Фридрих Незнански
Насочен взрив (19)

4.
Ваганов

Преди около петнайсет години Андрей Викторович Ваганов, току-що завършил военното училище, беше разпределен в Заб-ВО. Така съкращаваха Забайкалския военен окръг. Той започна кариерата си в ракетните войски.

По онова време командващ окръга беше престарелият генерал-полковник Белик, който имаше двама синове — единият съвсем почтен инженер, който работеше в Иркутск, а другият, Прохор, най-обикновен алкохолик.

Командващият всяка неделя летеше със своя самолет от Чита до Иркутск, за да се види с инженера. През това време Прохор се напиваше до безсъзнание. Проблемът беше, че той от детство страдаше от епилептични припадъци и така се случи, че неведнъж и не два пъти все Ваганов го оправяше.

Веднъж той го намери да лежи на улица „Ленин“ и да трепери от припадъка. Тогава Ваганов беше с колата си и се връщаше от щаба на военния окръг. Видя сина на командващия и се хвърли към него, завря между тракащите му зъби гребена си, метна го на гръб, качи го в колата и го докара до дома му при Белик.

Командващият беше изключително благодарен на Ваганов. Оттогава Андрей Викторович се сприятели с Прохор. Стана близък на семейството на командващия.

Може би тази близост с високопоставени хора изигра решаваща роля за по-нататъшното му издигане в службата.

Два пъти предсрочно повишаваха в чин Ваганов. След това беше преместен от студената Чита в Москва и постъпи в Генералщабната академия. Той беше много по-млад от другите курсанти на академията.

За успешно проведената акция по дислокацията на новите съветски ракети в Куба Ваганов беше повишен в чин генерал-майор. Той вече се считаше, макар и негласно, за голям специалист по въпросите на съветското присъствие в чужбина.

Но в семейния живот на Ваганов не всичко беше наред. Той се ожени в Чита и три години се наслаждава на щастието си, но на четвъртата стана ясно, че жена му не е съвсем здрава — беше започнала да развива някакво психическо заболяване.

Докато живееха в Чита, Ваганов се обърна за помощ към всички светила на Сибир, които бяха специализирали психиатрия. Води жена си в Иркутск и Красноярск, летя с нея до Москва, но напразно. Болестта прогресираше. И накрая жена му се хвърли от прозореца на апартамента им на деветия етаж.

Вече в Москва, Ваганов се ожени повторно, и то не за коя да е, а за дъщерята на голям партиен шеф. Но неволният му интерес към психиатрията не изчезна и след втория му брак. Дори напротив — засили се.

През онези няколко години, докато Андрей Викторович се занимаваше с търсенето на лекарства и разни методи за лечение на първата си жена, той стана истински специалист по психиатрия. Беше прегледал огромно количество книги, свързани с проблемите на заболяването й. Беше чел медицински учебници и дисертации, които макар и отчасти засягаха тази тематика. Беше беседвал с не едно и две светила на психиатрията…

И в Москва, когато вече нямаше нужда да изучава психиатрията, за учудване на втората си жена, той продължаваше да проявява интерес към тази област на медицината.

В Москва Ваганов завърза познанства с някой сътрудници на секретния институт към Министерството на вътрешните работи — Научноизследователския институт по съдебна медицина.

Той се запозна с Фьодор Устимович Кузмин — младши научен сътрудник в един от отделите на института. Фьодор Устимович се занимаваше с разработката на нови специфични препарати. Естествено, провеждаше опитите си с целия колектив от колеги. Какво разработваше лабораторията, в която се трудеше Кузмин, беше тайна за всички. В това число и за Ваганов.

След известно време Кузмин се скара с колегите си, защото му пречеха да се издигне в кариерата и да стане началник на лабораторията, и напусна. Като медицински работник от системата на МВР го изпратиха да завежда специалното психиатрично заведение в Илинское…

След като завърши Генералщабната академия, Ваганов беше изпратен в Германия, но отношенията между двамата не прекъснаха.

Като учен Кузмин не можеше, пък и не искаше да изостави предишните си изследвания. Разбира се, беше се подписал, че няма да разгласява секретни сведения, свързани с научните разработки на института, но не беше се подписвал, че няма да се занимава с наука. И в Илинское въпреки мизерията и недостига на апаратура в свободното си време Кузмин се занимаваше със собствено научно творчество.

Ваганов, който гостуваше на Кузмин в Илинское, много се интересуваше от успехите на приятеля си. Даже предлагаше да му помага. Отначало уж на шега, но после предложението за помощ се оказа напълно реално — Ваганов изпрати от Германия камион с уникалната апаратура, която беше поискал главният лекар Кузмин.

Лекарите в Илинское се сменяха едва ли не всяка година. След намаляването на болните в психиатричната зона останаха само трима лекари, по един на всяко отделение. Първото се завеждаше от главния лекар Кузмин, второто — от Кошкин и третото — от Федя Полетаев.

Скуката в Илинское беше убийствена. Нормален човек не би издържал, ако не се занимаваше с някакво хоби или с наука. Затова и тримата си имаха хоби. Кошкин се занимаваше с анатомия, Полетаев, като разбра, че алтруистичните му пориви търпят пълно фиаско, се отчая и реши, че веднага щом приключи разпределението му след медицинския институт, ще се измъкне като всички останали от Илинское. Но с появата на затворниците със загубена памет Федя Полетаев се посъвзе. Една безумна идея се роди в главата му — да се опита да ги излекува. Но осъществяването на тази идея беше практически много сложно.

Главният лекар Кузмин, който, меко казано, никак не обичаше Полетаев заради неговото добродушие и витаене в облаците, насочваше болните с амнезия само към второ отделение, при Кошкин.

Иван Кошкин въобще не се интересуваше от болните идиоти и затова не беше трудно за Полетаев да получи съгласието му да се позанимава поне с един болен.

Кошкин се съгласи, но при условие, че Кузмин не трябва да научи за това. А пък Кузмин, който прекарваше цялото си време в лабораторията, още по-малко се интересуваше от пациентите.

Федя Полетаев криеше от всички, че много страда. А страдаше, защото завиждаше. В дъното на душата си той не се смяташе за редови конски доктор и считаше, че би могъл наистина да направи принос в световната медицина. Още повече че пред очите му беше примерът на Кузмин, който ходеше по цели денонощия мрачен и разсеян, говореше само за новите съединения на барбитуратите, които беше успял да изнамери, и се оплакваше, че му липсват определени химически компоненти…

В Илинское, както и в останалите секретни учреждения в страната, съществуваше негласно правило — болните, които бяха извършили макар и незначителни престъпления, като кражба например, или пък леко разбойническо нападение поради пристъп на болестта, трябваше да се „лекуват“ не по-малко от три години. След извършването на по-голямо нападение, „лечението“ трябваше да бъде по-продължително — не по-малко от пет години.

Поне веднъж на шест месеца пристигаше комисия от института „Сербски“ и преглеждаше картоните на болните. В края на тригодишния „срок на лечение“ болните криминални престъпници се изписваха. Друга работа бяха дисидентите — дори когато бяха абсолютно здрави, но не бяха изкарали наложения им срок от пет или седем години, нямаха никакъв шанс да се измъкнат от Илинское. Комисията написваше резолюция, че не е настъпила трайна ремисия, болният е опасен и т.н., и т.н.

През първите две години от работата си в психозоната Федя Полетаев, освен опитите да спаси страдащите, се надяваше да разбере и феномена на шизофренията.

В световната психиатрия няма болест, наречена шизофрения. Този термин е бил измислен в началото на века от немските психиатри. А руската психиатрия беше възприела традициите на немската школа. Исторически погледнато, беше станало точно така…

Но защо на запад халоперидолът се приемаше за химическа усмирителна риза, а в съветската психиатрия се счита, че има оздравителен ефект?

Всички практически търсения на Полетаев претърпяха неуспех. Други лекарства, освен халоперидола и сулфазина в съветската психиатрия практически нямаше.

 

 

Сергей Сергеевич Иванов не можа да се наспи в своята нова самостоятелна килийка. Едва засънувал първия си сън, и го разбудиха с грубо блъскане по рамото.

А сънят му беше кошмарен. Летеше по някакво пустинно шосе в кола с лудешка скорост, но въпреки това отзад го догонваха два светещи фара. Проехтяха няколко оглушителни изстрела и стъклата на автомобила се покриха с мрежа от пукнатинки. Един куршум опърли рамото му, но това не беше най-лошото. По-страшно беше другото — вторият куршум го уцели в главата и мозъкът му се взриви!…

Турецки по-скоро се зарадва, отколкото се огорчи, че го будят. След пет минути сънливият Сергей Сергеевич беше вече в кабинета на Кузмин.

Той изглеждаше бодър и цветът на лицето му беше розов като на малко прасенце, а кафявите му очи светеха с хазартен блясък. Главният лекар с явно удоволствие разглеждаше прозяващия се Сергей Сергеевич Иванов.

Кузмин му посочи бялата табуретка, поставена в кабинета му специално за пациентите. Турецки седна. Кузмин заобиколи голямото си бюро и приседна на страничната облегалка на креслото.

— Е, как е болният, как е настроението? При нас ли ви хареса повече или в Ташкент? — с лека подигравка се ухили Кузмин.

— В Ташкент ли? Не помня… Нищо не помня… — провлечено отговори Турецки.

— Това е добре, че не помниш — тупна се с ръка по коляното лекарят. — Не се отчайвай, непременно ще си спомниш. Такаа, да разгледаме медицинския ти талмуд и ще ти предпишем ново лечение, по-добро от ташкентското.

Кузмин започна да разлиства дебелия болничен картон на Сергей Сергеевич…

Всъщност Сергей Сергеевич Иванов, който през последната половин година вече миришеше на пръст, беше починал по пътя между Ташкент и Илинское и го закопаха в гората край Горки. Но природата не търпи празно пространство и с военния самолет от Германия беше докаран нов Иванов, сиреч Турецки, който сега седеше пред главния лекар Кузмин.

Кузмин гордо поглеждаше пристигналия от Германия, защото във вените на новака пулсираше неговото изобретение — препаратът №9.

— Такаа. Лошо са те лекували — каза Фьодор Устимович. — Но това вече няма значение. По-добре ми кажи, Сергей Сергеевич, помниш ли, че си работил в машиностроителния завод? Спомняш ли си какво си правил там? Нали си бил шлосер?

Турецки опули очи:

— Шлосер ли? Не помня… Това сигурно е било в предишния ми живот.

— Какво, какво? Само без мистика! И без това в последно време всички вестници са натъпкани със съобщения за черна и бяла магия, за всякакви вещици, извънземни и полтъргайсти. Получавам цялата московска преса, чета и се хващам за главата! Покрай тази гласност всички са пощурели и пишат какви ли не глупости. Пробутват ни какви ли не идеи за превъплъщението!… Ясно, че и ти си чел тези вестници. От тях ли взе идеята за реинкарнацията?

— Може би… Сигурно… Спомням си…

Лекарят сви устни и притвори едното си око:

— Защо не ми разкажеш тогава какво си спомняш? Нали това те питам!

— Помня, че събирахме гъби…

— Къде?

— Ами в гората. Къде другаде?

— И после?

— Струва ми се, че след това долетя някаква летяща чиния. Може би тя ме е облъчила, а? — жаловито попита Турецки.

— А докато събирахте гъби, много ли си пийнахте? — усмихна се Кузмин.

— Не знам…

— Много добре, Сергей Сергеевич. А сега хайде да повторим лечението. Оголѝ лакътя си и малко ще те подкрепим с витамини.

Кузмин отвори малка бяла каса в ъгъла на кабинета и извади от нея флаконче, плътно затворено, с надпис №9.

Погледна с усмивка Турецки, разклати течността, после извади от касата и спринцовка и се зае да я напълни със съдържанието на стъкленицата.

Тъкмо когато Кузмин заби иглата във вената на Турецки, някой почука на вратата на кабинета и без да изчака покана, нахълта Кошкин:

— Честита Нова година, Фьодор Устимович! Май попречих? Току-що пристигам от селото, заредих се с шампанско, както ме помолихте. Две или три бутилки искате?

— Чакай, Ваня, не избързвай! Виждаш, че мъча болния. — Кузмин изпразни спринцовката и измъкна иглата. — Не бързай. Ще успеем да си пийнем за новата 1992 година!

— Аз не пия… — сухо отвърна Турецки.

— Как така не пиеш? Нали си пил преди това — учуди се Кузмин.

— Но сега не пия! — едва ли не извика Сергей Сергеевич и стана от бялата табуретка, притискайки с пръст малката дупчица на сгъвката на ръката си.

— Какво, да не си развил идиосинкразия? — пак се учуди Кузмин. — Но това дори е добре! Явно, че все пак инстинктивно помниш шока?

— Той шок ли е имал? От какво? Май че не беше записано в историята на заболяването — сега беше ред на Кошкин да се учуди.

— Не си навирай носа, където не трябва — каза строго Кузмин. — Още не съм патентовал този препарат. Но ако го патентовам, то ще е само на Запад… някога. А може и да е скоро — замислено допълни мисълта си той.

— А какво да му предпиша, Фьодор Устимович? Нещо седативно? — раболепно попита Кошкин, поглеждайки към Турецки.

— Я остави! Нищо не му трябва. Само го наглеждай, Ваня, и един път в седмицата трябва да му се бие тази инжекция. Но това ще го правя само аз.

— А кога ще оздравея? — попита Турецки.

— Потресаващ ефект! — възкликна Ваня Кошкин. — Сега му бихте инжекцията, а болният вече мнение изказва.

— Е и ти, мнение… — махна с ръка Кузмин. — Сергей Сергеевич, помниш ли коя година идва?

— Разбира се. Нали току-що казахте, че ще е деветдесет и втора — отвърна Турецки.

— Виж ти! И мисли… Така че, понаглеждай го, Кошкин. — Кузмин натисна бутона на звънеца и в кабинета влязоха двама санитари — надзиратели с мръснобели престилки.

Те хванаха Турецки под ръка и го изведоха от кабинета. Тримата дълго вървяха по безкрайния криволичещ коридор, по стените на който висяха избелелите и пожълтели репродукции от картините на Брьогел.

Турецки гледаше тези чудовищни картини със страх и учудване, мислейки как е попаднал в тази деветдесет и втора година и от кого да узнае къде се намира и най-главното — кой е той?

Лекарят му каза, че е работник, шлосер. Но на него не му се вярваше, че е шлосер. Но кой е в края на краищата?

Отговорът на този въпрос, както и преди, се криеше в мъглата, която се стелеше в главата му. Турецки не беше на себе си. Той вече беше никой, някакъв си Сергей Иванов. Но това име засега нищо не му говореше…

 

 

Новогодишният празник в Москва не мина много радостно.

Новата година Меркулов посрещна със семейството си. Грязнов — също. Чак след полунощ, някъде около три часа, той прескочи да поздрави Меркулов. Половин час седяха на масата, мъчейки се да не си спомнят за Турецки, но мислите им непрекъснато се въртяха около изчезналия в Германия колега и приятел.

Пръв не издържа Грязнов:

— Костя, хрумна ми нещо. Трябва да поставим ултиматум — ще блокираме сметките на „Славянска банка“ и докато не върнат Турецки, ще им прекъснем работата.

— Изключено! — каза Меркулов, загледан в беззвучно работещия телевизор.

— Не вярвам на контраразузнавачите, както и на немската полиция. Ние сами трябва да направим нещо!

— Хайде да не почваме. Все пак е Нова година — въздъхна Меркулов.

От кухнята се показа жената на Костя и донесе домашна торта „Наполеон“, а дъщеря му веднага след дванайсет беше отишла при приятелите си.

— Слава, моля те да оцениш готварските ми способности. Жалко, че го няма Турецки. Кога ли ще се съберем всички заедно?

— Ще дойде и ще се съберем! — решително каза Грязнов, надигайки се от масата.

— Да не си решил да си тръгваш вече? — учуди се Меркулов.

— Да. Поседяхме малко и стига. А парчето торта ще си го взема за вкъщи, ако ми го дадете…

 

 

В Илинское всеки посрещна Новата година поотделно. Кузмин — с жена си и десетгодишния си син. Поканиха, естествено, и началника на охраната Зарецки и още двама надзиратели. Там беше и Кошкин.

Полетаев посрещна Нова година сам или почти сам…

Щом забиха Кремълските камбани в дванайсет, Федя Полетаев, който никак не гореше от желание да празнува заедно с отдавна омръзналите му колеги, пийна малко и към един часа тръгна към зоната, за да поздрави пациентите си, които не спяха, да надникне и при новия, Иванов.

Полетаев се консултира с Кошкин дали да не приложи шокова терапия, която макар и рядко, но се използваше при загуба на памет — електрошок, химическа шокова палка… Кошкин му каза с тайнствена физиономия, че с онези, които бяха изгубили паметта си, се занимава лично Кузмин. Каза му, че го е заварил в момент, когато биел инжекция със своето ново постижение във фармакологията.

„Той е синтезирал любопитен боклук — каза Ваня на Полетаев. — Само че, Федя, лекарството още не е патентовано. Така че внимавай… Нищо не съм ти казал, ясно?“

Фьодор Полетаев обеща, че няма да се изпусне пред никого. А в душата си отново завидя на талантливия Кузмин, който по-рано беше работил дори в секретен институт в Москва!

И сега, когато е Нова година и всички бивши съветски хора празнуват и се веселят кой както може, а той е сам, му се прииска да поговори с Иванов и да види дали не са станали някои промени след инжектирането на новото лекарство.

Надзирателите пиеха в стаята си. Телевизорът гърмеше с пълна сила, а болните, Полетаев погледна през няколко от прозорчетата на вратите, спяха. Така че практически нямаше кого да поздрави за Нова година.

Той имаше ключ от всички стаи на своето отделение, но не и ключ, който би могъл да става на вратите от второ отделение, където беше настанен Сергей Иванов. Но Федя знаеше, че с изключение на специалните стаи, например онази, в която беше Василий Найдьонов, един ключ ставаше за всички врати, които имаха затворнически, а не хамбарски ключалки.

Полетаев реши да не търси помощта на надзирателите, за да не предизвиква излишни въпроси. Качи се на втория етаж, приближи се до вратата, на която с блажна боя беше изписана цифрата 18, мушна ключа си в ключалката, завъртя го и вратата се отвори, изскърцвайки противно с несмазаните си панти.

— Да, да, влезте — чу се от килията, осветена от мъждивата крушка, висяща под високия таван. Това беше гласът на Сергей Сергеевич. Той не спеше.

„Виж ти, излиза, че е шегаджия“ — помисли Федя.

— Извинете, че ви събудих — усмихна се той.

— Аз не спях. Мислех си…

— Мислехте? За какво? Мечтаете да се излекувате през новата година, така ли?

— Не, не мечтая. Опитвам се да си спомня…

— Не бива прекалено да се напрягате, Сергей Сергеевич — каза меко лекарят, присядайки на мръснокафявото одеяло, с което се беше завил Турецки. — Нищо ли не си спомнихте?

— Май че нищо — въздъхна той.

— Надявам се, че терапията с труд ще ви помогне. При нас през деня всички пациенти шият работно облекло, ръкавици, памуклийки. Но има и един струг. Нали сте шлосер? Когато главният лекар ви разреши, ще започнете работа на него. Тогава се надявам — рефлексите обикновено не се забравят — да си спомните как сте стояли до машината и сте струговали детайли. А след рефлекса, надявам се, че ще тръгнат и спомените. Не мислите ли така?

— Шлосер ли съм бил? — намръщено попита Турецки.

— Естествено. Вижте ръцете си. — Полетаев измъкна изпод одеялото ръцете на Турецки.

Но ръцете на болния се оказаха учудващо фини, дори можеше да се приемат за изнежени.

Полетаев нищо не каза, само пусна ръцете му върху одеялото.

„Много странно, не приличат на ръце на шлосер. Може би въобще не е бил шлосер? Дори може и да не е Иванов? Тогава кой е той?“

Федя Полетаев почувства как сърцето в гърдите му заби досущ като Кремълските камбани. Той разбра, че с този Иванов нещо не е съвсем наред. Федя Полетаев най-после разбра… разбра за себе си, защо той е тук, в Илинское, и на кого е нужен! Защо стърчи тук, в тази страшна, угнетяваща и тайнствена психозона!

Не. Той, Фьодор Полетаев, не е тук, за да отработи годините според разпределението от медицинския институт. Той е тук, за да разкрие тези многобройни странности, които през последната година започнаха да нарастват като снежна топка…

Странните хора без памет… Странните занимания на Кошкин с подозрителната му любов към патоанатомията и хипнозата… Странните и, меко казано, тайнствени, а за да бъдем по-точни — секретни увлечения на Кузмин…

„Само тайната ни дава живот, само тайната!“ — помисли Полетаев, припомняйки си стиховете на Фредерико Гарсия Лорка.

И дори въздъхна едва чуто:

— Да, само тайната…

— Тайната? — попита Турецки. Искаше да стане и да седне на кревата, но Полетаев го помоли да не се тревожи.

— Казвам, че обичам всякакви тайни… А вие, Сергей Сергеевич?

— Аз също — бодро отвърна Турецки.

— Кажете ми, какво обичате… да речем, обичате ли да четете? Или какви филми, какви герои харесвате най-много?

— Обичам книгите… Обичам да чета за следователи. Филми… също — отвърна Турецки.

— Виж ти, какво съвпадение на интересите ни. Значи за следователи?

— Точно така. Изглежда, че някога и аз съм искал да стана следовател, но не съм имал късмет — въздъхна Турецки.

— Няма нищо страшно. Все някога ще стане. А харесва ли ви филмът „Любимата жена на механика Гаврилов“? В него играе Людмила Гурченко. Не помните ли?

— Май че съм го гледал… Не, не помня.

— Ясно — въздъхна Фьодор Полетаев. — Имате ли жена, деца? И това ли не помните?

— Не.

— Нищо, драги. Обещавам да се заема с тебе — изправи се и потупа Турецки по ръката Фьодор Полетаев. — Още веднъж ви честитя Новата година. Ние непременно ще те измъкнем. Само че трябва да ми помагаш, да си спомняш…

— Ще помогна, ако мога — намръщено отговори Турецки. — Значи вече е Нова година? И отдавна ли?

— Днес настъпи — усмихна се Полетаев. — Не си забравил коя е поред, нали?

— Не — усмихна му се в отговор Турецки. — Това не съм забравил. А как се казва болницата? Нали съм болен, значи трябва да съм в болница?

— Да, разбира се, че си болен, но не си съвсем в болница. Извършил си някакво престъпление, защото си бил болен. Малко си рязнал с нож приятелите си, а после си искал да прережеш вените си със стружка от детайла, който си струговал в завода. Но ти се е разминало. Приятелите ти, на които си се нахвърлил с ножа, са останали почти невредими… А тебе, както виждаш, са те опандизили… — Полетаев отново взе ръката на Турецки и разгледа китката му. И двете ръце бяха чисти и без белези, без най-малък намек за порязване…

„Ама че си глупак, Полетаев — помисли си Федя. — Само кръгъл глупак нямаше да се досети за това по-рано!“

— А името Сергей харесва ли ти, Серьожа? — попита лекарят.

— Не.

— Не ти харесва как се казваш?

Турецки притвори очи и отговори неопределено:

— Не. Изглежда, че не много.

— Ясно… Е, дръж се, ще се постараем никому да не те дадем… Само че ще те помоля за едно нещо. Ти сънуваш ли? Запомняш ли сънищата си, когато сънуваш?

— Май че да.

— Моля те, помъчи се да запомниш всичко, което сънуваш. После ще ми го разкажеш.

— Съгласен съм — усмихна се Турецки.

Полетаев още веднъж го потупа по ръката и тихо излезе от килията. Само вратата изскърца.

А Турецки изведнъж си спомни! Спомни си, че беше забравил да попита къде се намира тази болница, в която се беше оказал. Скочи от леглото и се хвърли към вратата:

— Чакай! Чакай!

Уплашеният Полетаев бързо отвори вратата. Той се опасяваше, че надзирателите ще дотичат на виковете на болния.

— По-тихо! Какво има?

— Кажи ми, къде се намира болницата? В Германия ли?

— Защо пък в Германия? — учуди се Фьодор.

— Не знам. Но така ми се струва…

— Не, ние сме в Смоленска област, недалеч от село Илинское. Това говори ли ти нещо?

— Май че нищо, но ми е много познато — неуверено отговори Турецки.

— Добре. Ако ти се струва познато, то най-добре е да си поръчаш сън, за да ти се присъни онова, което ти е поне малко познато. Ще опиташ ли?

— Ще опитам. Благодаря ти, другарю…

— Наричай ме просто Федя. Аз съм Фьодор — усмихна се Полетаев и кой знае защо протегна ръка на Турецки.

Той стисна протегнатата твърда десница на Фьодор Полетаев и от това ръкостискане изведнъж почувства спокойствие и сигурност.

— Надявам се да ме излекуваш.

— Само че не викай нощем. Разбра ли. Иначе ще си докараш санитарите. И не казвай на никого, че съм идвал при тебе. Разбра ли? Да не забравиш?

— Виж, това няма да забравя — кимна Турецки.

Полетаев внимателно заключи вратата и незабелязано се върна през своето трето отделение към изхода. Сбогува се с надзирателите и тръгна към къщи.

„Утре трябва да поздравя Кошкин и Кузмин за Нова година и добре да ги напоя. Утре трябва да ги разнищя… Или поне да се опитам“ — мислеше, крачейки по скърцащия под краката му сняг, психиатърът Федя Полетаев.

Някъде отляво започнаха да стрелят във въздуха. Бяха надзирателите. Приветстваха настъпващата Нова година. Не му се искаше да отива при тях и той продължи към дома си. Но не за да спи, а за да съпоставя многобройните и объркани факти, които се бяха натрупали през последната половин година.