Фридрих Незнански
Насочен взрив (25)

10.
Помни и живей

Полковник Васин беше спокоен. Той нищо не помнеше.

Чувстваше, че там, в най-дълбокото на душата му, е скрито нещо неуловимо тъмно, като утайката на дъното на езеро, но тази утайка не можеше да се вдигне на повърхността. Васин и не искаше това плашещо го нещо, притаило се някъде там — в глъбините на подсъзнанието му, извън границите на спомените му, — изведнъж да го връхлети с цялата си яснота.

Държаха го в отделна стая.

Той дълго време се съвземаше, след като го бяха пребили. Изглежда, че при побоя беше получил онзи силен удар, който беше помрачил съзнанието му — разсъждаваше Васин. Помнеше, че се беше бил с някого, но с кого… От сбиването му беше останал белег на лицето — синина, която вече отшумяваше. Само под окото му едва-едва се забелязваше полукръгла синкава ивица.

Васин не помнеше, че се съпротивлява, но не в прибалтийската вила, а когато го натикваха в колата. Удариха го в окото и после го зашеметиха с дръжката на пистолет по темето.

Той беше сигурен, че по време на сбиването е отказала паметта му. „Какво пък, всичко се случва. За някои е по-добре да живеят без мъчителните си спомени“ — мислеше си полковникът, влачейки скъсаните кожени чехли, четиридесет и пети номер, из триметровата си стая. Отиваше до стената с полукръгъл прозорец, разположен нависоко, почти под тавана, връщаше се към вратата, обкована с ламарина, после пак към стената…

Но за какво точно го затвориха… Може би е убил някого при сбиването? Защо се беше оказал тук — той, Самсон Куликов, бивш щангист? Разбира се, че заради сбиването, но подробностите от боя… Искаше му се да знае някакви подробности, но тях ги нямаше.

Обеда и вечерята му донасяха други болни. Те отнасяха и остатъците. Само понякога закуската му носеше един санитар — отвратителна и уродлива муцуна.

Изглежда, че този санитар обичаше хумора, и разказваше на Васин-Куликов, че е обесил тъща си на полилея и горил петите й с кибритени клечки. Тъща му дълго страдала, но полилеят не издържал — тъщата останала жива, макар и с почернени пети, избягала от дома на мъчителя си и наклепала в милицията зетя, на когото му захлопала дъската.

Отначало Васин повярва и страшно се изплаши, но след като размисли, не че си спомни, а интуитивно се досети, че това е обикновената за тези места дивашка и злобна шега над болния човек.

Почти не го пускаха на двора да се разхожда. Излезе на чист въздух само няколко пъти, и то привечер, когато вече нямаше никой навън. Така че през цялото време, докато го държаха тук, Васин не беше разменил нито дума с който и да е от болните.

Но в последно време при него често наминаваше някакъв розовобузест лекар, който постоянно и пресилено му се усмихваше. При този лекар водеха Васин за процедури.

Лекарят, Фьодор Устимович, дълго разговаряше с него, разпитваше го за неща, които Куликов не знаеше или не помнеше, и си отиваше напълно доволен, съветвайки го да не се огорчава и отчайва.

Васин поиска от лекаря да му донесат гири, за да се занимава сутрин с упражнения. Нали той, Самсон Куликов, е тежкоатлет, а сега мускулите му толкова бяха отслабнали — даже не му се вярва, че някога е вдигал повече от сто и трийсет килограма… Сега бившият атлет и трийсеткилограмова гира не може да вдигне с една ръка повече от два пъти, та камо ли щанга.

Кузмин му обеща, че ще получи спортни щанги, но по-нататък. Сега ще се разпореди да му донесат гири. Дори го похвали, че не забравя да се грижи за своята спортна форма.

 

 

След рязкото затопляне изведнъж скова студ. По прозоречната решетка се появи бял пухкав скреж.

Самсон Куликов се събуди рано сутринта от страшния студ в килията. Стана от кревата, напипа с крак вледенилият се чехъл и недоволно се наежи. Чувстваше неприятен дъх в устата си, защото не му даваха паста и той използваше прах за зъби, смесен с вода. Приближи до прозореца, изстърга с нокът малко скреж и го опита с езика си. Веднага усети в устата си приятна чистота и свежест.

Куликов помисли, че ако паметта му беше на място, той сигурно щеше да си спомни, как в детските години е правил снежни човеци и е пробвал вкуса на ледените висулки от капчука.

Куликов направи няколко лицеви опори на стената, за да се стопли. Погледна ръцете си — те бяха изцапани с неприятна и лепкава течност. Погледна стената — беше мокра, като че ли се беше изпотила.

Като си плю на ръцете, Куликов отиде до гирите в ъгъла и те му се сториха прекалено леки. Докато правеше упражненията си, не усети никакво напрежение в мускулите. Опря лявата си ръка на кръста, взе двете гири в дясната и започна да свива и изправя ръката си колкото можеше по-бързо, чувствайки как приятната топлина преминава от китката нагоре до лакътя и гърдите и се насочва към сърцето му, което започна бясно да тупти.

Направи същото упражнение и с лявата ръка, а после започна да подскача с гирите. Но скоро се умори.

Мисълта, че е тежкоатлет, го накара да остави гирите и да вземе пудовките.

В ъгъла на килията, до железния креват, завинтен към пода, лежаха боядисаните с черна, тук-там олющена боя пудовки на началника на охраната Зарецки. По заповед на Кузмин той ги беше донесъл в единичната килия на привилегирования психопат Куликов.

„Много съм отслабнал в този санаториум — помисли изпотеният Васин, — щом някакви си двойни пудовки вдигам с усилие. А санитарят ми разправя, че някога съм вдигал цяло жигули…“.

Куликов остави пудовките и се върна с разтреперани крака при гирите. Не му харесваха еднообразните движения и реши да си поиграе с тях като с циркови бухалки — да ги подхвърля с едната и да ги лови с другата ръка.

Докато прехвърляше гирата от дясната в лявата си ръка, той се наклони силно напред, за да запази равновесие, и другата гира, падайки отвисоко, го цапардоса силно по тила. От очите му изхвърчаха искри.

Куликов-Васин падна, забил нос в каменния под.

В главата му се замяркаха цветни картинки, като че ли бяха кадри от няколко различни филма.

Той ту тичаше по пролетното маково поле с автомат и стреляше в някого, ту подаряваше цветя на хубавичка жена с репортерски магнетофон на рамо и микрофон, затъкнат в кокетното джобче на синята блуза, ту бяга от взривовете в някаква гориста местност, покрита с фантастични сиво-зелени храсти…

Васин се свести от болка.

— Мамичко, как ме боли кратуната… — процеди през зъби той, опипвайки силно подутия си нос. — Ама че загази, полковник… Полковник ли? — попита се Куликов-Васин.

„Загази, полковник Васин“ — услужливо повтори паметта му.

Той притискаше с една ръка тила си, а с другата носа и се разхождаше из килията, мърморейки:

— Как беше?… Чакай, не разбрах… Ох… Васин, полковник Васин?

Пред очите му като живи изплуваха картини от миналото. Неговото минало! Васин се опитваше да не диша — не дай боже да изпусне, напротив — по-дълго да задържи тази фантастика за него реалност. Реалността на неговото собствено минало.

Само за един миг изчезна цялата онази относителна безметежност, в която плуваше в последно време.

Той е виновен за смъртта на Татяна Холод! Той, полковник Васин, изпрати Юрий Корольов с дипломатическото куфарче! Разбира се, Корольов е бил хванат от хората на Ваганов и те са подменили куфарчето…

Ваганов беше изфабрикувал нови документи за Корольов, според които Юрий беше капитан от Съветската армия, служещ в Западната група войски. Но той, полковник Васин, беше убедил бившия дисидент да тръгне срещу интересите на генерала, недооценявайки всемогъществото на разузнаването на заместник командващия.

Полковник Васин не помнеше колко престоя на едно място, след като настъпи прозрението. Изведнъж почувства, че единият му крак е измръзнал — чехълът беше отлетял нанякъде и сега босият му крак изтръпваше от студа на каменните плочи на старинния манастирски под. В този момент чу дрънкането на ключове — беше дошло времето за закуска.

Някакъв откачен затворник в сива дреха, прегърбен и с угаснал поглед, влезе в килията и му подаде чиния с каша и канче с рядък изстинал чай. Надзирателят стоеше до вратата, подрънквайки с връзката ключове, и разглеждаше Васин без особен интерес.

След като му оставиха закуската и заключиха вратата, Васин взе чинията и легна на кревата, за да постопли премръзналия си крак. Без желание започна да тъпче в устата си тази каша от неизвестен произход. Постепенно започна да идва на себе си от първоначалния удар на нахлулите спомени.

Докато гълташе насила, за малко не се задави от нещо голямо и отвратително, както му се стори в първия момент. Васин с отвращение го изплю в лъжицата и учудено видя, че е някакво парцалче, навито на тръбичка. Стори му се, че това е направено нарочно.

Внимателно го разви и видя, че от вътрешната му страна наистина се появяват букви, изписани с химикалка. Това беше бележка, явно предназначена за него. Като я разгърна докрай, прочете:

„Бъди внимателен, споменът убива, ако има някаква промяна — чукай по вратата.

Приятел“

Васин едва не подскочи от леглото и изтърва чинията на пода. Значи не е сам, значи тук имаше още някой, който поне знае за него. „Чукай по вратата.“ Защо?… Дали не е сигнал за онзи приятел, че е дошъл на себе си? Да, точно така е…

Васин скочи от леглото и няколко пъти бързо обиколи килията. Вълнението му нарастваше. Мислите му скачаха една през друга — да чука, трябва непременно да чука по вратата, и то сега… но как да обясни постъпката си? Единственият разумен довод е: „Искам да се разходя, искам на чист въздух.“ А ако симулира, че е болен? Да предположим, че изведнъж съм се заразил от нещо такова… как се казваше пущината? Май че клаустрофобия — болестта от затворено пространство…

И Васин започна да чука с алуминиевата чиния по ламарината на вратата.

След няколко секунди чу в коридора стъпки, които приближаваха. Квадратното прозорче се отвори и през късите пръчки на решетката Васин видя едно око, което внимателно се взираше в него от коридора.

— Болният, какво има?

— Ами чукам — не намери какво по-разумно да отговори полковникът.

— Какво искаш?

— Защо все ме държите затворен? Искам да се разходя! Страхувам се от тези стени… те ме притискат. Искам простор! Веднага ме пуснете! — И той заблъска с юмруци по вратата.

— Ясно, разбрах те — беше отговорът. — Добре ли закуси? Всичко ли си изяде? Докрай? Ей, болния, чуваш ли?

— Да, ти ли го написа?

— Бъди внимателен. Ще се помъча да направя така, че да се срещнем в двора. Кажи, че искаш да разчистваш снега.

Прозорчето се затвори.

Полковник Васин ликуваше! Току-що чувстваше, че ако има някакъв остър предмет под ръка, можеше да промуши сърцето си или да среже вените си от онези мъчителни спомени. Но изведнъж се беше появила надеждата. Той не е сам тук! Искат да му помогнат!

Но онзи човек зад вратата беше прав — трябваше да унищожи бележката. Колкото и да му беше противно, но Васин трябваше да я сдъвче.

Не мина много време и той чу, че се отваря вратата на килията му. На прага се изправиха един надзирател и миловидната сестра Нина.

— Казаха, че сте чукали? — попита тя. — Искате ли нещо?

— Да. Искам навън! Още сега! Страшно замръзнах тук… после и тези стени… Те са мокри, хлъзгави и лепкави! Те ме притискат и не ми дават да спя. Не ми трябват успокоителни, само ми разрешете няколко часа да се разходя навън. Това ще ми е от полза, нали? Аз не съм луд, мила сестричке! Защо не ме пускат?

— Ще кажа на главния лекар и сигурно ще ви разрешат да се разхождате — отвърна сестрата.

— И му кажете, че ми трябва физическо натоварване. Аз съм щангист и без натоварване сърцето ми няма да издържи. Вие може и да не знаете, но аз го знам много добре! Как ми се иска сега да можех да се поразкърша с лопатата или с брадвата!

— Ама вие наистина сте Самсон. Ненапразно така са ви кръстили — мило му се усмихна медицинската сестра и излезе заедно с надзирателя от килията.

Някъде след около час същият надзирател домъкна скъсан и мръсен кожух, стара ушанка и бяла хавлиена кърпа вместо шал.

— Хайде, Самсон, обличай се, ще разриваш снега с другите…

Васин нахлупи шапката на главата си и след няколко минути вече беше на двора.

Той блажено присви очи от яркото зимно слънце и от белотата на падналия през нощта сняг. В двора чистеха снега около петнадесетина ненормални — кой с лопата, кой с метла или с носилки, съпровождани от надзиратели и медицински сестри, мъкнеха товара си към железните врати с опъната отгоре им бодлива тел. Там, наблизо, зад вратите те трупаха снега на големи купчини.

Двама боядисваха с блажна боя вратата, която водеше към галерията на втория етаж. Други двама мъкнеха малка елхичка, която бяха сложили на двора за Нова година и сега все още блестеше с остатъците от гирлянди и направени на ръка книжни играчки, изрязани от сребристите опаковки от чай.

— Каква красота! — протегна се Васин. — Благодат!

Надзирателят му тикна дървена лопата в ръцете и той заедно с другите започна да събира снега на малки купчинки.

Полковник Васин се оглеждаше, докато работеше, но никой не се приближи до него. Недалеч стояха двама прапоршчици надзиратели и пушеха, разговаряйки помежду си.

Васин с усилие изправи гърба си, който беше започнал вече да го наболява, и чу до себе си недоволно ръмжене. Някакъв много работлив болен буташе лопатата си към краката му.

— Давай, работи — му прошепна онзи, опитвайки се да го удари през краката.

Васин се отмести.

— Тук вече почти няма сняг…

— А в тиквата ти има ли нещо или не? — чу Васин гласа на онзи, който, без да изправя гръб работеше и му говореше.

— Не разбрах… Какво искаш от мен?

— Ами искам да разбера ти продаде ли ракетите на Ал Руниш, или не успя?

Васин замръзна. После се огледа. Надзирателите, както и преди, не обръщаха особено внимание на болните. Той хвана лопатата и бързо започна да гребе снега.

— А тебе какво те засяга? Какви ракети? Ако си ненормален, поне си признай…

— Тук всичките са ненормални, почти всичките. — Онзи прекъсна за минутка работата си и го погледна. — Ако нещо си си спомнил, дръж си езика зад зъбите, полковник Васин!

Васин мълчаливо кимна и се заслуша в онова, което му говореше този зачервен, облечен в скъсана ватенка мъж на около четиридесет, с умни очи и без никакви признаци на болест.

— Можеш да ми се довериш. Аз съм следовател от Московската прокуратура. Федя Полетаев е лекар и също е наш човек. Тука е и Корольов, но е много зле, умира. Това е, полковник! Твоята афера не успя…

Васин се изправи втрещен от новината. Значи Корольов е жив и е тук, но умира? Сигурно са го пребили?

— Работи, имаме малко време! Слушай и помни — казваше следователят на Васин, който отново започна бързо да работи с лопатата. — Ще се опитам да намеря оръжие за тебе и за мене, но не сега. Трябва да се държиш много предпазливо. Никой не бива да научи, че нещо си си спомнил. Поискай да те преместят от единичната килия в обща стая. Ако не успееш, искай поне през деня да работиш с другите.

— Ясно — тихо отвърна Васин. — Ще поискам.

— Можеш ли да шиеш?

— Да шия? Да не искаш да бродирам? — усмихна се Васин. — Не. Но някога се занимавах с дърводелство през свободното си време. Обичам да работя с дърво…

— Много добре — многозначително каза Турецки. — Така им кажи. Сигурно утре ще трябва да се скове ковчег за Юрий Корольов…

Васин спря да работи. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса.

— Къде е той? Може ли някой да го спаси? Искам да го видя!

— Казват, че медицината е безсилна. Твоя работа ли беше дипломатическото куфарче за Татяна Холод.

— Не!

— Тихо, не викай! Питам те, ти ли трябваше да предадеш документите?

— Той… Корольов. По моя молба. Арестували са го хората на Ваганов. Изглежда, че те са сменили куфарчето.

— И без да ми казваш, знам, че са го подменили. Какво имаше в документите? Компромат срещу Ваганов?

— Да, но и друго. Там бяха копията от договорите с Ал Руниш за продажбата на ракети „Пика-2“. Освен това успях да открия и документи с истинския подпис на Ваганов. Две неопровержими собственоръчно написани бележки на генерала. Те бяха предназначени за бившия министър на отбраната… Взех ги от нашите шифровчици…

— Съдържанието им?

— Пуч. Военен преврат.

— Е, вече имаше пуч.

— Не, нов преврат. Начело са ръководителите на Западната група войски. Но сега всичките документи, които успях да взема с толкова усилия, всичко е при него — въздъхна Васин.

— Нищо. Нали засега сме живи. Ще се измъкнем! И ще пипнем шефа ти! Ако не направим някоя грешка…

— А ти откъде знаеш, че съм бил в Афганистан?

— Четох. Признавам си, че имаш някои литературни дарби. Много ли си фантазирал в записките си?

— Почти нищо. Смених само някои имена и фамилии.

— Помня. Ваганов при тебе е Вагин, нали?

— Точно така. Аз предадох ръкописа на Татяна. Тя ми каза, че може би ще успее да го публикува — дълбоко въздъхна Васин.

— И как свърши цялата работа, полковник? Спрях дотам, където се срещаш с Ал Руниш…

Васин заби лопатата в снега и се изправи.

— Ами свърши с това, че ние с тебе сме тука! Записките ми не свършиха с нищо хубаво — едва ли не извика полковникът.

— Тихо! Хайде, работи. Тук е заточен един младеж. Той продължава да се занимава с твоите ракети… с които сте търгували с Ваганов. Нещо като изобретател, или по-точно помощник на конструктора на тези ракети. Ти си военен, как смяташ, какво още може да направи с тях? Да ги доусъвършенства?

— Не съм сигурен. Може би да ги препрограмира? Към други цели… — Васин почти шепнеше.

— „Познах те, живот, приемам те! И те приветствам със звъна на щита свой!“ — изведнъж се раздаде силен звънлив глас.

Васин и следователят обърнаха глави и видяха, че на двора, в униформата на военен лекар, протяга ръце към слънцето и декламира Фьодор Полетаев.

— Това е нашето момче, Федя Полетаев. Той ни помогна да си върнем паметта — прошепна Турецки.

— Какво прекрасно временце, ах, какъв хубав студ! — викаше силно Полетаев.

Иван Кошкин се приближи към него и също се зарадва на яркото, студено слънце. На Полетаев никак не му се искаше да се среща с Кошкин, но онзи дори не мислеше да се прибира.

Кошкин чакаше и поглеждаше от време на време към разтворената желязна порта.

След около минута се чу шумът на приближаващ се военен камион.

Камионът влезе в двора, а Кошкин изчезна през вратата към галерията, която болните все така лениво боядисваха.

От кабината изскочи капитан от медицинските служби и поздрави Полетаев. Те си размениха нищо незначещи фрази — за времето, дали ще продължи тази благодат, или пак ще се затопли. Казаха си, че през последните години почти няма зими, че през януари в Смоленск само вали. За къде е това време… Изглежда, че скоро ще дойде краят на света.

Федя Полетаев почти не познаваше този капитан. Беше го виждал само няколко пъти, когато онзи беше идвал в Илинское в свитата на Ваганов.

Най-после се появи Вася Кошкин, който носеше два тежки контейнера — онези, които Полетаев вече беше виждал в мазето му.

Полетаев изведнъж се умълча и попита какви са тези контейнери, но Иван Кошкин нищо не му отговори.

Той подаде контейнерите на капитана, онзи ги натовари в кабината на камиона, после двамата скочиха в колата и тя излезе през портала, съпроводена от погледа на Федя.

— Край. Приключвайте! — чу се гласът на сестрата Нина. — На обед! Всички на обед!

Надзирателите започнаха да избутват работещите. Обещаха им, че следобед ще продължат работата си.

Всички тръгнаха към стола. Един надзирател се приближи до Васин и му каза, че разходката е свършила и както обикновено той ще обядва в килията си.

Полетаев реши да не се приближава към Турецки — прекалено много надзиратели имаше на двора, пък и главният лекар би могъл да го види от прозореца на втория етаж…