Фридрих Незнански
Насочен взрив (3)

3.
Татяна Холод

Вкъщи Татяна Холод още веднъж прегледа снимките, получени от архива на Смоленското специално поделение по време на последната командировка.

На снимките спецназовците бяха с маски и маскировъчно облекло и се криеха из блатото, тренираха ръкопашен бой, стреляха със снайперска винтовка със заглушител. Качеството на снимките беше прекрасно.

Другите снимки бяха по-лоши, но пък на тях можеха да се видят остригани нула номер младежи на различна възраст. Един от тях беше ограден на снимката с маркер в кръгче и до него имаше въпросителен знак.

Татяна подреди фотосите в една купчинка и внимателно ги напъха в голям жълт плик от плътна хартия. Пликът сложи в картонена папка, на чиято корица с големи букви беше написано на ръка „МО ГРУ“ (Министерство на отбраната, Главно разузнавателно управление). Папката прибра в писалището.

Придърпа телефона към себе си и запали цигара. Когато я свързаха, чу познатия глас на своята младичка секретарка:

— „Нова Русия“. Слушам ви.

— Дина, аз съм Холод.

— Да, Татяна Михайловна? — отзова се Дина.

— На всички ли позвъни?

— Не още. Останаха Борис Александров и Дамскер.

— Не звъни на Александров. Аз предупредих следователя Турецки. Други някакви новини?

— Няма.

— Добре. Ще бъда там в единайсет и половина.

Татяна затвори телефона.

 

 

Мъжете, които седяха в микробусчето „РАФ“ недалече от блока на Холод, чуха последната й фраза и се напрегнаха. Тези двамата се занимаваха с външното следене и прослушване на всичко, което ставаше в Татяниния апартамент. Върху стойката, закрепена към седалката на микробуса, беше монтирана електронна апаратура и се въртяха два магнетофона.

— Хайде! — заповяда единият, кимвайки към телефонната слушалка. Другият започна да натиска бутоните на апарата, който приличаше на телефон…

Телефонът отново иззвъня. Татяна вдигна слушалката.

— Дрезден. Казан. Двайсет и осем, двайсет и пет Б. Хикс деветстотин и единайсет, както винаги — произнесе мъжки глас и връзката веднага прекъсна.

Татяна почувства как вътре в нея всичко се стегна. Сърцето й заблъска в гърдите по-силно и бързо.

Всичко беше, както се бяха уговорили. Някой ще позвъни, ще каже паролата и мястото на скривалището. Там ще бъдат сложени документите, които тя чака вече няколко месеца. Значи на Казанската гара, втората зала, клетка 2825, кодът е Х — Холод, 911 — на 9 ноември беше отворена границата между Източна и Западна Германия. Това беше и денят, в който се срещнаха. Всичко съвпада…

Татяна отново набра номер по телефона. Секретарката дълго не искаше да я свърже с Гусев — подпитваше коя е и защо търси председателя на управителния съвет на банката.

— Слушам — чу тя мъжки баритон.

— Гусев? — попита Татяна, макар да знаеше, че това е той. — Андрей, трябва спешно да се видим макар и за няколко минути…

— Спешно? — повтори Гусев и замълча. — Знаеш ли, днес целият ми ден е запълнен. Довечера в седем? Добре ли е?

— Не, не е добре. В дванайсет съм свикала редколегия. Пристигна онзи материал, за който ти казвах! Трябва да знам твоето мнение. Макар и първоначално. Главното е да имам твоето съгласие.

Отново тишина.

— Преди дванадесет… преди дванадесет… — чу тя мърморенето на Гусев, който преглеждаше записките си.

— Гусев. Ти си истинският собственик на вестника. Трябва да прегледаш тези документи! Ами ако закрият вестника след публикуването на материала? Помислил ли си за това? Нужно ми е съгласието ти!…

— Тогава се разбираме така: ако имаш възможност да отделиш петнадесет минути по пътя…

 

 

Една нисичка жена, облечена в кафяв кожух, слезе от последния вагон на метростанцията „Комсомолская“ и забърза към изхода за Казанската гара. Пътят й препречиха две жени, които мъкнеха по стъпалата количка, натоварена с огромна и тежка чанта от парашутна коприна. Едното колело на количката падна и жените, със смъкнати кърпи на главите, помъкнаха товара си с ругатни. Минувачите ги поглеждаха накриво, мърмореха, но никой не им помогна.

Татяна приближи отстрани, за да им помогне, но дебелата лелка, по-възрастната, изведнъж се развика:

— Я остави! Остави, на кого казвам! — и дори замахна.

— Ама аз исках да помогна… — оправдавайки се, каза Холод, но лелката не я чуваше. На нея й беше необходимо само едно — да излее върху някого натрупаната злоба и раздразнение.

— Върви по дяволите! Помощничка! — ядосано каза втората и с всичка сила дръпна чантата заедно с количката. Мръсното колело остави мазна следа по новия й кожух.

— Ама че хора — свине — каза някой до Татяна. Тя се обърна с просълзени от обидата очи и видя мъжа, който беше спрял до тях. — Жената иска да ви помогне, а вие я ругаете.

— И ти да се беше трепал цял ден като нас, тогава щях да те питам! — каза по-възрастната лелка, бършейки потта си.

— Ами кой ви кара? — попита мъжът, хващайки дръжката. — Хайде заедно…

След няколко секунди чантата беше вече горе.

Татяна беше отминала нататък, опитвайки се в движение да изчисти мръсната следа с носната си кърпа. Спря и видя надписа, придружен със стрелка: „Багажни клетки“.

Пред багажното имаше дълга опашка. Нямаше смисъл да се чака.

Татяна повдигна ръкава си и погледна часовника. Пресметна, че ако сега вземе онова, за което е дошла, ще трябва да тича до универмага „Московски“ — там след десет минути трябваше да чака Гусев.

— Къде!… Къде! — закудкудяка опашката.

Някакъв здравеняк в зелено китайско яке и висока боброва шапка излезе от опашката и безцеремонно я задърпа за ръкава:

— Ей, я на опашката!

Татяна рязко се обърна към него и завря в дебелата му мутра удостоверението, върху което със златни букви пишеше „Съюз на журналистите на СССР“.

— Я млък, боклук такъв, че ще рендосваш дъските в ареста тази вечер, ясно ли е! — каза Холод, задъхвайки се от ярост, като се провираше покрай дежурната, която не се намеси, защото видя, че жената не е с багаж.

Дали от удостоверението, дали от агресивността на Татяна Холод, но мъжът се уплаши и отстъпи мърморейки:

— Карта ще ми пробутва… И аз мога да ти покажа карта… На! — Той наистина извади от джоба си удостоверение и го завря под носа на съседката си, която се стресна от страх, и доволен зацвили. На тъмновишневата корица със златни букви беше написано: „Удостоверение за казак“.

— Ей че казаче! — изсмяха се на опашката.

Не след дълго на вратата се показа Татяна с дипломатическо куфарче в ръце.

— Това ли беше всичко? — учуди се „казакът“, имайки предвид куфарчето в ръцете на Холод. — И такава врява…

 

 

Около универсалния магазин също имаше блъсканица — стотици, хиляди хора размесваха калта, провирайки се покрай безкрайната редица от продавачи със стоката си в ръце.

Татяна видя мерцедеса със стоманен цвят, който бавно се движеше покрай колите на паркинга, и стремително се затича към него, проправяйки си път през стената от спекуланти.

— Тук съм! — завика тя и замаха с ръка.

Татяна се приближи до колата, вратата й се отвори. Отвътре надничаше усмихнатият Гусев, облечен в скъп сив костюм.

— Защо си се запенила така?

Холод седна до него и махна нервно с ръка.

— Лудница! Наоколо е пълна лудница!

— Да тръгваме! — изкомандва Гусев шофьора.

Известно време пътуваха мълчаливо, след това Татяна се усети:

— Чакай! Къде отиваме?

— Ами например аз трябва да съм в хотел „Космос“, а ти къде?

— Давай…

Гусев се обърна към нея с цялото си тяло.

— Наистина ли успя?

Холод кимна и се разсмя, като барабанеше с върха на пръстите си по капака на дипломатическото куфарче.

Излязоха на „Проспект мира“.

Гусев хвърли поглед към куфарчето и нервно потърка брадата си:

— Все пак какво носиш в него?

— Бомба…

Гусев погледна към Татяна намръщено, след това насочи вниманието си към куфарчето и се премести по-близо…

 

 

Редакцията на „Нова Русия“ беше на Рождественския булевард в стара, но все още яка сграда от края на осемнадесети век. Откъм улицата къщата изглеждаше едноетажна, но отвътре имаше два етажа и голям сутерен, в който беше разположена малка собствена печатница. От тази минипечатница започна и историята на новия независим вестник, собственик на който беше Андрей Гусев, банкер и политик. С една дума, крупна съвременна фигура. А за сътрудниците на редакцията — просто Таткото.

След като работи по време на пуча в „Белия дом“ заедно с момчетата от популярното телевизионно предаване „Взгляд“ и в „Московский комсомолец“, няколко пъти лично се срещна с Елцин и взе от него интервюта, Татяна Холод стана известна личност. И май че лично Борис Николаевич беше поставил въпроса за създаването на независима преса веднага след победата над заговорниците и закриването на редица прокомунистически вестници.

Нямаше проблеми по организирането. Парите даде Гусев, който отдавна беше фаворит на президента наред с онези бизнесмени от нов тип, които през август заложиха на Елцин и не загубиха. Елцин поддържаше онези, които го поддържаха.

Холод познаваше Гусев отдавна, още от времето, когато почти неизвестният беден режисьор от самодеен театър работеше в полусутеренното помещение на някаква кооперация. По онова време Татяна беше в „Комсомолская правда“, където се бе събрала доста весела компания. Тя написа няколко рецензии за спектаклите на театъра, но това не го спаси от закриване поради липса на средства. Гусев замина на север, където работи при знаменития затворник Туманов в златодобивния му кооператив „Печора“.

Татяна беше сменила тематиката и сега пишеше доста грамотни статии по икономика — висшето й икономическо образование оказваше своето влияние и затова нямаше две мнения кой ще възглави редакцията.

 

 

Закъснях и паркирах колата си до очуканото „Жигули“ на Миша Липкин — журналист номер едно в „Нова Русия“. След това изкачих стъпалата и позвъних. Почаках малко, докато вътре ме огледат на монитора. Накрая ключалката щракна и аз блъснах вратата.

В големия хол зад кантонерката седеше Кузя, наричан още Кузнечик, или Филя, или Филип Кузнецов — напомпан момък с двуметров ръст, на двайсет и кусур години. Преди службата си в морската пехота беше учил в журналистическия факултет и сега припечелваше в „Нова Русия“ като охрана и от време на време пишеше очерци за армейски живот.

— Здравейте! Закъснях ли? — попитах Кузя.

— Здраве желая! — басово отговори Кузнечик. — Татяна още я няма. Така че сте пристигнали рано. Искате ли чай?

— Не, ще се кача горе. Сигурно вече всички са се събрали?

— Аха — потвърди той. — Някои даже искат да си ходят.

В кабинета на Татяна Холод имаше десетина души. Пушеха така, че гъстият тютюнев дим се издигаше на облаци към тавана. Дебела лелка, за която знаех, че е референт на някакъв от Комитета за сигурност на Върховния съвет, висеше на телефона.

В американското супер кресло на мястото на Холод зад редакторското бюро четеше вестник и нервно клатеше крак известният дисидент и правозащитник Дамскер. До него журналистката от „Експрес хроника“ Марина Перевозкова тихо беседваше с русоляв юноша с напрегнато лице.

Както забелязах, в общи линии всички бяха налице. Липсваше само стопанката.

— Сега ще ти направя кафе — каза Дина в отговор на моето „Здрасти“. — Вече цял час чакаме.

Липкин се закашля и смачка фаса си в пепелника.

— Край! — каза решително той. — Не искам да пия, не искам да пуша! Искам Татяна Михална! Борис Александров! — Липкин проби с показалец дима. — Можеш ли да кажеш къде е нашият редактор, мастити юристе?

— Звънихте ли у тях? — попитах аз, усмихвайки се.

— Звънихме! — хорово отговориха няколко гласа. — Няма я!

— Тогава трябва да помислим — казах и отпих от кафето, донесено от Дина. Естествено, че нямах намерение да гадая къде е Татяна. Малко ли причини има, за да закъснее? И аз закъснях заради проклетото задръстване…

— Мисли, мисли — започна Липкин, но в този момент вратата се разтвори и всички едновременно погледнахме към Кузнечик, който се появи на прага. — Какво се е случило?

Кузнечик огледа всички присъстващи, сякаш обмисляше дали може да се довери на тези хора, и изтърси:

— Убили са Таткото…

Някои не можаха да разберат за какъв татко става дума и сбърчиха чело, готови да съчувстват, но Липкин изведнъж страшно закрещя:

— Алка! Мамка ти! Сто пъти съм ти казвал да не висиш на телефона!

Дебелата Алка с неочаквана бързина скочи от масата, захвърляйки слушалката.

— Кой ти каза? — нахвърли се Миша върху Кузнецов.

— Позвъни ми Едик Петров — каза Кузнецов на вкопчилия се в него Липкин. — И казва: „Телефонът на Холод през цялото време е зает… Бързо предай на Татяна, че на Сушчевския вал стои взривеният автомобил на Гусев. В колата е имало трима души…“

— Трябва да позвъня! Дайте ми да позвъня! Откъде мога да позвъня! — засуети се Перевозкова, късогледо присвила очи, търсейки телефона, но той вече беше зает от русолявия юноша.

— Съобщение за абоната… — беше започнал младежът, но в този момент приближих телефона и натиснах вилката.

— Що за простотия! — възмути се русолявият.

— Извинявай, скъпи, но всеки с работата си — казах аз, набирайки номера на Романова.

За щастие Шура беше в кабинета си.

— Здравей, Александра Ивановна! Турецки е…

Изглежда, че Шура се зарадва на позвъняването ми:

— Добре, че се обаждаш. Тука стават едни работи… Първо, преди час са взривили колата на банкера Гусев… Познаваш ли го? Оня, шефа на „Славянска банка“…

— Знам — казах аз, — затова ти звъня.

Огледах присъстващите. В редакцията беше тихо — хората ловяха всяка произнесена от мене дума.

— Изпратих групата на дежурния следовател Медников. Току-що звънна Меркулов. Той те търси. Спешно!… Чакай малко! — кресна Александра Ивановна някому. — За тебе питаше Грязнов. Току-що замина нанякъде. Каза, че има нещо интересно за теб. Той ще ти позвъни още днес. И още — разговарях с Меркулов и можеш да се радваш, — онзи Самохин, когото взривиха на Лосиний остров, ще остане за тебе. Меркулов е разпоредил.

— Защо ли ми трябваше да дежуря… — веднага резюмирах аз. — Върви, че помагай после на колегите.

— Добре де, Саша, не се сърди. Откъде звъниш?

— От редакцията на „Нова Русия“.

— Тогава няма да говоря повече. Бързо тръгвай! Бързо… Меркулов иска теб! Онзи Медников — дежурният следовател от градската военна прокуратура е или глупак, или се прави на ударен, или е… подкупен…

— Шура, станала си подозрителна.

— Даа, ще станеш ами! Давай, Саша, тръгвай!

Оставих слушалката. Всички чакаха.

— Казвай бързо! — не издържа Липкин. — Какво се е случило?

— Засега нищо не мога да кажа — отговорих. — Трябва да отида и да огледам.

— Идвам с тебе!

— Е, това е невъзможно! — отсякох аз, тръгвайки към вратата. — Чакайте Татяна. Може би затова се е забавила.

Слизайки по стълбите, неочаквано осъзнах другия смисъл на казаното от мен и спрях. Спомних си, че Татяна имаше навика всеки сериозен проблем да обсъжда с Гусев. Да се съветва с него…

 

 

Подкарах към „Сушчевка“ и не след дълго забелязах струпания народ. Преминаващите автомобили намаляваха скоростта, но катаджията ги ругаеше и енергично размахваше палката си, за да се махнат по-бързо. Завивайки, успях някак да се вмъкна до банкета на пътя и спрях. Милиционерът вече тичаше към колата.

— Заминавай! Заминавай! — викна той. — Забранено е да се спира!

Извадих удостоверението, но някой от групата на следователите около обгорелия и изтърбушен автомобил, в който трудно можеше да се познае скъпият контешки мерцедес, вече викаше:

— Той е наш, наш е!

Изскочих от колата и се приближих до момчетата, сред които засега не виждах Меркулов.

Многото милиционерски и служебни коли, спрени до мястото на взрива, подсказваха, че случаят е необикновен. Отдалеч усещам момчетата от КГБ въпреки най-обикновените номера на старите им жигулита и волги. Не виждах обаче колите на „Бърза помощ“, което означаваше, че намиращите се в разкривения от взрива мерцедес вече са откарани.

Около мястото на експлозията целият асфалт беше осеян с малки парченца стъкло. По почернялата кола с една откъсната врата, която се въргаляше на около пет метра, естествено, не беше оцеляло нито едно стъкло.

В този момент забелязах Костя Меркулов, който вече бързаше насреща ми. Лицето му беше необикновено бледо и първото, което изстреля заедно с дима от цигарата, беше:

— Това е началото… Терор.

— Константин Дмитриевич, преувеличаваш. Извинявай, че закъснях, но бързах доколкото мога. Останал ли е някой жив?

— Почти не — отново избълва кълба цигарен дим Меркулов. — Шофьорът почина в колата на „Бърза помощ“ преди още да тръгне оттук. Може да се каже, че почина пред очите ми. А жената…

— Коя е тя? Успяхте ли да я разпознаете?

Меркулов пак дръпна от цигарата и замълча. След това отново ме обви с цигарен дим:

— Почти…

— Какво значи почти, Константин?

— Стори ми се, че я познавам. Някога лицето й се мяркаше по телевизията и май че веднъж видях снимката й във вестника. Но… лицето й е страшно обезобразено. Надявах се да дойдеш, преди да я откарат в „Склифосовски“^[1]. Съвсем безнадеждна е…

— Познавам ли я? — намръщих се аз.

И отново Меркулов някак неопределено проточи:

— Възможно е… Ти трябва да кажеш…

Приближи се дежурният следовател Медников с някакъв младеж на около двайсет и пет.

— Константин Дмитриевич, още веднъж разпитах този момък, който е измъкнал шофьора от колата. Както и преди, казва, че шофьорът още е бил в съзнание, когато е твърдял, че именно жената е вкарала бомба в колата.

Насочих вниманието си върху момчето с шушляково яке и кафява заешка шапка. Приличаше на провинциалист и добър самарянин минувач, който първи се е хвърлил към горящата кола, както ми обясни Меркулов.

— Какво каза той? — попитах момчето.

— Постарайте се да повторите на старшия следовател. Какво се стеснявате като невеста? — с несвойствена за него грубост заповяда Меркулов.

Момчето започна да се изчервява. Само в един миг от герой се беше превърнал в разследван.

— Ами, общо взето… Той силно хъркаше, но истина ви казвам, гледаше ме в пълно съзнание. Не… въобще не бълнуваше, сигурен съм!

— Моля, дословно. Това е много важно! — настояваше Меркулов. — Повторете дословно как го е произнесъл шофьорът.

— Той каза: „Тази курва… тя донесе… динамита. Бомбата…“ И край — отсече момчето, мъчително припомняйки си казаното от шофьора на Гусев.

— Точно така ли беше? Сигурен ли сте?

Младежът кимна.

— Шофьорът вече е мъртъв — въздъхна Меркулов и добави: — Голяма загуба на кръв и изобщо…

— Да, изобщо е шанс да се оживее след такова нещо — поклатих глава, вдъхвайки силната миризма на изгоряло.

Отново, както преди малко в редакцията, бях обзет от чувство за тревога. Буквално с кожата си усещах някаква връзка между жената от колата на Гусев и проваленото заседание на редколегията. Избягвах да мисля, че в мерцедеса би могла да се окаже Татяна Холод, макар че тази мисъл трайно и настойчиво се опитваше да проникне в мозъка ми. Не, това не може бъде, защото просто не може да бъде!… Може да е била любовницата на Гусев, секретарката му, роднина или някоя жена от партията, която Гусев активно създаваше през последните два месеца… Може да е била, която и да е… Всяка! Татяна Холод — не, съвършено невероятно!… Изключено!

Меркулов изглеждаше грохнал от умора. Отидохме съвсем близо до обгорените останки на автомобила, от които гонеха промъкналите се през отцеплението зяпачи. Пъдеше ги светлокосият дългуч лейтенант.

Вероятно, за да ободря Меркулов, кой знае защо казах:

— Все пак това е лека смърт… Съгласи се, бърз и безболезнен край — в това има нещо…

Костя ме стрелна с учуден поглед.

— Лека смърт. Това е само началото… За нас е началото — и приклекна до спуканата гума на колата, разглеждайки разрушения под.

Обиколих няколко пъти мерцедеса. Никой от „службите“ и от катаджиите не ни досаждаше. Те стояха на групички встрани и коментираха случилото се.

Костя се опитваше да избърше с носната си кърпа саждите от ръката си и стъписано местеше поглед от автомобила към зяпачите, от зяпачите към хората на Медников, които фотографираха, правеха измервания, с една дума, изпълняваха обикновената рутинна работа на дежурна следствена група. Аз познавах това състояние на Меркулов. Той всеки път се смущаваше, когато се сблъскваше с човешката жестокост. Невъзможно е да се свикне с това въпреки дългите години работа в прокуратурата. Невъзможно е да свикнеш с гледката на кръвта и с разкъсаната човешка плът. Един мой добър познат хирург казваше, че ако медикът се старае да свикне да не забелязва човешкото страдание и да не му обръща внимание, от него никога няма да стане добър лекар. Професионалният цинизъм на медиците, с който те често се перчат, всъщност е тревожен сигнал. Добри лекари стават онези, които се стараят да се поставят на мястото на болния. Същото важи и за следователя…

Приближих Меркулов и го побутнах по рамото:

— Костя…

Той извади от джоба си пакет „Димок“.

— Виж каква глупост се получава — и запали нова цигара. — Това не ти е да минираш вратата на съседа си.

Меркулов ме погледна странно и дори съчувствено.

Улових този нов за мен поглед, отбелязвайки, че за десетте години, откакто се познаваме, не съм забелязвал подобен поглед.

Спомних си за онзи инцидент от миналата година в град Донецк. Един миньор решил да отиде на почивка на море. И за да не ограбят апартамента му, взел, че го минирал. Под ръка имал и материал — миньорът работел като бомбаджия. Той заминал, а аверчетата му дошли да го повикат да пийнат по бира. Почукали, но никой не отговарял. Ударили по-силно по вратата и… Вратата се разлетяла на трески, а приятелите вместо на бира — за по три месеца в болницата.

— Работата става сериозна — каза Костя, всмуквайки дълбоко от цигарата си. — Хайде да отидем някъде да обядваме? Изглежда, че и Медников привършва работа.

Наистина, пристигна огромен „Камаз“ и започнаха да товарят онова, което беше останало от колата.

Пресмятах на око с каква мощност е бил взривът и стигнах до извода, че е повече от петстотин грама тротил. При товаренето вратата на мерцедеса се люлееше на оцелялата панта и неприятно стържеше.

— Да отидем у нас? — предложи Костя. — Льоля беше сварила прекрасен украински борш…

— Не, дай да разменим две думи тука — казах аз равнодушно, загледан в колоната автомобили, бавно заобикаляща обграденото с жълта лента място на взрива. — Танюша Холод ме чака в „Нова Русия“. Горката, как ли ще понесе убийството на единствения спонсор на вестника си? Пък и Гусев, докато работеше в комсомола, беше толкова близък с Таня…

И пак!… Меркулов пак ме стрелна с онзи странен поглед. Разбрах, че крие нещо и не доизказва мислите си.

Изведнъж страшно ми се прииска вместо в „Нова Русия“ да отида в болницата „Склифосовски“ и да видя жената, която е била в колата с Гусев. Поколебах се за секунда къде да вървя — в редакцията или в болницата. Реших, че ще се отбия за половин час в болницата. Желанието ми да видя жената беше непреодолимо. Ами ако наистина я познавам?

— Костя, казвай по-бързо, защото имам някакво предчувствие. Мисля, че ако видя жертвата, която е пътувала с Гусев, това сигурно ще помогне и на следствието.

И пак погледът на Костя:

— Сигурно… Уверен съм, че предчувствието не те лъже. Искаш ли да запалиш? — Костя протегна към мене пакета цигари.

— Защо си минал на тази гадост? — извадих моите „Монте Карло“.

— Знаеш ли, Турецки, от интерес помолих да направят сравнителен анализ на моите „Димок“ и твоя американски боклук. — Меркулов поклати глава. — И знаеш ли какво се оказа? Че твоите съдържат такава каша от никотин и всякакви други смоли — с цели двайсет и пет процента повече от моите!

— Надявам се, че ме извика, не за да ми четеш лекция за сравнителния анализ на цигарите — рязко попитах аз.

— Не, Турецки… Днешното убийство показва, че трябва незабавно да разузнаем нещата. Предполагах, че Гусев го чака подобен край. Имам предвид днешния взрив — обясни Меркулов. — Докато работех в Комисията по ГКЧП в последно време, честичко срещах името му в различни документи. Знаеш, че през миналата година комунистите организираха около триста фирми, главно смесени…

Показах с жест, че естествено знам. Костя продължи:

— Предупреждавах Гусев. Няколко пъти го предупредих чрез доверени хора да бъде по-внимателен. Но той е неуправляем човек — фаталист и смелчага. Искаше ми се да му помогна… поне със съвет. — Меркулов махна с ръка. — Сега вече не му е нужна помощ. А „Лубянка“ вече не допуска комисията до архивните документи. И това стана, след като отец Глеб Якунин с помощта на архива на комитета започна да разчиства сметки със старите си врагове. В края на краищата са напълно прави — каза Меркулов. — И аз бих постъпил по същия начин… Но ми е нужно да направя справки точно за тези комунистически фирми. Разбира се, че не за всички. Само за онези, които имат връзка с групата около „Славянска банка“. И по-точно — за фирма „Заслон“, която се занимава с охранителна дейност. Този „Заслон“ включва само бивши сътрудници на „седмо“ и „девето“. Вярвам, че не е нужно да ти обяснявам функциите на тези управления!

Не, за службите по външно наблюдение и охрана не трябваше да ми се разказва.

— Знаеш ли, че в охраната на президента има хора от бившето „девето“? — вметнах аз.

— Естествено.

— Ти градиш версията, че взривът е бил, за да отстранят Гусев, и заповедта за отстраняването е дошла от Кремъл?

Меркулов се намръщи:

— Дори да е така. Никой — нито ти, нито аз — някога ще намерим двата края, че да ги свържем. Дори да бях главен прокурор, все едно — не бих могъл да събера доказателства. Като член на комисията съм приготвил аналитичен доклад, който вчера би трябвало да попадне на масата на президента. Изводът е тривиален — номенклатурата гради конспирация. А сега — след отстраняването на човек от такъв финансов мащаб като Гусев — ще ми се уверено да констатирам как конспирацията контролира президентската администрация! С удоволствие бих крещял за това на всеки ъгъл, но, уви, никой не е пророк в родината си…

— Я по-добре кажи кой ще разследва убийството на Гусев? — някак между другото попитах, оглеждайки вече почти опразненото място на произшествието.

Зяпачите, които от началото бяха усърдно разгонвани от специално извиканите курсанти от милицията, вече си бяха отишли. Половината милиционерски коли бяха заминали.

Константин явно не искаше да отговори на моя въпрос. Отначало той се закашля, след това взе да се секне в носната си кърпа.

— Аз — отсече след кратка пауза. — И ти.

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко. Знаеш ли, Саша, с годините характерът ми поомекна — като че ли започна да се оправдава Меркулов. — Ти сам ще разбереш защо трябва да се занимаваш с това дело… А аз, старият глупак, май съм малодушен… И то след толкова години работа. Но… общо взето, знам всичко за тебе и за нея…

— За кого?

— За Татяна Холод — отговори Костя, кашляйки смутено.

Не се и съмнявах. При нас „разузнаването“ на личния живот на сътрудниците в прокуратурата и милицията действа по-добре и от махленската клюкарка…

— И какво от това? Сега имаме чисто делови отношения. Дава ми възможност да изкарам нещо допълнително със статийките ми. А освен това си имам и Ирина… Сега съм женен човек и ми трябват повечко пари. Слушай, Константин, бях сигурен, че ще ми прехвърлят делото по убийството на Селдин — започнах аз, но Меркулов ме прекъсна:

— Няма. Със Селдин ще се занимава бившият ти стажант Левин. Вече предупредих градския прокурор да го атестират предсрочно. Сега има право да води самостоятелно дела. Надявам се, че не възразяваш.

Не възразявах.

„Ама че номер… Какво ли значи това?“ — помислих аз и внимателно погледнах Костя в присвитите очи, които той усърдно отместваше встрани.

— Добре, Константин Дмитриевич, закъснявам катастрофално. Татяна Холод сигурно отдавна ме чака в редакцията. Пък исках за пет минутки да прескоча и до болницата…

— Точно така… Чака те — кимна Меркулов и сгърбвайки се нарочно, започна задъхано да кашля в шепата си. Стори ми се дори, че кашля някак насила…