Фридрих Незнански
Насочен взрив (8)

4.
Прощаване

Гражданската панихида на Татяна Холод беше в Централния дом на журналиста. Там беше положен ковчегът с тялото й. Тихо звучеше траурна музика от Бетховен, полилеите бяха покрити с черен креп. Много цветя обграждаха ковчега. Портретът на усмихнатата Таня беше в траурна черна рамка.

Ковчегът беше отворен и купчина бели рози покриваха тялото и обезобразената от взрива половина на лицето, така че се виждаше само другата му половина.

Имаше много хора, чуваше се приглушено покашляне, някой се секнеше в кърпата си. Около роднините и близките се суетяха сътрудници от „Нова Русия“, подрънквайки с чаши за вода и шишенца с валериан.

Дълго стоях и гледах. Главата ми беше празна. Беше останало чувството за болка и мъка. Отдавна усещах, че зад мен стои някой, който не се решаваше да ме безпокои, но аз не се обръщах. Накрая този някой ме докосна по лакътя. Обърнах се. Беше Саша Гряжски, бившият мъж на Татяна Холод.

Някога той беше добър спортен журналист, но през последните четири години се преквалифицира в политически наблюдател. Всъщност в желанието си да подражава на жена си, напусна спортната журналистика, в която се чувстваше като риба във вода и избра политическия репортаж, в който, меко казано, не беше силен.

Само да се беше върнал към спорта и всичко щеше да си дойде на място, но той се заинати и това стана по-късно основна причина за развода му с Татяна. Случват се и такива работи, макар че аз не вярвам в подобни идейни разногласия.

Гряжски избърса влажните си очи, шумно се изсекна в голяма карирана кърпа, въздъхна дълбоко и каза:

— Какво нещастие, а?

Кимнах съчувствено.

— Да.

— Слушай, Боря — той знаеше истинското ми име, но се обръщаше към мен с псевдонима ми, — имаш ли нещо за пушене?

Извадих пакет „Ява“ и го протегнах.

— Хайде да отидем някъде настрана да попушим… — Той отново избърса зачервения си нос. — Ние с Таня, макар и разведени, но все пак… Седем години живяхме заедно.

Излязохме на стълбищната площадка, където имаше няколко непознати мъже. Един от тях разказваше нещо, а другите тихичко се смееха.

Гряжски недоволно и някак осъдително погледна към тях.

— Ето на кого не му пука. Такива и на гроба на майка си ще затанцуват… — каза той, обръщайки се към мен, но нарочно на висок глас, за да го чуят.

Онези нищо не казаха, но бързо изгасиха фасовете и си отидоха.

— „Ява“, добри са — прехвърли темата на разговора ни Гряжски. — Сега заради имиджа ми се налага да пуша вносни — горят като слама, чак не успяваш да си купиш нови. Вярваш ли, един пакет за ден не стига? — огледа се. — Отидоха си…

Слушах мълчаливо излиянията на Саша и чаках. Чувствах, че като бивш мъж на Татяна има какво да ми каже и точно затова ме извика да пушим, а не защото няма цигари. Външният джоб на сакото му е издут…

— Боря, искам да ти кажа… — замълча дали защото търсеше необходимите му думи, или само от желание да придаде тежест на онова, което ще ми каже сега. — Аз определено знам, че са убили именно Татяна. Имам железни доказателства за това! — Потупа вътрешния джоб на сакото си.

Какво пък, с „железните“ доказателства на Гряжски бях запознат още от неговите знаменити съдебни очерци и статиите му от рубриката „Из залите на съда“. Те приличаха повече на фантазии, повлияни от четенето на политически криминалета, отколкото на нещо, основано на реални факти. Но въпреки това не ми оставаше друго, освен да изслушам „политическия наблюдател Гряжски“, както той сам се наричаше.

— Както се досещаш — започна той, — ние с Таня не се разведохме просто така. Всичко започна още от времето, когато тя замина за Германия, Помниш ли?

Разбира се, че помнех. Беше преди година, когато в Москва беше подписано споразумението, според което Източна Германия получи освобождаването си от крепостничеството и немците решиха да се обединят, разрушавайки Берлинската стена. По това време Татяна беше в командировка като специален кореспондент на един вестник. Явно на Гряжски не му беше приятно да си припомня онези събития, защото фактически след това техният семеен живот се прекърши. Мъжкото му самолюбие страдаше.

— Когато се върна, разбрах, че там си е намерила някого. Тя нищо не казваше, но аз сам се досетих и поисках обяснение от нея. Тогава ми каза, че е срещнала човека, в когото се е влюбила и с когото е решила да свърже живота си. Аз бях просто бесен и дори… — Гряжски обидено изхлипа и отново извади кърпата си. — Е, с една дума, не бях прав… След това се разделихме. А вчера, виж какво намерих в дома й… — Той бръкна в джоба си и аз неволно се напрегнах, предвкусвайки необикновен късмет. Но Гряжски извади цял куп с телефонни сметки.

— Телефонни сметки — каза той някак прекалено важно. — Това са сметките от Танините международни разговори.

Аз с подчертан интерес ги прегледах — да, наистина бяха разговори с Германия — „услуга — 92, код — 1049“. Както всеки влюбен човек, Татяна много често се беше обаждала на своя „немец“.

— Аз й подсказах темата за далаверите в Западната група войски! Дори измислих и името — „Армейска Панама“.

Не се сетих веднага и не зная защо си представих войник с армейска панама — шапките, с които служат на южната граница.

— Какво общо има панамата?

— Ама как? — почти се обиди Саша Гряжски. — Панама! Машинация!…

Чак сега ми светна! Той имаше предвид не шапката, а голямата афера, каквато е било строителството на Панамския канал.

Спомних си, че за да се финансира строителството, били пуснати акции, с които са обещавали на притежателите огромни дивиденти. Панамският канал трябвало да стане бездънна златна мина, какъвто и станал, но по-късно се разбрало, че всичките пари са откраднати. В машинациите били замесени корумпирани членове от всички европейски правителства и практически строителството било прекратено.

— Разказах й, че във военните магазини на Западната група войски пробутват цигари, които се изнасят от Съюза. Купуват вносни цигари тук по цени на едро и ги изпращат обратно, на Запад, но по цени на дребно. Когато й го разказах, тя се запали. Каза, че това е изключителен материал!

В този момент на площадката около тоалетната се появи някаква мадама, която високо завика към Гряжски:

— Саша, всички се качиха в автобуса. Изпратиха ме да те търся!

Гряжски ми протегна сметките:

— Все пак виж сам… Провери. Струва ми се, че тука има нещо…

Машинално поех хартийките, пъхнах ги в джоба на сакото си, а той се затича към гардероба да вземе палтото си. Аз също тръгнах към изхода, но настроението ми беше отвратително. По закон би трябвало да оформим протокол за доброволно предаване на документи, но аз се направих на разсеян — реших след някой и друг ден да призова Гряжски в прокуратурата.

— Боря — чух неочаквано вика на Гряжски. — А за Татяниния полковник поразпитай Семьонова. Тя може много да ти разкаже за взаимоотношенията им. Те бяха приятелки!

 

 

Наташа Семьонова не би могла да не дойде днес в Дома на журналистите. Изглежда, че беше дошла, но аз бях толкова замислен, че не съм я видял. Както не бях забелязал и Гряжски.

За всеки случай реших да я потърся из залата, без да се надявам, че ще ми провърви.

Но ми провървя. Намерих Наталия Алексеевна Семьонова в бара, където беше седнала с някакъв млад мъж и чакаше кафето си.

— Наталия Алексеевна? — приближих се и попитах.

— А, Турецки? Ти ли си? Защо така официално? Аз съм само Наташа… Какво да се прави, Турецки, виж къде се срещаме — въздъхна тя. — Искаш ли кафе?

— Не, но ако не си много заета, бих ти предложил да отидем до пицарията. Май че беше наблизо. Важно е за мене, Наташа… Извинете — казах на спътника й. — Отнемам ви я за половин час, не повече.

— Моля. Ще почакам — въздъхна младежът.

„Пицарията“ се оказа малко барче, в което предлагаха и пица към кафето. Поръчах турско кафе, коняк и пица. Трябваше да почакаме няколко минути, докато приготвят поръчката.

— Всичко е толкова ужасно… Представяш ли си, видяхме се с Таня преди командировката й. Разбрахме се да се срещнем вечерта и в същия ден тя е починала.

Наташа вдигна чашката си.

— Хайде да пийнем за Бог да прости.

Аз мълчаливо вдигнах своята чашка. Без да се чукнем, според обичая, отпихме от тръпчивата течност.

— Искаш да разбереш кой е бил онзи полковник, когото обичаше Таня? — изпревари ме Наташа.

— Да — казах аз, наливайки коняк.

— Тоест тебе, като детектив, те интересува дали не е могъл Таниният любовник да я убие от ревност?

Неочаквано си помислих, че различните хора виждат един и същ факт от различна страна и намират нещо близко до собствената им природа.

— Да — каза Наташа, — той би могъл да убие. Но не Татяна, а някого заради нея. Той е забележителен човек, истински мъж. Красив, умен, благороден. Разбираш ли ме? — Тя мръщеше нослето си, опитвайки се да намира най-точните думи, а аз с интерес разглеждах тази съвсем непозната за мен Наташа. — Ее, как да ти обясня? Нали гледаш на екрана белогвардейските офицери, ще плесне с ръкавици по дланта си, ще погледне сдържано или пък ще целуне ръка на дамата… При актьорите това е фалшиво, а Таниният просто си е роден такъв. Аристократ! — Тя неочаквано ме погледна и се разсмя. — Ох, извинявай. Май че се поувлякох. Ама така си беше, когато беше тук в командировка…

— Казваш „той“, „той“, но кой е той?

В барчето влезе нов посетител. Наташа го съпроводи с поглед и замълча за известно време.

— Фамилното му име е Васин. Най-обикновена руска, неинтересна фамилия. Името му е Владимир Фьодорович. Да не те излъжа, но май че е помощник на командващия на нашите войски в Германия. — Наташа ме погледна лукаво: — Между другото той е женен. Има и дете…

Тя неочаквано въздъхна и се просълзи. Извади от чантичката си кърпичка и като се извини, избърса ъгълчетата на очите и носа си. И вече по-сериозно продължи:

— И все пак това не му попречи да се хвърли презглава в безумната страст и да забрави всичко. — Неволно се намръщих. Усетих, че Наташа е поклонничка на мелодраматизма. Чехов беше писал за такива жени, че се отдават с патос. — Те се видяха и светът престана да съществува за тях. „Любовта изскочи пред тях като убиец с кама…“

— Наташа — прекъснах я аз, — разкажи ми кога и как са се запознали Татяна и Васин.

Тя се замисли.

— Не съм сигурна, но ми се струва, че се е случило, когато Таня беше на тържествата в Берлин. Помниш ли, когато разрушаваха Берлинската стена? Тогава беше в състава на журналистическата делегация… Да, точно така, тогава са се запознали! — Изведнъж Наташа се наведе към мен. Лъхна ме дъх на коняк, женски парфюм и аромат на коси. — Той се е влюбил до уши в Таня. Съвсем сигурно! Смятаха да се оженят през май деветдесет и втора, веднага щом Васин получи развода си. На него му е по-трудно. Има син, когото обича. Така че на него, бедничкият, никак не му е провървяло. — Тя тъжно се усмихна и махна с ръка. — Също както в „Ромео и Жулиета“…

„А, виж, това би било съвсем нежелателно — помислих си аз. — Васин, този загадъчен любовник, сега ми е необходим жив и здрав. Може би той ще може да ми разкаже нещо, с което ще хвърли светлина върху загадъчната Танина смърт.“

Все пак успях да отбележа и тъжната насмешка на Наташа. Стори ми се, че зад отношенията между двете приятелки стои нещо по-голямо.

— А ти също ли си влюбена в него?

— Какво? — Тя ме погледна ужасено, но неочаквано се засмя. — Забелязва ли се?

Изобразих на лицето си нещо, което би могло да означава „Ами дааа!“

— Имам такъв грях, защо да крия — призна с въздишка тя. — Аз също му се обаждах по телефона, но…

— Трябва ми номерът му — казах решително аз.

— Тогава да вървим у нас — каза Наташа и вдигна чашката си.

Досетих се какво й липсва в живота — най-обикновено женско щастие. Опитваше се да го намери чрез различни варианти „Току-виж, че с някого се получи!“ С мен съвсем сигурно нямаше да се получи…

Погледнах часовника си и казах:

— Не, вече съм в цайтнот. По-добре да ти позвъня по-късно…

Тя взе чантичката си и извади от нея бележник, подвързан с кожа. Около минута разлиства страниците му, докато не намери необходимата.

— Хайде, записвай — каза тя.

Аз приготвих писалката си.

 

 

Двама мъже с вид на скитници, ако се съди по облеклото им, седяха на двора върху сандъците, които се търкаляха около железните кофи за боклук и тихо се караха.

— Ти пък се по мокрото си падаш — мърмореше единият, жадно смучещ от „Беломорка“. — Що ти трябваше да рисуваш колата с родна кръвчица? Не сме се уговаряли така.

— Това му е първото предупреждение — отговори дългокосият, като пристягаше с ластик светлите си коси на опашка.

— Ама че си глупак, Безпръсти! Глупак си и толкоз!

— Ще ми платиш за „глупака“ — заплаши го Безпръстия, смучейки пресните рани по ръцете си. На едната му ръка липсваха три пръста. — Аз ръководя операцията, а не ти! И не ми нареждай! Ще си отидем у дома и тогава ще ми платиш.

— Ах, че се уплаших, Безпръсти! Какви по-страшни сме ги виждали — изпусна дима от цигарата си мъжът със заешката устна. — И къде ни е къщата? Премръзнах да седя на този вятър.

— Избрах си едно котелно. Работи с въглища. Това ни трябва — отговори Безпръстия. — Там вече всичко е готово. Докато ти, Заек, гълташе сладоледа, аз ликвидирах дежурния огняр. — Той прекара пръст по гърлото си. — Засипах го с кюмюрец, но трябва да го разфасоваме, че да изгори в пещта. Е, кой е глупакът? — самодоволно погледна към Заека.

Заека се намръщи, изплю се през зъби, захвърли цигарата и въздъхна:

— Не ми харесва всичко това. Излишни кървища… И все пак си глупак, психар ненормален.

— И за „психара“ ще ми платиш — без злоба отговори онзи. — Е, да ставаме ли? Аз също взех да мръзна. Нещо с тъмнината взе да става студено. — Безпръстия се надигна от сандъка.

Вентилаторът в котелното не можеше да проветри добре. Той ту се задавяше от въздуха, като перката на улучен самолет, ту отново набираше обороти и в слабо осветеното помещение нахлуваше свеж студен въздух.

Безпръстия и Заека седяха върху проблясващата с червена светлина от огъня камара въглища, покрита с парче брезент.

— Виждаш ли колко е топло тука — каза Заека. — Ще си живеем кефски, докато не изпълним задачата.

Безпръстия размота бинта и отново се зае да облизва раните си.

— Абе въпреки това те мразя! Защо не утрепа онзи, когото трябваше? — Заека започна да разравя въглищата под брезента. Отдолу се показа бледо окървавено лице. Заека погледна личицето на младото момче и въздъхна: — Огнярят не ти е виновен. Защо го направи? Ти си просто ненормален глупак!

— За трети път ме обиждаш! Няма да го преглътна — изръмжа Безпръстия, измъквайки ножа от пазвата си.

— Ей, ей, ама аз се пошегувах! Шегувах се! — изплаши се Заека и бързо отпълзя назад по купчината въглища.

— Шегувал се бил — усмихна се Безпръстия. — И аз засега се шегувам… — Той прибра ножа в пазвата си. — Добре, давай сега да разфасоваме огняря и да го горим, че да няма следи. Ясно? Да не остават никакви следи! Откопай го. Можеш ли поне това да направиш?

— Не искам да гледам как ще го режеш — гнусливо се намръщи Заека, допълзявайки до закопания във въглищата труп.

— Ами не гледай. Сам ще се оправя. Я помагай! — викна Безпръстия, отхвърляйки встрани големите буци, с които беше затрупано тялото на огняря в синя риза на карета.

Заека се зае без желание да му помага, като загребваше с две ръце въглищата.

Тъкмо тогава Безпръстия измъкна бързо от пазвата си камата и с всичка сила я заби едва ли не до самата дръжка в гърба на Заека. Онзи само тихо изохка и се строполи по лице. Другият издърпа ножа и за по-сигурно още веднъж го заби в гърба му. След това, без да бърза, се зае да разчленява двата трупа. Заедно с окървавените въглища хвърляше с лопатка в пещта краката, ръцете, после ребрата и главите… След малко вече нямаше никакви следи.

 

 

Колкото и да бързах към „Новокузнецка“, не заварих никого в градската прокуратура. Левин, както преди, беше отишъл по задачи, занимаваше се с делото на Селдин. Грязнов някъде беше изчезнал…

Утре беше погребението и аз трябваше да изпратя Татяна в последния й път.

Вечерта ми се обадиха много хора — Миша Липкин, Дина от „Нова Русия“, дори Гряжски — всички ме питаха дали ще бъда на помена след погребението. Но аз отказвах. Това нямаше да я върне… Нямаше смисъл.

Погребението беше рано сутринта на Ваганковското гробище, недалеч от гробовете на онези момчета, които загинаха по време на августовския пуч.

За погребението се наложи да се иска разрешение едва ли не от самия президент на Русия; приятелите на Татяна Холод му напомниха приноса й за победата на демокрацията. Иначе Таня щеше да си лежи в някакво си там Домодедовско гробище. Впрочем това вече беше без значение за нея…

Погребалната процесия беше огромна и разкошна, ако, разбира се, подобна дума може да се употреби за толкова тъжно събитие. Присъстваше цялата московска преса, почти всички главни редактори на вестници и политически и литературни списания. Пред колоната, вече при входа на Ваганковското гробище, до Татяниния портрет вървяха кметът на Москва, членове на правителството, министърът на културата и т.н., и т.н.

Случи се онова, което най-малко исках — изпращането в последния й път се превърна в нещо като политическо шоу. Правеха се изявления за многобройните кинокамери и микрофони, обещаваше се, че след месец, най-много след два, убиецът или убийците ще бъдат открити. Тези думи каза един от представителите на бившето КГБ.

Стараех се да бъда встрани от тази шумотевица. Но не можех да не забележа хората от „Петровка“ и „Лубянка“, които иззад тъмните стъкла на микробусите снимаха на видеофилм присъстващите на погребението. По-късно ние с Меркулов трябваше да прегледаме тези материали с надеждата, че някое от тези лица в процесията ще ни поднесе някаква нишка по делото на Холод.

Лично аз никак не исках да се мяркам пред камерите. Реших да изчакам, докато си тръгнат хората, и да не се приближавам до затворения ковчег от черен дъб, а да оставя букетчето от няколко карамфила, когато всичко свърши.

Константин Меркулов също беше на погребението, но не вървеше с мен. Аз се мъкнех в края на процесията, а той вървеше до хората от правителството и московското ръководство — в челото на колоната, от което бях много доволен.

Когато всичко приключи и погребалната процесия се насочи към изхода на гробището, аз приближих към прясното хълмче от замръзнала пръст, засипано с цветя, и оставих своето букетче от четири карамфила — четен брой, както изискваше обичаят.

До мене хлипаше старче в изтъркано черно палто, със заешка шапка и старомодни плъстени обувки, шеговито наречени „прощавай, младост“.

— Беше човек със златна душа. — Старецът посочи хълмчето и се изсекна в своята мръсна и мокра кърпа. — Никой не може да каже колко добрини е направила за хората! Вие познавахте ли я? — попита ме той.

— Да — казах аз и машинално стиснах протегнатата към мен ръка.

— Семьон Михайлович — представи се старчето. — Пълен адаш на командира на знаменитата Първа конна армия. С Таня ли работихте?

— Да, работех — потвърдих аз. Не изпитвах горещо желание да бърборя с това старче, но трябваше някак прилично да се разделим. — Наистина ви съчувствам, Семьон Михайлович. Роднина ли сте на Таня?

— Не. За съжаление аз я познавах само от работата. — Старецът въздъхна и отново се изсекна.

— А, да? Вие в редакцията сте работили… — промърморих аз, макар че в редакцията на „Нова Русия“ нямаше човек с това име.

— Да, прав сте — каза Семьон Михайлович тихо и в същия миг го погледнах учудено.

— Извинете, но като какъв работехте в редакцията? Аз познавам мнозина оттам.

— Значи и аз ви зная — парира ме старчето. — Бях консултант на Таня…

— Аз съм Турецки.

— А, Саша Турецки! Струва ми се, че бяхте следовател, или паметта ме лъже?

— Прав сте — казах аз. — Ако искате, мога да ви закарам с колата.

— Не, не, благодаря. — Старецът дори размаха ръце, за да ми откаже. — Аз живея на две крачки. На „Павлик Морозов“. Благодаря и всичко хубаво!

Стиснахме си ръцете и аз тръгнах към изхода. Днес трябваше да отидем с Меркулов в Главната военна прокуратура, за да решим как най-добре да разпитаме Васин. В този момент ми хрумна най-абсурдната мисъл, която обаче все пак ме накара да се завъртя на токовете си и да тръгна към старчето.

Той ме погледна със страх и подозрение.

— Семьон Михайлович, кажете ми къде живеете?

— На „Павлик Морозов“ — повтори той. — Знаете ли Дома на асирийците? Аз живея до него.

— Тогава може би познавате генерал Селдин?

— Селдин? — повтори въпроса ми той. — Не, не познавам такъв човек.

— Живял е до вас, в блока на ЦК. Един такъв… едър на ръст мъж на около шейсет и няколко. Припомнете си.

— Не — поклати глава Семьон Михайлович. — Не го познавам. Ако възникнат други въпроси, то моля!

„Много странно старче. Странно, че в моите списъци за разпитваните сътрудници на вестника това име го нямаше. А пък е бил, както казва, консултант на Таня…“

— Семьон Михайлович, по какви въпроси бяхте консултант на Татяна?

— Под мое разпореждане бяха армейските въпроси и въоръжението — отговори старецът, без да му мигне окото.

Главата си залагам, че Татяна никога не е имала подобен консултант. Кой ще знае това по-добре от мен? Старецът се пъха в моята следователска душа или по-точно в следственото ми дело, но защо?… Кой иска да ми пробута тоя фалшив старец, и то тук, на погребението?

— Нали нямате нищо против, Семьон Михайлович, ако ви извикам да си поговорим? Или, ако ви е трудно, бих могъл да дойда аз.

— Не, не! Извикайте ме, моля ви се! — Старецът се зарадва като дете. Веднага започна дълго и подробно да ми обяснява в кой апартамент живее, на кой етаж, помоли ме да си запиша телефона му, за всеки случай, да не би да го забравя. Отговорих му, че паметта ми е прекрасна и всичко съм запомнил — и номера на апартамента, и телефона му.

„Кой иска да се намеси в делото?“ — този въпрос през цялото време се въртеше в главата ми. Но реших да почакам. Утре ще прегледаме видеозаписите от погребението, трябва да се поровя в картотеката за този Семьон Михайлович, а после да се срещна с него.

Благодарих на стареца и се затичах към колата си пред вратите на гробището. Разбира се, наивно беше да разчитам, че той веднага ще ми каже: „Да, да, ама разбира се! Селдин. Знам го!…“

Докато двигателят загряваше, в паметта си обобщавах всички сведения, с които разполагах.

Какво знаехме до този момент? Имаме няколко трупа и нито един разобличен убиец. Единият от случаите — смъртта на Александър Самохин — е или отмъщение, или убийство с користни мотиви. Вторият е поръчково убийство, но от кого и защо е било поръчано, може само да се градят хипотези, за които няма никакво доказателство.

Нищо друго не ми оставаше, освен да вървя сляпо напред, осланяйки се на интуицията и логиката. Но експертите все ще трябва да поналеят, малко масло в огъня на следствието и аз не се съмнявах в това.

Изминах около двеста метра и машинално забелязах човека, който беше вдигнал ръка за стоп. Погледнах в огледалцето и за свое учудване видях, че беше старчето, с което преди няколко минути се разделихме на гробището.

„Размислили ли сте, Семьон Михайлович?“ — учудих се. Спрях и на заден ход се върнах при него.

— Размислихте ли? — попитах, отключвайки предната врата.

— Размислих, размислих… — Старчето бързо се огледа, отвори и се шмугна вътре, захлопвайки вратата след себе си. — Да тръгваме!

— На „Павлик Морозов“ ли? — попитах за по-сигурно и изведнъж чух съвършено неочакван отговор:

— Майната му „Павлик Морозов“!

Учудено го погледнах, но той ме сряза:

— Няма какво да ме гледаш! Ти, сине, по-добре си гледай пътя, че тука кръстовището е сложно. И едновременно поглеждай назад, дали не се е лепнала „опашка“?

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Имаше няколко коли: очукана сива волга, москвич и бежова лада шестица.

— Вас, прокурорските следователи, учили ли са ви как се проверява за „опашка“? — Старецът се обърна, погледна колите, които ни следваха. — Волгата — оная, по-далечната — ми е подозрителна.

Той просто се преобрази — къде се дяна старият и немощен евреин? На седалката беше седнал набит, здрав старчок с лице като булдог, а, изглежда, и с подобна хватка. Още с качването започна да командва, като че ли му бях личен шофьор.

— Карай в третата лента — изкомандва, като че ли му бях личен шофьор. — Около „Барикадна“ преди светофара ще засечеш москвича и веднага ще свиеш надясно, към крайбрежната, но по „Заморенов“.

— Защо са тези игрички? — започнах аз, но той моментално ме прекъсна:

— Прави каквото ти казвам! После ще разсъждаваш!

Аз направих исканата маневра, подсказана ми от стареца, и тогава забелязах нещо много странно — от втората лента след нас дръпна не волгата, а бежовата „шестица“. Но москвичът, който караше в същата лента, рязко спря и малко поднесе по мокрия път. Чух грохот — явно „шестицата“ беше нарушила правилата за движение.

Слушах заповедите на стареца.

— Завий на „Тьохгорни“!… А сега надолу, към крайбрежната и наляво!

Зад нас беше чисто. Старецът удовлетворено се отпусна.

— Изгубиха ни. Би трябвало да са три-четири коли — каза ми той. — Нещо не са наред.

— Кои „те“? — попитах аз, като отново се опитвах да получа отговор от стареца.

— Всякакви лайна — беше отговорът. — Ясно, че нямат коли за „външното“.

Семьон Михайлович изведнъж се разтресе от смях.

— Сега бившето седмо се прехвърли към организираната престъпност и ги лишиха от служебно оръжие. Така че те сега са смели само до кривата круша, ха, ха, ха… Ей, ей, ей — развика се неспокойният ми пътник. — Ето тука, тука!

Той сочеше един съвсем незабележим вход към двора.

Аз внимателно вкарах колата и се озовахме в мъничко дворче, заобиколено от всички страни с гаражи, детска площадка и планини от някаква арматура.

— Рай за шпионите — обобщи Семьон Михайлович.

Загасих двигателя и се обърнах към него:

— Слушам ви, Семьон Семьонич.

— Семьон Михайлович! — сърдито ме поправи старецът. — Семьон Михайлович Левченко. Аз съм украинец! Ти май си помисли, че съм евреин, нали? Щом си черен, значи си евреин. Добре де, хайде да говорим за работата, че току-виж си помислиш: „За какъв дявол ме докара тука този старец да ме баламосва с разговори?“

Погледнах часовника си.

— Ще бъда кратък! По моя вина загина Татяна…

И той изведнъж заплака.

Докато се съвземаше, аз си мислех кой е всъщност този Семьон Михайлович? Изглеждаше на седемдесет, плюс-минус две години.

— Нещо съвсем съм се отпуснал — оплака се той. — Годинки… Чуй ме, Саша, плача, защото ми е мъчно за Таня! Познавах я от няколко години. Според мен тя се занимаваше с мъжка работа, но, изглежда, времето е такова, че истинските мъже не стигат. От нея съм чувал за тебе. Чел съм и статиите ти, хубави материали. Усеща се, че не си драскач. Затова, Саша, ти се доверявам така, както и на Таня.

Всичко е много просто. Щом видях какво прави с държавата ни тоя Горбач, аз, старият комитетчик, не се стърпях и се заклех да му отмъщавам както мога… Аз, Саша, четири години съм работил в Мюнхен! От четиридесет и трета до четиридесет и седма! И работех за идеята, а не за пари! — Старецът вдигна нагоре показалеца си. — Разбираш ли? А когато отначало Горбача, а след това Бориска се появиха, разбрах — край, край на държавата! Тогава реших — няма да позволя! Тогава започнах да работя с Таня. Зная много, прекалено много. Партията ми се доверяваше и затова работех на отговорни места. Но онова, което ще ти кажа, никой не го знае! Ние сега сме пенсионери. Но това не е най-важното. Важното е това, че Татяна се интересуваше от един секретен институт — Научноизследователския институт за фино машиностроене в Климовск. Изглежда, че в този търгуват с най-ново стрелково оръжие като амбулантни търговци — и явно, и тайно. Намерих хора, които могат да го докажат с документи. Ако Татяна беше получила тези документи, можеше да избухне голям скандал и щяха глави да летят. Тези дни тя трябваше да получи документите. Но вместо това я убиха. И мене ще убият — завърши той дългата си реч. — Какво мълчиш?

Аз обмислях казаното от него.

— Да си призная, нищо не мога да кажа.

— Аз имам копия от тези документи за незаконната търговия с оръжие! Може би благодарение на тях все още съм на земята. Но може би скоро и няма да съм, защото някой сега нощем спи неспокойно. А иска да спи нормално! Пък аз му преча! — Старецът се тупна в гърдите с юмрук и се закашля. После извади от джоба си таблетки и мушна една под езика си. Изчака малко, като разтриваше гърдите си с ръка. Накрая болката го отпусна. — Жалко, жалко, че не можахме с Татяна да им изиграем номера — искрено се оплакваше той. — Аз ти вярвам, Саша — продължи той. — Цял живот съм живял сред вълча глутница. Длъжен съм да разпознавам хората! Само да се отплесна, и ще ме изядат! Но както виждаш, аз съм жив и здрав и всички ще надживея. Въпреки техните асове ще ги надхитря онези умници… Осраха Съюза, мръсни гадини!

Ама умееше да ругае старчето!

Мълчах и премислях чутото.

— Семьон Михайлович, кой ви изпрати да се срещнете с мен?

Старецът бързо запримигва.

— Коой лии? Скоро ще го научиш, Саша! — изведнъж стана суров. — Нашата организация ме изпрати!

— Каква организация? — попитах рязко. Левченко не ми отговори. — Сега ли ще ми кажете, или на официалния разпит?

— „Комунисти — напред!“ — това е нашата организация. Тя ме изпрати! — гордо каза старчето.

Въздъхнах и съкрушено поклатих глава.

— Семьон Михайлович, кога ви отписаха от психо-неврологичния диспансер? Миналата година ли? — почти сигурен казах аз.

— Те нищо не разбират, лекарите. Казват, че може да настъпи влошаване и затова не ме отписват. И това го казват нашите, от нашата специална клиника! Никакво влошаване не може да има, те специално искат да ме държат затворен като луд. Така им е по-лесно! Ами ти, Саша, може би и ти мислиш същото?

— Не, не мисля. Вие сте абсолютно здрав, Семьон Михайлович. Затова и попитах кога сте отписан… Мисля, че отдавна е трябвало да ви отпишат.

— На тях им го кажете!

— Добре, ще се опитам да поговоря с главния и с лекуващия лекар.

— Тогава хайде да се уговорим така. — Старчето се наведе към мене. — Ти се посъветвай с когото трябва за мене, а аз ще ти позвъня… Няма да чакам да ме повикаш. Само ми дай телефона си.

Дадох му служебния си номер.

— Мисли, Саша, мисли — каза той, прибирайки хартийката с телефонния ми номер под палтото си. — Главата на човека му е дадена да мисли, а не само да носи шапка.

Най-после се сбогува, изскочи от ладата и заситни към дъното на двора, разчупвайки леда на локвите.

„Да, колко ли полуоткачени хора бродят из Москва и на всичките в главите им се върти или заговор, или нова революция, или покушение за убийство. Бедното старче! Ами ако са ми пробутали някой артист, който чудесно ми изигра полуоткачена останка от миналия режим?… И защо бежовата «шестица» — бях запомнил автоматично номера й — се опита да ме преследва, докато той беше в колата? Добре репетиран трик за старши следователя по особено важните дела, когото не можеш да хванеш на въдицата? Но това е друга песен — някой иска да отклони силите на следствената група. Някому е необходимо всички следователи да се заемат с изкопаването на тази организация «Комунисти — напред».

Много е вероятно… Но онези, които подхвърлят тази динена кора, действат чрез трети лица. И не можеш веднага да ги пипнеш…

Има и друг вариант — старчето наистина е лудо, а бежовата «шестица» е просто случайност?

Трети вариант. Някой подготвя за нашата следствена група фалшиви «доказателства», че тази старческа организация няма отношение към делото на Татяна Холод, като пак ни подхвърля един луд или пък не луд, но има алиби — психическо неразположение.

Малко вероятно е, но… Но все пак те, трябва да си изясня кои са те, постигнаха своето! Ще трябва да се занимавам и с това старче, да го вземат мътните!

Да, човек не знае какво ще му поднесе следващият ден…“