Фридрих Незнански
Насочен взрив (23)

8.
Да не забравя себе си до утре

Фьодор Полетаев изчакваше нещо да се случи. Не му се наложи да чака дълго.

Той разработи план за действие и се подготви за осъществяването му.

Не беше трудно да се намери специално шишенце с плътна капачка. На пишещата машина в ординаторската стая написа „№9“ и залепи късчето хартия на шишенцето. Вътре наля дестилирана вода и малко я разреди с пеницилин, за да се получи онзи мътен цвят, който му трябваше.

Разбраха се с Любаша, с която беше близък миналата година и която сега се беше омъжила за някакво момче от селото и продължаваше да работи като сестра в зоната, че тя ще направи онова, което я помоли, веднага щом й каже…

Вкъщи преписа от справочниците и учебниците по психиатрия първите попаднали му данни, свързани с въпроса за изгубената памет, подреди листовете в солидна пластмасова папка и зачака.

Кузмин му позвъни същия ден и го помоли да намине вечерта към него, но не в кабинета му, а у дома. Полетаев категорично отказа, обяснявайки, че в момента не е в състояние.

— Така си и помислих, Фьодор. Ти май съвсем не можеш вече да се контролираш? — недоволно прозвуча в слушалката гласът на Кузмин.

— М-мога — отговори с преплитащ се език Фьодор.

— Добре, тогава утре те чакам в кабинета си — и Кузмин затвори телефона.

Точно това очакваше Фьодор Полетаев.

На другия ден той вече беше в кабинета на главния лекар.

Когато Фьодор Добрия влезе, Фьодор Устимович недоволно се намръщи и му предложи да седне.

Полетаев седна и за да не мълчи, започна да хълца, закривайки устата си с ръка.

— Не разбирам, Фьодор Иванович, какво става с вас в последно време. Да не ви е омръзнало да работите тук? Мога да ви сменя с друг лекар. Имаме добри заплати и абсолвентите от Медицинския институт с радост ще дойдат.

— Много добре, само не ме уволнявай, скъпи ми Кузя… — Полетаев отново демонстративно хлъцна и се усмихна виновно. — Дай по-добре да пийна, че да изтрезнея. Не се стискай!

— Това вече е безобразие, Полетаев — съкрушено въздъхна Кузмин.

— Съгласен. Повече няма. Честна дума. Само ми дай сега мъничко. Знам, че в касата си винаги имаш запаси…

— Ти да не си свършил всичко — и крадения спирт, и парите…

— Аха. Всичко.

Полетаев сложи на бюрото папката със записките, а с другата ръка стискаше скритото в джоба на бялата престилка шишенце с течността.

— Фьодор Устимович, малко да пийнем за изтрезняване и край — честна дума! Ето, вече започнах да работя и над кандидатската си — побутна той папката с изписаните листове.

Фьодор Устимович гнусливо се намръщи, но отвори бялата си каса и сложи на бюрото голяма бутилка с надпис, от който се разбираше, че вътре има чист медицински спирт.

— Не пия сам — капризно каза Полетаев.

— Фьодор Иванович, с всеки изминат час ставаш все по-нагъл!

— Скоро ще престана — виновно отвърна Полетаев. — Само ми се щеше да има и някакво мезенце. Там, в хладилника ви… знам, че има рибка и салам.

Кузмин се надигна и отиде до хладилника. Федя също стана и приближи до прозореца, до който се намираше отворената бяла каса.

— Времето навън е такова, че просто ти казва: „На заем вземи, но пийни“ — каза той и бързо замени шишенцето от джоба си с онова в касата, което прибра в престилката си.

Кузмин нищо не забеляза. Той изваждаше мезето от хладилника. После наля спирта в малки чашки и леко го разреди — на Полетаев по-малко, на себе си повече и предложи да се чукнат:

— За твоите бъдещи научни постижения.

— Правилно, Фьодор Устимович. От утре — нито капка…

Полетаев гаврътна цялата чашка и замези със салам.

Зазвъня телефонът — както се бяха уговорили, Любаша звънеше, за да му съобщи, че един от пациентите е получил странни конвулсии.

— Да, сега идвам. Благодаря ти, Люба! — радостно възкликна Полетаев и затвори.

Телефонното позвъняване беше излишно, но Фьодор го беше замислил, за да се презастрахова и да отвлече вниманието на главния лекар. Но всичко, което искаше, вече беше изпълнено. Набързо се сбогува с Кузмин и му обеща под клетва, че вече никога няма да пие и ще се захване, ако не с проблема на амнезията, защото Фьодор Устимович има нещо против, то с някакъв друг проблем, който ще му посочи главният лекар. После изхвръкна от кабинета и летеше по коридора, сякаш имаше криле на раменете си.

Люба беше измислила конвулсиите. Затова Федя дотича в ординаторската и звучно я целуна от благодарност по бузата, помоли я да си държи езика зад зъбите.

После взе една спринцовка и отиде в дванадесета стая. Там сложи инжекция с откраднатата субстанция №9 на болния Михайлов, който се отличаваше с цветущо здраве и отлична памет. Изчака половин час, поговори си с него за това-онова, помоли го да му разкаже миналото си. Паметта на Михайлов работеше безотказно.

Полетаев се шляпна по челото и като изпсува тихо, намигна на болния:

— Слушай, хайде да пийнем мъничко? Никой няма да научи. Ей сега ще донеса… — И Федя изтича за медицински спирт.

Донесе от ординаторската две чаши с разреден спирт. Протегна едната на Михайлов, а другата задържа за себе си.

Те се чукнаха, болният изля чашата в устата си, а Фьодор отпи само половината, любопитно разглеждайки зачервеното лице на Михайлов. Искаше да попита дали не си струва да повторят.

Но в този момент онзи изведнъж опули очи срещу него и размаха ръце във въздуха и рухна като подсечен на пода.

Полетаев дори се изплаши. Сложи болния на леглото и като не знаеше какво да прави по-нататък, защото онзи не идваше на себе си, реши да почака, с надеждата, че ще се съвземе.

Пулсът на Михайлов беше нормален, само малко ускорен, кръвното му налягане също беше в границите на нормалното — поне съдовете се подхранваха добре с кръв.

Полетаев излезе от стаята, оставяйки Михайлов в безсъзнание.

На следващия ден дежурната сестра му докладва, че болният се е събудил много рано, мятал се от ъгъл в ъгъл, нещо мърморел и размахвал ръце. Както беше предположил Федя, чу онова, което очакваше: „Не помня…“

— Поне името си не помниш ли?

Михайлов поклати отрицателно глава, гледайки го с учудени и празни очи.

— И фамилията ли не помниш?

— Нее. Май че Петров? Не съм сигурен.

— Много добре! Ще си спомниш след седмица. Поне дотогава ще приключи действието на лекарството и пак ще си здрав! — радостно го заутешава Полетаев. — Дотогава ще сме готови да те изпишем, но при условие че никому нищо няма да кажеш. Фамилията ти е Михайлов. Запомни я!

Онзи тъпо кимна в знак на съгласие.

 

 

Сега оставаше само да се чака. Според предположенията на Фьодор, главният лекар трябваше да инжектира следващата доза на Сергей Сергеевич и на тайнствения полковник, затворен в единичната килия, след един или най-много след два дни.

Фьодор Полетаев беше сигурен, че е направил всичко, което е могъл. Още не беше обмислил следващите си стъпки.

Още веднъж го извика Кузмин. За щастие не беше открил подмяната.

Главният лекар говореше с насмешка за записките на Федя, за „материалите“ по дисертацията. Впрочем Полетаев не очакваше да чуе друго.

После научи от сестрите, че полковникът и Сергей Иванов са били при главния лекар, съпровождани от надзирателите.

Оставаше да се чака…

Сега Полетаев се тревожеше за Комисаря — Юрий Корольов. По всичко изглеждаше, че развива сепсис, лежеше в леглото с близо четиридесет градуса температура. Сестрите му биеха антибиотици, но безрезултатно.

Кошкин ахкаше и охкаше, въртеше се около болния, опасяваше се, че пеницилинът и стрептомицинът могат да окажат вредно въздействие на костния му мозък. На тази гадина му се беше прищял и костен мозък! Полетаев не бързаше да разкрива пред Кошкин, че знае всичко по случая. Корольов едва ли би могъл да бъде спасен вече, Полетаев го беше прегледал и като лекар разбираше това.

Главният лекар милостиво разреши на Сергей Сергеевич да поработи малко в работилницата и изпадналият в амнезия бързо усвои лесните операции по ушиването на памуклийките. Полетаев се отби в работилницата и тихо подпита Иванов дали не си е спомнил вече нещо. Но той, както и преди, не помнеше нищо. Дори и сънищата си.

За да не предизвика подозрение, Федя повече не отиде при Василий Найдьонов, както нито веднъж не беше отишъл и в килията на Васин…

 

 

Иванов-Турецки изпитваше нечовешки мъки.

Вече трети или четвърти ден, това не беше важно, той седеше зад шевната машина и страдаше.

Както биха казали медиците, психарстваше. Или страданието му можеше да се нарече „философска интоксикация“. Но има ли значение как ще наречеш мъките на един човек, изгубил себе си.

„Какво е животът? — мислеше той, докато слушаше тракането на шевната машина. — Какво въобще е битието? Значи ли, че човекът вече не е човек, щом липсва паметта? Дори кучетата и котките имат памет. Имат минало. А човекът без минало е като охлюв, като медуза, като трева. Аз трева ли съм? Това звучи чудовищно, но май е така. Лекарят с добрата усмивка, който идва при мен, обеща да ме излекува и да ми помогне. Но той нищо не прави. Само пита и се усмихва. Може би трябва аз да го помоля да приложи някакви наистина силни лекарства? Нали се шегуваше, че само трябва да ме ударят с нещо по главата. Дали пък сам да не опитам — да се засиля и да блъсна главата си в стената? Не знам… Нищо не знам! Нищо не разбирам! Нищо не помня!…“

След като обядваха в общата столова, всички отново тръгнаха към работилниците под охраната на надзирателите, които грубо блъскаха бавно крачещите болни. Иванов-Турецки също вървеше по вече познатия му дълъг коридор с пожълтели репродукции на Брьогел.

Срещу него санитари надзиратели полуносеха-полувлачеха късо подстриган болен с отворена уста, който дишаше тежко и явно беше в безсъзнание. Отвеждаха го в отделна стая.

Но щом се изравниха с Турецки, сякаш ослепителен удар от мълния прониза мозъка му!

Наоколо цареше абсолютна тишина, но в главата на Турецки, поне на него така му се стори, изтрещя оглушителен гръм.

Турецки спря, санитарите също се забавиха, опитвайки се да изправят болния на крака, за да върви сам. Турецки гледаше със стъклен поглед лицето на този болен, който се съвзе и отвори с усилие очи. По гърба на Турецки се стичаха студени струйки пот.

Той много ясно помнеше, че беше виждал това лице по-рано. То му беше до болка познато. Но откъде? Къде е могъл да го види? Турецки се боеше да мръдне. Ръцете и краката му бяха просто сковани.

— Хайде, Комисарю, върви сам, хайде — каза единият от санитарите.

Турецки дрезгаво изстена: „Ааа!“ и от глава до пети бе облян от горещата вълна на върналата се памет!

Колкото и невероятно да прозвучи, но той, с неговата упорита професионална памет, позна в лицето на Комисаря фоторобота, който бяха направили някога Грязнов и Пряхина, фоторобота на военния, когото Пряхина беше видяла сутринта на гарата!… Сутринта на какво? В деня… на убийството на Татяна Холод! Татяна Холод, която… трябваше да получи дипломатическото куфарче с документите! Холод, от която ме ревнуваше жена ми… Страхотно! Аз имам жена. Тя се казва Ирина и сега е… Да не би да е дошла при мен в болницата?… Не, сега е в Рига! А къде са Грязнов и Меркулов? Ами аз къде съм? Какво става с мен, дявол да го вземе!

— Ти да не си умрял бе? — чу Турецки и почувства как нечия силна ръка болезнено го блъсна в гърба.

Комисарят — оня военен с дипломатическото куфарче от гарата — вече го влачеха по-нататък по коридора и сега Турецки отново вървеше след другите сиви халати. Отиваше в шивашката работилница, за да шие грубите памуклийки.

„Но това е безумие! Аз съм следовател… Следовател по особено важни дела! И шия памуклийкй? — Турецки започна да стъпва меко и внимателно, като котка, за да не би, не дай боже, да разклати тялото си и да не отлети пак паметта му. Той трескаво разсъждаваше, припомняйки си какво му се беше случило през последните седмици. — Значи аз съм в Германия. Но къде е Грязнов? Стой! Какво помня още освен Германия? Помня, че трябва да купя на жена си подарък за Нова година. Новата 1992 година! Но Нова година вече мина. Значи, че аз съм тук повече от седмица. Може би повече от седмица съм бил в безсъзнание!… След какво… След като се разделих с Ваганов! Но ние се разделихме почти като приятели и последното, което помня… Аз помня! Аз му казах, че в коняка има нещо. Генералът се изсмя на думите ми и… И това е! Следващото, което мога да си спомня, е, че съм тук. Но тук всичко е някак си черно-бяло. Единственият «цветен» спомен е, че дойде онзи лекар с добрата усмивка, който ми обеща да ми помогне. Не трябва да го изпускам! Не трябва!… Първо, трябва да разбера дали съм в Германия. Нещо никак не ми прилича на Германия. Но къде съм? Второ, щом съм тук, значи някой много силно го е искал! Но кой е той! Нима…“

Турецки отново чу грубия глас зад гърба си. Обърна се, за да види кой го вика, залитна и… Всичко изчезна!

Отново някаква гъста мъгла се стовари върху главата му и той едва не закрещя от отчаяние. Спомените му изведнъж бързо започнаха да изчезват, той се стараеше с всички сили да ги задържи, но вече не успяваше.

Когато най-после го настаниха пред шевната машина, Турецки, целият пребледнял от напрежение, с лице, покрито с едри капки пот, вече разбираше, че почти нищо не помни. Беше успял само да фиксира, че се казва Александър, че фамилията му е Турецки и че вероятно е следовател, но е болен… защото някой е искал да го отрови!

— Да не забравя! Само да не забравя… — механично, едва чуто мърмореше той, стараейки се с всички сили да удържи изплъзващата му се памет. — Само да не забравя себе си до утре! После ще се оправим. Само да не забравя себе си до утре!…

 

 

Колко трудно ми беше да задържа с всички сили личността си, опитваща се да се изплъзне от мен някъде там, в тъмните глъбини на безсъзнанието! А там, в онзи непрогледен мрак, аз чувствах как мърда някакъв абсолютно чужд за мене човек, който се мъчи да ме завладее, нахлувайки от мрака в моя живот. Онзи, другият, беше изключително агресивен и като че ли се канеше да извърши нещо страшно…

И аз не забравих! Макар че това ми струваше много усилия. Шевната машина тракаше до затъпяване, но аз стотици и хиляди пъти повтарях: „Турецки, Турецки, Александър, Александър… Аз съм следовател. Жена ми е Ирина… Слава Грязнов и Меркулов…“

Но като напук онзи светлия лекар, който толкова добродушно говори с мен го нямаше. А аз, макар и да бях оглупял, разбирах, че не си струва да се хваля и да скачам от радост, че съм дошъл на себе си. Нали някой искаше аз да съм тук и може би този някой беше някъде наоколо. Може би това са санитарите, които се наричат надзиратели в това страшно болнично заведение, или може би това е другият, когото видях по-рано и ми се представи като главен лекар; много е възможно да е и онзи човек с бялата престилка, който се казва Кошкин. Как му беше името… Да, каза, че е Иван. Това, което беше станало наскоро, помнех много добре! Но онова, което се беше случило преди определен момент от събитията в Германия, бях забравил и много трудно си го припомнях.

Вярно е, че от всичките дни в този психиатричен затвор, практически не помнех само първите дни от пребиваването ми в „клиниката“. Нещо бяха правили с мен, но какво? С много труд успях да си спомня, че седях и… четях книга? Или гледах телевизия?… Нищо точно не можех да кажа. Но че около мен се въртеше Кузмин и че страшно ме болеше главата — в това бях напълно сигурен.

Много се надявах, че утре ще съм по-добре и няма да ми се налага да влагам толкова сили, за да запазя спомените си.

Почти не мигнах цялата нощ. Страхувах се, че като се събудя, пак ще се окажа полумедуза-полутрева.

На другия ден отново шиех памуклийки, молейки се само за едно — колкото се може по-скоро да видя онзи усмихнат лекар.

Видях го в работилницата. Сякаш безцелно се разхождаше между машините, но забелязах как целенасочено се приближава към мен.

Надзирателят четеше в ъгъла някаква книжка и не ми обръщаше внимание. Аз улових погледа на приближаващия се лекар, намигнах му и отново наведох глава над работата си.

Полетаев спря за секунда и после приближи към мен:

— Е, как върви работата ни? Добре ли е? Не е ли много трудно?

— Не. Искам до тоалетната — казах тихо аз.

— Добре, ще те придружа.

Каза на надзирателя да не се безпокои за мен и че сам ще ме заведе до тоалетната. Онзи сви рамене и кимна в знак на съгласие, забивайки отново нос в книгата.

В тоалетната прекалено дълго свалях панталона си. Мълчах и очаквах пръв да заговори усмихналият.

— Има ли някакво подобрение? Сигурно нещо ти се е присънило? — попита лекарят.

— Може би да, а може би не — отговорих неопределено аз.

— Нещо не ви разбирам.

— И аз вас.

— Какво не разбирате?

— Обещахте да ми помогнете, защо? Аз съм болен, ненормален. Вашата работа е да ме лекувате, а не да ми помагате.

— Точно така. Ето че помагам, да не ви лекуват… Можеш да ми имаш доверие, Сергей Сергеевич. И двамата се намираме в не много приятно местенце и аз знам нещичко за тебе…

— И какво знаеш?

— Че ти не си Иванов.

— Така е — потвърдих аз.

— А можеш ли да ми кажеш кой си?

— Защо? За да ме направиш отново идиот ли? Федя, май че така те наричат?

— Да. Фьодор. И въобще не съм те направил идиот, а точно обратното.

И докато вдигах панталоните си, Полетаев ми разказа как е сменил препарата в кабинета на Кузмин. Вече нямах никакво съмнение в истинността на думите му.

— Аз съм старши следовател по особено важни дела при Московската градска прокуратура. Казвам се Александър Турецки. Не очакваше, нали, момче?

Полетаев наистина не беше очаквал такова признание. Той бързо замига, докато се съвземаше от учудването, и после въздъхна:

— Ама че работи стават при нас, следователю!

— Не при нас, а при вас — поправих го аз.

— Обаче много се задържахме на цукалото. Време е да се връщаме — каза той.

Ние мълчаливо се върнахме обратно в работилницата.

Полетаев ми обеща, че през нощта, когато надзирателите задремят, а той ще дежури, да дойде в моята килия.

Не ме излъга.