Фридрих Незнански
Насочен взрив (24)

9.
Омраза

Чух звука от отварянето на вратата някъде след полунощ. Естествено, че не спях. Не можех да заспя.

Виж ти какво се получи! Аз сам предлагах на Меркулов да ги провокираме, за да предизвикаме ответната реакция на онези, които бяха заповядали убийството на Татяна Холод. А вместо очаквания резултат попаднах в разтворената паст на мишеловката, която сякаш мене беше чакала. Какво искаше Ваганов от мен? Да не би да си мисли, че може да ме купи? Не мога да повярвам, че е толкова глупав. Искаше ли Ваганов да ме унищожи? Но тогава защо не го направи по-рано там, в Германия? Явно съм му нужен, но за какво?

В стаята внимателно влезе Полетаев с офицерска униформа на лейтенант. На раменете му беше наметната бяла не много чиста престилка.

— Как е, държиш ли се? — прошепна ми той.

Станах от леглото, приближих плътно до него и се вгледах в неговите светли очи.

— Хайде, Фьодор! Ти ми казваш къде съм и какво правят с мене. А аз ще ти кажа как съм се озовал тук и откъде съм пристигнал.

Фьодор Полетаев бързо ми зашепна, от време на време задъхвайки се от вълнение. Разказа ми всичко, което знаеше за Илинское. Не пропусна нито Кошкин, нито генерал Ваганов. За това, че тука са заточили Вася Найдьонов, който работи за Ваганов, и за онова, което ме хвърли в малък шок — че тук е и полковник Васин! И той като мен с амнезия, но сега, след като не са му били втората инжекция от препарата №9, сигурно вече е започнал да си припомня нещо.

Недоумявах защо Ваганов беше ни оставил живи — полковник Васин и мен? Генералът беше казал, че мога да му потрябвам. Да не би все още да разчита на мен? Този самонадеян, всесилен заместник командващ?

— А Юрий Корольов лежи в безсъзнание. Както се казва, медицината е безсилна в този случай. Скоро ще настъпи комата… и край — говореше Полетаев.

Страшна мъка сви гърдите ми. Тези момчета, Васин и Корольов, които бяха станали причина, макар и косвено, за смъртта на Татяна Холод, сега ми бяха като роднини!

Спомних си ясно прочетеното в записките на полковник Васин… И през ум не ми беше минавало, че ще се срещнем някога. Как можех да предположа, че ще се окажем с човека от фоторобота в една и съща лудница!

Но както казват, фактите са упорито нещо!

— Щом си такава важна птица, ако наистина си следовател, то вече не ме е страх. Ние с теб ще затворим това павилионче, което са си подредили тука Кузмин и Ваганов. Нали? — усмихваше ми се той, шепнейки на ухото ми.

Аз кимнах в знак на съгласие, но все още не разбирах какво трябва да направим най-напред. Ясно ми беше едно — трябваше да се помъча да се измъкна от тук, да измъкна Васин и онзи изобретател Найдьонов. Работа на медицината, беше да измъкне от комата умиращия Юрка Корольов.

За Корольов Полетаев каза, че е безполезно, дори и да го изпратят в областната болница в Смоленск, защото щеше да възникне въпросът къде са липсващите му органи. Прекалено дълго никой не беше обръщал внимание на перитонита му. Изглежда, положението на бившия предател на родината наистина беше безнадеждно.

— Време е, Саша, да си вървя. Нашите надзиратели са задължени да докладват на началника на охраната и на главния лекар за всичко странно по време на дежурството. Сипаничавия може от любопитство да се заинтересува дали не се мотая в женското отделение и дали не съм съблазнил някоя от сестрите. Така че е време да си вървя. Не ме чакай утре. Сам решавай какво ще правиш. Но бъди внимателен! А вдругиден пак ще съм дежурен — ще сменя Кошкин…

На молбите ми да позвъни в Москва, Полетаев отказа — било безсмислено.

Той ми обясни, че Илинское се свързва с градската телефонна централа през номератора на военното летище. Полетаев беше сигурен, че разговорите, се подслушват от военните. Не беше възможно и да се изпрати телеграма — в селото от десет години вече нямало поща, а за да отиде до районния център, трябвало да иска разрешение от Кузмин. Фьодор обеща, че ще замине и ще изпрати телеграмата след няколко дни.

Разделихме се набързо, Полетаев внимателно отвори вратата, излезе от килията ми и заскърца с ключа в ключалката.

На следващия ден с тръпнещо сърце вървях по коридора, придружен от конвоя, предчувствайки, че ще се срещна с Кузмин. И предчувствието не ме излъга.

— Здравейте, Сергей Сергеевич. Радвам се да ви видя — разтвори ръце насреща ми Кузмин. — Как е самочувствието? Как върви трудовата терапия, да не се преуморявате?

— Не — промърморих аз. — Само че нищо не помня. Лоши са ви лекарствата.

— Не може изведнъж, гълъбче, не може — зацъка с език главният лекар.

— Да не искате пак да ме боцкате, за да се върне паметта ми?

— Не, наскоро ви направихме инжекция. Сега искам да опитам друго средство.

Стомахът ми се сви:

— Какво средство?

— Знаете ли, няма да е лошо малко да се поободрите. Искам малко да се развеселите, да почувствате радост от живота, въпреки загубата на паметта. Да ви разтърсим, с други думи! Дори може би ще станете малко агресивен, но това е временен ефект — заусмихва се розовобузестият Кузмин.

— Ще се появи агресивност? Тя да не би да подобрява паметта?

— Не, тоест да, с една дума, така ще е по-добре за вас. Давайте ръката си.

Кузмин извади от касата си не шишенцето със злополучния номер, а кутийка с малки ампули и започна да пълни спринцовката. Разбирах, че е безполезно да бягам, защото зад гърба ми стоеше прословутият Сипаничав — дребен на ръст, със следи от едра шарка по лицето. До него се беше изправил още един с вечно зачервен нос надзирател санитар по прякор Лимона, чието лице, без носа, беше бледожълто.

Внимателно следях Кузмин. Той напълни спринцовката и машинално потърка лявата си вежда.

„Това, че потърка веждата си, е доказателство, че лъже — размишлявах аз, припомняйки си познанията по психология, които някога ми набиваха в главата в института. Тези знания неведнъж ми помагаха да водя разпитите… Този малък жест си го носим от детството. Децата, които лъжат, крият устата си с ръка, а ние само посягаме към бузата или носа си, а в някои случаи и към веждите. Щом този тип докосна веждата, а не челото, значи лъжеше дълго и професионално. Прекалено изтънчен и точен бе жестът…“

Размишленията ми бяха прекъснати от забодената във вената ми игла.

Кузмин, както и преди, разтегнал уста в своята канибалска усмивка, вкара в мен някаква розова гадост. Той ме попоглеждаше хитричко, а аз внезапно започнах да му се ядосвам, но с някаква страшна и необичайна за мен ярост.

Когато инжекцията вече беше сложена, бях готов да убия мъчителя си. Но все още се сдържах.

„Значи, нов експеримент с мен! Май че въпреки жеста си сега не беше ме излъгал. Беше ме дрогирал с нещо, което мигновено предизвиква бясна ярост“ — мислех си аз, докато шумно поемах въздух и също толкова шумно издишах, като разярен бик на корида.

За миг разиграх наум няколко варианта на поведение и избрах онзи, който ми се стори най-подходящ за ситуацията. Аз изсъсках:

— Копеле такова!

— Какво има, Сергей Сергеевич? Защо ругаете?

— Сега ще те удуша, мръснико! — Хвърлих се да душа главния лекар, но ме сграбчиха надзирателите, които стояха зад мен и само чакаха този момент, за да ми извият ръцете зад гърба и да щракнат белезниците на китките ми.

— Колко сте недружелюбен, Сергей Сергеевич. Обаче реактивността ви е много повишена…

— Плюя аз на това повишена ли е или понижена. Все едно, ще те пречукам! Разбра ли? — крещях аз, извивайки се с цялото си тяло и опитвайки се да ударя с чело отстъпилия на безопасно разстояние от мен Кузмин.

— Отведете го. Успокойте се, Сергей Сергеевич. Утре ще сте добре — продължаваше да се усмихва Кузмин.

Разбрах, че неподправената ми ярост много се хареса на Кузмин. Само че защо точно с мен трябваше да експериментира? Той ми инжектира нещо, което предизвикваше такава злоба, че ако не бяха ме вързали, с чиста съвест бих го пречукал на място.

Не ме отведоха в моята килия, а ме натикаха в малко, тясно килерче, широко около петдесет сантиметра и дълго около метър. Този карцер от всички страни беше облицован с брезент, зад който се усещаше шумоляща слама. Така че можех да буйствам колкото си искам, без да се нараня или осакатя.

Но аз не исках да буйствам. Макар че яростта кипеше в жилите ми, събрах цялата си воля и успях да се успокоя. Легнах на платнения под и изпънах ръце зад гърба си, така че да не ми убиват белезниците и реших да броя овце.

След двехилядната овца окончателно се съвзех и разбрах, че мога да владея емоциите си.

Започнах да размишлявам за положението, в което се намирах. Освен Полетаев не можех да търся подкрепа от никого. Ако Полетаев изведнъж реши да ме предаде или пък съдържанието на телеграмата, която трябва да изпрати, стигне до Кузмин, ще се окажа напълно сам и сигурно отново ще настъпи амнезията, но този път завинаги.

Не, не можех да рискувам. Колкото и да ми се искаше сега, изгарян от страшна злоба, да се измъкна на всяка цена, трябваше да бъда изключително предпазлив. Нетърпението може да доведе до плачевни последствия. Трябваше да играя ролята на „забравил всичко“ колкото е възможно по-добре и до края.

Някъде привечер надзирателите ме навестиха — да видят дали съм жив и здрав. Казах им, че всичко е наред, напълно съм спокоен и искам да ям.

Освободиха ръцете ми и донесоха овесена каша, която излапах набързо. После заспах мъртвешки сън, чувствайки се напълно разбит и опустошен. Моята агресивност свърши.