Фридрих Незнански
Насочен взрив (5)

1.
В преследване на факти

На следващия ден бях бодър и свеж. Взех контрастен душ — отначало горещ, след това изгарящо студен. Бях се събудил много късно и затова веднага полетях към „Петровка“. Наближаваше обяд.

Когато влязох в кабинета на Романова, тя се надигна от бюрото и ме поздрави с нескрита радост, виждайки ме в бойна готовност.

— Как се чувстваш, красавецо млад? Сядай, Саша.

Седнах и протегнах крака едва ли не до средата на големия й кабинет.

— Сутринта имаше такава битка при генералния заради взрива. — Шура натисна бутона на селектора и каза някому, че съм при нея. — Меркулов изпрати Левин в апартамента на Татяна Холод…

В кабинета се втурна Константин Меркулов.

— Даа — проточи той в крачка, дочул последните думи на Шура. — Интересна история… Бившият мъж на Татяна Холод, някой си господин Гряжски… Познаваш ли го?

— Не — въздъхнах. — Или по-точно, почти не.

— Наредих на Левин да разпита съседите на Холод от етажа. Те казали, че мъжът й отдавна не се е появявал. Практически нито веднъж след развода им не са го виждали. Но една съседка съобщила, че вчера някой е влязъл в Татяниния апартамент около един часа, т.е. можем да кажем, че е било точно когато е станало убийството. Комшийката отивала в хлебарницата и когато заключвала вратата си, видяла мъж, който влизал в апартамента. Отначало съседката решила, че това е мъжът й, но после си спомнила, че той вече не живее там, и решила, че е някой познат на Татяна, на когото е отворила вратата. И спокойно си продължила по пътя… Отидох веднага, взех свидетели и отворих апартамента. Първото, което видях, беше ужасен безпорядък, по-точно погром. А още по-точно — в дома на Холод, по време на гибелта й, някой е правил обиск. Заповядах веднага да доведат бившия й мъж, този Гряжски, в жилището.

— Отбележи си, Турецки, всичко това е ставало по времето, когато ти си се наливал до козирката — вметна Александра Ивановна.

Мълчаливо преглътнах хапливата забележка. Меркулов продължи:

— Нещо бяха търсили в домашния архив на Холод. Всичките й папки бяха изтърбушени и всички документи — разбъркани… Сега вече можем да предполагаме, че са изчезнали някои папки с материали за КГБ и ΓΡУ.

— А ценности? — попитах аз, припомняйки си, че Татяна имаше някакви спестявания в долари, прибрани в малка кутийка с палехска рисунка на капака. В друга кутийка имаше пръстенче с брилянт, изумрудени обеци и още някакви бижута.

— Нищо не е пипнато.

— От къде знаеш?

Меркулов повдигна вежди:

— Гряжски огледа апартамента и каза, че всичко си е на мястото — пръстен с брилянт, някакви обеци с изумруд и валутата. Но той ни каза, че на един от рафтовете на библиотеката по-рано имало папки с материали за КГБ и ГРУ. Тези папки не се намериха. Вярваш ли, че са в редакцията?

— Не вярвам — отговорих аз. — Макар че е редно да се провери касата в Таниния кабинет…

— Захващай се тогава — каза Костя.

Кимнах в знак на съгласие.

— Съседката може ли да разпознае посетителя, когото е видяла?

— Не. Той е бил с гръб към нея — отговори Меркулов. Разтвори черната си папка и извади един лист. — Приготвих това. Прочети го… — Протегна листа към мен.

Разпореждане

за започване на следствено дело

 

Старши следователят по особено важни дела от Московската градска прокуратура, старши юридически съветник Турецки, като разгледах материалите по углавното дело, възбудено по повод убийството на гражданите Гусев, Холод и Шебурнов, по силата на чл. 129 от НК на РСФСР

Разпоредих:

Като взех предвид заповедта на заместник главния прокурор на Руската федерация К. Д. Меркулов, възложил лично на мен разследването на фактите по убийството, поемам делото за производство.

За целта да бъде организирана следствена група в състав А. Б. Турецки (ръководител) и О. Б. Левин (следовател, член на групата).

Ст. следовател по особено важни дела

от Московската градска прокуратура,

ст. юридически съветник А. Турецки

— Добре. А какво стана при главния? Сигурно момчетата от комитета искат да вземат делото? И благополучно да го забатачат? — попитах Романова.

— Така изглежда. Терористичен акт е все пак… — уклончиво ми отговори Шура.

— Аз няма да се откажа от разследването! Да го знаете и двамата! Няма да се откажа, докато не завърша разследването по убийството на Холод! Дори да спуснат ценните указания на президента за прекратяване на следствието! Ще го докарам докрай! Ще видите!

— Не възразявам, Саша — каза Меркулов. — Само че…

— Никакво „само че…“! Ако се наложи, сам ще изпълня присъдата! — възкликнах с внезапно обхванала ме ярост.

— Ее, Турецки, зарежи емоциите. — Романова леко удари с юмрук по масата. — Само това ми липсваше — да се тревожа и за тебе. Тук може да е замесена и политика. Така че бъди внимателен. Разбра ли?

— Разбрах. Ще се постарая — промърморих аз.

— Добре, Саша. Сега заминавай при съдебния лекар. Там вече те чакат — каза Меркулов и стана.

Отидох в моргата на Първи медицински институт, където в мое присъствие беше направена експертиза на трупа на Татяна Холод. Подписах акта и колкото и да ми беше тъжно след видяното в моргата, тръгнах към редакцията на „Нова Русия“.

Извлечение от акт за съдебномедицинско обследване

на трупа на гражданката Т. М. Холод

 

На 3 декември 1991 г. в гр. Москва при ярко електрическо осветление от луминесцентни лампи в моргата на Първи медицински институт аз, съдебномедицинският експерт на Московското бюро по съдебномедицински експертизи, доц. к.м.н. Роман Йосифович Розовски, при участието на криминално-медицинския експерт к.м.н. к.ю.н. Игор Иванович Калюжни и в присъствието на старши следователя по особено важни дела от Московската градска прокуратура Александър Борисович Турецки, извърших аутопсия и съдебномедицинска експертиза на трупа на гражданката Т. М. Холод.

В резултат на съдебномедицинската експертиза на трупа стигнахме до следния извод:

Смъртта на Татяна Михайловна Холод, 35-годишна, е настъпила на 3 декември 1991 г. между 11:30 и 12:00 часа в резултат на експлозия на открито взривно устройство и е причинена от следните травми: разрушаване на част от главния мозък, травматичен шок и загуба на кръв.

Данните от микроскопския и спектрален анализ показват, че в момента на взрива Т. М. Холод се е намирала в седящо положение, а взривното устройство е било около лявото й бедро, във връзка с което на най-голямо поражение са били подложени органите от лявата страна на тялото (установени са травми на гръдния кош, разкъсване на коремната кухина и вътрешните органи, а също така и обгаряния).

Посоката на експлозията, липсата на други наранявания по тялото, липсата на следи от борба и самоотбрана, а също така и протоколът от огледа на местопроизшествието и данните от медикокриминалната експертиза потвърждават, че смъртта на гражданката Т. М. Холод е настъпила в резултат на въздействието на взривно устройство.

Р. Й. Розовски

И. И. Калюжни

А. Б. Турецки

Излязох в двора на Първи медицински институт, бръкнах в джоба си да извадя цигарите и видях, че пръстите ми леко треперят. Мислено си заповядах да се стегна и треперенето като че ли престана. Но тъкмо се опитвах да запаля, когато усетих по гърба си чудовищен студ, сякаш допряха до гърба ми нещо остро и студено. Тутакси разбрах, че е поглед, тежък зловещ поглед, който сякаш пронизваше вътрешностите ми. Беше дулото на пистолет. В някои критични ситуации така усещах насоченото към мен оръжие и този усет ме е спасявал неведнъж.

Реших да не реагирам. Запалих цигара.

Дворът беше пълен с хора. Една санитарка премина с кофа и парцал, две сестри, весело чуруликайки, отиваха някъде с торта и цветя. Няколко коли на „Бърза помощ“ бяха спрели в редица.

Започнах бавно да се извръщам, изпускайки дима от ноздрите си. Не видях никого зад гърба си. Нямаше никой и по прозорците на института. Встрани бяха спрели три линейки. Въздъхнах облекчено. Реших, че този път съм сбъркал и реакцията ми е била неадекватна заради новата среща с обезобразения труп на Татяна, затова треперят и пръстите ми.

Едва успях да го помисля и го видях! Зад матовото прозорче на една от линейките личаха очертанията на притиснато до стъклото лице. Някой ме разглеждаше. Две яки момчета с бели престилки се приближиха до същата кола. Отвориха вратата и изкараха от нея един здравеняк в бяла усмирителна риза, чиито ръкави бяха завързани зад гърба му. Лицето му беше съвсем ненормално — беззъбата му уста беше полуотворена, а черните му очи ме пронизваха с безумна ненавист.

Изтръпнах. Санитарите го подхванаха от двете страни и го поведоха към вратата на института. Махнах на ненормалния с ръката, в която държах цигарата, и в отговор чух злобно ръмжене от беззъбата му уста.

— Я, върви — подбутна лудия единият от санитарите.

Онзи вървеше и се озърташе към мен, без да прекъсва да ръмжи. Чух, как се разкрещя:

— Ти ще умреш! Ще умреееш!!

— Я върви по-бързо! — отново го побутнаха санитарите и единият ми извика нещо за извинение.

Вкараха лудия в зданието на института и да си призная, въздъхнах облекчено. „Защо така не му харесах — помислих си аз. — Макар че можеш ли да разбереш лудия човек…“

Свих рамене и се качих в колата си, опитвайки се да забравя онзи нечовешки рев: „Ще умреееш!“

 

 

Пристигнах в редакцията на „Нова Русия“, когато вече приключваха броя.

Задълженията на главен редактор изпълняваше Миша Липкин — мъж с приятна външност, но с остър, винаги насмешливо ироничен език. Неговата зла ирония повлия и на мен. Кой знае защо Липкин считаше, че имам нещо общо със „службите“, и затова винаги беше нащрек с мен. От подобна „шпиономания“ доскоро боледуваше всеки дисидентстващ интелигент, така че неговата подозрителност, макар и да не ме радваше, ми беше ясна.

— Старче! — Липкин изскочи иззад бюрото, затрупано с книжни боклуци, още щом ме зърна на прага на кабинета и веднага се нахвърли с упреци. — Можеше все пак да ни кажеш нещо по-точно, когато се обади по телефона! Ти не си чужд на този вестник! Какъв ужас, какъв ужас!… Как можа да се случи! Ти видя ли я? — Кимнах, без да кажа нищо. — Той продължи: — Ама разбира се!… Нали си от там! Сядай, сядай…

Липкин ми посочи креслото, седнах, запуших.

— Саша, аз нахвърлих черновата на некролога. Чуй го. Може би ще уточниш нещо. — Взе надраскания лист и започна да чете: — „В резултат на терористичен акт загина…“

— Чакай — прекъснах го аз. Неочаквано ме хвана яд: тези журналисти винаги бързат преди всички със своята осведоменост.

— От къде знаеш, че е бил терористичен акт?

Липкин учудено се опули срещу мен:

— Как другояче ще наречеш взривяването на автомобил, в който са се намирали две известни личности?

— Аз бих се въздържал да давам оценка на случилото се, докато следствието не стигне до определено заключение.

Липкин буквално експлодира от думите ми.

— Случилото се?! — закрещя той, надвесвайки се над масата. — Ти го наричаш просто „случай“, а? Може би искаш да кажеш, че това е най-обикновен нещастен случай?

— Може пък и така да е — отговорих, стараейки се да запазя поне видимо спокойствие. — Възможно е поне за единия от тях — Гусев или Таня — това да е бил просто нещастен случай. Нали не можеш да ми кажеш сега срещу кого от тях е извършено покушението — срещу банкера или срещу журналистката?

— Ясноо… — започна Липкин, но спря; изведнъж загря смисъла на думите ми. — И какво предлагаш?

— Започни обикновено: на еди-коя си дата около 12 часа трагично загина главният редактор на „Нова Русия“. И накрая — причината за гибелта ще установи следствието.

— Предлагаш да си замълчим — каза Липкин.

— Предлагам просто да не правим прибързани изводи и да не поемаме функциите на следовател и съдия. За съжаление или за щастие, макар че за какво щастие може да се говори — въздъхнах аз, — всичко може да се окаже много прозаично. Например шофьорът е загубил на карти, дали са му срок за изплащане, а после са го взривили заедно със случайните му спътници… — Казах точно онова, в което и сам не вярвах. — Или да приемем, че жената на Гусев го е ревнувала…

Миша Липкин драскаше върху листа, обмисляйки думите ми.

— Разбира се, ти си имаш своя версия за случилото се? — продължавах аз.

— А каква е твоята? — трепна Миша.

— Засега никаква. Но виж твоята, както и версиите на другите много ме интересуват. Затова, Миша, моля те, събери цялата редакция и ми дай телефоните на всички, които Таня е канила на заседанието на редколегията.

Липкин извади дебело тефтерче.

— Сега не мога да събера никого, но телефоните ще ти дам — и започна да записва номерата на лист хартия.

— Александър Борисович — обади се секретарката Дина. Тя избърса сълзите си с кърпичка. — Какво ще правим сега?

— Само не се отпускайте, Дина — отговорих й аз. — Сълзите не помагат. Имате си заместник-редактор, Миша Липкин, той ще ви каже какво да правите.

Дина зарида с глас и избяга от кабинета. Ама че съм утешител… Но моята грубост идваше от напрежението. На мен самия ми трябваха сили, за да не се захлупя на бюрото и да се разплача…

Помислих си колко много смърт бях видял за девет години работа, но смъртта на скъпите ми жени — гибелта на Рита пред очите ми и на Татяна — просто ме докарваха до шок. Когато насилствено умира жена, чак тогава започвам да чувствам и да разбирам какво е смъртта и колко е несправедлива…

Отново си спомних за Ирина, за жена ми, която сега е в Рига, и почувствах как се изпотих. Хрумна ми нещо чудовищно: „Ами ако и с нея се случи нещо, например, ако я отвлекат или пък нещо по-лошо… О, не! Това не може да бъде! А защо да не може? Защото ме е страх дори да си помисля за това, така както наскоро се боях да предположа, че жената от мерцедеса е Татяна…“

Обиколих редакцията. Всеки имаше своя версия. Някои бяха най-неочаквани, но най-много заслужаваше внимание общото предположение, че взривяването на колата на председателя на управителния съвет на „Славянска банка“ може да бъде свързано по някакъв начин с онзи материал, с който Татяна искаше да ни запознае.

Версията заслужаваше внимание, но… Гусев сигурно имаше десетки смъртни врагове от най-различен ранг и обществено положение — от авторитети в криминалния свят до конкуренти. Убийството би могло да се извърши и по поръчка — за да спрат фантастично бързо нарастващия капитал на банката или пък за да отстранят нежелан свидетел — да си спомним думите на Меркулов, че той прекалено много е знаел и прекалено често се среща името му в материалите на комисията, занимаваща се с пуча.

А ако допуснем, че със своите разобличителни икономически статии и репортажи Татяна е объркала работите на някого? Това е малко вероятна версия, но не бива да я отхвърлим с лека ръка…

Всичко в мене въставаше срещу това, че мотивите за убийството са на повърхността — да не позволят на Татяна Холод да публикува сензационните материали за Западната група войски, които тя тъй или иначе би получила…

Върнах се в кабинета, в който седеше Миша Липкин. Помолих го да позвъни на останалите членове на редколегията, които не можах да хвана днес, и да ги покани утре за разговор с мен.

Той измърмори „добре“ и внимателно ме погледна:

— Доколкото разбирам, ти се занимаваш с убийството на Холод? — Липкин приседна на края на бюрото и изчаквателно впери очи в мен.

— Колко си проницателен, Миша — усмихнах се аз.

— Добре де, не извъртай. Отдавна знам, че си от „органите“. Само че от кои?

— В смисъл?

— Като онзи стар виц. Плува лайно по реката и вижда ченге да върви по брега. И му вика: „Здравей, колега!“…

— А-а, в този смисъл? — Не ми харесва тонът, с който започна Липкин. Стори ми се, че нарочно ме провокира. — Сигурно ще те огорча, Миша. Аз въобще не съм от „органите“ — нито от вътрешните, нито от Държавна сигурност. Аз съм всичко на всичко служител от прокуратурата. Ако искаш по-точно — следовател… А ти вече беше решил, че съм от Държавна сигурност, нали?

Миша неопределено сви рамене.

— Татяна те уважаваше — каза, без да сваля от мене черните си очи.

— Значи имало е защо. А тебе уважаваше ли те?

— В смисъл?

— Ами в смисъла на стария виц — усмихнах се аз.

— Каквооо? — Липкин заплашително надвисна над мен, но неочаквано изхихика и почеса рижата си брада. — Ама и ти хапеш, следователю…

— А как иначе ще се оправиш с акулите на перото?

— Добре. — Липкин бързо ми протегна ръка. — Мир?

— Ама ние не сме се карали.

— Още по-добре — стана сериозен. — Трябва да си поговорим.

— Казвай…

Липкин вдигна телефонната слушалка и ми я показа.

— Може би ще пийнем кафенце някъде?

Погледнах го и после с ням въпрос посочих слушалката, а той поклати буйната си брада: „Да, подслушва се.“

— Непременно ще си поговорим, но сега трябва да позвъня на началството си. — Набрах телефона на Меркулов.

Телефона вдигна Виктория Николаевна, секретарката му. Каза ми, че Костя лично е отишъл в апартамента на Холод за повторен внимателен обиск, а мен моли да се срещна с жената на Гусев по възможност още днес. Тя ме чакала.

— Сериозен ли е разговорът, или имаш само въпроси за следствието? — попитах Липкин.

В отговор той многозначително закима с глава.

— Добре, вдругиден ще намеря време за тебе, а утре ще разпитвам онези, които днес изтървах…

Миша Липкин недоволно изкриви физиономия, но все пак кимна.

Набрах домашния телефон на семейство Гусеви. Дълго не вдигаха слушалката, но после дочух тих женски глас:

— Слушам ви…

— Вера Валентиновна? Аз съм следователят Турецки. Бих искал да се срещнем, ако е възможно, за да уточним някои детайли, относно…

— Да, да — прекъсна ме тя. — Вече ми се обадиха от прокуратурата. Можете да дойдете веднага.

Вера Валентиновна ми продиктува адреса. Не беше далече, на „Ростовская набережная“.

Сбогувах се с Миша Липкин, но той изведнъж трескаво хвана ръката ми и зашепна:

— Действай, Турецки, умната! Разбра ли ме?

— Не, не разбирам твоя хумор.

— Действай умната, иначе… Убийството на банкера и Таня не е битов инцидент. Много искам всичко да разплетеш. Много. Но ти не можеш да ми го обещаеш — въздъхна той.

— Ако си говорим честно, земята ще обърна, но ще изкарам на бял свят убийците. Но няма да се заричам, за да не предизвикам съдбата.

И три пъти плюх през лявото си рамо.