Фридрих Незнански
Насочен взрив (16)

1.
В Илинское

В Смоленска област в село Илинское между завоя на река Десва, подобен на турски ятаган, и стара ябълкова градина, се намираше полуразрушен манастир, изграден от червени тухли. Преди съветското време този манастир, както се полага, бил дом на монасите подвижници. През деветнайсета година бяха се опитали да взривят църквата на манастира, но неуспешно. Тухлите, споени с разтвор, в чиято основа имаше яйчен белтък, не мислеха да се предават. Не бяха успели да свалят и позлатения кръст от купола. Само го бяха изкривили и бяха отчупили долната му напречна греда с традиционния полумесец. При бури и виелици той се клатеше и скърцаше, но нямаше намерение да се откъсне от ръждясалото си гнездо.

Външно силно разрушената Спасо-Преображенска катедрала се отличаваше с внушителните си размери и здравина на стените. Главната й част — летният храм — беше увенчана от все още запазения, макар и без позлата, петкуполен покрив, а задната част завършваше с камбанария. От оградата на камбанарията до портите на църковната ограда водеше покрита каменна галерия.

Всички знаят, че през 1928–1929 година по цяла Русия, значи и в Илинское, бяха затворени всички църкви.

За да разположат наровете, главният корпус беше разделен на три етажа, а останалите на два. Там, където някога бяха съхранявани мощите на мъчениците Игнатий и Вениамин, бе направена бетонна площадка и домъкнати три струга. Трудеха се на три смени — струговаха снарядни гилзи — трудът трябваше да възпитава и облагородява затворниците.

Но в шлосерската работилница майсторите затворници приготвиха не по-малко от 30 алпийски „котки“ и като дочакаха работилницата за въжета (в зданието на храма имаше и такава работилница за жените) да се напълни с готова продукция, откраднаха въжетата и организираха масово бягство, закачайки алпинистките куки за короните на близките дъбове. След случилото се дъбовете бяха отсечени — и близките, и по-далечните — на около триста метра. Много бяха дъбовите дървета и дълго ги сякоха и рязаха. А когато видяха голото поле, решиха да засадят плодна градина с ябълки и вишни. Трябваше да се скрият следите от братската гробница, изкопана за многото затворници, преминали в по-добрия свят. В 1960 година манастирът отново започна да изпълнява своята пряка душеспасителна задача — в килиите, трапезариите и другите помещения бяха настанени престъпници, определяни като душевноболни.

Тук държаха един учен, на когото така му беше захлопала дъската, че беше предизвикал взрив в собствената си лаборатория за изкуствени кристали. Друг пък беше машинист от метрото, който заврял влака си с хората вътре в глух коловоз, оставил го там и отишъл да обядва. Имаше и летци, които бяха воювали в Камбоджа, и поради халюцинации хвърлили бомбите си над мирното население.

През седемдесетте години контингентът стана по-оригинален и екзотичен. Между стените на това заведение, което сега носеше името „Психо-неврологично специално секретно заведение към Министерството на вътрешните работи на СССР“, излежаваше присъдата си един чиновник, който беше работил в Министерството на външните работи, но беше удушил и мумифицирал жена си. Използвайки технологията на ацтеките, така умалил трупа й, че той се побрал в десетлитров стъклен буркан. Преди да започне работа в министерството, той бил археолог и историк и от книжките на английски и арабски беше научил как да балсамира трупове. Наричаха го Тутанкамон. Но за разлика от египетския фараон той беше дебел и мръсен. Докато беше в заведението, се оплакваше единствено, че са го разделили от скъпия на сърцето му предмет — консервираната му съпруга, — и затова го приемаха за болен с примерно поведение, който скоро можеше да бъде изписан.

Но това скорошно изписване се отлагаше вече цели десетилетия. Тутанкамон беше разсеян, мрачен и мълчалив. Отговаряше само на въпросите на началника Иван Филимонович Сьомин, който обичаше да се фука с блестящите като антрацит кожени ботуши и износената си, но чиста армейска униформа.

Сьомин уважаваше Тутанкамон и много се разстрои, когато по време на трудовата терапия дециметровата квадратна заготовка от фрезата се заби точно между очите на бившия чиновник и археолог. Ако беше някой друг, веднага щяха да го отнесат в килията на моргата. Но Сьомин се надяваше на чудо. Не можеше да си представи, че съдбата ще го лиши от такъв забележителен събеседник, който знаеше всичко за Египет и Вавилон. Сьомин изпрати безжизненото тяло на Тутанкамон в операционната. Местният хирург, също от затворниците, псувайки, извади пробитата част от черепа, напълно уверен, че ако „фараонът на заведението“ оживее, ще стане пълен идиот.

Но лоботомията направи точно обратното. Едва дошъл на себе си, Тутанкамон си спомни, че името му е Иван Михайлович Подкалужни. И от този момент приятелската алтруистка усмивка не слизаше от апостолските му уста. Разсеяността и грубостта му изчезнаха, като че ли въобще не бяха съществували.

През осемдесетте години в заведението започнаха да постъпват войници от Афганистан. Имаше и контузени, и наркомани. Най-ярката личност от „новата вълна“ беше Артур Машидов, по прякор Самоеда. Напушил се с хашиш, след вечерната проверка, кой знае защо, той отишъл по малка нужда не в клозета, а в планината. Паднал на дъното на клисурата и наранил ръката си чак до лакътя. С ножа щик, с който опитният старшина не се разделял нито за минута, също както с автомата и двете гранати, той си отсякъл ръката, запалил огън и на шомпола на автомата си опекъл няколко къса като турски шиш кебап и ги изял. До сутринта привършил с останалото месо от ръката си. А за утринната проверка дошъл на себе си, превързал лакътя с колана си и се върнал в частта, която през това време била нападната от душманите. Всички останали момчета били направени на „черни лалета“.

С течение на времето специалното психиатрично заведение много се модернизира. Кованите порти бяха махнати и заменени с по-либерални — дървени, обковани с ламарина, като им бяха оставили само предишните шпионки с решетки. По времето на Брежнев, който даваше пример за помпозност във всичко, наковаха буков паркет на пода, а отгоре, по коридорите и в стаите за почивка, постлаха червено-зелени килимени пътеки.

Изчистиха стените и накачиха много картини в позлатени гипсови рамки. Това бяха традиционните съветски шедьоври „Ленин в Горки“, „Ленин в Смолни“, „Ленин приема пратениците на селяните“, но имаше и добри репродукции от картини на Шишкин и Левитан. Коридора, по който водеха пациентите на процедури, украсиха със страховити уроди на Брьогел и Дюрер.

Пред шедьоврите на Брьогел много често се спираше татарският писател дисидент Фазил Куциев. Защото той по-често от другите се качваше на втория етаж при главния лекар Фьодор Устимович Кузмин, за да заяви, че е напълно здрав и напразно го държат тука.

Набитият Кузмин вежливо изслушваше „напълно здравия“ болен и написваше в болничния му картон „болният е обзет от натрапчива мисъл и няма критично отношение към заболяването си, да се удвои дозата за лечение“.

В заведението почти не използваха усмирителни ризи, но пък често пребиваха пациентите си. Ролята на усмирителна риза често изпълняваха инжекциите, след тях ръцете безжизнено се отпускаха, краката омекваха, ставите се усукваха и болният вече не беше опасен.

Ролята на добрия удар с шокова палка изпълняваше химическото съединение на течна сяра с окиси. Приликата с удара беше абсолютна. Чак до подуването на мястото, където беше бита инжекцията и многодневното усещане, като че ли под кожата ти има накълцано стъкло, а мускулите ти постоянно се дерат от остри ножове.

В СССР считаха, че сярата изолира мозъчните центрове от повредения от психическата болест сектор, написаха се обширни дисертации на тази тема, много обикновени лекари станаха кандидати на медицинските науки, а кандидатите защитаваха докторски дисертации пак заради тази сяра. На запад съветското изобретение се определяше като „химична палка“.

Освен от натрапчиви идеи, Фазил Куциев страдаше и от „графомания“. Той пишеше стихове и разкази, всичките посветени на татарския проблем. Затова му инжектираха течната сяра в китките на ръцете, за да не пише, и в ходилата, за да не пречи на висшето началство да ръководи заведението с изолационен режим. Куциев беше упорит и щом поне малко го отпуснеше болката, от своя трети корпус, разположен на мястото на бившата манастирска библиотека, отново отиваше на втория, „командирски“ етаж.

Диагнозата на Куциев беше „постоянна“ — „късна шизофрения“, болест, която не съществуваше в природата, но беше създадена от земляка на Фазил, Бакир Мурджиев — татарин от Казанския университет. „Късната“ беше особена разновидност на шизофренията. Тя се проявяваше чак след четиридесетата година. И предимно при писатели или художници. За своето откритие в психиатрията Бакир Мурджиев получи званието член-кореспондент и вълна от протести от страна на цивилизования Запад.

Тази вълна тръгна от Германия, чиито учени някога сами бяха измислили шизофренията и сами я бяха определили като раздвояване на съзнанието. Вълната идеше и от Франция, чиито учени никога не са възприемали немската гледна точка. Вълната идеше и от далечната Америка.

Но Фазил Куциев така и не научи за гласовете в негова защита. Доведен до отчаяние, един ден той сграбчи дългия кухненски нож, прикован към стената с верига, и се опита да нападне минаващия наблизо главен лекар, другаря Кузмин. Онзи имаше добра реакция, на младини той беше боксьор, и отскочи встрани. Тогава Фазил, разбирайки какво го чака, се хвърли към разпределителното табло и се опита да отскубне шалтера, за да умре от токов удар. Но не му провървя. Младият лекар самбист Федя Полетаев сграбчи известния писател като кученце за врата, а другият лекар, Иван Кошкин, помъкна Куциев заедно с притичалите санитари през двата коридора в шестата килия.

Между пациентите тя се наричаше „килерът на Буратино“. Всички или почти всички психичноболни знаеха колко добре е оборудвано складчето за примитивни и изтънчени мъчения. С препарати. С механизми…

За първи път Фазил не вървеше с подгъващи се колене покрай платната на великия холандец, а „пътуваше“, носен от чужди ръце. Гениалните уроди се зъбеха зад гърба му и може би му съчувстваха. От „килера на Буратино“ по традиция имаше само един път към свободата — с краката напред.

Но не всички се държаха така непредпазливо, както Фазил. Едни търсеха подход към „добрия лекар“, рижия и луничав Федя Полетаев. Други, с помощта на роднините си, намираха финансов компромис с Ванюша Кошкин, че дори и през главата му — със самия Кузмин.

Илинското изолационно заведение се считаше за най-затънтеното. Неслучайно се намираше на най-стръмния завой на Десва. През пролетта, по време на прилива, завоят на реката изчезваше под водата, превръщайки „лечебницата“ в остров. Като остров това парче суша дочакваше средата на юни и в началото на ноември отново беше изцяло обкръжено от вода — ВЕЦ-ът, който се намираше по-горе по течението, отваряше шлюзовете си, надигайки водата в ниското с три метра над естественото ниво.

Наблизо нямаше железопътна линия. Зимно време можеше да се стигне до най-близкия районен център само с шейна или моторен скутер. Тъкмо заради своята откъснатост от света Илинското заведение имаше славата на добра болница, без натрапчиви психари — от тук не можеше да се изпрати писмо нито до Върховния съд, нито до Генералния секретар. Това си беше безсмислено.

Рядко някои роднини се осмеляваха да посетят своите бащи и майки, братчета и сестрички при тази безпътица и дива пустош.

Но за сметка на това офицерите от Пети отдел на КГБ често трябваше да посещават Илинское. Те наглеждаха болните, отбелязани в тефтерчетата им с „птички“, питаха, без бъкел да разбират от медицина, фармация и психиатрия, как върви лечението. И много се радваха, когато Кузмин им съобщаваше, че на този или онзи бият силен аналгетик, и много се огорчаваха, ако у някой от пациентите им започваше ремисия, т.е. подобрение…

КГБ и МВР бяха богати ведомства. По принцип офицерите им бяха влиятелни хора, много заети и затова те прелитаха в Илинское С хеликоптер и при това предимно около Първи май и Седми ноември, за да повдигнат духа на медицинския персонал с известия за премиални, надбавки, награди или пък медалче по случай празниците или годишнини.