Фридрих Незнански
Насочен взрив (11)

7.
Лоши новини

През това време Олег Левин хапна сухоежбина в бюфета на прокуратурата и реши да изчезне към Казанската гара, където в 14:57 пристигаше влакът „Тихия Дон“, и да прибере колета, който изпращаше майка му.

Олег излезе на улицата и тръгна към спирката, но някой го повика. Някакъв мъж в старо лятно военно яке стоеше до старичко жигули с вдигнат капак и махаше на Левин с ръка. Отначало помисли, че човекът вика някого другиго и се огледа, но зад гърба му нямаше никой. Онзи дотича при него.

— Слушай, командире, трябва ми помощ — каза той умоляващо.

— Много бързам…

— Абе всички бързат! — плю ядосано „летецът“. — Ама че дяволски народ…

Олег се почувства неловко и започна да се колебае. Мъжът го усети:

— Докато спорим надълго и широко, аз ще те закарам, където искаш!

Левин бута около пет минути жигулито и след още пет те вече летяха по „Садовое кольцо“.

— Ти, такова, съдия ли си, какво си? Или прокурор? — поинтересува се мъжът.

— Какъв ти прокурор — с достойнство в гласа отговори Олег. — Засега съм обикновен следовател, пък по-нататък — ще видим.

— Работата ти е хубава и интересна — продължаваше онзи, — но сигурно е тежка, а?

И на това Левин отговори с достойнство, че работата му никак не е лека, но на него му харесва.

Когато колата се гмурна под моста, наближавайки трите гари, непознатият изведнъж попита:

— Да познаваш случайно Константин Дмитриевич Меркулов?

— Разбира се. И вие ли го познавате?

— Съвсем отблизо — отвърна шофьорът.

Колата спря срещу входа за метрото.

— Благодаря — каза Левин и слезе от автомобила.

— Аз ти благодаря, че ми помогна. Знам, че Меркулов сега не е в градската, а в републиканската прокуратура. Но често идва при вас. Та предай му, че банкерът беше ликвидиран не от крадци. Те и журналистката не са пипали. Разбра ли? Военните са свършили мократа работа. Те са си професори по взривовете. Особено разведката им. Взривът не беше търговски. Там има политика. Така си мисля. И да предадеш много поздрави от Матюша. Бъди здрав!…

Левин гледаше мъжа със зяпнала уста.

Жигулито се гмурна в автомобилния поток толкова бързо, че Левин не можа да зърне номера. Но за това се сети едва когато дотърча в прокуратурата.

Още с влизането си при Меркулов той задъхано разказа за тайнствената си среща с „летеца“. Константин Дмитриевич внимателно изслуша Левин, който продължаваше да държи колета си, като че ли се страхуваше да се раздели с него. После уточни:

— Лицето му е със следи от едра шарка, от дясната страна на носа има малка брадавичка, нали?

Левин се намръщи и след това лицето му грейна:

— Има брадавица! Точно така!

— Виктор Пантелеймонович Матецки, рецидивист. Би трябвало да избирате с кого да пътувате, Олег Борисович, че току-виж сте се забъркали в някоя неприятност…

— Ей, мама му стара! — Левин гледаше глупаво заместник главния прокурор на Руската федерация.

— Нищо де, от това не се умира — успокои го Меркулов. — Но няма да е лошо да сте по-внимателен. И освен това, в интерес на следствието, моля да не разказвате за това произшествие. Ясно? Че току-виж съм ви лишил от поредната звездичка и благодарност! — Меркулов вече се шегуваше, усмихнат добродушно.

— Ясно — измърмори Левин.

 

 

След като приключихме въпроса с поредния ненормален самоубиец, аз се върнах в кабинета си.

На „Новокузнецка“ №27 вече ме чакаше Левин с възрастна жена, която ми представи като Олга Захаровна Пряхина.

А тя, смело бутнала забрадката си на тила, седеше до масата и отпиваше чай с лимон. Когато влязох, тя ме погледна, без да крие гордостта си, и любезно и с достойнство ме поздрави. Явно, че се чувстваше като изключителна личност. Което пък, както после се изясни, отговаряше на действителността.

И Левин изглеждаше доволен и важен.

— Само ако знаете, Александър Борисович, какво ще научите, шапката ви ще хвръкне! — ликуваше той, разхождайки се нервно около мен, докато си свалях палтото.

— Къде е Грязнов? — попитах бившия си стажант, подавайки му палтото.

Левин внимателно го окачи.

— Засега тича по свои работи. — Той хвърли бърз поглед към гостенката, очевидно решавайки, че може пред нея да огласи тайната за отсъствието на Слава. — Цял ден се бъхти над документите, след това предаде монетите в касата на хранилището, а сега е със Семьон Семьонович Мойсеев в кабинета по криминалистика и правят там някакви магии. Сигурно скоро ще се върне.

— Ясно… — Преместих стола си по-близо до Олга Захаровна, седнах и се приготвих да чуя страхотните новини, които ми бяха обещани.

— Още чайче, Олга Захаровна? — предложи с прекалена любезност Левин.

— Благодаря, Олег Борисович. Вече се изпотих — отказа тя.

— Ти по-добре на главния прокурор предложи чайче, той идва отвън и сигурно е замръзнал.

Олег наистина ми, донесе чаша чай, само че без лимон. Гостенката ни извади от пазвата си внимателно сгъната страница от вестник, разгърна я и изглади гънките с ръка. От вестника ме гледаше Таня Холод, обградена в траурна рамка.

— Намерих снимката и си спомних, че съм виждала тази жена — започна Олга Захаровна и замълча, гледайки ме смутено. — Забравих какво исках да кажа…

— Олга Захаровна — намеси се Левин, — помните ли как ми разказахте, че сте видели тази жена…

— Ами да — тя се обърна към Олег, — видях я, Олег Борисович. Честен кръст, тя е! Аз бях дежурна в багажното… Когато има много народ, нас ни слагат да следим да не се блъскат, че то в тарапаната и клетки могат да отворят, и какво ли не… Та тя си беше! Направи малко скандалче на опашката и си отиде. А преди нея идва един военен…

Левин ми направи знак и опули очи.

— Военният ходеше наоколо със същото такова куфарче, като че ли се беше заблудил и търсеше нещо… Ама аз добре го забелязах…

— Олга Захаровна, той до кое време беше там? — попитах аз.

— Ами много рано, защото още нямаше никой около камерите. Аз си помислих, какво толкова ходи този напред-назад и исках да отида да го попитам. Може пък да е забравил номера, който е набрал на камерата, но после премислих — ако му трябва нещо, сам ще дойде… Аз всичко разказах на Олег Борисович. Не идвам при вас за първи път, отначало исках да го разкажа само на главния прокурор, но не ви намерих…

— Много сме ви благодарни, че пак дойдохте, Олга Захаровна — възкликнах. Станах от стола и стиснах отрудената ръка на жената.

Тя се усмихна щастливо.

— Няма за какво да ми благодарите. Аз просто видях жената и толкоз. — Пряхина се надигна и започна да оправя забрадката си. Стягаше се да тръгва. — Извинете ме, другари милиционери, но вече е време да си вървя. Моят Иван Петрович ще се върне след час от смяна, а аз тука се наливам с чай. Благодаря за вниманието и чая. Благодаря и за това, че пазите обикновените хора от всякакви бандити. Че сега е такова неспокойно време…

— Почакайте още мъничко, Олга Захаровна — помолих жената и попитах Левин: — Направихте ли фоторобот на онзи военен? Сигурно не сте, нали!

— Не сме — съгласи се Левин и стана от стола като виновен ученик пред учителя си.

— И какво ще правим сега? — попитах студено.

Олег видимо се стресна и сви рамене.

В този момент в кабинета влезе и Грязнов.

— Е, как е? Поговорихте ли си? А аз през това време три и половина килограма чисто злато предадох, та чак ми стана мъчно, че не мога да си взема за спомен поне една монетка.

— Чакай с твоето злато… Слава, Олга Захаровна бърза, а фотороботът на онзи военен, който е бил в багажното в деня на гибелта на Холод, още не е направен.

— Може някой друг път, а? Иван Петрович ще се разсърди — примоли се Пряхина.

— Действай, Слава! — едва не викнах към Грязнов. — Иди при Мойсеев.

Не беше трудно да убедим Пряхина и тя тръгна след Грязнов.

След това помолих Левин да ми разкаже нещо ново около делото на Самохин.

— Разбирате ли, Александър Борисович — започна Левин като картечница, — от заключението на съдебномедицинската експертиза излиза, че Самохин едва ли е могъл да убие Селдин. Как да ви кажа? Силиците му не биха стигнали. Селдин е по-висок и тежи повече…

— Може пък Самохин отначало да го е цапардосал, а чак след това… — прекъснах Левин.

— Там е работата, че не е така! — Левин тържествуваше. — Самохин е имал съучастник. Той е бил по-висок, по-здрав физически и освен това е имал и примка. Самохин е отвличал вниманието на Селдин, а другият е издебнал момента, хвърлил е примката на врата му и е прерязал гърлото на генерала със струната.

— Хайде де — започнах да се съмнявам аз, — подозрителният Селдин ще пусне в дома си двама здравеняци? Да приемем, че единият му е съсед, но другият? А и имало ли е друг?

— Имало е! Една от следите в кабинета на Селдин не е нито на генерала, нито на Самохин. Експертизата го потвърди.

— Изглежда, можем да предположим, че със Самохин е бил онзи Пелмен, за когото вече знаем нещичко.

— Знаете ли, Александър Борисович — от вълнение Левин чак се надигна от стола, — аз съм повече от сигурен, че е Пелмен! Спомняте ли си, в донесението на Грязнов се споменаваше, че Самохин е наричал културистите „пелмени“.

— Е, и?

— Поразпитах някои мои познати спортисти, казаха ми, че наистина наричат културистите или „пелмени“, или „напомпани“.

Левин ме гледаше тържествуващо, очевидно беше оставил най-интересното за края. Едва се сдържаше да не изкрещи в лицето ми така, че аз, старият пръдльо, да се катурна от стола.

— И освен това… установихме… — Олег направи дълга театрална пауза, която едва издържах. — Убийството на Селдин е било извършено не рано сутринта, както предполагахме, а предишната вечер!

Престорих се, че съм потресен от чутото. После казах с лека ирония в гласа:

— Четох експертизата, в която се посочва времето на смъртта.

— Да, извинете, забравих. А запознахте ли се с показанията на портиерката?

— Не.

— Портиерката, която е била дежурна вечерта на предния ден, е потвърдила, че е видяла Самохин да влиза във входа. Поздравили се. После видяла и втория, който казал, че е със Самохин… Значи бил е съучастникът. Портиерката не е видяла лицето му, но казва, че бил много висок и едър.

Вратата се отвори. На прага застана Грязнов, а зад гърба му се мяркаше лицето на Пряхина. Той помоли да откараме Олга Захаровна до дома й.

— Можеш ли да караш кола? — попитах Левин, измъквайки от джоба си ключовете от ладата.

Левин сви рамене, помисли и каза:

— Разбира се! — дори ми се стори, че се обиди.

Подадох му ключовете.

— Ако рекат да те спрат, мисля, че ще се оправиш, нали.

Той мълчаливо кимна и взе ключовете.

— Ще ви изпратя, Олга Захаровна. За минутка ще стигнем.

— Довиждане — каза Олга Захаровна — и както казват, благодаря за вниманието.

Тя затвори вратата след себе си.

— Нещо много бързо — учудих се аз. — Да не би да сте готови?

— Пряхина ми каза, че онзи, военният, много приличал на един режисьор, който е снимал любимия й филм „Беларуската гара“. Аз пък помня лицето на Смирнов, даже веднъж седяхме на една маса в Дома на киното. Така че, ето… — Грязнов побутна към мене ксероксно копие от съставения фоторобот.

От листа ме гледаше късо подстриган мъж с волево лице на около четиридесет.

Това лице нищо не ми говореше. Мисълта ми неволно се върна към онова, което ми се случи в Дома на ветераните.

„Интересно, дали Грязнов знае или дежурният следовател е решил, че не е нужно да му съобщава?“

— Слава, знаеш ли къде бях днес? — попитах го аз.

— Всичко знам — усмихнато отговори Грязнов. И добави, като видя, че се учудих: — Слуховете по земята ходят. Ти беше прав, Саша. Не току-така са се влюбили в тебе хората без отпечатъци. Второто нападение вече не е съвпадение. О, заговорих в рими! — и той се засмя. — За всеки случай — бъди по-внимателен.

— Имаш ли някаква сериозна версия — защо ме обикнаха толкова откачените?

— Ами защото ти самият си откачен — смееше се Грязнов.

— Ако говорим сериозно?

— Ако говорим сериозно, мога да предположа само едно: някой много иска да ни накара да повярваме, че взривът на мерцедеса е работа на ненормални хора. Затова ти правят и тези демонстрации. Сигурен съм, че скоро ще ни подхвърлят поредния ненормален, който радостно ще поеме върху себе си цялата вина — и за Гусев и Холод, и за Самохин и Селдин… Моята версия е: готвят ни някакъв грандиозен номер. Нищо друго не ми идва в главата.

— Това си мисля и аз. Само че нещо не пасва. Нещо не е така, както би трябвало да бъде…

Сбогувахме се с Грязнов и отидох при Костя Меркулов. Той говореше по телефона и ме помоли да изчакам, като ми посочи креслото. Не слушах какво казва на жена си или на дъщеря си, а се тръшнах във фотьойла и тъпо загледах фоторобота — кой е, от къде е, кой го е изпратил? Той ли е изпълнителят на акцията или не? Военната униформа маскарад ли е, или той наистина е военен, но не е професионалист в „шпионските“ игри и затова е решил, че не си заслужава да се преоблече цивилно.

Военният от фоторобота пратеник ли беше — в дипломатическото куфарче ли са били донесените от него документи?

Ако приемем, че е дошъл рано сутринта, сложил е куфарчето с документите в камерата на багажното, след това е позвънил на Татяна Холод, но… подслушването! Нали Миша Липкин ми каза, че след като от редакцията са изчезнали видеокасетите и документите, телефоните се подслушват! Защо пък не? Не е задължително да са хората от „службите“. Прекрасна подслушвателна апаратура можеш да си купиш свободно и на пазара в Лужники. Всеки, който има достатъчно пари и си купи такава апаратура, може да подслуша телефонните разговори или какво си говорят в стаите с открехнати прозорчета, че дори и през стъклата…

„Действай, Турецки, умната…“ — припомних си пожеланието на Липкин. И без това ден и нощ мисля само за това, а къде са доказателствата… Откъде да ги взема — доказателствата за моята версия как е станало всичко, свързано с Татяна!

В мисълта ми всичко се връзва, особено сега, когато получих косвено потвърждение на версията с двете куфарчета. Всичко объркваха тези ненормалници, които се появиха в живота ми. Някой им беше поръчал да ме очистят. Но пък сега бях сигурен — попаднем ли на онзи, който е подменил истинското куфарче, веднага ще хванем нишката, която ще разплете цялото кълбо.

Военният е донесъл куфарчето, оставил го е в камерата на гарата и е позвънил на Татяна. Телефонът й се е подслушвал и така са разбрали номера на камерата и шифъра. Изпреварили са Татяна. Пряхина не е забелязала в блъсканицата кой е подменил куфарчето. Възможно е онзи, за да не привлича вниманието, също да се е редил на опашката. Дипломатическото куфарче може да се скрие и в спортен сак, и в друг куфар… Да. Това е най-вероятното… Въздъхнах тежко и съкрушено.

— Съчувствам ти, Саша — чух гласа на Меркулов, който затвори телефона и извади цигарите:

— Не ме унижавай със съчувствието си — отвърнах не особено доброжелателно.

— Бих се радвал да ти помогна, но с какво…

— Всичко се руши! Всичко е напразно! И това ме мъчи. Ето, направихме фоторобот на човека, който вероятно е сложил или документите, или взривното устройство в багажното.

Меркулов внимателно разгледа портрета и замислено поклати глава:

— Не, никакви спомени не буди. Най-вероятно е да е новак, но кой знае…

— Там е работата я — въздъхнах пак.

— Да, Саша, спомних си! Левин разказа ли ти с кого е пътувал в колата днес?

— Като че ли не. И с кого?

— С Матюша! С Матецки. И той го помолил да ми предаде, че военните са „измайсторили мокрото дело“…

„Матецки? А него кой го е изпратил? Що за безумни номера на дезинформатори! Какво печели Матецки, като ни посочва истинския източник, откъдето е дошъл експлозивът? Да не би Матюша да е добрият самарянин? Да, ама никак не прилича на самарянин!“ — помислих и ми стана още по-тежко на душата.

— Ама че работи, Костя — въздъхнах аз. — Май това дело с взрива ще се окаже по-завъртяно от твоята Комисия за ГКЧП.

Меркулов свъси вежди и измуча нещо неопределено, дръпна от цигарата и пусна към тавана струйка дим; после се закашля и през кашлица каза:

— Ще направят всичко, само и само да не стигнем до главата на онзи гад, който е организирал взрива. Така че е излишно да ме иронизираш. Аз не ти се присмивам, а искрено ти съчувствам. Гдлян и Иванов три години събираха материал, година и половина само разпитваха, а ти искаш за три седмици — хоп и готово!

— Иска ми се, признавам си — кимнах аз. — Много ми се иска да ги провокирам, да насоча стрелите им към мен!

— По какъв начин? — Меркулов отново се намръщи.

— С провокация. Хайде да пипнем охранителната фирма „Заслон“, дето е филиал на „Славянска банка“! Или пък да арестуваме Шароев. Или в най-лошия случай — да приберем Васин…

— И какво ще спечелим? Само шум в пресата и скандал във върховете. А нещо да ми кажеш за спазването на законите?

— Костя, ти се боиш. Кажи си го честно…

— Саша, мисля, че през всичките години на обща работа не си имал повод да ме обвиняваш в страхливост — каза сурово Костя и замаха с ръка пред лицето си, за да разсее дима. — Трябва да мислиш с главата си. Тя не ти е дадена, за да си носиш само шапката на нея…

„И Костя същото — помислих аз. — Те с Липкин като че ли са се наговорили да ме карат да мисля с главата си, когато решавам тази кръстословица.“

— Без това всичките ми гънки мърдат, за да проверявам различните версии. Но тези проклетници не са оставили нито една улика, нито един свидетел! Пряхина не се брои. Единствената ми надежда е, че в близките дни Грязнов или бившият ми стажант ще изкопаят нещо. Ти контролираш ли разследването по делото на Селдин?

Меркулов кимна утвърдително:

— Левин започна да търси всички, които са познавали Самохин. Грязнов няма да може да се справи сам…

— Според теб Самохин вътре ли е или…

— Вътре е. Най-малкото е бил свидетел на убийството на Селдин. Онези бележници и номерата на телефоните по парченца от вестник, които намерихме при обиска у Самохин, засега нищо не дадоха. Нито Пелмена, нито Зоя намерихме, но съм уверен, че Левин ще ги издири. Нали е бил твой стажант, придобил е опит от самия Турецки — усмихна се Меркулов.

Не разбрах какво се криеше повече в думите му — ирония или уважение.

— Добре, Костя, убеди ме. Но да си знаеш — няма да минем, без да разпитаме Васин.

— Да се разпита помощникът на командващия Западната група войски не е лесна работа. — Той пак се намръщи и отмести очи.

— Разбирам те. Интересува те какво ще каже княгиня Маря Алексеевна — казах аз със сарказъм. Погледнах Костя и видях острия му поглед. Разбрах, че съм го обидил.

— Саша, забрави ли, че в страната има президент, а той пък си има вицепрезидент, който впрочем е генерал. Както някога са казвали, пил е от една чаша с командира на ЗГВ Уткин. Разбираш ли къде се завираш? И имаш лице да ме обвиняваш в страхливост и във всички смъртни грехове? — каза строго Меркулов.

Въздъхнах тежко, махнах обречено с ръка и станах:

— Добре, убеди ме. Ще се занимая със „Заслон“, докато не родя план за хубава провокация. — Забелязах недоволния му поглед и се опитах да загладя грубостта си. — Константин Дмитриевич, ще донеса записките на полковник Васин. Откога съм решил да ги дам на нашите специалисти по криминална психология, но все не се решавам. Предлагам ти да ги прелистиш преди това…

— Защо досега не си ги приложил към делото, Саша? Не може така. Добре, ще ги погледна. — Гласът на Костя малко се постопли.

Разбрах, че Костя не знае нищо за „топлата“ ми среща в приюта на старите комунисти, и му приготвих новината за десерт. Но той ме изпревари:

— Извинявай, Саша, но колкото и да е странно, аз също не съм прав понякога.

— За какво става дума?

— Ами за твоите поредни разправии със самоубийците.

— А, значи вече са доложили? А аз бях решил да ти поднеса сюрприз.

— Забравяш, че заместник главният първи научава всичко, което си струва. Трябва да бъдеш по-внимателен. Може би си заслужава да те отстраним от делото, за да не те подлагаме на излишен риск?

— Константин Дмитриевич, няма да понеса такова унижение!

— Не се пали, Турецки. Лудият престъпник е най-опасният, защото не можеш да го разбереш. Кажи ми още веднъж… искаха ли нещо от тебе?

— Освен живота ми, май нищо друго. Макар че… беше ми казано: преди да пукна, трябва да върна онова, което съм взел… Но какво съм взел, не ми го побира главата… Нашата версия с Грязнов е: някой ни подготвя да приемем, че онзи, който е поръчал убийството на Холод и банкера, е истински луд с жълта книжка. Не са избрали лош ход, нали? Аз такова нещо не бих могъл да измисля. Сигурен съм, че ще ни подхвърлят и доказателства…

— Даа, сигурно… Но ние да не сме вчерашни?

— Така е. И трябва да вървим по своя път. Но ще накарам Левин да подготви информация за всички избягали от психиатричните болници. Всичко е възможно, може и да ни провърви. Едно не мога да разбера, защо и двамата така лесно се прежалиха — единият със сърпа през гърлото, другият — с куршум в главата… и без да се замислят…

— Ако и двамата са били пълни идиоти, не търси обяснение — усмихна се Меркулов.

Усмихнах се тъжно, излязох от кабинета на Меркулов и поех към дома си, за да продължа интелектуалните си занимания по решаването на моята следствена кръстословица.