Фридрих Незнански
Насочен взрив (15)

3.
В приятелска компания

На следващия ден вече се чувствах чудесно. Но Грязнов все още го нямаше.

Събудих се рано сутринта и видях, че под прозореца на стаята ми е спрял разкошен черен мерцедес последен модел. Реших, че е за мене. Оказа се, че е така.

Внимателният Ваганов беше изпратил колата си.

Моят лекар отново предложи да ми направи две венозни инжекции, за да е сигурен, че няма да имам неприятности.

Подчиних му се с неудоволствие. След това закусих леко и се качих в колата.

Командващият ме очакваше към десет часа.

Резиденцията му беше една триетажна къща, напомняща средновековен рицарски замък с две полукръгли кулички, чиито покриви бяха увенчани със съветски знамена.

Кабинетът на генерал-лейтенант Уткин се намираше на втория етаж. Посрещна ме една от секретарките на командващия. Тя ме въведе в кабинета му.

Малко бях учуден, тъй като разчитах преди срещата ни да се видя със заместника му Ваганов, за когото бях прочел толкова любопитни неща в ръкописа На Васин.

Нямаше ги и съветниците на командващия, изобщо никакви офицери. Това също ми се стори странно. В коридорите бяха само часовите и охраната — никой друг.

Преминах през огромните резбовани дъбови врати, които разтвори пред мен секретарката, и се оказах в кабинета на Уткин.

Няма нужда да описвам огромния кабинет, носещ, както и всички други кабинети на военни началници, отпечатъка на незаличимия съветски стил. Очите ми веднага се спряха на задължителните дребни нещица, изработени от армейските майстори — някакви никелирани модели на самолети и ракети, чаши от снаряди върху масата, но те явно бяха немски — без малко да кажа, че са трофейни, — лети от бронз скулптурки, изобразяващи лов на мечка с кучета и ранен елен.

Иззад масивното бюро насреща ми се надигна дебел генерал-лейтенант, среброкос, с голяма брадавица на бузата. Той гостоприемно се усмихваше и ми се стори, че ей сега ще започне да ме прегръща и бащински ще ме нарече „синко“.

— Генерал-лейтенант Уткин — представи ми се той и се пошегува: — Но тъй като сте цивилно лице, можете да не ми козирувате при среща. Името ми е Михаил Юриевич. Адаш съм на великия руски поет Лермонтов. Заповядайте…

Той посочи стола и аз седнах.

— И така. В най-общи черти знам защо сте пристигнали при нас — започна генералът, макар че не бях му задал нито един въпрос. — Знам за интереса ви към моя помощник и предполагам какви ще са въпросите, които ще ми зададете. Но за мое най-голямо съжаление ще бъде много сложно да ви разкажа каквото и да е… — Той замълча и се замисли.

— Опитайте все пак — наруших паузата аз.

— Да се опитам? — Главнокомандващият вдигна вежди и дълбоко въздъхна. — Казвате, да се опитам, Александър Борисович? Ако ви интересуват данни, засягащи полковник Васин, то с нищо не мога да ви помогна. — Генералът вдигна ръка, давайки да се разбере, че не е завършил. — В навечерието на нашия разговор дадох обещание на другарите от военното разузнаване да не разгласявам сведения, които засягат работата на моя подчинен.

Почувствах как отново ми се завива свят и в слепоочията ми започват да чукат малки чукчета — разбрах, че са ни изпреварили.

— Затова единственото, което мога да ви посъветвам, е да забравите, че е съществувал полковник Васин. Делото му е вече под контрола на много сериозни хора. — Генералът се подсмихна и покровителствено ме потупа по коляното. — Нали знаете, че военните, извинете, не са лика-прилика на цивилните и вършат работата си сериозно. Затова имате цял ден да се поразходите из града, да купите подаръци на близките си и да се върнете в Русия. Господи, струва ми се, че от сто години не съм бил там…

Поклатих глава, обмисляйки кое как е, и накрая зададох единствения си въпрос:

— Тоест вие, Михаил Юриевич, искате да кажете, че вчера полковник Васин е бил арестуван във Вилнюс от хората на контраразузнаването? Правилно ли съм ви разбрал?

Никога не бях виждал за толкова кратък миг така да се измени нечие изражение. Генералът почервеня, могъщата зурла с брадавицата се разтресе и адашът на поета с ненавист процеди, накланяйки се към мен:

— Кой ви го каза?

— Какво точно? — с най-невинно изражение се заинтересувах аз, преструвайки се на глупак.

— Кой ви е казал, че Васин е арестуван? — последните думи генерал Уткин просто излая в лицето ми, пръскайки слюнки на всички страни.

Аз се изправих и седнах спокойно, кръстосал крак върху крак.

— Знаете ли, другарю генерал-лейтенант — казах аз, подчертано нахално разглеждайки всесилния главнокомандващ, — знаете ли, струва ми се, че някой ви е заблудил. Всички ние сме смъртни и никак не са ни чужди страховете. Цивилните смъртни винаги са се страхували от Държавна сигурност. Макар че не са се чувствали виновни — все пак са се страхували. А от какво се страхуват военните смъртни?

Почувствах, че въпросът ми е попаднал в целта — някой беше взел на мушка всесилния главнокомандващ. Сега генерал Уткин се страхуваше от онова, от което се страхуват всички военни началници, чиито подчинени са обвинени в шпионаж — от служебно разследване. Очевидно генералът не беше наясно какво е в момента разпределението на силите във военните върхове след опита за августовския преврат.

Гледах зачервената мутра на генерала и виждах страх и желание да сподели нещо. Щеше да го направи с радост, но не знаеше на кого и колко. Ясно почувствах, че зад Уткин стоеше някой по-умен и по-коварен, отколкото този генерал, наследил начина на мислене на съветския чиновник. И по-точно на съветския прапоршчик, станал в армията синоним на „идеалния крадец“.

— Казвам ви, Михаил Юриевич, като на приятел — полковник Васин все пак е бил отвлечен, а вие толкова се разтревожихте, защото си помислихте, че помощникът ви е арестуван от контраразузнаването. Това не е влизало в плановете ви, нали, другарю генерал?

Гледах излъчващото ненавист лице на Уткин и се чувствах победител. Да, аз бях прав! Васин наистина е бил отвлечен, възможно дори по заповед на Уткин, но във всеки случай не без знанието му.

— Напразно се завирате там, където не ви е работа, следователю — бавно каза Уткин.

— Моята работа е да разследвам убийства, уважаеми Михаил Юриевич. Не знам каква фигура е бил Васин във вашата партия шах, но в моята той беше топ. Играете ли шах?

— Слабо — измърмори генералът, чиито мисли сега се въртяха в съвсем друга плоскост.

— Аз вече десет години се занимавам със следователски шахмат. И представете си — казах аз, надигайки се от мястото си и давайки му да разбере, че нямам повече въпроси, — по време на играта изведнъж ми взимат топа. Как трябва да се чувствам? Оставаше само и царицата си да изтърва…

— А кой е царицата? — Генералът вдигна към мен очи на измъчено животно.

— Вие, Михаил Юриевич — казах аз и се усмихнах широко.

Няколко секунди мълча, премисляйки казаното от мен, и после запита:

— Защо решихте, че съм царицата и играя на ваша страна?

— Не съм го решил аз — казах. — Вие сам ще решите в рамките на следващия час.

Уткин опря юмруци в плота на бюрото.

— Къде сте настанен?

— Във вашата болница, както сте поискали — усмихнах се аз.

— В болницата? Защо? Не ви ли е добре?

— Не, вече съм здрав — отговорих късо, разбирайки, че ударът по главата ми не е бил поръчан от Уткин.

Исках да попитам генерала за Грязнов, но в този момент се раздаде тих телефонен звън по вътрешната линия.

— Да… Той е при мен… Нищо съществено. Нали казах, нищо съществено! — изведнъж изрева в слушалката Уткин. — Да, мисля, че няма да откаже да се срещне с вас. — Той отлепи слушалката от ухото си и каза: — Чака ви Ваганов. Вярвам, че няма да откажете да прекарате половин час в приятен разговор с него? — подозрително ласкаво попита генералът.

— Не, няма да откажа!

— Тогава той ви чака. — Уткин остави слушалката и натисна бутона за вътрешната връзка. — Мария Павловна, елате при мен!

Докато секретарката още не беше дошла в кабинета, попитах отново генерала:

— Още ли не сте решили, Михаил Юриевич? На чия страна ще играете?

Уткин изсумтя и гнусливо поклати глава.

— Стар съм вече, за да се занимавам с някакви си игри… Дори и армейски.

Вратата се отвори и на прага се появи неприветливата секретарка.

— Мария Павловна, изпратете нашия гост до Андрей Викторович.

Протегнах ръка на генерала.

— Благодаря ви. Искрено ви благодаря за всичко. Без да искате, вие много неща ми казахте!

Уткин, колкото и да е странно, стисна протегнатата ми ръка и се усмихна с крайчеца на устните си:

— Не бързайте да ми благодарите. Възможно е Андрей Викторович да ви съобщи нещо много по-съществено от мен…

Нищо не отговорих, сбогувах се и излязох, придружен от Мария Павловна.

Изкачихме се по широката дъбова стълба на третия етаж и тръгнахме към кабинета на Ваганов.

В преддверието седяха двама майори и един подполковник. Когато влязох, и тримата ме изгледаха неприветливо, но тутакси направиха по-добродушни физиономии. Единият от майорите се надигна насреща ми:

— Андрей Викторович вече ви очаква…

Влязох в кабинета на Ваганов.

— Радвам се да ви видя, Александър Борисович. Правилно ли произнасям името ви? — добродушно се усмихваше Ваганов, протягайки ми ръка.

— Да, съвсем правилно. Следовател Турецки — без усмивка отговорих аз.

— Искам да ви се извиня за оная неприятност, която ви се случи в тоалетната. Как сте могли така да се ударите, че да изгубите съзнание!? — въздъхна скръбно Ваганов.

— Струва ми се, че загубата на моето съзнание е ваша работа — студено отговорих аз.

Ваганов се престори на учуден.

— Нима? Макар че… Не знам, може би. Всичко е възможно. — На генералското лице се появи отвратителна тънка усмивка. — Но аз не ви поканих, за да правим дознание. Днес беше получена телефонограма от вашето началство.

Ваганов ми подаде официалната бланка на телефонограмата.

На листа хартия пишеше, че Московската градска прокуратура спешно отзовава мен и Грязнов от Германия. Делото се предаваше за доразследване на хората от комитета.

Почувствах, че не мога да се овладея. Явно на лицето ми е било изписано нещо такова, че Ваганов се разсмя.

— Какво ви е, Александър Борисович? Май не сте очаквали такова нещо? Тука всичко е предадено съвсем точно. Нашите шифровчици нищо не са измислили. Те не грешат! Така че, край — вашата мисия е приключена и нашето гостоприемство — също.

Погледнах неизразителните очи на този генерал и видях в тях дълбоко стаената му ненавист към мен.

— Ами ако не отлетя и остана да ви погостувам още? Какво ще стане? — присвих очи аз.

— Нищо хубаво… Мисля си за вашето здраве… Дори за живота ви не мога да гарантирам. Край. Както разбирам, командировката ви е прекратена. Значи сбогом. А пък аз ще се заема с четене в свободното си време. Мога да ви кажа, че е прелюбопитна историйка… — Ваганов вдигна от бюрото си някакъв немски вестник, който прикриваше не друго, а ръкописа на полковник Васин, откраднат от колата ми!

Той демонстративно придърпа страниците към себе си и започна да чете, охкайки и клатейки глава:

— Ама че мръсник!… Ама какъв мръсник… Нали… Какви кадри сме подготвили, а? — Ваганов ме погледна с хитрите си очички. После лицето му се озари от победоносна усмивка.

Стоях вкаменен. Мислите ми трескаво подскачаха. За миг само пред очите ми премина всичко онова, което бях премислял през дългите московски нощи. Изплуваха хиляди въпроси: къде е Грязнов, какво са направили с него, нима Васин е тук, в Германия, и е арестуван от Ваганов? Хиляди въпроси!

— Какво чакате, скъпи следователю, вървете… няма да ви задържам повече.

— Къде е Васин?

— Вие сте следовател, отговорете си сам на въпроса — присмя ми се Ваганов.

— Няма да го оставя така — казах аз и демонстративно седнах в креслото пред бюрото на генерала, хвърляйки телефонограмата на пода.

— Е, да. Виждам, че си смелчага! Обичам смелите. Пък и аз не съм страхливец, поне така ми се струва — отново се усмихна Ваганов. — Много добре се справи с моите тъпаци. Видя сметката на трима, а теб дори не те одраскаха. Юнак! Точно такива ни трябват…

— Много интересни бяха изпълнителите. Толкова ли нямаше някой по-добър, за да ме очисти? При това аз не съм ги трепал, единият се заколи, другият се застреля, а за третия пък нищо не знам.

— Това беше експеримент, скъпи другарю следовател. И завърши неуспешно. Но няма нищо страшно — отрицателният резултат също е резултат. Занапред ще имам едно наум — каза с изкуствена усмивка Ваганов. — Все пак е странно… Изпратих ти четирима, а се върна само един… Но това не е важно. Нали ръкописът е при мен, а че следователят е жив, може и да е за добро…

— Генерале, забравяте, че разговаряте със старши следовател по особено важни дела от Московската градска прокуратура! Да не би генералът да смята, че тук, в Германия, той може да не се подчинява на съветските закони?

— Мога!

— Струва ми се, че генерал-майорът се заблуждава.

— И какво предлагате, скъпи ми следователю? Да ме арестувате?

Аз мълчах.

— Предлагам ви мир. Вие не ни познавате, ние не ви познаваме…

— Къде е Грязнов? — едва не изкрещях.

Ваганов вдигна рамо:

— Честно казано, не съм се интересувал. Така че, Александър Борисович, в нашата шахматна партия победата е моя!

И отново на лицето ми се е изписало нещо, което накара Ваганов дрезгаво да се разсмее.

— Да не би да подслушвате кабинета на командващия?

— Да предположим, че съм телепат… И въобще аз много се интересувам от психология, от последните й постижения. А вие, другарю следовател?

— Не! Но ти обещавам, генерале, че няма да се измъкнеш — през зъби процедих аз. Внезапно ме обзе страшна ярост, такава, дори се учудих, че не мога да сдържа емоциите си. Така ми се искаше да скоча и да цапардосам по мутрата този усмихващ се мръсник.

— Казваш, че няма да ме оставиш? Ще видим… Имам добра идея… Вие можете и да ми потрябвате, уважаеми следователю, много да ми потрябвате! Дори можем и да се сприятелим! Не, шегата настрана, ние наистина ще се сприятелим, следователю.

— Много се съмнявам — изсъсках през зъби.

— Съгласен съм. По много въпроси не бях прав, но сега ви моля да се помирим. — Ваганов се надигна и отвори зад гърба си малка резбована вратичка. Оказа се, че това е ярко осветен огледален бар. Извади от него бутилка френски коняк с две кристални чаши и ги напълни. — Предлагам да пийнем за помирението…

— Не пия с подобна сган! — изграчих аз.

— Давам ви честната си дума, Турецки, че ще се сприятелим! Знаете ли, имам си принцип — винаги пия от този прекрасен френски коняк само с хора, които ми харесват. А вие ми харесахте, Турецки. Моля ви, не нарушавайте традицията… Знаете ли, пил съм от този коняк с министри и дори с един президент… И още нещо, храбрецо. Моля ви да се разпишете в моята книга за почетни гости… — Ваганов извади от дълбините на огромното си бюро голяма книга, подвързана с червена кожа, и заедно с чашата ми я подаде.

Изведнъж ядът ми премина, внезапно започнах да не го разбирам. „Какво е това, похвала за следователската ми дързост? Подигравка? Или клопка?“ — помислих си аз.

— Знаеш ли, Турецки, хайде да отидем до вилата ми край Смоленск? Ако искаш, още сега? Сигурен съм, че там ще ти хареса. Ще си починеш някой и друг ден, между другото можеш да отидеш и до някои места, които те интересуват. Те са там, наблизо. Нали и ти се интересуваше, както и онази журналистка, от базите за подготовка на истински момчета?

Отново през главата ми премина вихър от мисли. Автоматично взех кристалната чаша.

Подготовката на спецотрядите край Смоленск, значи това са момчета на Ваганов! Аз сам убеждавах Меркулов да ги провокираме. Сега ми се удаваше такава възможност — да се промъкна в този подготвителен център край Смоленск. И то с благословията на самия Ваганов!… Да се откажа ли? Или да рискувам? Секундите летяха, а не намирах решението…

— Е, какво, Александър? Отказваш ли да прекараш няколко дни във вилата ми в Илинское? — Ваганов надигна чашата с коняк, отпи малко и се изкашля. — Да, прекрасен коняк… любимият ми…

— Несъмнено ще дойда! Но по-късно — казах аз и също отпих малко коняк. Той имаше странен и доста отвратителен вкус. — Питам за последен път, къде е Грязнов?

— Нали ти казах, че не зная — безразлично отговори Ваганов.

Отпих още малко, за да продължа времето и да реша какво да правя.

— Според мен конякът е отвратителен. Като вас.

— Наистина ли? Не мисля…

— Струва ми се, че сте го смесили с нещо… — казах аз, почувствал, че ми прилошава.

Ваганов опули очичките си:

— Смесили?… Но нали и аз го пия и според мен всичко е прекрасно…

— Не… Отвратителен е… Аз… нещо… — успях само да кажа, чувствайки как всичко започва да се върти пред очите ми.

Изпуснах чашата, опитвайки се да се хвана за нещо, за да не падна, но изведнъж с ужас видях, че таванът отлита някъде нагоре. Разбрах, че падам…

И настъпи мрак.