Фридрих Незнански
Насочен взрив (12)

8.
Празната седмица

Не можах да заспя почти през цялата нощ. Щом затворя очи, и от ъглите изскачат привидения — Селдин и Самохин изясняват отношенията си, но аз не ги чувам.

Отворя очи и всичко в миг изчезва.

Разтърсвам глава, отивам в кухнята да пийна чаша студена вода и пак се опитвам да заспя.

Мислите отново ме налягат. Аз си лежа, боря се с безсъницата, а някъде там преспокойно се разхождат престъпници и истински луди и ни се присмиват — на следствената ни група… и на мен в това число.

Някъде там лежи в кревата си и оня, който изпрати компромата срещу военните. Лежи и се измъчва, обвинявайки се за смъртта на Татяна Холод…

Отново затварям очи и чувам как клокочи кръвта от прерязаното гърло на Марио.

Отварям очи. Сядам на дивана. „Господи, поне Ирина да се върне по-бързо, тази моя жена, изгубена в чуждата и студена Прибалтика. Защо ми трябваше да я пускам в Рига? Сам не разбирам…“

Подпрял глава с двете си ръце, седя и се поклащам ту наляво, ту надясно.

„Дори Слава Грязнов да успее да стигне до Пелмена — съучастника на Самохин, — какво от това. Дори ако по някакво чудо стигна до онзи, който е сложил в багажната клетка дипломатическото куфарче с експлозива? Той е изпълнител, а не подстрекател… Сигурен съм, че всички следи са унищожени… Всичките ли? А-а, не, господа, лъжете! Всички следи водят натам — към Германия! Трябва ми Васин… Меркулов се страхува и аз го разбирам. Никак няма да му е лесно да издейства арестуването на Васин, дори и да съм събрал доказателства за вината му. Но защо да го арестуваме? Първо трябва да го разпитаме… Но преди него е «Заслон», в който работят бивши служители от «седмо» и «девето». Ох, не ги обичам тези «боляри», ама никак не ги обичам!…“

Чак преди зазоряване можах малко да подремна.

 

 

„Заслон“ се оказа малка канцелария на „Проспект мира“, на партера в многоетажна сграда. Над входа й се перчеше медна табелка, от която се разбираше, че тук се намира охранителна фирма.

Изгубих три дни заради този „Заслон“.

Не можех да се срещна с директора на фирмата. Той постоянно отсъстваше. В края на краищата трябваше да ги заплаша, че всичките ще ги извикам с призовки, и чак тогава един младеж ми каза, че директорът им се връща от командировка специално заради мен и ще мога да го видя на другата сутрин.

Дълго чаках на следващия ден в хола с окачени по стените изкуствени цветя и осетински щитове, над които висяха кръстосани кинжали. Младите момчета ме поглеждаха накриво, шепнеха си зад гърба ми, но не смееха да ми задават въпроси.

Най-накрая пристигна с волвото си така нареченият директор. Беше малко кръгло човече с миловидно и добродушно лице и с изключително остри и студени зелени очи.

Извини се, че бил ангажиран по работа, и ме покани в кабинета си. Не ми предложи креслото, а малко черно столче, което стоеше до масивното му черно бюро. Той се изтегна в креслото си зад бюрото, преплете пръсти и отпусна ръцете си на черния плот.

— Е, сега съм изцяло на ваше разположение, но не повече от час. Чух, че сте заплашвали с призовки, но ние ви разбираме и с всичко сме готови да помогнем на следствието. Макар и да не съм сигурен, че ще ви бъдем от полза.

— Михаил Филипович, вашите сътрудници твърдят, че не познават покойния генерал Селдин. И вие ли не го познавате?

— Защо, познавах го. Селдин само се водеше при нас и получаваше малка заплата. Но нашата фирма не е имала и няма никакви други отношения с него — отсече босът.

— Странно! Получавал е заплата, а нямате никакви взаимоотношения…

— Да, може да ви изглежда странно. Но ние сме донякъде и благотворителна организация. В това тежко време пенсиите на генералите от запаса са просто смешни. Нали разбирате? Затова и поддържаме, когото можем — приятно се усмихна той.

— Много интересно. И за какви заслуги?

— Как за какви? За бойни, за трудови. И въобще…

— Сам ли назначихте покойния Селдин във фирмата или някой ви го препоръча?

— Препоръчаха ми го — усмивката му стана леденостудена.

— И кой е този някой, ако не е тайна?

— Как кой? Гусев, разбира се — още по-широко се заусмихва Михаил Филипович. — Наистина, какъв ужасен край, нали? — Изведнъж си спомни, че Гусев е мъртъв и изтри усмивката си. — Всъщност аз мислех, че ще ме питате за бившия председател на управителния съвет на „Славянска банка“… А пък вие — за Селдин!

— Опасявам се, че и за Гусев, както и за Селдин нищо особено не можете да ми кажете.

— Прав сте. Гусев беше извънредно потаен, а що се отнася до познатите и приятелите си, не обичаше да разказва. Поне с мене не споделяше. Наистина, „Заслон“ беше организиран и започна работа с парите на „Славянска банка“, но сега искаме да станем самостоятелни и обслужваме много клиенти — търговски организации, фирми, отделни бизнесмени…

— Да, това е много интересна работа — кимнах одобрително, разбирайки, че онзи искаше да поеме инициативата в свои ръце и да ме отклони от въпросите, които ме интересуваха. Реших да не му преча. Току-виж, че нещо от неговия „отчет за извършената работа“ се окаже полезно…

— Знаете ли, господин следовател, наскоро се получи досадна грешка. Един бизнесмен ни поръча да охраняваме жена му и дъщеря му, които живеят в шестстаен апартамент на улица „Тверска“…

— И какво, не се ли справихте?

— Ние винаги се справяме със задачите си — твърдо каза директорът и продължи: — Но пък бизнесмена наскоро го пратиха в затвора. Оказа се, че той е някакъв тъмен субект и се е занимавал с машинации на международно ниво, също и с банкови далавери… Заради него и върху нашата фирма пада подозрение. Някой може да си помисли, че и ние сме свързани с криминалния бизнес на онзи аферист… А нашата репутация сред новите охранителни фирми е една от най-добрите. Разбирате ли за какво ви го казвам?

— Обяснете ми, моля ви.

— Казвам го, защото, ако някой от нашите сътрудници през свободното си време е забъркан в нещо лошо, това не значи, че цялата фирма е криминална структура. Ако банкерът Гусев е имал някакви проблеми с мафията или рекетьорите, какво общо може да има „Заслон“? Не сте ли съгласен?

— Съгласен съм. Нямам повече въпроси към вас — казах аз рязко.

Михаил Филипович дори се учуди. И не го скри от мен.

— Мислех си, че ще имате въпроси, ще проведете разпити… а вие някак си… ей така, набързо…

— За мен всичко е ясно — мрачно се усмихнах аз. — Ясно ми е, че работата е мътна. Ако не възразявате, още утре ще се свържа и с вашите заместници, които също като вас обещаха да се върнат от командировките си…

— Само мога да се радвам. Може би те ще могат с нещо да ви помогнат. Аз, както и заместниците ми, постоянно пътувам. Откриваме филиали в Киев, Иркутск, Кострома.

— Да, да, разбирам. Благодаря ви, че успяхте да намерите време и за мен — казах аз и се разделихме.

Откровено казано, очаквах подобно нещо. Навсякъде е едно и също. Тоест нищо!

Обаче много скоро стана нещо достатъчно съществено, което ми помогна да реша въпроса за полковник Васин.

 

 

И следващият ден премина в срещи с многобройните служители от „Заслон“. Техните отговори, както и предполагах, можеха да се обобщят така: никой нищо не знае, не е чул, не е видял. А ако искам да получа допълнителна информация, трябва да покажа разрешения за обиск, за задържане…

Всичките ми събеседници имаха прекалено неприятни студени и пронизващи очи. Дори си помислих, че Михаил Филипович специално си е подбирал служители със същия като неговия тежък поглед.

На другия ден позвъних на Меркулов в дома му и му напомних за ръкописа на Васин. Казах, че днес ще мина да му го оставя в кабинета. Той помърмори, че досега не съм го приложил към делото, но се съгласи да го прегледа и помоли да го оставя на секретарката му, защото през целия ден щял да бъде в заседание на Комисията по ГКЧП.

Излязох от къщи, запалих колата, която вече не оставях под прозорците, а на платения паркинг и като метнах ръкописа на предната седалка, потеглих на работа. Вече по пътя реших да спра до павилиончето за вестници и цигари.

Купуването на цигари и вестници ми отне не повече от пет минути. Съвсем естествено не бях заключил вратата на колата — ладата беше на трийсетина метра зад гърба ми, до бордюра.

Някакъв подозрителен тип с дълги светли коси, стегнати на тила в опашка, се лепна зад мен. Беше без шапка и облечен в някакви дрипи. На едната му ръка липсваха три пръста, а другата беше бинтована. Отначало ми поиска цигара и аз му дадох. След това поиска и кибрит и аз щракнах със запалката. Дълго се опитваше да запали, но все не успяваше.

Исках да го попитам какво се е случило с ръката му и дали той не е нацапал колата ми с кръвта си, но реших, че въпросът ми е чиста глупост, и не го попитах. Жалко!

Когато се върнах при колата, седнах зад волана и се канех да потегля, открих с голямо изумление, че папката с ръкописа на Васин не беше на седалката.

Студени тръпки ме полазиха. Сърцето ми се сви.

Огледах се. До мене летяха в плътна редица други коли, пешеходци отиваха нанякъде по свои работи — нямаше никой и нищо подозрително.

Онзи мъж, който ми поиска цигара, сякаш беше потънал вдън земя. Сякаш се беше разтворил в тълпата. Да тичам подире му? Да, но в коя посока? Изпсувах мислено. Бях готов да се обзаложа, че именно дългокосият беше обработил преди няколко дни колата ми! А сега беше отвлякъл вниманието ми!

Значи… Значи, че моят телефон се подслушва? А аз като последен тъпак да не забележа, че ме следят още от вратата! Става наистина интересно! Те се страхуват! Страхуват се, че в записките на полковника има някакъв компромат! Значи това трябваше да им дам, преди да ме пратят на оня свят! Ръкописът на Васин!… Ето че накрая нещата се вързаха — двамата, които ме нападнаха, и ръкописът на полковника са брънки от една верига… А онези треперят, защото се страхуват, че не са унищожили всички следи!… Значи трябва да им помогна!…

Вечерта, без да се обадя предварително, отидох у Меркулови, отказах да вечерям и накратко разказах на Костя случилото се.

Меркулов беше в отвратително настроение след заседанието на комисията, мълчаливо ме изслуша, повторно ми предложи да вечерям и аз пак отказах. Обеща, че още утре ще извика хора, за да „почистят“ телефоните — моя и на Грязнов. После ще изпрати хора и в „Нова Русия“, за да проверят какво става и с тамошните кабели и телефони.

На прощаване ми каза две-три любезни думи:

— Ама че си заплес, Турецки! Напиши ми рапорт за случилото се и с началника ти ще решим какво да те правим! Утре следобед те чакам в кабинета си.

На следващия ден, когато влязох в кабинета на Меркулов, там вече седеше млад майор от военната прокуратура.

Костя ми показа да вляза. Майорът стана да ме посрещне.

Беше със среден ръст, горе-долу на моите години, леко закръглен, но стегнат.

— Запознай се — каза Меркулов, докато отпиваше от чая си.

Откакто беше станал заместник на главния прокурор, секретарката му редовно го поеше с чай.

Ръкувахме се с майора и аз седнах в свободното кресло.

— Евгений Фролов — каза той и ми се усмихна с добра и широка усмивка. — Можете да ми викате и Женя.

Налях си чай в една от чашите, които бяха наредени около самовара върху изрисуваната табла.

Докато се занимавах с чая си, слушах какво казваше младият майор.

— Разбирате ли, Константин Дмитриевич, никой няма намерение да храни вчерашното чудовище, което се казваше Съветски съюз, само затова, че загива. За нашата демокрация също няма да дадат и пукната пара. Пучистите избързаха да се изявят, но сигурно щяха да победят през зимата. Ясно е, че Международният валутен фонд ще даде кредити на Елцин, но колкото да стигнат за дъвчица и джинси. Нали трябва някъде да пласират залежалите си джинси. Ето, за това ще ни подхвърлят парички, че да им ги купим… Но нали някога ще дойде времето да се връщат заемите. И демократите ще започнат да разпродават заводите и останалата недвижимост, а и отбраната ни на безценица. Защото никой няма да ги купи на истинската им цена! Не сте ли съгласен с мене?

Меркулов потриваше носа си замислено и клатеше глава, като китайска кукличка:

— Може би… Макар че не ми се иска да вярвам…

— И на мен не ми се иска. И тъкмо тогава ще се появят нашите днешни благодетели, които толкова жадуваха отвъд океана победата на демокрацията. Нашите вносни благодетели така ще ударят отбраната ни и просто няма да ни дадат възможност да излезем на онези оръжейни пазари, които контролираме от време оно. А нашият бюджет дори сега не може да издържа огромната армия, която поддържаше Съветският съюз. И не е далече времето, когато ще бъдем принудени да се откажем от армията си. Естествено, под различни миролюбиви лозунги. Помнете ми думата! Ние ще изтеглим окончателно войските си от Прибалтика и Източна Европа. Няма да ни има и на Балканите. Ще си отидем и от Кавказ, и от Средна Азия. И никой не знае колко оръжие ще плъзне по света. Но сега е наред Югославия да решава националните си проблеми. Югославяните имат пари, а ние пък имаме оръжие. И то евтино оръжие. Спомнете си за Иран! Бюджетът му е разчетен отсега така, че да купи от нас въоръжение за пет милиарда долара. И да го купи евтино!

Не се стърпях и се намесих в разговора им:

— Евгений, не е чак толкова лошо, ако попълним държавния си бюджет за сметка на търговията с оръжие.

Фролов присви очи и шията и скулите му изведнъж се покриха с червени петна.

— Да, от една страна, не е лошо, но от друга? Оръжието ни се продава на безценица!… И то непременно ще плъзне по Азия, Задкавказието и Източна Европа. А тези райони чакат само искричка, за да пламнат пожарите на гражданските войни, които много скоро могат да прераснат в трета световна… — Той ни погледна някак виновно, намръщи се и продължи: — Немците чакат конкретни действия от Елцин и той трябва веднъж завинаги да изведе войските от Германия, иначе ще му закачат етикета на комунист. И той по неволя ще трябва да се изяви като стълб на демокрацията. И го разбира. Но го притискат военните! Получава се ножица, от която не може никой да избяга — нито Русия, нито околните ни страни, нито военните, нито цивилните! Никой! — Фролов пое дъх и отпи от чая си.

Гледах зашеметен това момче. Изглежда, че във военната прокуратура не бяха събрани само говеда, както предполагах по-рано.

— Какви ножици, Евгений Василиевич? — попита Меркулов, който явно също хареса майора.

— Ножицата на катастрофалните събития, ако мога така да се изразя. Ножиците, които окастриха нашата страна. Ножиците, които прекрояват картата на Европа. Имам предвид не само обединението на Германия, но и източноевропейските държави. Ножицата, която ще поиска да прекрои и много от азиатските страни!… И един от детайлите на тази ножица е нашето оръжие, нашата необмислена политика, нашата руска игра на демокрация… Съветската армия е затрупана с имущество, но няма пари. И командването, пък и всеки, който не го мързи, го разпродава с ешелони. Ама паричките потъват в западните банки. Продават и в Съюза, но парите пак отиват зад граница. Младшият и средният офицерски състав абсолютно нищо не получава. Пилотите на стратегически бомбардировачи живеят в колиби, а главнокомандващите строят вили из курортните немски градове. Но това не може да продължи безкрайно! Ще има взрив! Непременно ще има! А кой ще се окаже на върха на властта тогава? Генералите, които всъщност провокират същия този взрив! И които са натрупали в швейцарските банки армейските долари.

Фролов изведнъж се запъна, защото видя моята усмивка.

— Нещо смешно ли казах?

— Да. Честно казано, смешно ми е да слушам всичко това. Вие, Женя, сте представител на военната прокуратура, а с такъв възторг разказвате… И какво правите? Струва ми се, че ще завършите изповедта си, като подпишете пълното безсилие на военната прокуратура — казах със снизходителна усмивка.

— Нее! Ние правим много. Разпитахме много от сътрудниците на „Оборонекспорт“ — компания, която фактически се явява монополист в търговията със съветско оръжие. И открихме факти за незаконна и полулегална продажба на оръжие в Северната, Южната и Западната група войски. Подготвихме специално огромен доклад за това…

Аз се разсмях. Меркулов също се усмихна, слушайки този енергичен майор.

— Доклад. Добрее — рече провлечено той.

— Това е всичко, което можем да направим! — едва ли не изкрещя Фролов. — Този доклад дълго се мота някъде из върховете, докато не попадна на бюрото на президента. Във всеки случай чух от достоверен източник, че президентът се е запознал с него. Някои от „Оборонекспорт“ бяха уволнени и сега той се контролира от Върховния съвет…

— Знаеш ли, Женя — решително казах аз, — ти няма да се задържиш дълго в армията. Повярвай ми. Можеш да почнеш да си търсиш работа.

— Защо?

— Наивен си повече, отколкото трябва! Да не би да мислиш, че с разни доклади ще решите проблема с разграбването на оръжието на такава огромна страна като Съветския съюз?

— Не! С доклади няма да решим нищо. Но аз например си върша своята работа… И повече нищо не мога да направя — тъжно завърши Фролов. — А за това, че съм наивен, не съм съгласен — добави той. — Чудесно разбирам цялата обстановка в страната и си давам сметка, че нито съм президент, нито министър на отбраната… Правя каквото мога. Това е…

— Е, какво пък. Да приемем, че предварителното разузнаване приключи — намеси се Меркулов, обръщайки се към мен.

— Приключи — кимнах аз и приятелски намигнах на Фролов.

И той миролюбиво ми се усмихна.

Меркулов мълчаливо се надигна иззад бюрото и разтърка с пръсти слепоочията си.

— Нещо не ми харесва мястото на това бюро — каза той замислено. — И шкафовете май не са на място. Какво мислиш, Саша?

Изглежда, че изразът на лицето ми е бил толкова особен, че Фролов се разсмя. И тогава си спомних — когато Меркулов е обзет от страст да мести мебелите, тогава му хрумват ценни идеи.

— Докато те чакахме с майор Фролов, решихме, че е време да пипнем Васин. Сигурен съм, че няма да е лесно. Все пак е помощник на командващия. Аз ще напиша заповед за арест, но ако военните се озъбят, вие със Слава Грязнов ще включите Женя Фролов, той нали вече е наш човек. — Погледна с присвити очи майора.

— Просто ще вържете краката и ръцете на Васин и без да питате никого, с транспортен самолет — та право в Москва. Женя обеща да го уреди.

— Ще опитаме — вяло каза Фролов.

— А вече в Москва ще направим очни ставки с Васин. Безпокоя се за тебе, Турецки! Би трябвало да те отдалеча от Москва, да си по-далечко от злото. Че току-виж те гръмнал иззад ъгъла някой ненормален.

— Браво, Костя! — не издържах аз. — Глупаво е да се страхуваш за мене, но е време да ги хванем за гушата. Стига сме се плашили — този е от контраразузнаването, онзи е член на ЦК! В края на краищата имаме ли демокрация в страната, или всичко е само сапунен мехур! Браво! Винаги съм знаел, че на тебе може да се разчита! Нека малко се поразтичат след ареста на Васин — и в Генералния щаб, и в Министерството на отбраната. Нека на онези от „Лубянка“ и от „Белия дом“, които веднага ще бъдат отрупани с жалби, да им светне, че Московската прокуратура и Главната прокуратура все пак струват нещо!

Фролов недоволно изсумтя и вдигна очи към тавана. Меркулов извади от джоба дядовия си часовник, долепи го до ухото и го върна обратно. Той вече десет години не работеше, но Костя, както и преди не се разделяше с него, носеше го като талисман, надявайки се на чудо — да проработи някога от само себе си.

— Засега има малка пречка, Васин в момента е във Вилнюс. Той не пристигна за погребението — или не са му съобщили, или пък е решил, че не е необходимо. Не зная.

— Но ти каза, че ще го ловим в Германия — обадих се аз.

— Да. Литва сега е чужда държава. Пък и нямаме сигурни хора във Вилнюс. За нула време всичките ни приятели ни станаха врагове. Главният, пък и аз, Саша, сме против международен скандал. Германия засега все още е „наша“, докато армията ни окончателно не се изтегли. Жалко, че след онези събития всичките ни връзки с Прибалтика по линията на МВР и КГБ са прекъснати, но си мисля, че няма да имаш нищо против да се поразтъпчеш из бившето ГДР — усмихна се Меркулов.

— Ние по свои канали се опитахме да се свържем с Васин — намеси се Фролов. — Но колкото и да ви изглежда смешно, оказа се, че практически е невъзможно да го направим. Всичко е елементарно — нашият полковник е на лов заедно с някои от новите господари на републиката. Пристигнал е във Вилнюс със самолета на командващия Западната група войски и ако усети нещо лошо, веднага може да излети обратно в Германия. Така че най-добрият вариант е да го арестуваме при германците, макар че там полковникът ще е сред свои хора.

— С една дума, ще приготвим твоите и на Грязнов документи — каза Меркулов.

— Фантастично ми провървя! — възкликнах аз. — Досега нито веднъж не съм бил отвъд бариерата.

Фролов внимателно се надигна от креслото. Беше решил да си върви. Аз също станах.

— Ще се радвам да се срещнем в Германия. Надявам се да не разваля компанията ви с Грязнов.

— Не, разбира се — усмихнах се аз и си стиснахме ръцете.

Фролов излезе от кабинета.

— Костя, ами ако Васин няма нищо общо с нашата работа? Не се ли страхуваш от скандал?

— Разбира се, че се страхувам. Но аз само ви давам разрешение за задържането му като заподозрян. Ако е невинен, след десет дни ще го пуснем. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — махнах аз с ръка.