Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Направленный взрыв, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Фридрих Незнански. Насочен взрив

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1999

ISBN: 954-729-025-8

История

  1. — Добавяне

3.
На ръба на отчаянието

Фьодор Полетаев не успя да замине за районния център.

Рано сутринта почина Юрий Корольов. Кузмин позвъни на Федя у дома му по вътрешния телефон, помоли го да присъства като свидетел и да се подпише под смъртния акт.

Там пишеше, че Корольов е починал от сепсис, заразяване на кръвта. Травми или увреждания по трупа не са открити, освен малка порезна рана на глезена на крака.

Федя искаше да се разбунтува срещу издаването на подобен фалшив документ, но като поразмисли, че безопасността на Турецки, Найдьонов и полковник Васин е по-важна от неговия праведен гняв, подписа.

Турецки беше отведен нанякъде и Фьодор Полетаев много се разтревожи за него. Надзирателите му казаха, че специално за болния Иванов е пристигнала черна волга, която го е откарала в неизвестно направление. А през нощта неясно за какво пристигнал и генерал Ваганов — фактическият собственик на Илинское.

Полетаев помисли, че Турецки най-вероятно се намира при генерала. Не можеше да отиде до военното поделение да търси там отвлечения следовател! Оставаше само да се моли на Господ и да чака. Освен това следователят искаше пистолет и той трябваше да го изнамери отнякъде!

„Да не ми потрябва и на мен самия пистолет“ — помисли си Федя, докато крачеше разсеяно по коридора и сякаш случайно погледна през отворената врата в стаята на надзирателите, където, както знаеше, в ъгъла на металния сандък с ключовете висяха дубликатите от касата на началника на охраната Зарецки. — „Трябва някак си да ги отмъкна“ — помисли си той, гледайки надзирателите, които пиеха чай и набиваха сандвичи с масло и салам.

Федя Полетаев отиде до своето трето отделение и обеща на Сенка Камишин, който някога мръднал от ревност и подпалил къщата си на село и колхозната ферма, че ще му отмени лечението с халоперидола, ако Сенка в момента инсценира буйство, за да дотичат надзирателите и да му надянат усмирителната риза. Полетаев за последен път ще му инжектира халоперидол и после ще го отмени.

Сенка Камишин се съгласи.

И щом чу воплите и крясъците на Сенка, веднага изтича за надзирателите. Онези зарязаха сандвичите и се втурнаха в отделението, а Фьодор Полетаев мъничко изостана. Върна се в стаята на надзирателите, взе от сандъка, висящ на стената, ключовете и побягна обратно.

Санитарите бързо увиха Сенка Камишин в усмирителната риза и в този момент пристигна и Полетаев със спринцовката. След няколко минути онзи вече мучеше нещо нечленоразделно.

Това не му беше за първи път. Нищо нямаше да му се случи — лед няколко дни щеше да се оправи. Главното е, че ключовете бяха вече у Полетаев.

След това Федя тръгна към мъничкия кабинет на Зарецки, който през деня винаги беше отворен. Зарецки през това време беше отишъл да проверява как прекарват кабелите на алармата — неотдавна бяха решили да я монтират и по стъклата на прозорците.

В кабинета на началника на охраната нямаше нищо за крадене. В него имаше само огромна каса в ъгъла, два счупени стола и допотопна кръгла маса. Федя Полетаев бързо отвори касата и веднага намери онова, което търсеше. В стара кутия от обувки, завит в чист парцал, лежеше един „Стечкин“ — изчистен и блестящ със смазката си. Полетаев помисли, че в присъствието на генерала Зарецки би трябвало да носи пистолета си в кобура. Значи можеше скоро да открие изчезването му. Но вече нямаше време да размишлява.

В коридора се чу нечий глас. Изглежда, беше Нина — една от сестрите с някакъв болен. Полетаев мушна пистолета в джоба на панталона си, заметна края на престилката, бързо заключи касата и внимателно погледна в коридора. За щастие тя беше с гръб към него.

Полетаев изскочи незабелязан от кабинета на Зарецки, мина по коридора и вежливо се усмихна на сестрата. Отиде направо в отделението, където беше килията на Турецки.

Пред вратата той пак се огледа за всеки случай и отвори прозорчето. Вълна на студен ужас го обля, когато видя, че килията на Турецки е празна.

„Какво ще стане, ако въобще не го върнат?“ — паникьоса се лекарят.

 

 

… Върнаха Турецки привечер.

Още с влизането си той с учудване видя висящия на стената цветен портрет на усмихващия се президент на страната.

„Защо ли са го окачили тук, а? — помисли си Турецки. — Да не би да го сбъркам и да се припозная? А може би това е някаква шега? Или психологическа обработка? Сигурно, като гледам Елцин по цял ден, ще се изпълвам с праведен гняв?“

Турецки отказа да изяде донесената му каша и когато надзирателят си тръгна, легна на одеялото с изгладения си костюм.

В главата му беше пълна каша. Трябваше да вземе някакво решение, макар че нямаше никакво време. Или ще докара своето „разследване“ до Москва, може би дори до обещаното от заговорниците съвещание, или, ако Полетаев вече е съобщил на Меркулов и Грязнов, ще чака, докато те заедно със следствената група и милицията се появят в зоната.

„Да предположим, че Меркулов и Слава се появяват в Илинское, и се окаже, че мен вече ме няма тук? Аз седя в бункера на летището, а те ме търсят тук… Ами Федя Полетаев и полковник Васин… Да, сложничка задачка дадох на момчетата от «Петровка» с тази телеграма или позвъняването на Полетаев. Но и него го няма. Само да не се е случило нещо на този добряк лекар… Ех, Турецки, пак рискуваш прекалено много!“

А Полетаев, както и преди, все не идваше!

Турецки не си намираше място от тревога за Федя. Дори по едно време мислеше да тропа по вратата, за да привлече вниманието на надзирателите и някак си от тях да изкопчи къде е изчезнал Полетаев, но премисли.

Отново се отпусна на леглото и не забеляза как потъна в дълбок и неспокоен сън.

 

 

През нощта докараха Вася Найдьонов при Ваганов.

Генералът изглеждаше уморен, но очите му блестяха възбудено. Посрещна волгата с Василий още на КПП-то и му предложи да се поразходят на чист въздух. Беше студено и те вървяха покрай пистата на летището, осветена от ярките прожектори.

След дългите дни на заточението си Найдьонов се радваше на тази разходка, въпреки че трябваше да върви редом с ненавистния и презиран от него Ваганов.

Дежурно позаинтересувал се от здравето и живота му в Илинское, Ваганов мина направо на темата:

— Надявам се, че всичко е готово? Уговорените срокове отдавна изтекоха. Беше обещал да завършиш работата си около Нова година. Вася, не ми се иска да ме огорчаваш. Кажи ми, че всичко е готово, че още утре можем да извършим предварителните изпитания по насочването на ракетите! Аз вече се разпоредих да разорат в снега на полето траншеи в съответствие с улиците на столицата. Направихме и макети на сградите… Така че сега думата е твоя.

— Не, не съм готов. Нищо не е готово! Още не съм направил поправките с географското и геомагнитното разположение на обектите — навъсено отговори Найдьонов, вдишвайки с наслада студения мразовит въздух.

— Мога да ти изпратя помощници от моите ракетчици. На твое разположение ще бъдат най-мощните компютри! Какво още ти трябва? Защо не си готов? — извика Ваганов.

— Защото не искам, Андрей Викторович!

— Какво не искаш? — изкрещя генералът.

— Не искам да участвам в тази работа. Размислих…

— Василий, ти чуваш ли се какво говориш?

— Разбира се. Не искам по моя вина да загинат хора!

— Само не ми развивай демагогията си! — извика пак Ваганов. — А не те ли вълнува, че по твоя вина ще загине цялата нация?

— Не — равнодушно отвърна Найдьонов и се зави във ватенката.

По бетонната писта вятърът навяваше сух снежец, завърташе го и се опитваше да го хвърли в лицето на Василий.

— Май че и за себе си не ти е жал — заплашително каза Ваганов.

— Не ми е жал… Така излиза.

— Вася нещо не мога да разбера… Ти отказваш да работиш над онова, което трябва да направиш, така ли?

Найдьонов замълча. Той гледаше към черното беззвездно зимно небе и мълчеше, мислейки за нещо свое.

— Не чувам еднозначен отговор! Ако се отказваш, значи…

— Не, не се отказвам! Нещо ми стана. Извинете, Андрей Викторович — изведнъж съвсем раболепно заговори Найдьонов.

Ваганов недоверчиво го изгледа.

— Нещо не ми харесват твоите засечки. Ако не жалиш себе си, кажи ми направо. Нашите отлични ракетни специалисти ще свършат и твоята работа. Те не по-лошо от тебе ще се справят с препрограмирането, но това ще ни отнеме повече време. Така че… Защо не си готов?

— Защото ми е жал за хората… затова! — изведнъж закрещя в лицето на генерала Василий Найдьонов.

— Само не ми крещи, момченце! С мен не може така да се говори! Мислиш ли, че и на мен не ми е жал? Жал ми е! Но ти помисли — какво значат няколко души, които ще загинат, заради целостта на нацията, заради разцвета на народите! За свободата и демокрацията винаги е трябвало да се плаща. И да се плаща с живот! Така е подредена историята и нищо не може да се направи… Така че кога ще насрочиш изпитанията? Кога ще е готова програмата ти? Утре? Вдругиден?

— Не, след три дни. Трябват ми още три дни. Само три. Обещавам изпитанията да преминат успешно — без желание, през зъби изплюваше думите Василий.

— Внимавай, Вася! Ако след три дни не е готово всичко или изпитанията не са успешни, много рискуваш! Прекалено много рискуваш — каза злобно Ваганов и се обърна назад към светещите прозорци на двуетажното здание в края на пистата.

— Прекрасно разбирам, че рискувам не друго, а живота си. Нали знам, че като минат изпитанията, и ще ме очистят.

— Кой ти каза? — закрещя Ваганов. — Кой ти внушава такава глупост?

— Никой, чувствам го! Да не би да греша? — Василий погледна ярко осветеното лице на генерал-майора.

Ваганов недоволно клатеше глава и се мръщеше — или от вятъра, или от истински гняв.

— Разбира се, че бъркаш, скъпи мой! Диви, глупави фантазии! Да не мислиш, че ще те забравя, като дойда на власт? Мислиш ли, че няма да изпълня обещанията си? Прекрасно помня всичко — ти веднага ще бъдеш назначен за главен конструктор на коломенското конструкторско бюро, както съм ти обещал! Защо трябва да затривам талантливите мозъци на собствената си страна? Не ми ли вярваш?

— Вярвам… Може би… — неохотно отвърна Найдьонов.

— Много добре! Значи разбираме се след три дни…

— След три.

— Добре! Решавай сам — или изпитанията ще минат успешно, или ти отсичам главата. Надявам се, че правилно си ме разбрал? Не те заплашвам. Опитвам се да те спася.

— Благодаря за грижата — усмихна се накриво Найдьонов и се уви още по-плътно във ватенката, скрил брадичката си в яката.