелни грижи, тъй като Натаниел Корбет й беше писал, че страната се намира в период на рецесия и на Уол Стрийт цари силно безпокойство поради тревожното падане на пазара.

„Боя се, че корпорацията е силно засегната — пишеше той — и при все че има други, много по-силно засегнати от нас, все пак положението ни е много тревожно, особено защото не виждам никакъв незабавен начин, по който да се спре плъзгането надолу.

Роуел почти не успя да прикрие безпокойството си, когато Уилоу му показа писмото. Неговият брокер вече го беше предупредил за кризата на Уол Стрийт и сега получаваше потвърждение от първа ръка. Не посмя да каже на Уилоу колко много беше вложил в Съединените щати и колко несигурно беше собственото му финансово положение. Предложи да направят още икономии.

— Тази година няма да ходим за Сезона в Лондон — каза й той. — Ще се огранича само с посещение на конните състезания.

Виждайки изненаданото изражение на лицето на Уилоу, побърза да добави:

— Онова, което става на Уол Стрийт, може да се случи и на нашата стокова борса. Разумно е да се подготвим за подобен случай.

— Сигурна съм, че тук, в Рошфорд, могат да се направят големи икономии — отвърна Уилоу. — Всъщност не се нуждаем дори от половината слуги, които сме наели. Струва ми се, че двайсет и пет слуги, които да се грижат за нас тримата и за двете деца, е прекалено голям брой.

Роуел се зарадва на съгласието на жена си. Напоследък беше в добро настроение, особено след посещението им в Довил. Бе се насладил на състезанията и на сърдечните забавления в модния френски морски град. Освен това се бе постарал да се държи любезно и внимателно към Уилоу, като се грижеше за удобствата и за развлеченията й. Дори не се бе опитал да направи и най-плах опит да сподели леглото й, защото беше приел за факт, че ще му откаже да подновят брачните си отношения. През цялото време бе спал в съседната стая, без да възразява.

Въпреки това Уилоу чувстваше, че той не би могъл за дълго време да забрави правата си. Беше готова да продължи брака си, но вярваше, че това е възможно, само докато между нея и съпруга й, когото беше престанала да обича, няма размяна на интимности. Роуел искаше от нея много повече от привързаност на думи. Тя забелязваше, че я гледа с присвити очи, с пламнали бузи, с гладен поглед, който непогрешимо издаваше намеренията му. В такива моменти с горчива ирония си мислеше колко силно би желала той да си има любовница, която да задоволява нуждите му.

На два пъти през престоя им в Довил Силви сериозно разговаря с Уилоу относно бъдещето й.

— Значи си решила да останеш с Роуел? — попита тя. — Идеята за развода е изоставена.

Уилоу кимна, а очите й неспокойно отбягнаха прямия въпросителен поглед на Силви.

— Знам, че бракът ми далеч не е съвършен, но е поносим — замислено отговори тя. — Роуел уважава желанието ми да спя сама в спалнята си и… и вярвам, че наистина се опитва по свой начин да поправи миналото.

Силви въздъхна.

— Забелязах, че има видима промяна в отношението му към тебе. Не бих се изненадала, ако ми кажеш, че след толкова години от сватбата ви съпругът ти изведнъж е открил, че е влюбен в теб. Видях как те гледа, Уилоу — с явно собственическо изражение в погледа си. Нима е започнал да те преследва, сега, след като на практика ти си извън досега му?

Уилоу потръпна.

— Не знам, Силви, и наистина не искам да мисля прекалено много за отношенията ми с Роуел. Сигурна съм само за едно — ние никога не можем да бъдем любовници по начина, по който сте вие с Пелам. Мисля, че вие двамата ще сте истински щастливи заедно и толкова се радвам за вас.

— А Тоби? — тихо попита Силви. — Все така ли го обичаш, Уилоу?

— Все толкова, ако не и повече, и все така безнадеждно. Мисля, че Тоби чувства същото напрежение като мене. Малко преди да тръгнем от Англия, започна да обръща внимание на новата гувернантка на Оливър — интелигентно, хубаво момиче, което Баратови наеха да обучава двете им най-малки деца. Опитвам се да не мисля за това, но в сърцето си знам, че е подходяща за Тоби.

През това лято Уилоу положи определени усилия да избягва Тоби, доколкото е възможно. Възприе дистанцирано поведение, с което се надяваше, че ще покаже, че тя и Роуел са се помирили по време на почивката в Довил. Но изглежда, че съдбата не искаше тя да живее спокойно, защото през юли получи изумителни новини от Силви, които можеше да сподели единствено с Тоби. За кратко време ги обедини удоволствието им да научат, че Рупърт е добре и най-сетне е щастлив, макар Ейдриън да беше го изоставил преди около две години. Пелам и Силви бяха открили Рупърт съвсем случайно във Франкфурт, където живеел с един очарователен, образован германски граф — Максимилиян фон Круге.

Изглежда божествено красив — пишеше Силви — и явно е всецяло отдаден на Рупърт. Рупърт каза, че мога да съобщя това на тебе и на Тоби, но ми забрани да издавам на Роуел къде се намира. Обеща, че ще ти пише…“

Преди време Уилоу щеше да се зарадва на възможността за един дълъг разговор с Тоби за брат му, но сега съзнателно прекъсна възможната дълга дискусия, която би се насочила към Рупърт. Като се помъчи да избие от ума си тази нова тайна, която споделяха само те двамата, тя даде неофициална вечеря, на която покани младата гувернантка — Стела Менсайс.

Скоро след това организира екскурзия до Брайтън, за да гледат тенис-турнира. Направи всичко възможно Тоби и мис Менсайс да седят по-често един до друг.

— Играеш си на сватовница, а, мила? — попита я Роуел същата вечер, докато слизаха за вечеря по стълбите. — При това идеята не е лоша. Време е старият Тоби да си намери жена. Момичето не е непривлекателно и би му подхождало.

Чувайки как Роуел изразява собствените й надежди, Уилоу почувства силни пристъпи на тъга и болка в сърцето си, които бяха почти непоносими. За щастие Роуел не забеляза несигурния й глас, с който тихо му отвърна:

— Да, аз също мисля, че си подхождат. Стела е очарователна, а също и хубава.

— Но не е красива като теб, скъпа моя — каза Роуел, като взе ръката й и я притисна към себе си.

Уилоу позволи ръката й да остане под неговата, докато влизаха в столовата. Трябваше да изиграе тази роля, ако искаше планът й за бъдещето на Тоби да се осъществи. Тази роля изискваше Тоби да види, че изглежда доволна до Роуел. За нейно щастие лекомислените брътвежи на Пелам и чудесното настроение й позволиха да се смее, като че ли нищо на света не я безпокоеше.

Силви беше уредила да се оженят с Пелам тихомълком в Париж през първата седмица на октомври. Щяха да бъдат поканени само най-близките членове на семействата. Уилоу и Роуел щяха да дадат голям прием за новобрачните в Рошфорд на Коледа. Междувременно Пелам и Силви бяха запланували голямо парти за френските й приятели в Париж, след като се върнеха от медения си месец в Биариц.

Трите седмици преди сватбата на Силви Уилоу прекара в ръководенето на подреждането и опаковката на вещите на Пелам, за да ги транспортират във Франция.

— Никога не съм виждала човек, който да трупа вещи по такъв ужасен начин — укори го тя, докато откриваше една бухалка за крикет, останала от училищните му дни, запълнен до половината класьор с чужди марки, книги, които бяха взети от детската стая. Тези момчешки съкровища преминаха в ръцете на възхитения Оливър, който обаче не искаше да се примири с наближаващото заминаване на чичо му Пелам.

— Всяко лято и всяка ваканция ще идваш при нас в Епърни — обеща му Пелам. — А също и в Париж, ако искаш.

— Дотогава сигурно ти и леля Силви ще си имате ваше малко момче — начумерено рече Оливър. — И тогава няма да ме искате!

— Едва ли — каза Пелам, като намигна на Уилоу. — Не мисля, че леля ти Силви желае да бъде обременявана от тропането на малки крачета. А за себе си съм сигурен, че не го искам.

— Какво значи „обременява“? — попита Оливър, чийто интерес веднага смени насоката си и Пелам го отпрати да търси думата в речника.

Роуел не беше много доволен, че тръгват за Франция в същия ден, когато започва лова на фазани. Въпреки това беше в добро настроение, докато заедно с Пелам, Тоби и Уилоу пресякоха спокойния Ламанш и се настаниха в един хотел в Париж, не много далеч от къщата на Силви. Очакваше с нетърпение да стане шафер на Пелам и ненужно се притесняваше за безопасността на планината от багаж, която носеха заедно с тях, да не говорим за броя на слугите — трима камериери и прислужницата на Уилоу, Лили. Хубавото време обаче не зависеше от желанието им и всички се надяваха, че ще се задържи и на другия ден, когато беше венчавката.

Втори октомври наистина беше досущ летен ден. Синьото небе сияеше от топлината на слънчевите лъчи.

Същия следобед изглежда, че половин Париж беше взел решение да се разхожда по булевардите или да се тълпи в les parcs и les bois[1]. Масите по тротоарите бяха пълни и всички улици блестяха многоцветно от ярките летни рокли и шапки на дамите, които бяха решили да се възползват, докато могат, от хубавото време. Много от тях носеха чадърчета с ярки шарки, които да ги предпазват от слънчевите лъчи.

По булевард „Сен Жермен“ си пробиваха път две ярко облечени млади момичета, застанали от двете страни на един малко пораздърпан, дебело облечен, потящ се млад мъж. При все че и двете момичета бяха забележително хубави, той не вървеше гордо с усмивка на лицето си. Облечен в лошо скроения си костюм — най-добрата официална дреха, която имаше — той се тътреше между тях с тромавата походка на фермер, какъвто беше всъщност. Казваше се Андре и беше годеник на по-високото от момичетата, Ивет. Чувстваше се потен, изморен и жаден, и копнееше за чаша сайдер или студено бяло вино. Но момичетата бъбреха оживено от двете му страни, разменяха забележки за облеклото на другите дами и изглежда, че бяха забравили за присъствието му.

Когато най-сетне за негово облекчение решиха да седнат в едно кафене, Ивет неочаквано спря и посочи към другата страна на улицата.

— Виж, Перл, сватба! — извика тя.

За изненада на Андре дългоочакваната му напитка беше отложена за известно време, докато двете момичета си пробиваха път между тълпата около църквата. Изпусна въздишка от напълно основателна досада. Само два пъти в годината правеше това пътуване от фермата си до Париж, за да види Ивет — една истинска проява на любов, защото мразеше шумния, суетен град, а освен това пътят струваше доста.

Надяваше се да остане сам с Ивет, но днес тя настоя да вземат с тях новата й приятелка, Перл. Завистливо призна пред себе си, че момичето е хубаво, но не прояви интерес към нея. Беше твърде малка, за да излезе от нея добра фермерска жена, реши той. Беше облечена цялата в синьо, което подхождаше на очите й, и приличаше на малка порцеланова кукла. Не можеше да си я представи как би помагала при жътва или пък как завръща добитъка, а още по-малко как мачка гроздето с малките си крачета в сини чорапи.

Неговата Ивет поне имаше яки бедра и силни ръце и крака, и вероятно щеше да му роди няколко здрави, силни сина.

Напълно пренебрегвайки притесненията на придружителя си, Ивет и София се взираха със завист в брачната двойка, която слизаше по стъпалата пред църквата. Макар в групата да нямаше много хора, както би могло да се очаква при една светска венчавка, без съмнение случаят беше важен. Фантастичната рокля от бледорозова коприна на булката падаше на гърба й в малък шлейф. Ръкавите й бяха прилепнали до лактите, а след това се разтваряха в широка дантела. Носеше букет от бели и розови карамфили. Тъмните й коси бяха покрити с подходяща розова шапка, от която се разпростираше ефирно тюлено було. Усмихваше се на младоженеца — висок, прекрасно облечен мъж в копринен фрак, сива жилетка и раирани панталони.

Зад тях вървяха група от трима други джентълмени и забележително красива жена, облечена в кремава копринена рокля, бродирана с дребни жълти и сини цветчета. Тя също носеше голяма шапка от фина кремава слама с широка периферия, която засенчваше лицето й, а от едната страна се извиваха бледосини щраусови пера.

— Чудно кои ли са те! — отбеляза Ивет, като въздъхна тайно и се опита да пресметне колко ли струва една булчинска рокля като тази и дали би могла да си купи подобна рокля, ако евентуално се ожени за Андре.

Но София не я слушаше. Сграбчи ръката на Ивет и извика с тих развълнуван глас:

— Ивет, това е той! Младоженецът. Това е той!

— Какво говориш, за Бога? — попита Ивет.

Лицето на София порозовя.

— Младоженецът — задъхано рече тя. — Това е английският милорд, който идва в „Le Ciel Rouge“ и ме забеляза. Онзи, който обеща, че ще се върне за мен.

Направи крачка напред към бордюра на тротоара, но Ивет хвана ръката й, преди да е продължила нататък.

— Да не си луда? — попита тя, като разбра, че младото момиче иска да пресече пътя и да заговори англичанина. — Никакво чувство за благоприличие ли нямаш? Не можеш да говориш с него, дори да е онзи английски милорд, в което се съмнявам. Никога не показвай, че познаваш някой клиент извън дома, Перл, освен ако не те заговори пръв! Особено ако е с дама. А този… дори е с булка…! — Гласът й показа колко е шокирана.

София се отдръпна назад, но цялото й тяло се отпусна от разочарование.

— Съжалявам, Ивет. Не мислех… — промърмори тя.

Ивет се обърна към Андре и безмилостно подкара двамата си компаньони далеч от църквата, към кафенето по-долу на същата улица. Щом седнаха на масата, камбаните на църквата забиха, а звънът им се чуваше съвсем ясно. Ивет забеляза сълзите, които се бяха насъбрали в очите на София, и каза:

— Няма нужда да се разстройваш, Перл. Нищо лошо не е сторено. Освен това съм сигурна, че не би могла да разпознаеш твоя англичанин след толкова много време — ако не се лъжа, минаха осемнайсет месеца, нали?

София изкриви устни в непокорна гримаса.

— Той беше, сигурна съм. Никога няма да го забравя… — гласът й секна, щом видя, че Ивет не й вярва.

Ивет се обърна към годеника си:

— Малката умее да разказва истории — каза тя без лошо чувство. — Отначало накара всички ни да повярваме, че някакъв английски милорд я харесал, след това се появи един известен художник, който щял да прави от нея Мона Лиза, след това ни каза, че всъщност е отдавна изчезналата дъщеря на английски аристократ. За известно време всички й вярвахме.

София неочаквано вдигна глава, а сините й очи проблеснаха.

— Вярно е, Ивет. Старецът го каза. За доказателство имам и медальона…

— Медальона! — презрително възкликна Ивет. — И какво доказва той? Нищо, пак ти казвам. Сигурно го е купил от някой антикварен магазин и след това ти е наговорил онези врели-некипели за твоите роднини. Не вярвам нито дума. Ако наистина беше вярно, щеше да се върне за теб и ти го знаеш!

София не можа да отговори нищо. Бяха изминали шест месеца, а старецът не се завръщаше. Дори мадам Лу-Лу й каза да го забрави и да се захваща за работа.

— Всички мъже са еднакви — каза й тя. — Готови са да ти разкажат всякакви истории, ако мислят, че по този начин ще те впечатлят, макар да не мога да разбера защо онзи стар човек би съчинил такава приказка. Но едно е сигурно, ma petite Перл — зад такива истории винаги се крие по още нещо.

София гневно избърса една сълза, която беше успяла да изскочи и се стичаше по бузата й. Нека Ивет да говори каквото си иска, но там, до църквата, беше английският милорд! И Мадам може да говори каквото си иска, но старецът не я беше излъгал.

„Един ден, помисли си тя, преди да съм твърде стара, ще открия коя съм всъщност.“

Бележки

[1] parcs et bois — паркове и гори (фр.). — Б.пр.