Фридрих Незнански
Насочен взрив (26)

1.
Важно поръчение

В психозоната на Илинское явно се чувстваше очакването на висши гости.

През последните три дни почти половината болни бяха заставени да почистват и подреждат територията. Посред зима започнаха да боядисват с бяла боя всички первази и врати. Вече втори ден пускаха ток по бодливата тел. Портата беше боядисана с яркосиня боя.

Набързо изчистиха снега от двора на бившия манастир.

 

 

Целия ден не можах да се срещна с Полетаев. Все някой от надзирателите или сестрите се въртеше наоколо и това ми се стори подозрително.

Чак привечер, когато ме изведоха за вечеря в общата столова, чух от ординаторската гласът на Федя, който уговаряше Кошкин да му отстъпи дежурството си тази нощ. Полетаев възбудено обясняваше, че Корольов умира и няма да изтрае до сутринта. Но Кошкин категорично отвърна: „Няма страшно, сам ще се оправя.“

Разбрах, че Полетаев няма да може да се отбие през нощта в килията ми. Трябваше да чакам следващия ден.

На другия ден видях Федя в шивашката работилница. Аз подгъвах памуклийките. Той ми прошепна мимоходом, че ще дежури днес, а утре, ако нищо не се случи междувременно, ще отиде до районния център и ще подаде телеграма до Москва или ще се обади по телефона, ако няма опасност.

Прошепнах му да не прави нищо, без да го е съгласувал с мен. Настоях непременно да дойде през нощта, щом ключът от неговото отделение става и за моята килия. Полетаев обеща да дойде.

Приближаваше полунощ, а Федя все още го нямаше. Лежах и се ослушвах, в тишината се чуваха нечии далечни, едва различими гласове и женски смях. След това смехът се приближи. Замлъкна.

Нечии стъпки в коридора… След няколко минути чух стържене на голям ключ в ключалката.

Най-после Полетаев се появи.

— Едва успях да се измъкна — прошепна ми той от вратата. — Специално се мотах при всички надзиратели с Люба, медицинската сестра. Сега всичко е наред. Изглежда, че са си легнали… Е, казвай, детективе, измисли ли нещо? Да пътувам ли утре до районния център? Или пък да помоля някой от селото да изпрати телеграма от пощата?

— Фьодор, имаш ли оръжие? Пистолет или поне ловна пушка? Да ми донесеш поне нож в краен случай?

— Мога… Пушка нямам, за пистолет да не говорим. Но виж, джобно ножче или нещо остро имам някъде. Мога да опитам да отмъкна от касата на шефа на охраната „Стечкин“, ще стане ли? Нашият началник на охраната въобще не хваща пистолет, а аз ще взема ключовете от касата му. Те висят на пиронче в стаята на надзирателите.

— Разбрахме се. И ми донеси някакво тиксо, за да залепя „Стечкина“ за крака си. Сега ми кажи как можем да офейкаме оттук с тебе? Как се охранява „санаториумът“ през нощта? Има ли някой на камбанарията? Трябва да знам детайлите…

Полетаев ми каза, че преди психозоната почти не се охранявала. Едва през последната половин година се появили петнадесетина срочнослужещи войници от вътрешните войски, които живеят в къщичката до зоната и се сменят на две седмици. През нощта един от тях стои на камбанарията с автомат, следи ярко осветения двор и от време на време се разхожда по манастирската стена. След полунощ обикновено войникът отива да се постопли в малката стаичка в камбанарията, тъй като няма нужда да сгърчи цяла нощ на пост. Няма кой да избяга. И войниците, и надзирателите са напълно сигурни в това.

Надзирателите през цялото време ходят без оръжие. Използват гумени палки само в изключителни случаи, а те висят в стаята на охраната.

Обикновено началникът на охраната Зарецки се появява нощем в зоната веднъж месечно, за да провери постовете. Ако разбере, че зоната не се охранява, той прави леки забележки, които между другото са съвсем безсмислени, защото войниците не искат да стърчат по цели нощи на камбанарията. А пък надзирателите след един през нощта считат за задължително да подремнат няколко часа. Сега, когато пуснат нощем ток по бодливата тел, практически няма нужда от охрана.

— Мисля си, че е така, защото сега имаме малко пациенти — каза Полетаев. — Ама ако в близко бъдеще се появят повече, не знам. Може и затова да са пуснали ток по телта. Но дори и сега е трудничко да се избяга от тук… Поне аз не знам как би могло. Някога, преди да дойда тук, затворниците изкопали тунел, но не отишли далече. Един искал да излезе през портата, скрит в бъчвата с отпадъци за свинете, но и него са го хванали. Не мога да кажа нищо, Александър Борисович… Мисля си, че трябва да изчакаме да дойдат от Москва.

— Може и да си прав, Федя — замислено казах аз, — но да не се окаже в един момент, че отново сме без род и племе? Дали Кузмин не подозира нещо?

— Засега нищо.

— Утре сутринта ще можеш ли да се измъкнеш до районния център? — Полетаев кимна утвърдително. — Ще поръчаш телефонен разговор с Главната прокуратура — казах му номера на Костя Меркулов — и ако не успееш да се свържеш, запомни друг номер — той е на „Петровка“ 38, на старши оперативния служител Грязнов. Или в краен случай — ето ти телефона на дежурния в градската прокуратура. Ако нещо ти се стори подозрително, по-добре е да не звъниш! Един дявол знае, може и този районен център да се свързва със света през военната централа. Но това ще го разбереш там, в пощата! Ако е така, ще изпратиш само телеграма. Запомни текста: „Блудният син е в село Илинское, Смоленска област, болен е и не може да се движи. Ваша Пряхина.“ Запомни ли?

Федя Полетаев кимна в знак на съгласие.

— Ох, Фьодор, нещо ти нямам доверие — въздъхнах аз. — Не в буквалния смисъл, просто ме е страх за теб — да не се издъниш заради неопитността си…

— Не бой се, следователю! Ти като си опитен, къде си се заврял? — недоволно изсумтя Федя.

— Добре, извинявай. Според тебе ще правят ли още опити с мен?

— Като че ли не. Макар че не мога да съм сигурен в Кузмин.

— Как да се срещна с онзи изобретател, с Василий Найдьонов? — попитах аз.

— Страхувам се, че няма начин. Практически е невъзможно. Аз нямам ключове, а да искам от надзирателите… Не, не мога. Страх ме е. Прекалено рисковано е, макар че… Мога да пробвам при следващото си дежурство. Слушай, следователю, толкова ли е важно? Нали ако не утре, то вдругиден ще дойдат хората от Москва — шепнеше Полетаев.

— Чукай на дърво, да спи зло под камък — изсъсках аз.

Фьодор беззвучно се засмя.

— Тук май всички станахме ненормални. И аз съм си малко суеверен… Значи утре, ако успея, ще ти намеря „Стечкин“. Ако не, ще ти пусна през прозореца шило.

— Добре. Но главното е да се свържеш с Москва!

— Слушам, другарю следовател! — Полетаев изкозирува на шега.

— Още си момченце — казах му аз, като се усмихнах неволно.

— Точно така. И момченцето го чака момиченцето му — трябва да вдигна още малко олелия за пред надзирателите. Знаеш, че при нас е много тихо нощем. Време му е да направим малка оргия, че току-виж и мен са ме бутнали тука с фанфари, та и майка ми никога да не научи къде е изчезнало момченцето й. И после в някое казанско „спецзаведенийце“ вземе та се появи някакъв Иван Иванович Иванов с диагноза „пълна амнезия“ — въздъхна той.

— Бъди предпазлив, Полетаев. Всички зависим от теб, така че всяка секунда трябва да внимаваш — прошепнах му и леко го потупах по рамото, докато излизаше от килията ми. — Върви си прави оргиите. До утре! — разтърсих ръката му.

Полетаев си тръгна и след малко до ушите ми долетяха женско кискане и смеха на Фьодор.

След пет минути всичко утихна…

 

 

Отдавна беше минало полунощ. Аз не спях. Щом затворех очи, и започваше да трепти някаква призрачна бяла светлина, в главата ми нахлуваха стихове, на които помнех само началото. Повтарях ги отново и отново в ума си и нищо не можех да направя. Беше като някакво проклятие…

„Не ми се спи, свещ искам да запаля.

Защо ли да чета, щом нищо не разбирам.

И ярка бяла светлина очите ми изгаря,

на призраците леки от веригата извира…“

Тютчев ли беше? Фет или Надсон? Не, не помня… А Полетаев не идва. Боже мой, присвива ме — не, не за тоалетната, всичко ми се свива, защото пак вися на косъм! Предчувствие… Слънчевият ми възел е залепнал за гръбнака. Какво е това — страх ли? Не, не прилича на страх. А може би е омраза? Ненавист към мен самия, че съм легнал тук, а наоколо ходят убийци. Да, мога със сигурност да кажа — убийци… и аз съм в ръцете им. А някъде далече върши работата си онзи мой „благодетел“, генерал Ваганов, господарят на Илинския бордей. И аз съм в ръцете му, засега съм в ръцете му!…

„Не ми се спи, свещ искам да запаля…

Дявол да го вземе, ама че натрапчив стих!

Защо ли да чета, щом…“

Да, наистина не разбирам как да действам сигурно, че да не допусна и най-малката грешка. Стига пропуски! Една-единствена грешница може да струва бог знае какво. Амнезия до края на живота, това е повече от ясно! Кой ще ме намери тук…

Но моята малка грешница може да струва живота на още много, много хора, освен Татяна Холод, Гусев и Корольов. Може би на хиляди…

А аз съм легнал тук и се ядосвам на себе си. Слънчевият сплит пулсира и се блъска, блъска в гръбначния ми стълб…

Не, май че е двигател… и не на камион, а на лека кола. Там, зад прозореца. В двора на „санаториума“.

Странно. Не е шумът от двигателя на онзи камион, който докара продуктите миналата седмица. Това е волга или уазка.

Напрегнах слуха си. Като че някой излезе от колата, май хлопна вратичката. Всичко утихна. Сигурно е пристигнал Кузмин, само той има бяла волга… Да не би да е пристигнал от центъра, от Смоленск? Може би е докарал химически препарати за своята вещерска лаборатория? Да върви по дяволите! Мътните да го вземат! Трябва малко да поспя…

„Свещ искам да запаля…

Защо ли да чета, щом…“

Ами ако идват за мен, за моята душа? Кой? Слава Грязнов ли? Ами! Чакай си, Турецки, чакай си Меркулов или Слава…

Затворих клепачи. И пак в главата ми е онази натрапчива бяла, бяла светлина. Светлина на надеждата? А тя май се засилва — свети някъде вътре в мен, в мозъка ми, в сърцето ми… Стига съм се самоанализирал и гадал. Ако продължава така, нищо чудно и да мръдна. Край! Трябва да спя! Да спя…

 

 

През безшумно разтворилата се, наскоро смазана по случай пристигането на високия гост порта, отделяща манастира от останалия тихо спящ свят, се вмъкна черна волга.

През двора насреща й забърза Кузмин. Отвори вратичката на колата и от волгата слезе лично генерал-майор Ваганов. Стиснаха си ръцете и тръгнаха към втория етаж — в кабинета на Кузмин.

Ваганов се разположи удобно в мекото кресло и дъхна върху замръзналите си пръсти.

— Е, как е, Фьодор Устимович? Как са новите ти подопечни? Надявам се, че цъфтят и връзват.

— Мисля, че всичко е наред. Сега ще направя кафенце… — засуети се Кузмин около масичката до хладилника.

— Няма нужда. Извинявай, че не те оставих да поспиш тази нощ. Идвам от Вюнсдорф със самолета и право при тебе…

— Разбирам. Може би малко уиски… „Бяло конче“?

— Няма да е зле след пътуването — съгласи се Ваганов.

Кузмин заизмъква от хладилника разни деликатеси: хайвер, пушена риба, консервиран език в сос, купичка с шоколадови бонбони, замръзнали резенчета хляб, подредени в чинийка с прозрачен пластмасов капак…

Те пийнаха малко от миниатюрните сребърни изстудени чашки, които, както и продуктите, стояха в хладилника. Без да дочака въпросите, Кузмин започна първи:

— Онзи следовател е в нормата. Нищо не помни, агресивността му, според мен, е нормална. Искам да кажа, че има слаба нервна система, така че засега всичко е наред. Искаше да ме удуши с голи ръце, но санитарите му попречиха — усмихна се самодоволно Фьодор Устимович. — Само за едно ме е страх…

Ваганов повдигна вежди.

— … да не сбърка клиента и да се нахвърли на първия срещнат.

— Защо мислиш, че може да сбърка? — намръщи се генералът. — Не разбирам какво ми предлагаш.

— Можем да окачим портрета на Мечката в килията му. Когато му правя инжекции и крайното програмиране, пред очите му трябва да не съм аз, а онзи портрет или още по-добре — видеоекран с Мечката. Може би е добре и Кошкин да проведе няколко хипнотични сеанса. Той е майстор в работата си…

— Не трябва да прекаляваме. Хипнозата ще оставим в краен случай — недоволно отвърна генералът. — Сигурен съм, че момчето няма да сбърка! Главното е да не откачи, а за това отговаряш ти. Много е важно той като професионален следовател внимателно да върви към изпълнението на поставената му задача.

— Ами ако изведнъж възникнат някакви подозрения — я в прокуратурата, я в „Белия дом“ или Кремъл? Всичко това е доста рисковано.

— Не бих казал — усмихна се Ваганов и надигна чашката с недопития алкохол. — Ако възникнат подозрения, нашият герой ще се самоунищожи. Да пием за началото на подготовката…

Те чукнаха чашите си и отпиха по малко.

— Как ще се самоликвидира? По традиционния начин ли? — попита Кузмин, който се понамръщи след изпитата чаша.

— По отдавна проверения метод. В случай на някакъв фантастичен неуспех хората, които ще го наблюдават, ще изпратят съответния радиосигнал, устройството ще се задейства и край. Героя го няма.

— Е, това вие, военните, знаете по-добре.

— Наистина — кимна Ваганов. Остави чашката и се изправи рязко. — Да вървим при него. Нямам търпение да видя моя герой!

Чух някакви гласове в коридора и после звука от отварянето на вратата. Не се надигнах, а се престорих на заспал и придърпах одеялото до очите си. В моята „едноместна стая“ влязоха двама или трима.

— Извинявайте, че ви събудихме — чух гласа на Кузмин. — Спите ли, Сергей Сергеевич?

Отворих очи, присвих ги от слабата светлина и дъхът ми спря за няколко секунди.

В моята килия беше дошъл Кузмин с бяла престилка и до него стоеше не кой да е, а самият генерал-майор Ваганов. Те ми се усмихваха. Ваганов — широко и прекалено добродушно, а Кузмин — с крайчеца на устните си.

— Дай ми престилка — обърна се Ваганов към главния лекар. — Дошли сме при пациент и трябва да спазваме правилата… — Направи пауза и продължи: — … на нашата игра.

После смъкна от Кузмин бялата му престилка и я наметна на раменете си, приближавайки се до кревата ми.

— Е, здравейте! Ама ние май сме се срещали някога с вас? — престорено се учуди той.

— Да, разбира се — отговорих твърдо и кимнах, следейки лицето на генерала. Усмивката му постепенно изчезваше и розовобузестата му физиономия сякаш се удължи.

— Наистина ли? И къде сме се срещали? Ще ми припомните ли?

— Вие май сте моят лекуващ лекар… бившият — отговорих, а вътрешно щях да се пръсна от смях. — Май че сте майор.

— Ах, да, да… Само че не съм майор, а генерал. Аз бях вашият лекуващ лекар. Сега си спомням — зарадва се Ваганов. — Спомняте ли си още нещо? Къде съм ви лекувал? Кога…

— Не, повече нищо не си спомням. Може да съм сбъркал и с лекаря. — За всеки случай и добавих: — Нещо с главата ми не е наред.

Ваганов явно облекчено въздъхна.

— Да, случва се. Доволен ли сте от храната? Имате ли оплаквания?

— Имам. Много оплаквания! Защо толкова лошо ме лекуват? — обидено казах аз.

— Лошо ли ви лекуват? А-а, това не е добре. Други оплаквания?

— Омръзна ми тук. Не ми харесва…

— А виж, това е много хубаво. И аз да си призная, невинаги харесвам това място — каза Ваганов и погледна към Кузмин. — Значи не ви харесва да живеете в тази вила?

— Не.

— Много добре ви разбирам. И съм готов да направя нещо за вас. Извинете, как се казвате?

— Сергей — отвърнах аз.

— А, Сергей, хубаво име. Сергей, аз мога да ви измъкна от тук. Да! В известен смисъл съм началник тук. Наистина не по медицинска линия, но все пак… И мога да ви съдействам, за да ви пуснат… Но за това трябва да изпълните някои мои малки поръчения. След това спокойно ще можете да си живеете в Москва. Ние ще ви дадем апартамент в столицата, ще ви оженим…

— Ще ме ожените! Това е мноооого хубаво! — заусмихвах се като някакъв дебил.

— Разбира се, това е великолепно — захихика доволният Ваганов, поглеждайки към пристъпващия от крак на крак Кузмин.

Ваганов някак незабелязано се беше приближил до леглото. Дори не бях забелязал как беше седнал до краката ми и полекичка се приближаваше до лицето ми.

— Искате ли да живеете в Москва? Признайте си!

— Не знам. Нито веднъж не съм бил в Москва… струва ми се — отговорих аз.

След като чух глухото сумтене на Кузмин, реших, че правилно водя играта си.

— Значи се разбрахме?

— Не! — възкликнах аз. — Какво е поръчението?

— Какво е поръчението? Много сериозно и много отговорно — замислено проговори Ваганов. — Дори не съм уверен дали ще можете да се справите…

— Ще мога! Аз ще се справя! Не искам да оставам тук!

— Ще можете ли да унищожите враг на родината? Враг на народа!… Нее, не ви е по силите…

— Враг на народа ли? — възкликнах аз, скочих от леглото и стъпих с босите си крака на ледения под. Очите ми пламтяха, или поне на мен така ми се искаше — да святкат и да горят с праведен гняв. — Къде е? Покажете ми го! Аз него с голи ръце ще го… Веднага ми го покажете!

— Какво става? — Генералът погледна към Кузмин. Дори се поотмести по-далеч от мен.

— Струва ми се, че е остатъчна агресивност — неопределено отговори главният лекар.

— А, остатъчна? Но, гълъбче, не бива така да се гневите. Всичко с времето си. По-добре ми кажете вие патриот ли сте?

— Що за въпрос! Аз… Аз, изглежда, още от детството си обичам да унищожавам всички тези… бандити на отечеството!

— Забележително! Знаете ли, на нашата страна са й нужни герои! Такива като вас. Нашата нещастна родина се нуждае много от своите верни синове, които няма да пожалят живота си, за да… За да спасят род ината от тези наемници на империализма, ционизма, хомосексуализма, горбачовизма и елцинизма! Седнете, Сергей. — Той ме хвана за ръката, а мен ми се доповръща, дотолкова ми беше противен допирът с този човек. Но не се издадох и седнах на леглото.

— А как се отнасяте към Елцин?

— Към Елцин ли — повторих, за да спечеля няколко секунди. Изведнъж се обърках, не знаех как да отговоря. Как трябваше да се отнасям към президента?

— А знаете ли, че сега имаме президент на Русия? Казва се Елцин. Чували ли сте за него?

— Май че съм чувал нещичко. А как трябва да се отнасям към него? Само ми кажете как!

— Отлично — разсмя се весело Ваганов. Съдейки по външния му вид, можех да заключа, че е доволен. — Страната очаква своите герои! — тупна ме по рамото с меката си ръка.

Струваше ми огромни усилия да не го фрасна по муцуната. За секунда през главата ми мина мисълта да го цапардосам с нещо тежко или да измъкна пистолета му… Но той сигурно не носеше пистолет. Смущаваше ме и полуотворената врата на килията, зад която се чуваха приглушените гласове на надзирателите. Единият от тях явно беше на Сипаничавия.

— Ама не ме ли лъжете, че ще получа апартамент и ще ме освободят от тук? Никак не ми харесва това кисело зеле — изхленчих аз.

— А-а, киселото зеле наистина е отвратително! Често ли ви хранят с него? — намръщи се Ваганов.

— Не много — отговори вместо мен Кузмин. — Освен Сергей Сергеевич никой не се е оплакал от храната.

— Бъдете по-внимателни към нуждите на пациентите — лицемерно го заплаши Ваганов и пак се обърна към мен: — Давам ви честната си дума на генерал — ако изпълните поръчението ми, ще пеете и ще живеете. В Москва или където поискате!

— Казвайте какво трябва да направя! Аз съм готов за родината… Дори и… да си изцапам ръцете!

— Да си изцапате ръцете? Не ви разбрах. Какво е това? — престорено наостри уши Ваганов.

Разбрах, че съм се поувлякъл.

— Ами при нас санитарите така казват, когато един болен започне да бие друг или да го души до смърт — безгрижно обясних.

— Това ли било? Сега разбирам — успокои се генералът. — Прав сте, Сергей, може и да се стигне дотам — да се изцапат ръцете, както казвате. Но родината ни е по-скъпа! Не мислите ли?

— Мисля — замислено отвърнах аз. — Май си струва да се поизцапат ръцете с двама-трима гадове, за да могат другите да живеят по-весело и по-свободно…

— Точно така. Правилно мислите! Всички ние сме готови и главите си да дадем, готови сме всичко да пожертваме за свободата на страната! Включително и аз, не го приемайте за самохвалство.

— Тогава какво трябва да направя? Само кажете и ме пуснете оттук! Ще го свърша!

— Ще ви кажем. Но искам да ви запозная утре с някои мои приятели, които ще дойдат на малко съвещание. Вие ще се запознаете с тях и ще обсъдим какво и как да го направите. И ако се харесате на приятелите ми, считайте, че сте вече свободен и няма да ядете това вкиснало зеле.

— Съгласен! — протегнах ръка на генерала.

Ваганов без особено желание пое разперените пръсти на ръката ми и леко ги разтресе.

— А вие казвахте, че не ви харесвам. Виждате ли, че излязох прав и ние се сприятелихме…

— Кога съм го казвал? Нищо не съм казвал! Всичко това са клевети! — възмутено завиках аз. — Аз съм здрав, пуснете ме! Аз през целия си живот нищо лошо не съм направил на генералите!

— Вярвам, вярвам, успокойте се. Разбира се, че е клевета — ласкаво ми се усмихна Ваганов, опитвайки се да измъкне ръката си от дланта ми. Но аз стисках пръстите му колкото можех по-силно. Той се намръщи и рязко се надигна от леглото.

— Пуснете ме. Добре, до утре! Не трябва прекалено да се възбуждате. Утре е решаващ ден за вас!

Пуснах ръката му и имитирах виновна физиономия.

— Извинете, другарю генерал! Но аз много… се надявам на вас!

— Аз също. Почивайте си, другарю… Сергей. Сергей Борисович.

Отново скочих на крака и засвятках с очи.

— Не съм Борисович! Кой ви каза, че съм Борисович? Пак някой иска да ме натопи! Лекарите не искат да ме пуснат! Помогнете ми, другарю генерал!

— Казах, че ще ви помогна. Моята дума е закон! Моята дума е като конституция и не по-малко от това! Това е, скъпи Сергей…

— Сергеевич — услужливо му подсказах аз.

Ваганов стоеше и както ми се стори, не бързаше да тръгва. Гледаше ме внимателно, с присвити очи. Помълча и после попита:

— Сергей Сергеевич, ще можете ли заради делото ни, за справедливостта и спасението на родината ни да станете друг човек за известно време. Да имате чуждо име и фамилия?

— Като нищо!

— А ще можете ли да играете за известно време ролята на един човек, който много прилича на вас?

— Всичко мога. Обещавам да се справя с всичко. Кой е този човек?

— Предстои ви да станете някой си Александър. Александър Борисович. С фамилия Турецки. Това име говори ли ви нещо?

Аз се намръщих, като че ли се опитвах да си спомня. Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите.

— Някъде съм го чувал… Нее. Нещо става с паметта ми… Не помня! Казвате, че си приличаме?

— Дори много — усмихна се Ваганов. След него се заусмихва и Кузмин, който стоеше наблизо.

— Май че беше министър на външните работи… Така ли е?

— Е, много високо се целите! — разсмя се с цяло гърло Ваганов. — Той е един московски следовател. Не го ли помните?

— Извинете, но… Аз много обичам да чета книжки за следователи, но тук не ми дават. Откъде мога да познавам московски следовател? Да не е бил в Ташкент и да съм го срещнал там?

— Отлично, младежо! Ти си истински мъж, Сергей Сергеевич! — изведнъж възкликна Ваганов и силно ме тупна по рамото. — С тебе в огън и вода ще вляза! Така да знаеш! Хайде, стига. Сега трябва да си почиваш, пък и за нас вече е време. Почивай си, бъдещи Александър Борисович. Скоро ти предстои сложна работа и след изпълнението й ще попаднеш в рая… Само че повече няма да ти подавам ръка, че ще ми строшиш пръстите. Лека нощ. — И Ваганов тръгна към вратата.

След него тръгна и Кузмин.

Едва тогава почувствах, че ми треперят краката. По ребрата ми се стичаха студени струйки пот.

Да, наистина се показах като истински мъж! Осъзнах го чак като се затвори вратата зад посетителите ми.

Рухнах на леглото. Днес аз бях победител!

Но… Беше рано да се радвам. Балансирах по острието на бръснача. Ами утре… Всичко можеше да се случи! Рано е да се радваш, следователю, веднъж вече беше надценил силите си, беше се изхвърлил, заплашвайки този мил генерал-майор. И какво стана — ето, сега го усещаш на гърба си.

Внимателно преместих треперещите си крака, седях на леглото и дишах шумно. „Куче, ще ти видя сметката! Нали обещах на Шура Романова и на Меркулов — обещах, че ако прекратят делото, лично ще се разправя с теб. Не, това няма да е лично отмъщение, за всичко, което ми стори. Ако ми провърви, разбира се! Ще приведа присъдата си в изпълнение само ако напълно бъде доказана вината ти за извършването на най-тежкото престъпление! Остана ми само да получа достатъчно сериозни доказателства… Но аз ще ги получа, обещавам ти, куче такова, с генералски пагони!… Спокойно, Турецки… спокойно!… Изглежда, че Кузмин беше прав — изглежда, все още има някакъв остатъчен ефект от онази гадост, която ми инжектира…“

 

 

След килията на Турецки Ваганов и Кузмин отидоха в лабораторията.

Фьодор Устимович явно беше в приповдигнато настроение. Ваганов също.

Вече в лабораторията, той с удоволствие се отпусна в коженото кресло, около което бяха наредени компютърът, енцефалографът и много други изключени апарати. Ваганов любовно поглаждаше кожените дръжки на креслото и замислено поклащаше глава.

— Даа, а на вид сенокосачката ни е съвсем невзрачна — кимна той към апаратите. — Трябва да приспособим отделно помещение за процедурата.

— Ще приспособим, Андрей Викторович. Главното е резултатите със следователя да са насърчаващи — потвърди Кузмин.

— Ще бъдат — плесна с ръка по дръжката Ваганов. — Вие отдавна се занимавате с тази тема. Този следовател трябва да бъде шлифован като брилянт. Да няма никакви грапавини! Така че дори Луис Кастильо да изглежда жалък и сополив дилетант пред Турецки.

— Луис Кастильо? Извинете… — учудено запита Кузмин.

— Давам го като пример. Това е един от подобните изпълнители…

Ваганов нямаше защо да се впуска в обяснение кой е бил Луис Анжело Кастильо — арестуван през март 1967 по подозрение, че готви покушение срещу президента Маркос.

— Е, Фьодор Устимович, засега съм доволен от извършената работа, но главното все още предстои. Той окончателно ли си „спомни“, че е Иванов?

— Май че не.

— Не трябва да има никакво „май“!

— За съжаление, все още не е усвоил всички програмирани подробности. Но можем да ускорим процеса.

— Не трябва да насилваме следователя. Мозъкът му ни трябва здрав. Преуморих се от тези препитания — прозявайки се, каза Ваганов. — Би трябвало да си почина, но нямам време. Чакат ме на летището.

И той рязко се надигна от креслото.