Фридрих Незнански
Насочен взрив (18)

3.
В Москва

Александра Романова недоволстваше. Беше готова да избухне и накрая избухна.

Меркулов, който беше в кабинета й, само се опита да й възрази и тя тресна с юмрук по бюрото. Грязнов и Левин, които също бяха поканени от нея, седяха мълчаливо.

Единият от петте телефона на бюрото жално издрънча — беше апаратът за вътрешна връзка с шефовете, който стоеше вече осем години между другите и беше останал от онова що-годе спокойно време преди Горбачов.

Шура Романова скочи, сграбчи черната кутия и закрещя:

— Ако още веднъж ми противоречиш, ще те цапардосам, Костя!

Тя захвърли телефона обратно на бюрото си.

Меркулов отдавна не я беше виждал в подобно състояние и реши да премълчи.

А Шура, изпъчила коремчето си напред и демонстративно опряла юмруци в хълбоците, в желанието си да заприлича на продавачка от пазара, продължаваше:

— Свършихте я, авантюристи такива! Как само ме прекарахте… мене… глупавата дъртачка! Ама и аз, глупачка… защо ви повярвах. Мисля си, Костя, дали не сте се наговорили срещу мене! Ще се пенсионирам! — махна тя с ръка. — А вие наистина сте се наговорили! Ти, Меркулов, искаш да станеш главен прокурор, но каквото и да направиш, никой няма да те назначи! След подобни авантюри и от службата си можеш да изхвърчиш!

— Но засега нищо не е станало. Защо да се вълнуваме преждевременно? — тихо се опита да възрази Грязнов.

Левин седеше, навел глава, и разглеждаше ноктите си.

— Казвах ви! Предупреждавах ви! Ами ти, Меркулов, с твоя опит, не можа ли да разбереш, че тъй или иначе делото ще отиде при кагебистите! Умряла работа! Или сънуваш лаврите на Гдлян, а? Така си кажи! Къде се врете, като не знаете пътя! Вие просто не обичате Турецки и никога не сте го обичали! Никога не сте го ценили! А аз обичам Саша, ей тук, вътре — и Романова потупа с длан пищната си гръд, — всичко ми е свито! И какво постигнахте? Това, че след половин година немската полиция ще извади Турецки от водите на Рейн? И ще получим изглозгания му от рибите труп — ей това постигнахте!

Костя почувства, че се изпотява. На челото му избиха мънички капки пот, бузите и носът му почервеняха. Той механично бръкна в джоба си за цигарите. Но Шура Романова почука с пръст по бюрото:

— В моя кабинет не се пуши!

Меркулов с недоумяващ израз на лицето мушна обратно цигарите в джоба си.

— Сигурен съм, че Турецки ще се обади — отново се опита да вземе инициативата Грязнов.

— А ти къде се завираш… Имаш си делото на Самохин, занимавай се с него!

— Нали се разбрахме да си помагаме. И после — те всички са свързани един с друг. И Самохин, и убитият Селдин, и убийството на Гусев и Холод. Това са брънки от една верига!

Грязнов започваше да се ядосва на Шура.

А тя, след като си изля малко яда, намали оборотите.

— И без теб го знаем. Не съм глупачка — измърмори и се пльосна в креслото. — Та, момчета демократи, чуйте сега аз какво ще ви кажа. Делото с взривяването на мерцедеса наистина не е наша работа. Откровено ви казвам. Надявам се, Меркулов, че ми вярваш?

— Опитвам се — мрачно избоботи Меркулов, опитвайки се да види нещо зад прикритите наполовина от пердето прозорци на кабинета.

— Повтарям! Ние нямаме никакво право да разследваме убийството на банкера и журналистката. Защото документите, които е трябвало да получи в дипломатическото куфарче редакторката на „Нова Русия“, е трябвало да й бъдат предадени… — тук Романова направи многозначителна и малко театрална пауза — от агент на ЦРУ! Да, да… компрометиращите армията ни документи е трябвало да предаде на журналистката от нашия демократичен вестник не кой да е, а агент на ЦРУ, някой си полковник Васин! Няма да се учудя, ако изведнъж излезе, че и тази редакторка се е сдушила с хората от Ленгли.

В кабинета на Романова настана звънлива тишина, като след оглушителен взрив.

След традиционната си пауза, Романова премина почти на шепот:

— Е, какво, държавен юридически съветнико, езика ли си глътна? — тихичко и с усмивка попита тя. — Не очаквахте, милички мои, нали? Или сте решили да работите допълнително на половин заплата за кагебистите?

— А доказателствата? — попита Меркулов, заместник главният прокурор на страната, като се посъвзе и без въобще да се обиди.

— Ти мен за ненормална ли ме мислиш, Костя? — навъси се Шура Романова. — Онези от комитета са намерили бележка, собственоръчно написана от Васин, в която си признава, че е трябвало да предаде документите на онази журналистка от вестника. Графологичната експертиза е потвърдила, че без съмнение бележката е написана от ръката на полковник Васин. Написана е с писалка със златно перо и немско мастило най-много преди две седмици… Та такива ми ти работи, момченца следователчета…

— Може би просто са го набедили, че е американски шпионин и работи за тях? — попита Левин тихо, след като набра смелост.

— Мило мое момче! Аз много рядко казвам нещо, което не отговаря на действителността. Момчетата от контраразузнаването имат цяла торба с касети и снимки, на които полковникът едва ли не се прегръща с резидента на американското разузнаване в Пакистан. Този американец е достатъчно известна личност. Казва се Норман Плат!

В кабинета отново надвисна тягостна тишина. Всички присъстващи, освен Романова чувстваха, че са настъпили купчина миризливи лайна.

— Константин Дмитриевич, аз не съм садистка, нито терористка. Нямам желание дълго да те мъча. Но все пак ще ти припомня, че Грязнов и Турецки заминаха за Германия, за да арестуват не кой да е, а истински агент на ЦРУ! Помислете си само за съотношението на силите — двама срещу мрежата на ЦРУ в Германия!

— Много далече отиде, Шура. Чак пък толкова… — объркано каза Меркулов.

— Абе вие да не сте луди? — Романова отново почука ядосано с пръсти по бюрото. — Още ли не сте разбрали, че на вашата журналистка са искали да пробутат менте, че другарите от ЦРУ са се опитали да оклеветят армията ни? Резидентът на американското разузнаване, полковник Васин, предава за публикуване компромат с цел… вече не знам с каква цел… нека да не ви лъжа, но тези документи биха могли да съдържат и компромат срещу нашия нов вицепрезидент… Може би, с цел да го свалят и да сложат свой човек на мястото му… Защо пък не?… Или пък американците замислят нещо срещу нашия нов военен министър и искат да пробутат свой човек в Министерството на отбраната?

— Е, Шура, пак прекали — процеди Меркулов.

— За съжаление не прекалявам. Фактите са неопровержими. Вербуваният полковник Васин предава компромат срещу висшето военно ръководство на страната и Западната група войски! Коментарът е излишен! Ако сте истински следователи, ще се досетите кому е изгодно това…

— Наистина на кого? — съвсем невинно попита Левин.

Шура Романова се разсмя на думите му и поклати глава:

— Сигурна съм, че контраразузнавачите ще отговорят на този въпрос. Ах, боже мой — въздъхна тя, — нали ви казвах, предупреждавах ви… Но и аз самата съм виновна. Надцених Турецки. Толкова ми е жал за Саша… Ако сме се накиснали в тази работа, която мирише на шпионаж и диверсия, то шансовете на Турецки да остане жив са извънредно малки. Спецслужбите не са като вашите рецидивисти. Те ще действат съвсем точно! Но нека не се отчайваме, министърът на вътрешните работи вече се е свързал с немците и днес ще бъдат предупредени всички полицаи, но… надеждата е малка…

— След като Турецки е избягал от болницата, между другото не разбирам какво е търсил там, Саша си беше здрав… — мрачно започна Грязнов. — След изчезването му никой ли не го е видял?

— Никой — тихо отговори Меркулов. — Не се е качвал на самолета, а в болницата е лежал, защото се е напил и си е ударил главата… нашият герой Турецки — добави с неудоволствие Костя Меркулов.

— Не вярвам! — отсече Грязнов.

— И аз много не вярвам, но така твърдят.

— Чакайте, момчета — намеси се Романова. — А там, в Германия, не сте ли забелязали някакви подозрителни откачалници, които преследваха Турецки тук, в Москва?

— За щастие, не — сви рамене Грязнов.

— Май така и не разпознахте труповете на тези „камикадзе“, нали? — обърна се Шура към Меркулов.

— И при втория картинката беше същата. Вторият луд, който нападнал Турецки с „Макаров“, се е лекувал от шизофренията не по-малко от десет години. Поне така твърди експертизата.

— Но къде се е лекувал, дявол да го вземе? — нервно извика Шура.

— Ами никъде — усмихна се Меркулов. — През последната година никой не е изчезнал и не е бягал от психиатриите. Поне такъв, който да прилича малко на тези камикадзета, както ги нарече много сполучливо ти, Шурочка. Ако се съди по препаратите, които са гълтали самоубийците, те може да са се лекували само в психиатриите, но не и вкъщи.

— Не вярвам на тези нападения. Честно казано, умът ми не го побира — въздъхна Романова. — А че в изчезването на Турецки имат пръст спецслужбите, в това вярвам.

— А къде е Женя Фролов? — попита Грязнов.

— Той е добре. Още е в Германия и се занимава с Васин, с връзките му и с другите мръсотии. Накратко, Фролов се е включил към контраразузнавачите — отговори Меркулов.

— Олег, да беше се омел от следствените органи по живо по здраво, докато не е късно. Виждаш ли, скъпи ми следотърсачо, при нас не е никак романтично и невинаги всичко завършва добре — съчувствено се обърна Романова към Левин.

— Никъде няма да вървя. — Левин бавно се надигна от стола. — Сега вече съм сигурен, че ми е писано да бъда следовател.

Романова неволно се усмихна.

— Разбирам, че могат и да ме убият, но не вярвам… т.е. исках да кажа, че мене могат и да убият, но Александър Борисович Турецки не могат! Не вярвам! Той не е такъв!

— Ние всичките не сме такива — въздъхна Романова.

— Константин Дмитриевич, нали не сте решили да ме изгоните? Аз толкова работя и се старая, имам и успехи… — жално каза Левин.

Меркулов махна с ръка:

— Никой не те гони. По-добре седни си и мълчи. Сега вече знаеш каква е Шура Романова. Тя от никого не се бои. Нито от министъра на вътрешните работи, нито от главния прокурор — подсмихна се Меркулов.

Романова се намръщи недоволно. Искаше да отвори касата, да извади коняка, кутийките с бира и нещо за хапване, но размисли: — Стига сте пили на работа. Край. Повече няма да ви черпя! Можем само веднъж да пийнем за помен на Турецки…

— Не трябва така, Турецки живя, Турецки е жив, Турецки ще живее! Стопроцентово съм сигурен! — възкликна Грязнов.

— От твоите уста, в ушите божи — въздъхна Шура. — Добре, момчета, извинете ме, ако нещо… Сами си го изпросихте. Не бива да се изсилваме и да се надценяваме. Трябваше да ти забраня тази командировка в Германия! И аз се чувствам виновна — отново въздъхна тя. — Но ти, Меркулов, ме принуди. И настояваше на своето, защото пък тебе те притискаше този авантюрист Саша Турецки! Обещавам ви, че повече няма да се повтори!… Добре! Какво ново по делата на Селдин и Самохин?

Левин, който продължаваше да бъде „в партер“, изведнъж трепна:

— Имам нещо интересно…

— Да не си намерил убиеца? Или си открил поръчителя? — недоверчиво попита Романова.

— Нее — проточи глас Левин. — Намерих Лалето, или по-точно Лаленцето.

— Тоя да не бълнува? — попита Шура, обръщайки се към Меркулов.

— Не знам. Възможно е — сви рамене Костя.

— Господи, какво става около нас… — не по-малко замислено каза Шура Романова. — Цъфнали са разни лаленца… Появи се нова страна. Нарича се общност на независимите държави (ОНД). Що за страна е това?… Къде живеем сега? Нищо не разбирам. — Шура се надигна, разходи се из кабинета, стигна до изправения Левин, потупа го по рамото и го накара да седне: — Не се бой, ще издържим… И Русия ще издържи — въздъхна тя.

Олег Левин седеше на стола и следеше с разширени от учудване очи обикалящата из кабинета Романова. А тя продължаваше да мисли на глас:

— На двайсет и първи декември в Алма Ата се появи нова държава, наречена ОНД. Дали е на добро, не зная.

— За добро е. Всичко, което се прави, все е за добро — каза Меркулов.

— Ще видим. Да се надяваме. Нищо друго не ни остава… — замислено каза Романова. — Във всеки случай все още сме на местата си, а това значи, че още ще повоюваме, дявол да го вземе! Ще повоюваме… А сега, Костя, мисля да закрием съвещанието — завърши тя.

Мъжете в кабинета се надигнаха от местата си.

— Утре всички материали по делото на Васин ще са на бюрото ми. Ще направим фоторобот на полковника и хайде да се разберем за последно. Изпросих от чекистите за няколко часа документите и трябва да ги приложим към втория том от следственото дело за Гусев и журналистката. Първия го предадох на кагебистите. Но втория умишлено няма да им го дам, защото съм сигурна, че информацията за Васин ще ни е необходима за разследването на Селдин и Самохин. Нали и вие казвахте, че са брънки от една верига. Е, как, глупачка ли съм според вас, че ви крещя?

— Шура, ти си гений — разцъфна Меркулов в усмивка. — Дай да те целуна!

— Я се махай, не ща да те виждам! Като последен глупак погуби Турецки…

— Не драматизирай. С Турецки всичко ще се оправи. Честна дума — каза Меркулов.

— Когато се оправи, тогава ще ме целуваш…

 

 

Тримата герои — Меркулов, Левин и Грязнов — вървяха навели глави по дългия коридор на „Петровка“ №38.

— Дали да не похапнем и да пийнем от мъка — въздъхна Грязнов, докато вървяха.

— Аз се прибирам. Обещах на дъщерята, че ще опитам яденето й — мрачно отговори Меркулов. — Вие вървете в бюфета. Утре, когато пристигнат материалите за полковника, елате при мен на „Пушкинска“.

Меркулов си тръгна, а Левин и Слава Грязнов хапнаха в бюфета на втория етаж. Ядяха мълчаливо. Грязнов не вдигаше очи от чинията си.

През цялото време нещо човъркаше Левин да се похвали със своите успехи. Дори се чувстваше огорчен, че вече не е стажант, а е редовен следовател. Беше прекрасно да си стажант, хвалят те или пък обратното, но проявяват някакво внимание към теб. А като атестиран и самостоятелен следовател трябва да работиш сам за своя сметка, надявайки се само на ума си. Момчетата, разбира се, ще помогнат, но основното трябва сам да си вършиш…

— Лаленце… странен прякор. Не бях чувал — дъвчейки, каза изведнъж Грязнов, като че ли беше прочел мислите на Левин.

— Няма нищо странно. Самохин е отбелязвал в специален списък всичките си жени, с които е имал връзка. Пазил го е навит на руло в бутилка от водка. Вносна водка, „Абсолют“. Кого ли няма в него?… Има и Миличка, и Маймунка, и Апашка, Невеста и Лаленцето… Ето защо толкова време, по-точно аз… дълго не можах да попадна на тази Зоя.

Грязнов изведнъж престана да дъвче и учудено впери очи в него.

— Ами Зоя, името, което беше намерено от вас на мястото на взрива на Лосиний остров. Зоя, за която пишеше петстотин зелени… Нали вие сам ме помолихте да се заема с нея, защото нямате време и заминавате за Германия…

— Вярно! Помолих те. Браво, Левин, че толкова бързо я намери!

— Е, не съвсем — наведе очи Левин. — Още не съм се срещал с нея. Научих само адреса й.

— Ами тогава срещай се по-бързо. Хвани Лаленцето за гушката и измъкни от нея кой е оня Пелмен. Не знаеш ли какво трябва да правиш?

— Донякъде — отговори Левин. — Така бях решил и аз.

— Решил! Малко е да си решил — скастри го Грязнов.

 

 

На другия ден със специална поща от бившия Комитет за държавна сигурност (КГБ) пристигнаха две видеокасети и солиден пакет със снимки, на които се виждаше полковник Васин. Изглеждаше интелигентен мъж с посивели слепоочия, облечен в лятна риза с къс ръкав, и беше сниман заедно с някой си Юрий Корольов. Онзи отдавна беше познат на нашите органи — и на гражданските, и на военните, — като предател на родината, преминал при муджахидините. По-късно бяха започнали да го наричат с модерната думичка дисидент. Той няколко пъти беше говорил по западните радиостанции. А до тях — Норман Плат, американецът, който не криеше, че е служител на ЦРУ.

На видеозаписите пак бяха снимани Васин и Норман Плат, дълго говореха на английски, но се чуваше руският превод.

На екрана се виждаха Васин и Корольов, които се разхождаха из Исламабад, ръкопляскаха в някакво кабаре, после се качваха на камион, който заминаваше за Афганистан. Както се разбра от руския превод зад кадър, те отиваха в интернационалния доброволчески отряд „Войници на късмета“.

Седнал в малката полутъмна видеозала, Грязнов погледна с подозрение към Меркулов:

— Монтаж! Американците са монтирали тази среща с Норман Плат.

— Ако е монтаж, то е много сполучлив — отвърна му Меркулов.

В ъгъла на екрана се мяркаха цифри — дата на заснемането, часа, минутите и дори летящите секунди. Камерата снимаше без прекъсване, поне такова беше впечатлението. Но все пак нещо предизвикваше недоверие към филма, още повече че Васин, както се разбираше от руския превод, направен от кагебистите, казваше, че с радост е готов да сътрудничи на Норман Плат и ще изпълни всяка задача.

Но пък полковник Васин никак не изглеждаше радостен на екрана. Той се мръщеше и нервно размахваше ръце.

— Американците биха могли с компютърна анимация да добавят нужните им кадри. Сега вече съществува такава фантастична техника и цифрова технология, че щом имат образа, веднага могат да моделират липсващи кадри — каза Грязнов. — Не забелязахте ли, че когато Васин говори за съгласието си да сътрудничи, камерата го снима откъм гърба, не се вижда движението на устните му. Допускам, че тази фраза е казана от Васин по друг повод, а после е монтирана точно в този кадър.

— Да, но камерата работи непрекъснато — бавно каза Левин.

— Непрекъснато ли? Страхувам се, че само ни се струва, както и на другарите от държавната сигурност.

В лабораторията на техническия отдел на „Петровка“ бяха направени нови снимки на полковник Васин. Меркулов каза, че е заповядал на следователя от прокуратурата Медников да намери роднините на Васин, които живеят в Русия, да ги разпита и да разпита бившите му съвипускници от висшите курсове на Генералния щаб.

Той се надяваше, че ще се намерят някакви нишки, които да свързват генерал Селдин с полковник Васин, а можеха да се открият някакви отношения между Васин и оня любител на фашистките атрибути Самохин.