Фридрих Незнански
Насочен взрив (30)

5.
Сбогом, „Армейска Панама“!

Фьодор Полетаев тръгна към село Илинское, надявайки се да успее да стигне преди колата, която два пъти на седмица докарваше хляб в селото.

Но беше закъснял и камионът вече го нямаше. Бяха разтоварили хляба и той беше заминал. Тогава Федя излезе на междуселския път, но и той беше пуст. Даже коловозът от камиона вече леко беше покрит със снежец. Постоя половин час, върна се в селото и зачука по вратата на тракториста.

Но местният тракторист му каза, че няма и капка бензин, а дори и да имаше, пак нямало да тръгне, защото е запалил банята си.

Лекарят разбра, че положението му е безнадеждно. Изключително глупаво щеше да бъде, ако отиде у председателя и оттам звъни до районния център — селото също се свързваше през централата на летището.

Вече беше решил да се връща обратно, когато чу шум от приближаващ се мотор. В селото пристигна военен камион.

Фьодор се затича срещу колата, размахвайки ръце. Камионът спря и Полетаев скочи в кабината. Зад волана седеше някакъв капитан от авиацията. Отиваше до районния център и се беше отбил в селото да прибере обещаната му прясна сланина.

След няколко минути той натовари сланината и тръгнаха към Сосновка по едва забележим път, прокаран през безкрайните заснежени поля, редуващи се тук-там с редки хълмчета и горички.

Капитанът си подсвиркваше, разказваше стари вицове и не се интересуваше особено защо лекарят от психозоната отива до районния център.

Фьодор му каза, че отива до пощата да съобщи, че племенникът му се е разболял.

Капитанът спря пред пощата, която за щастие все още беше отворена. Фьодор помоли пощаджийката, която лениво лющеше семки и гледаше в екрана на малкото телевизорче, да го свърже по-бързо с Москва. Но нямаше късмет. Трябвало да чака час, а може би и два, защото линията била претоварена. Не се приемаха и спешни поръчки.

— Прекалено много сте, дето искате Москва — недоволно каза момичето. — А когато трябва да плащате, никакви ви няма. Една фирма тук вече е задлъжняла с петстотин хиляди, но не плаща. Сигурно скоро никакви поръчки няма да приемаме.

Полетаев реши, че нищо няма да постигне с излишно спорене.

— Поне телеграма мога ли да изпратя?

— Колкото искате. Дори и десет — отвърна момичето и неохотно се откъсна от телевизора си.

Фьодор написа текста, който му беше казал Турецки, и се подписа „Пряхина“. Момичето му обеща, че веднага ще предаде телеграмата, но се учуди малко, че е адресирана до главната прокуратура. Фьодор й каза, че така трябва, и отиде да търси кола, която да го откара до Илинское преди настъпването на нощта.

Федя Полетаев не знаеше, че няколко минути след като излезе от пощата, там влезе капитанът със сините пагони. Той се заинтересува каква телеграма е изпратил лекарят от психозоната и дали е предадена.

— Аз съм от военното разузнаване, миличка. Дай ми телеграмата мирно и кротко — заплаши той момичето. — Според нашата информация този лекар готви бягството на един затворник, бивш прокурор, и с телеграмата съобщава за това на своя съучастник от прокуратурата.

Момичето страшно се уплаши. Предаде бланката, написана от Полетаев, срещу обещанието на капитана, че утре ще й я върне. Какво значение имаше кога ще бъде изпратен текстът — дали тази вечер или утре сутринта. Важното беше да бъде осуетено бягството…

 

 

Седях в килията си, подпрял брадичка с ръце, отдаден на нерадостни размисли. Погледът ми мрачно дълбаеше портрета на президента, окачен на стената.

Оставаше само да започна да редя кибритени клечки, за да заприличам напълно на Щирлиц, но пък също като него трябваше много да се пазя. Ако се случеше нещо с мен, тези мръсници като нищо можеха да стигнат до властта…

Какъв дяволски план бяха съчинили — да направят от мен някакъв тъп робот убиец! Но дори и да не успея да използвам онази цигарена кутия-бомба, те сигурно имат и други варианти за заграбване на властта! Имаше и вариант №1 — да бъдат ударени с малки ракети всички правителствени учреждения в Москва…

С една дума — пълна лудост… Хитлер и Сталин също са били параноици… Чудовищни времена!

Ами ако Ваганов има и някой друг освен мен, някакъв друг „космонавт №2“, мой дубльор? Ако Турецки се провали, на сцената ще излезе дубльорът. Може той да е основният убиец на президента… Дали не би могъл да бъде майор Брагин?

Едва не подскочих при тази мисъл. А мен ще ме използват за „димна завеса“, за отвличане на вниманието?

Но това означаваше, че рискувах страшно много! Утре Кузмин ще ми разпори корема… А това никак не ми се иска! Федя Полетаев! Сега всичко зависеше от него! Дали беше успял да се свърже с Москва?

 

 

Федя Полетаев се върна в Илинское по тъмно. Той пристигна с шейна, впрегната с едра кобила. Беше успял някак си да уговори собственика да го превози срещу три бутилки водка.

Днес в зоната дежуреше главният лекар. Затова и Федя свърна към дома си, за да хапне и да опита поне малко да поспи след всичките последни безсънни нощи.

Приближавайки към къщата, Полетаев видя, че около вратата тъпчеха на място, за да не замръзнат, двама надзиратели и войник от охраната.

Оказа се, че главният лекар го вика за нещо много важно. Полетаев се разтревожи — какво би могло да се е случило? Да не би някой да е направил скандал в отделението му? Ами ако това повикване е свързано с изчезването на пистолета? Да не би да е установил подмяната на шише №9?

Полетаев тръпнеше от догадки. Сърцето му подсказваше, че това повикване не е случайно и съвсем не е свързано с отделението му. Защо ще трябва да изпращат трима души?

Когато влезе при Кузмин, главният лекар му се стори някак необикновено любезен и приветлив. Фьодор Устимович му предложи чай или кафе. Федя не отказа. Кузмин каза, че генерал Ваганов е поискал спешно да се срещне с него. Вече бил тръгнал и скоро ще пристигне в Илинское.

Ваганов не пристигна сам, а с някакъв майор, когото Полетаев не беше виждал досега.

Щом влязоха в кабинета, където Федя пиеше вече втората чаша чай, Ваганов изрева още от вратата с изкривено от ярост лице:

— Какво, става тук? Да не сте откачили съвсем? Кой е този лекар и защо не го познавам? — и като се обърна към майора, заповяда: — Брагин, действай!

Още с първия си въпрос майор Брагин притисна Полетаев до стената.

— Къде беше днес?

— Аз ли? Ходих до районния център по работа.

— По каква работа?

— Отидох до пощата, надникнах в магазина… Всъщност какво се е случило? Защо да не ходя до центъра, когато съм свободен от дежурство? — опита да се оправдае Федя, макар че прекрасно разбираше защо му задават точно тези въпроси.

Брагин измъкна телеграмата, на която собственоръчно, с Федината ръка, беше написан текстът на Турецки, и завря бланката в лицето на лекаря:

— Твоя ли е телеграмата?

Федя мълчеше.

— Не чувам отговор! — закрещя майорът.

Полетаев разбра, че няма смисъл да отрича. По някакъв непонятен начин вместо в Москва телеграмата беше попаднала в ръцете на този всесилен генерал. Той трескаво мислеше: „Трябва да спася Турецки и полковник Васин! Трябва да ги предупредя! Но как?“

— Кой е този „блуден син“? Казвай, копеле! Иначе ще ти размажа мозъка на стената! — крещеше майорът.

— Мой роднина — жално отговори Федя Полетаев, съжалявайки, че беше дал пистолета на Турецки. Макар че вече беше все едно — в положението, в което се намираше, едва ли би могъл да го използва.

Майорът рязко и силно удари Федя през лицето с ръба на дланта си. Полетаев рухна в коженото креело и от носа му шурна кръв.

— Казвам ви, че е мой роднина…

— Откога се казваш Пряхина, а? — изсъска Ваганов и се наведе над лицето на Федя. — За последен път те питам — кой е „блудният син“?

— Няма да ви кажа… — застена Полетаев, размазвайки кръвта по лицето си.

— Майоре, пускай го в разход — кимна Ваганов. Онзи измъкна пистолета от кобура си и го долепи до слепоочието на лекаря. — Гад такъв! Чакам само петнадесет секунди! — каза генералът и демонстративно вдигна ръката с часовника си. — Минаха пет секунди… Десет секунди… Дванадесет… Четиринадесет!…

— Неее! — закрещя Полетаев и се опита да скочи от креслото, но майорът го запрати обратно със силен юмручен удар. — Ще кажа! Полковник Васин! Той си спомни всичко!

— Ах, ти, копеле! — изхриптя Ваганов и се обърна към Кузмин: — Какво значи това? Как така ще си спомни!

Страшно уплашеният Кузмин успя само да разпери ръце:

— И аз самият не разбирам!

— Копеле! Ще те убия, ако си ме излъгал! — хриптеше Ваганов.

— Не знам. Може би полковникът си е спомнил само името… Но аз гарантирам… — бързо изломоти Кузмин.

Ваганов закрещя срещу главния лекар:

— Да ти сера на полковника! Найдьонов на мястото си ли е? Да не би и Турецки да си е спомнил?

— Не. Гарантирам, че всичко е наред! Още сега можем да се уверим, че Турецки нищо не помни…

— Найдьонов на мястото си ли е? Може би той е „блудният син“. — Ваганов сграбчи Полетаев за косите и вдигна окървавеното лице, за да се вгледа в очите му.

— Нее… полковника — изстена Полетаев.

— Да се очисти лекарят — рязко заповяда Ваганов на майора, — но тихо.

Онзи измъкна от джоба си навита корда и я метна на врата на Полетаев. Федя изхърка и оцъкли очи. Майорът рязко дръпна краищата на примката. Гърдите на Полетаев се обагриха от кръв — гърлото му беше прерязано. Кръвта с клокочене се изливаше от артерията, заливайки креслото и пода на кабинета. Лекарят изхриптя, известно време се тресе в конвулсии и после стихна. Ваганов гнусливо се обърна. Главният лекар Кузмин беше избягал в ъгъла на кабинета и запушил ушите си с длани, въртеше глава, за да не чува предсмъртните стонове на Федя Полетаев.

Когато Полетаев замря с наполовина отрязана глава, Ваганов заповяда:

— Свърши ли? Бързо при Найдьонов!

Тримата затръшнаха вратата на кабинета след себе си и тръгнаха към третия етаж. Кузмин нареди на надзирателите да останат на местата си.

 

 

Василий Найдьонов отдавна всичко беше решил. Нямаше да има никакви изпитания с ракети. Но при срещата си с Ваганов просто не можа да му го каже.

През последните дни почти нищо не ядеше. Готвеше се за смъртта и шепнешком се молеше по цял ден.

Дискетите с координатите за насочване на ракетите бяха унищожени, а компютърните програми — изтрити. Той чакаше последната си среща с Ваганов. Мислеше, че му остават още два дни…

Вратата на килията рязко се отвори. Той трепна и скочи от леглото.

На прага стоеше генерал Ваганов, а зад него Кузмин и високият майор.

— Здравей, Василий. Радвам се да те видя отново — усмихваше се Ваганов. Но Василий видя, че лицето му е бледно и едната му буза потрепваше в нервен тик. — Пак наминахме да те видим. Искаме да приберем онова, което е готово — готовите дискети…

— Ами няма готови — спокойно отговори Василий. Той се приближи до генерала и го погледна с тъжните си очи. Лицето му беше скръбно, но спокойно. — И няма да има! Много съжалявам, генерале. Нищичко няма да има…

— Не те разбирам, Василий. Какво няма да има? — Бузата на Ваганов затрепери още по-бързо и силно.

— Няма нито програми, нито дискети. Нищо няма и няма да има! И да се опитвате, няма да успеете набързо да направите нищо от онова, което аз бих могъл. Така че край, генерале! Нашите отношения са прекратени.

— Ти шегуваш ли се? Питам те, къде са дискетите?

— Всичко е унищожено. Можете и сами да се убедите. — Василий сграбчи от масата купчина дискети и ги хвърли в краката на Ваганов. — Сега можете и мен да унищожите. Аз не се страхувам от смъртта.

— Значи се правиш на смел, а… — бавно и заплашително проговори Ваганов. — Но първо трябва да сме сигурни. Може би имаш някакво временно умопомрачение? В тази лудница изглежда, че всички са решили да се побъркат!

— Не! Здрав съм повече от всякога — усмихна му се Найдьонов. — Аз съм готов. Напълно готов… Можете да ми вземете главата още сега, ако искате…

— Добре, ще се оправим и с тебе, момченце — заплашително изръмжа Ваганов. — И ако наистина не се шегуваш… Провери дискетите — обърна се той към майора, който се хвърли да ги събира от пода. — А ти се заеми с него! — закрещя генералът на Кузмин. — Направи нещо в края на краищата! Ти главен лекар ли си или лукова глава! Кузмин, играеш си с огъня! — пръскаше слюнки в лицето на лекаря Ваганов. — Тръгвайте! А ти, Найдьонов, тепърва ще съжаляваш за думите си… ако са истина!

Веднага щом излязоха от килията на Найдьонов, Фьодор Устимович изломоти с треперещи устни:

— Андрей Викторович, но нали вие сам… Вие заповядахте нищо да не предприемаме с Найдьонов! Аз просто не съм и помислил, че той може…

— Млъквай, куче мръсно! Върви и веднага му шибни каквото трябва! След половин час да е мек като памук. Веднага! Бегом! — закрещя Ваганов. — Стой! Преди това с надзирателя и с ключовете — при Турецки!

Фьодор Устимович виновно се заусмихва с треперещи устни, нещо изфъфли, а после затича по коридора, оставяйки Ваганов и майора сами.

 

 

Лежах, облечен с костюма си, и се взирах в усмихващия се президент.

Изведнъж чух в коридора някакви викове откъм отделението. Надигнах се на лакът и се заслушах. Тишина…

Тревогата ми нарастваше и достигна предела си, когато чух нечии бързи стъпки в коридора и те спряха пред килията ми. Усетих, че става нещо нередно и проверих пистолета под възглавницата. Бях го сложил там, за да мога да го измъкна мигновено. Свалих сакото си, разкопчах ризата и се престорих, че се готвя за лягане.

Пръв в килията ми влезе майор Брагин. След него — Ваганов и накрая на прага застанаха надзирателят и медицинската сестра Нина. Зад гърба й имаше още някой — май че беше Кошкин с бялата си престилка.

Още от изражението на Ваганов усетих нещичко, но от обувките и ризата му, изцапани с пресни капки кръв, която още не беше успяла да изсъхне, разбрах, че е настъпил онзи решителен момент, заради който се намирах тук през цялото време.

— Андрей Викторович! — радостно възкликнах аз. — Защо идвате толкова късно? Да не се е случило нещо? Аз вече исках да си лягам…

Ваганов грубо ме прекъсна:

— Ти, Турецки, не знаеш ли случайно кой е „блудният син“? Как си с паметта?

— С паметта? Странен въпрос… — Печелех време, докато измъкна пистолета изпод възглавницата. Стрелях без предупреждение в майора. Той изстена и започна да пада, стиснал с ръце корема си. — Ръцете! — изкрещях аз. — Никой да не мърда! Стрелям без предупреждение! Горе ръцете! — Държах на мушка лявото око на смаяния Ваганов, който бавно, както и другите, вдигна ръцете си. — Ще стрелям в генерала без предупреждение! Надзирателите, хвърли пистолетите на земята! Ваганов — с лице към стената! Никой да не мърда в коридора!

Ваганов се обърна към стената и аз опрях пистолета в тила му. Обискирах го набързо с другата ръка — той нямаше оръжие. Наведох се над лежащия на пода майор, който незабелязано се опитваше да докопа кобура си, но аз го изпреварих. Рязко измъкнах пистолета му и заврях дулото в гърба на генерала.

— В коридора! Никой да не мърда! Къде ви е оръжието? — закрещях срещу надзирателя, който беше замръзнал с вдигнати ръце и стреснато ме гледаше.

Той кимна към пода. Аз бързо вдигнах и неговия пистолет и го пъхнах в джоба на панталоните си.

— Кошкин, ключовете от килията на полковника! Надзирателят и сестрата — в килията! Кошкин, да се заключи килията! — крещях аз.

Сестрата и надзирателят послушно влязоха в килията с портрета на президента, окачен на стената, и стенещия майор на пода. Кошкин се опитваше с треперещи ръце да заключи вратата. Ваганов ме поглеждаше изкосо, като изплашен кон, но усещайки опряния на тила му пистолет, безропотно държеше ръце над главата.

— Моля ви, не трябва така, не трябва… — шепнеше Кошкин и все не успяваше да затвори вратата.

На долния етаж вече се чуваше шум. Тропаха врати. Няколко души тичаха по стълбата към втория етаж.

— Какво се бавиш, помияр! — изсъсках аз на Кошкин. — По-бързо, иначе ще глътнеш куршума!

Той най-после успя да заключи вратата.

— Къде е килията на полковника?

— Не знам… Не познавам никакъв полковник!

— Полковникът с амнезията! — извиках аз.

— Да, да, знам го, сега… само не стреляйте в генерала…

Аз още веднъж мушнах Ваганов в тила с дулото на пистолета и той забърза пред мен по коридора след Кошкин, който ни водеше и страхливо поглеждаше назад…

 

 

Василий Найдьонов очакваше гости.

Той отвинти едно металическо краче от стола си и го сложи на стелажа с книгите до вратата на килията — така че онзи, който влезе, да не го види, но той лесно да го достигне с ръка.

Включеният екран на компютъра премигваше със синята си светлина. Василий се втренчи в него. Изведнъж се уплаши, разбра, че е пропуснал да чуе как някой беше се приближил до килията му по коридора. Усети, че онзи погледна през шпионката и сега внимателно и тихо превърташе ключа в ключалката.

Вратата се отвори. Василий скочи и замря на място. На прага се появи Кузмин, а след него и един от надзирателите.

— Какво става, Фьодор Устимович? Не ви очаквах толкова рано… Защо не спите? Грижите за болните ли не ви дават мира?

— И ти, Василий, не си лягал. Защо?

— Ами така… Безсъница — сви рамене Найдьонов.

— Точно затова ти донесохме и приспивателно — присви очи Кузмин, показвайки малката, вече напълнена спринцовка.

Василий бавно и предпазливо се приближаваше към влезлите, стараейки се да е по-близо до стената:

— Приспивателно? Но аз не съм го искал! Какво искате да правите с мен?

— Няма нищо страшно, няма да те боли — сухо се усмихна Фьодор Кузмич. — Дай си ръката.

Той искаше да влезе по-навътре в килията на Найдьонов, но Василий изплашено се притискаше до стената, край стелажа с книги, беззвучно мърдаше устни и клатеше глава:

— Не, не… Какво е това? Не го искам. Защо…

— Нали ти казвам, приспивателно е. Няма нищо страшно — мърмореше Кузмин.

— Е, щом като е приспивателно… — жално изхленчи Найдьонов и вдигна треперещата си лява ръка.

Кузмин едва беше успял да хване лакътя му и да опъне кожата, търсейки вената, когато Василий напипа с дясната ръка металното краче от стола и с всичка сила го цапардоса по главата. Онзи тихичко изохка и започна да се свлича на пода.

В следващия момент Василий с мощен замах уцели между очите и хвърлилия се към него надзирател. Онзи изхриптя, олюля се, но продължи да откопчава кобура на пистолета. Но не успя. Василий още веднъж разсече въздуха с крачето от стола и го уцели във врата. Надзирателят падна.

Найдьонов побутна с крак лежащия неподвижно Кузмин. Той беше в безсъзнание и дори не изохка. Тогава Василий размаза с пета търкалящата се по пода спринцовка и я натика в мекия мъх на килима. След това измъкна пистолета от кобура на надзирателя, вдигна падналата връзка с ключове и изтича в коридора…

Той не знаеше накъде да бяга. Килията му се намираше на третия етаж, най-горе, под самия църковен купол.

Някъде отдолу, от втория етаж, се чуха гласове и изстрели. Василий се уплаши. Той държеше в ръцете си пистолет, но никога до този момент не беше имал работа с истинско оръжие. Хукна към другата страна на коридора, там, където никога не беше ходил, молейки се на Бога да не попадне в задънена улица. Сви зад ъгъла, спря и се ослуша. Отдолу отново прогърмя изстрел. Ясно се чуваше тропот на ботуши. Сигурно тичаха войници от охраната, а не надзирателите.

Найдьонов отново хукна й след няколко секунди едва не удари носа си в стената. Както се опасяваше, коридорът беше задънен. В този момент видя на стената малка желязна стълба, а в горния й край — квадратна вратичка, която трябваше да го изведе или на тавана, или на покрива на бившия храм.

Спомнил си за връзката ключове, Василий скочи на стълбата и трескаво се заизкачва нагоре. Започна да изпробва ключовете наред, търсейки нужния. И — о, щастие, един от тях пасна. Огромният катинар се отключи.

Той повдигна люка и отгоре го лъхна спареният мирис на птичи тор, влага и студ. Василий замря за секунда и се ослуша. Ботушите тропаха вече по коридора. „Като че ли са на третия етаж?… Да — на третия са! Тичат насам!“ Той не чака повече. Вмъкна се в люка и се оказа на тавана.

Подът беше гъсто осеян със замръзнали птичи изпражнения. Беше тъмно. Само в единия край, през малкото прозорче се промъкваше светлината от включения прожектор на улицата. Найдьонов се затича към този прозорец, подхлъзна се и се просна на курешките, примесени с пера, надигна се и отново затича, поглеждайки назад към вратичката. Видя, че някой вече се опитва да се вмъкне след него на тавана и зърна остриганата глава на войника от охраната, който държеше автомат „Калашников“.

Василий съвсем се обърка, като видя блесналото в полумрака черно дуло. Искаше да извика да не стрелят, но не можа. Стигна пръв до прозореца и с крак изби остатъците от стъклото, забравил, че стиска в ръцете си пистолет. Без да забелязва, че беше се порязал от острите краища на стъклата, той се промуши през кръглия отвор и излезе на покрива. Духаше вятър. Покривът беше почти плосък и по него нямаше сняг.

— Болният!… Върнете се! Назад или ще стрелям! — чу Найдьонов гласа на войника отзад.

Но той не мислеше да се връща. Трескаво търсеше с поглед накъде да избяга, къде няма да го достигне лъчът на прожектора осветяващ двора.

— Обещавам да ти запазя живота! Вдигни ръце, че си съгласен! — изтрещя в ушите му нечий гръмоподобен глас. Беше началникът на охраната Зарецки, който крещеше отдолу в мегафона. До него стояха двама войници. Единият гръмна във въздуха.

— Не! Няма да стане… Полетаев ще ми помогне… — шепнеше Василий, пълзейки по покрива близо до ръждясалия църковен купол, от който през дългите години на съветска власт така и не бяха успели да откъснат наклонения голям метален кръст. От купола липсваха няколко ламаринени листа и Найдьонов искаше да се вмъкне там, в купола, с надеждата, че ще може да се скрие, а може и да намери някакъв изход надолу.

— Болният… върнете се! Върни се!

— Ти си болен! Вие сте болни! — високо закрещя Найдьонов към хората долу и започна да се вмъква в купола. И разбра, че е сбъркал. Въпреки че липсваха няколко ламарини, отвътре куполът беше задънен с метална решетка, която не беше забелязал по-рано. Не успя да я откъсне.

Василий се отчая. Трескаво мислеше дали да не опита да скочи в някоя преспа, но не видя снежни преспи около манастирската стена. Щеше да се пребие.

На покрива се появиха двама войници с шинели и автомати през гърдите. Найденов не знаеше какво да прави. Инстинктивно започна да се катери по мрежата на купола към тихо поскърцващия от вятъра кръст. Побелелите му от напрежение пръсти още стискаха пистолета. Бяха изтръпнали от раните и той не ги усещаше. Дори и да искаше, вече не можеше да изпусне оръжието. Василий се вкопчи със свободната си ръка в основата на кръста, с намерението да заобиколи по купола откъм другата страна, където куршумите нямаше да могат да го достигнат.

В този момент почувства остра болка в рамото и чак след това чу грохота от изстрела. Ръката, с която се държеше за кръста, изведнъж отслабна. Другата все още стискаше пистолета и той не можеше да го захвърли — тя беше като парализирана и пръстите й не се разтваряха.

„Господи, помилуй! Господи, помилуй!“ — шепнеше Найдьонов, чувствайки, че ако пусне кръста, няма да може да се задържи, ще се плъзне от църковния купол и ще се строполи зад манастирската стена.

Той все още шепнеше „Господи, помилуй, Господи, помилуй…“, когато съвсем отблизо проехтя още един изстрел. Василий вече не усещаше как пръстите на ръката му се разтвориха, как полетя някъде надолу към белите райски облаци, които бързо се приближаваха и от тях трябваше ей сега да се покажат неговите толкова силно вярващи в Бога дядо и баба…

 

 

Пред вратата на килията на Васин Кошкин отново дълго не можеше да намери ключа и после пак така дълго се опитваше да отключи. Просто ми идеше да му размажа главата. Но накрая той отвори вратата и аз видях Васин и блесналото острие на ножа в ръката му.

— Полковник, мамка му, прибери ножа! Ние с генерала ти дойдохме на гости! Марш навън с вещите си! — опитах да се пошегувам аз. — Дръж пистолета и ме прикривай отзад!

Подхвърлех му пистолет в килията. Пребледнелият Васин изтича в коридора, стиснал в едната си ръка ножа, а в другата пистолета.

Отвън се чу изстрел. Всички замръзнахме по местата си. В края на коридора вече се беше струпала малка група от надзиратели и двама войници с калашници.

— Генерал Ваганов е заложник! Освободете коридора! Колата на Ваганов — пред входа! Да се отворят портите! Бър-р-зо! — изкрещях с всички сили аз.

В края на коридора усетих някакво раздвижване. Прошепнах на Ваганов:

— Викай да не стрелят! Живо! — и отново го мушнах с пистолета в тила.

— Войници, свалете автоматите! Правете каквото ви казват! Да се освободи коридора — вяло подвикна Ваганов.

— По-високо, мършо! — кресна му Васин.

— Войниците да освободят коридора! — извика генералът. Отвън отново се чуха изстрели. Заповядах на Ваганов да спре стрелбата и той викна на надзирателите всички отвън да влязат в помещенията си.

Коридорът беше свободен. Ваганов крачеше с търбуха напред като таран. Аз вървях след него, мушкайки го с пистолета „Стечкин“, а след мен крачеше Васин с неговия „Макаров“.

Дворът беше напълно пуст и ярко осветен от прожектора, когато излязохме от зданието. Зад тъмните дупки на прозорците на първия етаж се криеха надзирателите и войниците от охраната. Един от тях отваряше тежките железни порти, зад които белееше снежният път под измамната светлина на едва показващата се иззад облаците млада луна.

— Полетааев! — завиках аз от двора. — Полетааев!

— Не викай! Той е мъртъв! — чух изведнъж гласа на Ваганов. — Току-що Кузмин го пречука…

— Аз ей сега тебе ще пречукам! Куче! — Нервите ми бяха опънати до краен предел. Чувствах, че ако сега не издържа и пусна един куршум в тила на Ваганов, щеше да ни бъде много трудно да се измъкнем.

Натиках генерала във вратичката на черната волга и седнах зад волана. Но Васин не бързаше да влиза в колата. Изглежда, че беше се заразил от моя пример, защото закрещя по посока на черните прозорци:

— Кошкин! Излизай! Бързо!

— После ще се разправяме с Кошкин — викнах аз на Васин.

— Кошкин!… Иначе ще застрелям генерал Ваганов! — не спираше да крещи полковник Васин, размахвайки пистолета.

Вратата се поотвори и от нея бавно излезе Кошкин. Още щом се появи, Васин изстреля четири патрона по него. Иван Кошкин падна.

В този момент някъде отгоре, от покрива, се чу дълъг автоматен откос, който направи на решето рухналия на снега полковник Васин.

— Тъпак! — развиках се аз. Исках да се хвърля към лежащия Васин, но в този момент Ваганов се размърда. — Къде? Сядай веднага!

Кракът ми отдавна натискаше педала на газта. Двигателят ревеше, но колата си стоеше пред широко разтворената желязна порта.

Аз отпуснах съединителя и волгата излетя през вратата.

Тя подскачаше по ямите на пътя. Ваганов, който седеше до мен на предната седалка, се подсмихваше. С едната си ръка стисках волана, а с другата подпирах хълбока на генерала с моя „Стечкин“.

— И къде ще ме откараш, Турецки? Може би при себе си в прокуратурата, а? — ухили се Ваганов.

— Точно така, в прокуратурата! Ще те закарам жив и здрав — кимнах аз.

— Хайде, давай да видим… Но ще ти кажа — ти веднага ми хареса. Още там, в Германия. Виждам, че си смелчага. Само че не ме мушкай така, че ще ми счупиш ребрата. — Ваганов се опита с лакът да отмести ръката ми, но аз още по-силно натиснах пистолета в хълбока му, така че той изстена.

— Млъквай, гад!

— Турецки, не разбираш ли, че вече всички войски са вдигнати по тревога? Все още можем да се разберем помежду си — каза той, разтривайки хълбока си.

— Мъж и жена могат да се разберат, но ние с тебе никога! — отвърнах му.

— Абе, следователю, да не искаш вместо нас с теб, разни продажни масони отвъд океана да управляват страната ни? Помисли, Турецки… Докато не е станало късно!

— Аз с тебе за Русия няма да говоря! Ще ти кажа само за Татяна Холод! — изкрещях му аз. — Ти пред мене ще отговаряш, а не пред военния трибунал… и за Таня, и за Гусев, за Самохин и за генерал Селдин…

Летяхме по снежния път, без да зная къде ще ме изведе. Все до някъде трябва да стигнем. Само не до военното летище…

Някакъв снегорин пресичаше междуселския път, по който пътувахме. Не знаех накъде да завия — наляво или надясно. Реших да свърна към лунния сърп, защото знаех, че Москва трябва да се намира на север от Смоленск.

Като видя минутното ми объркване, Ваганов изведнъж сграбчи с две ръце пистолета ми и го вдигна нагоре. В същия миг натиснах педала на спирачката и той силно се удари в предното стъкло. Колата поднесе към края на пътя, покрит с ледена корица.

Волгата започна бавно да се свлича по заледения насип.

Ваганов не пускаше пистолета и се опитваше да го изтръгне от ръцете ми.

Кракът ми се отметна от спирачката и автомобилът още по-бързо се запързаля надолу. Пуснах волана, грабнах с две ръце пистолета и натиснах спусъка. Прогърмя изстрел. На предното стъкло се появи дупка с многобройни пукнатинки, които го изпъстриха в миг.

Ваганов не се предаваше. Той пусна пистолета и ме стисна за гърлото с лапите си.

Чух пропукване и колата изведнъж започна да потъва. Разбрах, че волгата е стъпила върху леда на реката, който сега се чупеше под нас.

Аз се опитвах да се освободя от ръцете на Ваганов, вкопчени в гърлото ми, и стрелях още веднъж. Хватката на генерала отслабна.

Ледът трещеше и колата вече потъваше. За миг осъзнах, че ако хлътне под леда, няма да мога да отворя вратата. Блъснах я с крак и ледената вода нахлу в купето.

Едва сега разбрах, че не съм убил Ваганов. Генералът хъркаше, държейки се с ръце за окървавения врат.

Дори да успея да изскоча на леда, Ваганов нямаше да може да се измъкне от колата и щеше да се удави. Това не беше смърт за военен! Генералът трябва да умре от куршум!

— Прощавай „Армейска Панама“! — извиках аз и натиснах отново спусъка. Стрелях в слепоочието на Ваганов. Главата му клюмна към дясното рамо.

Колата беше до половината в реката и аз бях потънал до гърдите в ледените й води. Хвърлих последен поглед на окървавената, с изцъклени очи глава на генерал Ваганов и бързо започнах да се измъквам от колата, като се хващах за трошащите се остри краища на леда.

Няколко секунди след като бях успял да изпълзя на леда, волгата се скри под черната вода.

Пълзях към брега и усещах как костюмът ми, натежал от водата и полепналия сняг, става все по-тежък. Минаха още около десет минути, докато успея да се изкатеря нагоре по насипа до пътя.

По междуселския път коли нямаше и трябваше да изчакам още десетина минути, тракайки със зъби от студ и усещайки как постепенно се превръщам в ледена шушулка. Изведнъж някъде в далечината светнаха фарове. Напълно естествено беше да си помисля, че е кола на военните, и скочих в преспата. По шума на двигателя на приближаващия камион разбрах, че е „Камаз“. Хукнах към пътя и спрях някакъв хладилен камион.

Шофьорът видя пистолета, който не изпусках от ръка, и без излишни въпроси ме откара до районния център, където слязох пред районното управление на милицията.

Първото, което поисках от дежурния, беше водка, а след това и телефона.