Фридрих Незнански
Насочен взрив (22)

7.
Любопитните мишки котки ги ядат

В Москва Грязнов и Левин сериозно се увлякоха по културизма.

Беше по-лесно да се намери игла в купа сено, отколкото сред митишченските културисти, т.е. „пелмени“, да се открие онзи Пелмен, който се споменаваше в бележката на Самохин.

Двамата си разпределиха немногобройните легални и полулегални сутеренни тренировъчни зали, но резултатът беше нулев.

В един от тях, наречен с гръмкото име „Воля“, Самохин беше влизал няколко пъти, но с никого не беше завързал приятелски отношения.

Но късметът им помогна. Зоя — Лаленцето, която беше дошла на „Петровка“ да даде показания, каза, че съвсем наскоро при нея в общежитието идвал един познат на Самохин, който се интересувал къде е пропаднал Саша. Този познат не беше кой да е, а внук на известния артист Панаев, Игор Панаев.

Грязнов веднага взе адреса на артиста от Дома на киното, уговори си среща с него и полетя натам.

Озова се в големия четиристаен апартамент на народния артист на СССР на улица „Алабян“. В същия вход, само че един етаж по-долу, живееше с майка си и внукът му Игор.

Поговориха си малко за ролите на Всеволод Панаев и за общите им познати от „Петровка“ — Панаев, както е известно, беше изиграл в киното доста роли на милиционери и началници на следствието — и Грязнов слезе при внука му Игор.

Той се оказа дълъг и недодялан младеж, който учеше във Висшите курсове за сценаристи.

Младият Панаев се учуди и дори поизплаши от внезапното появяване на следователя. Той не скри, че наистина се познава със Самохин, но ги свързват чисто делови отношения.

Самохин, който работеше във фирмата „ГОТТ“, обещал на Игор да му намери много евтин мерцедес втора ръка, но изчезнал нанякъде. Беше помолил Игор да му направи и малка услуга — да откара Самохиновия мерцедес в Шереметиево и да го остави там на паркинга. Игор изпълнил молбата му.

— А защо Самохин поиска това от вас? Не ви ли каза?

— Не, не ми каза.

— Според вас това не приличаше ли на крадене на кола?

Игор се обърка и отговори, че дори отстрани да изглежда така, но той самият не е крал автомобил, а само е изпълнил молбата на познатия си. После предал ключовете на Самохин и въобще не смята, че е откраднал нечия кола.

На въпроса на Грязнов, защо му е притрябвало на Самохин да откара мерцедеса, Игор още повече се смути и се предаде.

Фирмата „ГОТТ“ спешно изпратила Самохин в Германия, но той имал важна работа в Москва. И тогава се решил на малка и невинна лъжа. За да отложи заминаването си, а трябвало да пътува със същия този мерцедес Самохин решил да инсценира кражба на собствената си кола. А после, като приключи работата си в Москва, щял да намери мерцедеса си на паркинга.

— Но в това няма никакво криминално престъпление, нали? — бършейки потта от челото си, с треперещ глас попита Игор. — Аз нямам никаква вина, а колкото до Саша и отношенията му с неговата фирма, това си е негов проблем, нали?

— Така е — съгласи се Грязнов. — Аз не ви обвинявам в нищо. Трябва само да ми разкажете всичко, което знаете за Самохин.

Слава Грязнов започна да разпитва Игор за „пелмените“ и той потвърди, че в устата на Самохин това е било обобщено име за всички културисти. Освен това така наричал и един свой приятел, който не се помпал като онези, но бил страхотен каратист, бивш военен, когото уволнили от армията заради нарушение на дисциплината. Игор не знаеше нищо повече за този „пелмен“, освен че преди уволнението е бил със звание майор.

Това вече беше нещо, макар и не твърде много.

„Пак всичко опира до армията — мислеше си Грязнов, докато се прибираше от Панаеви на «Петровка». — Тези военни са като някаква черна дупка… И за Турецки все още няма никакви сведения. Немците твърдят, че го търсят усилено, контраразузнавачите — и те твърдят, че са капнали от умора, а той сякаш е потънал вдън земя. Не дай боже, разбира се… Какво пък, изглежда, че пак ще трябва да се ходи с молби до военната прокуратура при Женя Фролов. Трябва да се преобърнат досиетата на всички майори, уволнени от армията заради нарушение на дисциплината през последните пет години…“

 

 

В специалната психозона имаше двама Фьодоровци: Фьодор Злия и Фьодор Добрия. Така пациентите наричаха зад гърба им двамата лекари. Фьодор Добрия беше лекарят от трето отделение Полетаев, а Фьодор Злия беше главният лекар Кузмин.

Защо бяха прикачили на Кузмин този прякор, никой не знаеше, но така си беше. Фьодор Устимович рядко повишаваше глас; често, но сухо и някак си дежурно се усмихваше, когато питаше за самочувствието болните си. Но все едно, той си оставаше Фьодор Злия. Изглежда, го бяха кръстили така, защото обичаше за всяка, дори и най-незначителна грешка да удвоява дозата на препаратите, които инжектираха на болните.

А Фьодор Добрия изгуби съня и спокойствието си. Не за дни, а за часове се преквалифицираше от лекар в следовател, който трябваше да разгадава тайнствените съвпадения и трудно обясними случаи, които ставаха в зоната.

Косите му буквално настръхнаха, когато започна да съпоставя фактите. Само преди месец един болен от първо отделение, по прякор Куркул, нападна един от надзирателите и онзи при отбрана му изби едното око. Беше много странно, защото как би могъл Куркул да посегне на някого, когато едва влачеше краката си, упоен от лекарствата. Но две седмици той ходи с привързано с бинтове око. Преди две седмици в отделението на Кошкин пък се появи още един едноок. Другият болен, бивш статист от Мариинския театър, суетливо балетистче, казва, че не помни как е загубил окото си. Бил припаднал по време на трудовата терапия, докато метял двора, изглежда, беше паднал и лопатата се забила в окото му. Кошкин, като добър анатом, беше дезинфекцирал и зашил раната. Но едноокият бивш солист въпреки загубата на окото си, както и преди, непрекъснато беше в лека еуфория. По сто пъти на ден подскачаше и без да гледа какво има в ръцете си — лопата, метла или чиния с каша, — правеше пируети и различни стъпки, заставайки в класическите балетни позиции.

С други думи, балетистът продължаваше да си е напълно щастлив в своето болезнено състояние. Така че някой би могъл дори да си помисли: че защо са му на този щастливец две очи?

Федя Полетаев беше напълно сигурен, че ако отново се окаже в мазето на Кошкин и отвори втория контейнер, там ще намери очите на тези двама нещастници. Косите му щръкваха и студ пълзеше по кожата му от тази увереност.

 

 

Турецки, както му беше препоръчал лекарят Полетаев, се опитваше да си поръчва сънища. Преди да заспи, настойчиво молеше някой да му изпрати поне някакво видение от миналото му. И както и преди, сънуваше само кошмари.

Войната от 1812 година, Наполеон и той — Турецки, — воюва на страната на Наполеон срещу руската армия. Говори на френски, макар и в съня си да разбира, че не знае езика, на който говори с Наполеон. Бонапарт, естествено, му отговаря на френски. Турецки се съгласява, отдава чест, макар че не знае какво му е казал императорът.

Турецки се събуждаше посред нощ и дълго се опитваше да разгадае съня си. Но безрезултатно. Или по-точно, стигна до плачевен резултат.

„Щом сънувам Наполеон, значи наистина съм се побъркал — мислеше си той, въртейки се в леглото. — Само това оставаше, след време да съм не само без памет, ами да се провъзглася и за император на Франция. Не, по-добре е да не се мъча с такива сънища. Това няма да ми донесе нищо добро. Май наистина откачам. По добре да не разказвам на Полетаев за наполеоновските си сънища…“

 

 

„И така, да направим равносметка“ — мислеше си Полетаев. С Кошкин всичко е ясно. С Василий Найдьонов — също. Той изпълнява секретна заповед на генерала благодетел на нашата „тиха обител“. Сергей Иванов не е никакъв Сергей. Лекува ли го главният? Безспорно — не! Аз ли не познавам Кузмин…

Тогава какво инжектира на този лъже Иванов? Трябва да го разбера! Да знам какъв е този нов препарат.

Сега имаме нова загадка.

Преди около две седмици докараха и, естествено, насочиха към Кошкин някой си Юрий Брил. Лепнаха му прякора Комисаря. Докараха го от Москва. Фьодор Устимович, разбира се, не ми каза за новия и не съм видял картона му… Защо, от кого и по кой член е бил съден? Не се знае и кой му е правил психиатричната експертиза.

На никого от пациентите ни не слагат такива конски дози халоперидол, както на този Комисар. Така че при Комисаря, този четиридесетгодишен късо подстриган бивш военен с интелигентно лице, прогресиращо се развива синдромът на Паркинсон.

Комисаря, както и всички, на които предозират халоперидол, едва пълзи по коридора с полусгънати крака. Ръцете му са също свити в лактите и се забелязва обилно слюноотделяне. И съвсем естествено, наблюдава се и синдромът „броене на монети“ — палецът и показалецът на Комисаря непрекъснато мърдат така, като че ли безмълвно моли някого за пари.

По време на трудовата терапия той не шие, защото не може да работи на шевната машина. Изпратиха го да мие чиниите в кухнята. Но все пак създава впечатление, че не си е изгубил съвсем ума…

„Трябва да се провери. Току-виж, че са се запазили някакви остатъци от паметта!“

Приготвянето на храната в психозоната ръководеше една дебела лелка, Зинаида Кириловна, която идваше от селото за по няколко часа. Под нейно ръководство се трудеха четири жени. В специалната малка пристройка, така нареченото „женско отделение“, имаше само шест жени — „психичните дами“, както ги беше кръстил за себе си Полетаев. Сред тях имаше една нещастна майка, изхвърлила децата си от петия етаж — млада жена, която се казваше Татяна. Другите бяха извършили по-малки престъпления, но всичките „не бяха на себе си“. Та четири от тях цял ден не излизаха от кухнята — приготвяха закуската, обеда и вечерята. Изпращаха им на помощ мъже — да им чистят картофите, да мият чиниите, да преместват бъчвите с кисело зеле и ябълкова туршия.

Полетаев беше на денонощно дежурство.

Всъщност дежурството му се състоеше в това, да стои в зоната, да наглежда болните и да нощува на кушетката в ординаторската. С медицински сестри или не — това беше избор на самия лекар.

Главният лекар Кузмин прекарваше дежурствата си в лабораторията.

Кошкин, беше вече ясно, се занимаваше през дежурствата си с анатомични опити, които явно бяха неговият малък бизнес.

Федя Полетаев, влезе във вонящата на кисело зеле и миналогодишен борш кухня и реши да вдигне скандал. Развика се на Зинаида Кириловна за мръсотията и че вече цял месец не са пръскали срещу хлебарки, че на пода има локви вода, а по ъглите се търкалят картофени обелки.

Зинаида Кириловна се оправдаваше колкото можеше, но Полетаев не я изслуша и тръгна към помещението, където миеха съдовете. Там бавно, като сомнамбул, миеше съдинките Комисаря. Пускаше алуминиевите чинии първо в леген с топла и съвсем мръсна вода и после ги преместваше в друг, в който водата беше малко по-чиста.

Слюнката от отворената му уста се стичаше като лепкав конец от брадата му в един от легените.

Федя Полетаев заговори пресилено високо и недоволно, за да го чуят и готвачката, и болните:

— Защо само един човек мие съдовете? Толкова ли не можете да помолите някого за помощ?

Зинаида Кириловна продължаваше да се оправдава и се опита да се вмъкне в помещението, но Полетаев я изгони и й нареди да измият пода с хлорен разтвор и занапред да изпращат двама или трима да мият съдовете.

— На всичко ли трябва да ви уча! Вървете, Зинаида Кириловна, и се захващайте със своята работа, а аз ще науча болния как да мие съдовете… Трябва да се вземе гъбата, на нея да се сипе препарат… — Полетаев взе от ръцете на Комисаря чинията и започна да му показва какво да прави.

Когато готвачката затвори вратата след себе си, Полетаев захвърли чинията в мръсната вода. Погледна Комисаря в очите и видя, че наистина погледът му е смислен.

— Е, разбра ли как трябва да се мие, Комисарю?

Болният нищо не каза, само кимна с глава, опитвайки се да преглътне слюнката. С треперещата си ръка напипа във водата чинията, после взе гъбата и започна да я мие, както му беше показал Полетаев. Но Федя издърпа чинията от ръката му.

— Я по-добре ми кажи, как се чувстваш?

Болният мълчеше.

— Май забравих името ти. Знам само, че те наричат Комисаря. Не помниш ли истинското си име?

— Помня… — с усилие каза Комисарят.

— Кажи ми тогава как се казваш?

— Юрий… — произнесе с видимо напрежение той.

— Чудесно! А помниш ли и фамилията си?

Юрий отново кимна и измънка с преплитащ се език:

— Ко-ро-льов.

— Фантастично! Значи паметта ти е наред?

Юрий Корольов поклати отрицателно глава и отново Полетаев усети върху себе си неговия внимателен и умен поглед.

— Аз не съм ти лекуващ лекар, но искам да знам какво си направил? За какво си тука?

Корольов се намръщи и отново зашари из легена за друга чиния.

— Не искаш ли да говориш? Страхуваш се някой да не ни чуе?

— Няма да кажа — бавно отговори Корольов.

— Защо?

— Ще ме убият…

— Кой ще те убие? От мене не трябва да се страхуваш! Аз искам да ти помогна! Ще се опитам да намаля дозата ти халоперидол. Обещавам ти! Ще можеш да се движиш и ще се почувстваш малко по-добре…

Болният поклати глава отрицателно.

— Не, аз умирам…

— Е, не преувеличаваш ли? — възкликна Полетаев.

Корольов отново поклати глава. На Полетаев му се стори, че отворената уста се опита да се усмихне.

— А какво си направил? Да не би да си убил някого? Изнасилил ли си? Крал ли си?

— Нее… — провлече гласа си Корольов. — Аз при-и-истигнах в Русия от Германия… — успя да каже той.

Полетаев едва не подскочи, като чу за кой ли път за Германия.

— Пристигнал си от Германия? Много добре. И тука ли откачи?

— Не… Арестуваха ме на гарата.

— Кой те арестува?

— Хората на Ваганов. Генерала…

— Но тогава какво си направил?

— Нищо. Трябваше само да предам…

— Какво да предадеш?

— Онова, което ми даде полковник Васин. Той също е тук. Знам… Виж на него все още можеш да помогнеш, а аз вече… — И Корольов някак неопределено сви рамо.

Полетаев прехапа долната си устна. Разбра! Повдигна сивата болнична дреха на Корольов и видя, че гърбът и коремът му са бинтовани. Отстрани бинтът беше изцапан със спечена кафява кора от засъхнала кръв.

Студени капки пот избиха по челото на Федя Полетаев. Той оправи куртката на Корольов и попита с пресипнал глас:

— Какво се е случило?

— Не знам — вдигна рамо Корольов. — Сигурно са ме рязали. Вътре всичко ми гори…

— Да нямаш възпалителен процес?

— Не знам — равнодушно отвърна болният.

— Какво се е случило с онзи Васин, когото държат в отделна килия? Кога е загубил паметта си?

— Не знам. Това са те… Ваганов го е повредил. Сигурен съм.

— Ясно! — каза Полетаев и изобрази на лицето си нещо като усмивка. Опита се поне мъничко да утеши Комисаря — Корольов.

— Ще ти предпиша антибиотици и всичко ще бъде наред. Ще дойде време да отидем с тебе и за риба. Обичаш ли да ловиш риба под леда?

— Не.

— А какво обичаш?

— Русия обичам… Бил съм и в Америка, и в Европа… навсякъде съм бил. Но винаги съм искал да се върна. Ето че се върнах… Ти нищо няма да направиш, той ще те унищожи… Не се завирай в чуждите работи — едва проговори Корольов.

— Е, ще видим кой кого ще унищожи. А кой според теб може да ме унищожи?

— Генералът. Той ми направи нови документи, но аз… аз тръгнах срещу него… Не прави моята грешка и не ми пречи да мия съдовете… — Корольов дълго изговаряше думите си и накрая прошепвайки поотделно почти всяка буква, отново отпусна ръце в легена и затърси друга чиния.

Полетаев внимателно потупа Корольов по рамото и без да обръща внимание, че гази из локвите, излезе от кухнята.

Той разбра, че е уплашен. Мускулите на корема рефлекторно трепереха, а страхът в гърдите му растеше с всяка минута.

Знаеше, че този Комисар, Юрий Корольов, не искаше да го плаши. Само искаше да го предупреди, че с генерала, а следователно и с главния лекар Кузмин, който е подчинен и приятел на Ваганов, шега не бива.

Федя Полетаев разбираше, че е започнал неравна борба. Но разбираше също, че не може да отстъпи. Ако трябва да се върви, то поне до края!…

„Любопитните мишки котки ги ядат“ — припомни си старата английска поговорка Федя Полетаев.

„Но аз не съм мишка и започвам да действам не от любопитство, а заради справедливостта! Само така мога да се преборя със страха — помисли си той. — Не ме е страх от сивия котарак генерал-майор Ваганов! В тази страна сигурно има поне няколкостотин генерал-майори, но виж, ако беше армейски генерал или дори генерал-полковник, тогава вече работата е друга.“

И Полетаев си затананика под нос песничката от един популярен филм: „Нам не страшен серый волк, генерал, серый волк… Но ще видим кой кого!“ — фалшиво припяваше Федя Полетаев и от тази импровизирана песничка страхът му съвсем изчезна.