Фридрих Незнански
Насочен взрив (6)

2.
Изненадите започват

Семейството на Гусев живееше в блока на Академията на науките, над галантерийния магазин. Бабата на Андрей Гусев била известен химик, лауреат на Сталинска награда и от нея семейството наследило тристайния апартамент на четвъртия етаж, който той така и не пожелал да замени срещу по-престижно жилище. Дълго време това е бил единственият капитал на семейство Гусеви. Докато Андрей Емелянович не се преквалифицирал от режисьор в банкер.

Вера Валентиновна се оказа обикновена руска жена — леко закръглена, всъщност едра, светлокоса, с почервенял голям нос и сини сълзящи очи.

— Само плача — махна тя с кърпичката си в отговор на моя ням въпрос. — Влизайте, влизайте.

Представи ми едър младеж с маскировъчни панталони и моряшка фланелка.

— По-голямото ми синче. Виталий.

Младежът кимна и отиде в кухнята.

— Тук сме двамата. Не искам някой да ни пречи… Там, в официалния апартамент, ще бъде ритуалът. Но тук — не искам. Хайде да отидем в кабинета.

Жилището беше старо, уреждано от няколко поколения. В кабинета, в който бе работила лауреатката на Сталинска награда, имаше старинна мебел. По стените висяха няколко оригинала от известни художници. С учудване установих, че един от етюдите с гарвани, брези и мръсни преспи принадлежи без съмнение на четката на Саврасов.

Вера Валентиновна забеляза накъде гледам и също обърна разплаканите си очи към етюда.

— Да, на Саврасов е — въздъхна тя. — За съжаление е от онези, които Саврасов рисувал, когато е бил вече хронично болен. Буквално за едно пиене. След смъртта му са останали стотици такива… Седнете. Започвам да се съвземам, вчера все още не можех да стоя на краката си. Днес съм малко по-добре…

Някой почука на вратата. Влезе Виталий с табла в ръце. Постави чашките на старата инкрустирана масичка.

— Александър Борисович Турецки — протегнах удостоверението си.

— Вярвам, вярвам — махна с ръка Вера Валентиновна. — Извинете ме, но нека да преминем направо към вашите въпроси. Иначе аз…

И тихо заплака.

Синът й се приближи до нея и започна да я успокоява. Тя изтри сълзите си и възкликна:

— Моля ви, намерете убиеца! Намерете го! Всичко ще дам, само и само да хванат убиеца! Кой посегна на Андрюша? През целия си живот само добро е правил на всички! Колко хора идваха при него за помощ!… Трябва да има някаква справедливост в края на краищата!

Разбърквах захарта в чашката в очакване да се успокои. Накрая зададох първия си въпрос:

— Вера Валентиновна, разкажете ми, моля ви, какво знаете за работата на Андрей Емелянович. За познатите му, за интересите му?

— Опасявам се, че няма да мога много да ви разкажа… Особено за работата му. Разбирате ли, при нас от самото начало тръгна така, че Андрюша не бъркаше семейството си с тази работа. Наложи се дори да има два апартамента, за да не бърка двата си живота. Познатите и приятелите му от новата работа никога не идваха тук, у нас. Още от самото начало поставих на Андрей това условие. Единственият, който е идвал няколко пъти, вярно, че е много отдавна, беше Александър Александрович…

— Извинете, но кой е той? — не вярвах на ушите си.

— Саша Самохин. Един млад и приятен човек — виновно ме погледна домакинята. — Както виждате, нищо полезно не мога да ви кажа…

Само като спомена името на Самохин, сърцето ми подскочи. Виж ти, късмет! Стоп, Турецки, не казвай „хоп“, преди да си скочил… Направих малка пауза и попитах:

— В банката ли е работил Самохин?

— Не зная. — Вера Валентиновна сви рамене. — Струва ми се, че не беше от банката. Някакъв военен… Известно време е работил в Главното политическо управление, май че куриер… С други думи, няма висок чин в армията…

— Баща ми и Самохин още преди перестройката бяха режисирали един военен празник — масовка, деца с балони, пионери със знаменца… — изведнъж добави Виталий, който не беше излязъл от стаята, загрижен за майка си.

— Знаете ли нещо друго за Самохин? Къде служи сега? — обърнах се към Виталий. Не им казах, че Самохин, както и Гусев, загина от взривно устройство, но не в мерцедес, а на Лосиний остров.

Вера Валентиновна и Виталий мълчаливо разпериха ръце.

— Напоследък никой не идваше при Андрей, даже и старите му приятели — въздъхна тя.

— Не се ли обаждаха по телефона?

— Не. Само роднините…

— Не сте ли забелязали нещо подозрително?

— Нищо.

— Мамо — чух предпазливия глас на Виталий. Беше застанал до вратата, сякаш чакаше или да го отпратя, или да му задам въпрос. — Няколко дни татко те уговаряше да заминеш в чужбина, а ти му се скара.

— Ах, да — смутено се усмихна Вера Валентиновна. — Не понасям да почивам някъде далече. Защо, когато чудесно мога да си почина и на Клязма. Аз така и не можах да свикна с цялото това богатство, което ни се струпа на главата. Пък и децата не го използват. Виталик учи във военно училище, а по-малките са още ученици…

— Защо Андрей Емелянович ви е предлагал да заминете?

— Беше претоварен с работа. Много се уморяваше, беше изнервен…

— Защо? Може би е имал някакви неприятности в работата си?

— Никога не говореше за своите неприятности — сви рамене големият син на Гусев. — Винаги казваше: „Имате си достатъчно собствени неприятности, за да ви прибавям и моите.“

— А вие наистина ли имате неприятности?

— Не, какво говорите — тъжно се усмихна Вера Валентиновна. — Най-обикновени семейни проблеми, глупости…

— Виталий, а онзи приятел на баща ви, Александър Александрович Самохин, има ли някакъв пръст в… — заекнах, търсейки точната дума — в твоята съдба?

— Не, Виталик още от детството си бълнуваше за армията — намеси се домакинята. — Той сам влезе във военното училище — не без нотка на гордост каза тя.

— Вера Валентинова, с кого Андрей Емелянович беше свързан най-много чрез работата си в банката? Исках да попитам кои са най-близките му помощници или колеги във финансовия бизнес?

— Може би Шароев, заместникът на Андрей — отговори тя. — Във всеки случай Андрюша често споменаваше името му…

Очите на Вера Валентиновна отново се напълниха със сълзи. Виталий бързо отиде при нея и нежно започна да глади рамото й.

По-нататъшният ни разговор не добави нищо съществено. Явно Гусев беше успял да огради изцяло семейството си от онова, с което се беше занимавал.

Оставих номерата на телефоните си и помолих Вера Валентиновна и Виталий да ми позвънят, ако си спомнят нещо съществено.

Виталий ми каза, че ще остане в Москва още малко и едва ли ще си спомни нещо — веднага след погребението ще замине в Рязанското десантно училище.

От апартамента на Гусеви позвъних в „Славянска банка“. Алексей Сергеевич Шароев беше в кабинета си.

 

 

В централния офис на „Славянска банка“, където се бях уговорил да се срещна с първия заместник на покойния Гусев Алексей Сергеевич Шароев, охраната ме прегледа много внимателно. Изглежда, че служебната ми карта не им направи никакво впечатление. Охранителите съобщиха по уоки-токито, че съм пристигнал, и чак след като получиха разрешение, ме пропуснаха в служебното помещение. Докато се качвах с асансьора на последния етаж, си припомних всичко, което знаех за Шароев.

В миналото беше доста известен в определени кръгове комсомолски вожд. По-точно, не вожд, а княз на едно много сериозно княжество. Алексей Шароев беше работил в системата на младежкия туризъм „Спутник“, вторият може би по значение институт на Комитета за държавна сигурност (КГБ) след „Интурист“. На ръководните длъжности в агенция „Спутник“ не назначаваха просто така и там не работеха обикновени хора.

Ето го и напълнелия, розовобузест мъж, горе-долу на моята възраст, който приличаше по-скоро на голям пес. За момент притвори тъжните си премрежени очи, опитвайки се да си припомни къде сме се срещали. Натисна бутона на комутатора с малко черно-бяло екранче върху бюрото му и каза:

— Машенка, не ме свързвай с никого. При мен е един другар от прокуратурата във връзка с Андрей Емелянович.

— Добре — отзова се секретарката.

„Е, спомни ли си? — помислих аз. — Едва ли ще си спомниш. Аз пък няма да ти казвам откъде те познавам. Разбира се, че не си ми бил комсомолски вожд. Но все пак се опитваш да се сетиш, защото многозначително ти се усмихнах, като на стар познайник. А аз те познавам, приятелче, от снимките, от онези снимки, които са ми показвали на «Петровка». В онези времена момчетата на Шура Романова дълго се занимаваха с един, както тогава се казваше, нощен клуб. Всъщност беше нелегален бардак, където работеха най-скъпите млади проститутки на Москва. При това този бардак се беше специализирал главно за мъжки проститутки, т.е. хомосексуалисти, макар че имаше и жени. Та ти посещаваше заведението със своя приятел, на когото се харесваше да играе ролята на жена. Но ти беше винаги мъж. И с приятеля си, и с приятелките…“

Тогава Шароев го разкараха. Прехвърлиха го на друга работа, известно време се трудеше в „Тяжпромекспорт“ — търгуваше със заводи, но това беше вече почти в наше време… Припомняй си, припомняй си…

— Не сме ли се срещали преди? — попита ме накрая розовобузестият неунищожим пес.

Свивам рамене и се правя на учуден:

— Не мисля.

Няколко мига се изучаваме взаимно като котараци преди бой. Шароев се усмихва, изкривявайки тънките си устни и чака. Аз пък се опитвам веднага да хвана бика за рогата.

— Служителите в банката сигурно са потресени от случилото се. Бихте ли могли да ми разкажете какви бяха отношенията между Андрей Емелянович и подчинените му. Обичаха ли го, или го мразеха?

— Да, да, разбира се!… — казва Шароев, цъкайки съчувствено с език. — Това е жесток удар! Ние толкова обичахме и уважавахме Андрей Емелянович. Извинете ме за баналната фраза, но това е наистина непрежалима загуба за всички ни…

„Непрежалима, но ти веднага си се преместил в кабинета му“ — мисля си, като отбелязвам известно безредие в стаята. Пък и на вратата, както успях да забележа, вече е махната предишната табелка, а новата, изглежда, още не е готова. Май предишните колеги на покойния не се стараят особено да спазят приличие, тъй че любовта и уважението, както се казва, веднага си личат.

— Вашият шеф… — казвам аз, но Шароев неочаквано ме прекъсва:

— Извинете, не сте точен.

— Как така?

— Той не ми е шеф — отговаря той и продължава: — Изглежда, не познавате добре банковата йерархия. Извинете, може би не съм съвсем вежлив…

Кимам, т.е. продължавай. И той продължава:

— Явно и онези, които са посегнали на живота му, също… хм, хм, са били лошо осведомени. Те, изглежда, са предполагали, че Гусев е цар и господ в банката. И когато им е отказал нещо, колата му е полетяла във въздуха.

— Знаете ли кои са тези „те“?

— Не. Кой ги знае кои са — уклончиво провлече глас Алексей Сергеевич. — Сигурно е мафията.

— Мафията казвате? Това е интересно. Заплашвал ли го е някой напоследък? По поведението му ли съдите?

— Странен въпрос. Какво имате предвид? — Шароев ме пронизваше със своя остър поглед. — Нас постоянно ни заплашват: от дребните вносители до президентските структури.

Подсвирнах:

— Дотам ли? Може ли по-конкретно?

— По-конкретно нищо не зная — отряза Шароев.

„Разбира се, наивнико! Има да чакаш този да ти каже нещо за президентските структури…“

— За кого според вас би била от полза смъртта на Гусев?

Шароев взима от бюрото скъп вносен молив, върти го между късичките си пръсти и неочаквано го счупва на две.

„Охо! Това вече е показателно! Какво ли би могло да означава?“

— Ами на никого — казва с досада и захвърля парченцата в кошчето под бюрото.

„За мен ли е този номер? Показва ми, че е много развълнуван, и иска да му повярвам?“

— Изключвате ли отмъщението като мотив от страна на конкурентите ви?

— Абсолютно. Разбирате ли? Смъртта на Гусев не е от полза за никого. — Шароев отново се взира в мен. — Банката, както е работила, така и ще си работи. Кредитите, както са се разпределяли, така и ще се разпределят. И с партньорите отношенията ни са същите. След смъртта на Гусев никой не е скъсал връзките си с нас, нито пък са се появили нови. Така че всичко си е както беше и преди. Разбирате ли?

— Разбирам — съгласявам се аз. — Но може би някой лично е имал изгода от смъртта на председателя на управителния съвет? Вие например?

— Каквооо? — Шароев дори се надигна от креслото. Сега ще започне да играе на справедливо негодувание. — Как се осмелявате да твърдите такова нещо?

— Да предполагам — поправям го аз.

— Дори да предполагате! Това е… Знаете ли, подобни предположения…

Бързам да се измъкна.

— Питам ви като следовател. Нали не сте жена на Цезар — казвам аз.

— Какво? Чия жена?

— Казвам, че не сте жената на Цезар, за да сте извън подозрение. — На лицето ми цъфва усмивка.

— Вие сериозно ли ме подозирате? — Шароев нервно и злобно се засмива и добавя: — Това дори не е смешно! Вие знаете ли, че Андрей Гусев ми е кръстник?

— Нима? — учудих се искрено аз.

— Точно така. — Шароев малко се поуспокоява и си налива чаша минерална вода. На мен не предлага.

— Кой от управлението на банката има решаващ глас при взимането на важни финансови решения?

— Гусев. Той беше фактическият собственик на банката, но се досещам за какво намеквате. Въпреки че съм негов заместник, уви, даже и сега не съм никакъв господар. Защото съм поканен отвън. Сега, по-точно в настоящия момент, всички въпроси се решават от управителния съвет, а аз съм само негов председател. Нищо повече — въздъхва Шароев и на мен ми се струва, че в тази въздишка има нещо искрено.

— А какви бяха заслугите ви, за да ви поканят, както казахте, отвън?

— Е, аз имам богат практически опит.

— В банка?

— Не само… — наведе очи той. Изглежда, че Шароев искаше да се представи като скромен счетоводител, разбира се, за да скрие от мене онова, което не искаше да разказва.

— За никого не е тайна, че някои от служителите ви са бивши кадри на КГБ. Какво наложи това?

— Че какво толкова? — Шароев, изглежда, престана да се учудва и се убеди, че пред него седи формен идиот от прокуратурата. Обикновено парвеню, издигнало се след августовския пуч — сиреч аз. А аз се представих като такъв още в началото на срещата ни. — Не виждам нищо лошо във факта, че при нас работят хора от комитета. Изглежда, не знаете, че след разпускането на КГБ много елитни служители бяха изхвърлени на улицата. Не съм уверен, че всички те са били замесени в пуча. Съгласете се, не всички са се занимавали с преследване на дисиденти. Ние много ценим тези хора преди всичко за техните изключителни знания…

— Значи ръководството на банката не се интересува от политическите убеждения?

— Аз самият не бих казал, че съм абсолютен демократ по убеждения и не се притеснявам от това.

— Извинете, но какъв сте?

— Консерватор. Може би помислихте, че съм комунист? Смятам, че не трябва да прибързваме да унищожаваме старото, докато не сме създали нещо ново. Смятам революционната практика за нещо много порочно… Но това не се отнася към нашия въпрос.

— Интересно, коя практика приемате за непорочна? — се усмихнах леко и аз.

— На мен и на моите колеги ни се налага по неволя да бъдем онези класически буржоа, които не искат да изпуснат печалбата и издават Маркс и Ленин, ако ги търсят. Това е. Много е просто.

— Разбирам. Кажете ми, моля, с какво се занимават при вас кагебистите?

— Виждам, че не ги обичате.

— Признавам си. Не ги обичам.

Шароев се усмихна. Или ми се стори?

— Служителите от КГБ се занимават при нас главно с анализи. Изучават ситуацията в страната и по региони. Разбирате, че трябва да имаме точна информация. У нас не може да се вярва на официалната статистика…

— А те имат добре уредени връзки, точни сведения, получавани от първа ръка, а не от сводките на Централното статистическо управление?

— Точно така. Но подобни аналитици работят не само при нас, а във всички сериозни фирми. И вярвайте ми, повечето от тях са служители, по-точно бивши служители от Комитета.

Шароев си взе ментов бонбон от метална кутийка и го лапна.

— Искате ли?

Отказах, колкото се може по-любезно. Той продължи:

— Не разбирам защо толкова много ви интересуват нашите кадри? Да не би да подозирате някой от нашите в убийството на Гусев?

— Като какъв работеше при вас Александър Александрович Самохин?

По лицето на Шароев премина лека сянка.

— Самохин? Не си спомням. Струва ми се, че такъв човек при нас никога не е работил. Да, сигурен съм. За първи път чувам тази фамилия.

— Благодаря ви, Алексей Сергеевич. Много ми помогнахте.

Трябваше дълго да мия ръцете си в тоалетната след сбогуването с Шароев. Не, все пак има нещо вярно в онова, което говорят за влажните ръце. По-голямата част от хората с потни длани, които познавах, се оказваха изключително несимпатични. Поне на мен.

Тоалетната светеше с огледалата си, с розовия фаянс и хромираните заврънкулки, чието предназначение не може веднага да се отгатне. Трябваше дълго да се побъхтя с нещо такова, което заместваше чешмата.

Господин Шароев ми се стори голям негодник. Имах странното предчувствие, че този човек неслучайно е приемник на Гусев. Никак не ми се вярваше двамата да са били свързани с приятелски чувства. „Кажи ми кой ти е приятел, за да ти кажа какъв си.“

Що за човек е бил Гусев, щом е могъл да бъде приятел на толкова различни хора като Татяна Холод и Шароев? Но пък Шароев излъга, че за първи път чува името Самохин. Дори Самохин да не е работил в „Славянска банка“, но сянката… Сянката, която пробяга по лицето на Шароев, не ми се изплъзна…

 

 

Константин Меркулов седеше зад бюрото на Татяна Холод в апартамента й и преглеждаше документите от всички чекмеджета, секцията и кутиите, намерени по шкафовете.

С кутийките се занимаваше Олег Левин.

Повечето бяха изрезки от стари вестници и снимки — общо взето, боклук, който рано или късно се натрупва в дома на всеки, който се е занимавал с журналистика.

Левин прелистваше безбройните бележки и когато попадаше на нещо що-годе заслужаващо внимание, то отиваше на бюрото пред Меркулов.

Зад прозореца отдавна цареше мрак.

— Какво търсим, Константин Дмитриевич? Само стари вестници и нищо друго. — Левин седна на пода до една от картонените кутии и високо кихна. — Вече получих алергия от книжния прах.

Меркулов се усмихна и взе от купчината пред себе си следващата бележка.

— Нищо, Олег, нищо. „Търпение, Щюбинг, и цялата ви четина ще се превърне на злато“, както казваше незабравимият герой от филма „Подвигът на разузнавача“.

Меркулов свали очилата, които в последно време слагаше все по-често, и започна да чисти стъклата им с голяма карирана кърпа.

— Холод беше опитна журналистка… — учудено въздъхна Левин, изваждайки нова камара хартия. — Как е могла…

— И журналистите са хора — отговори Меркулов.

— Константин Дмитриевич — изведнъж извика Левин. — Тука има някакво шифровано писмо.

— Е, чак пък шифровано… — недоверчиво промърмори Меркулов, взимайки парченцето хартия.

То се оказа късче от бележка, в която имаше само няколко думи: … Той ще каже по телефона: „Дрезден + гарата + № + код Х911“.

Меркулов погледна Левин и уморено каза:

— Ето го това, заради което преравяме тонове словесна руда. Сега поне като че ли е ясно как Татяна Холод е трябвало да получи документите. Ако графологичната експертиза потвърди идентичността на почерка с почерка на един от подозираните, ще знаем и конкретния изпращач…

— Много ли са заподозрените? — полюбопитства Левин.

— Достатъчно.

Левин стана и изтърсвайки праха от ръцете си, тръгна към вратата:

— Отивам да си измия ръцете.

— Продължаваме работата — каза Меркулов. — Продължаваме!

Той се задълбочи в съдържанието на някаква служебна бележка с надпис „Министерство на отбраната на СССР“.

Но по-нататъшното ровене не прибави нищо ново.

 

 

Колата на „Бърза помощ“ се отдалечи от блока, в който живееше Турецки, и спря в празната пресечка. Санитарите бяха свалили усмирителната риза от беззъбия Игор, изкараха го от линейката на улицата, потупаха го ободряващо по рамото. Единият го напътстваше:

— И не крещи повече така, Игор, разбра ли? Иначе пак ще ти шибнем успокоителни! Довели са те тук не да ревеш „ти ще умреш“, а да действаш. Запомни ли къде живее клиентът ти… Пистолетът на място ли е?

— На място — навъсено отговори Игор, като се потупа по кафявото кожено яке. Той беше облечен доста прилично и нищо не би издавало човека, излязъл от релси, ако не бяха очите му — прекалено разширените зеници като че ли гледаха в друг свят, не в нашия.

— Върви тогава — усмихна се вторият санитар, който бързаше да се отърве от Игор, той пък се беше вкопчил в дръжката на вратата на колата, изглежда, се боеше да остане сам в тази студена зимна Москва.

— Къде са другите? — изхриптя той. — С тях ще ми е по-весело…

— Ще действаш самостоятелно. Нямаш работа с другите. Не разчитаме особено на твоите приятели. Надяваме се на тебе, разбра ли? Тръгвай! — Санитарят измъкна ръката на Игор от дръжката и седна зад волана. — Край, остани си със здраве! Ако си свършиш работата — живей, както искаш. Но не изпълниш ли задачата, не се надявай да се скриеш от нас! Светна ли ти?! До живот ще си висиш на иглата!

Вторият санитар също се качи в линейката и тя потегли. Игор остана сам в пустата уличка, по която самотно вървеше жена, увита в астраганено палто.

Тя не обърна внимание на мъжа с якето, който, сякаш събуден от сън, в същия миг забрави за линейката и бавно, оглеждайки се назад, тръгна след нея.

 

 

Върнах се у дома по тъмно. От безкрайните разпити в редакцията, от разговорите с жената на Гусев и Шароев бях страшно уморен. Но не ми се пиеше. Искаше ми се да се отпусна и да напипам онзи край, който само ако го дръпнеш, и цялото това кълбо ще се разплете и ще бъде намерен убиецът.

Изтегнах се на дивана и реших да анализирам първите факти и свидетелства, сред които имаше и много любопитни неща.

Заключението на експертизата по взрива се очакваше най-рано утре, но засега… Засега мислено написах на белия таван цифрата едно и с нея отбелязах събитието:

1. Всичко започна от моето дежурство… на 2 декември в апартамента си беше убит генерал Селдин. Предполагаем мотив — кражба на златни монети от колекцията му.

2. След по-малко от денонощие следва взривът на Лосиний остров. Загива Александър Александрович Самохин.

3. Таня ми позвъни и ми наговори странни неща — че очаква документи, „които ще натежат повече от двеста грама тротил… Приготвила съм такава бомба, че ще ахнеш…“

4. Таня ме извика на заседание на редколегията. Взрив в мерцедеса на Гусев — Татяна, Гусев и шофьорът загиват.

5. В момента на гибелта на Татяна Холод неизвестен или неизвестни правят обиск в апартамента й. Вероятно от дома й изчезват папки с материали за КГБ и ГРУ.

6. Слава Грязнов намери мерцедеса на Самохин. Оказа се, че мерцедесът е пристигнал от Германия.

7. През нощта на 3 декември по молба на Татяна четох „Записките на полковник Васин“.

8. Самохин… Самохин е посещавал дома на Андрей Гусев. Шароев без съмнение познава Самохин, ако съдим по сянката, която премина по лицето му. Ако предположим, че Самохин е дал бомбата на Татяна с колет, пакет, дипломатическо куфарче или по някакъв друг начин, и са го очистили като изпълнител на поръчката? Очистили са го преди взрива в мерцедеса на Гусев? Не, нещо не е наред…

Самохин е предал на Татяна документите, без да знае какво има в пратката? Но защо Татяна не е отворила веднага онова, което са й връчили? Нали на 3 декември сутринта тя ми позвъни и думичка не каза, че е получила документите… Дали не е решила да отвори онова, което е получила, само в присъствието на Гусев?

Самохин…

Уви, нишката, за която се хванах, се оказа скъсана.

Налага се да чакам заключението на експертизата и чак след това заедно с Меркулов и Грязнов да съставим план за разследването. Сега трябваше да се помъча да заспя.