Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (8)

8.

Джей я забеляза от другия край на стаята, седеше сама до неголяма маса, пред нея — висока чаша чай с лед. Беше подпряла брадичка върху дланите си и се бе загледала през прозореца — но зелените й очи не личеше да наблюдават нещо определено. Като че се беше втренчила в празно пространство, без да вижда нищо и никого. Той вярваше в неочакваните съвпадения, открития; беше се отбил тук само за да си купи сладолед и не се учуди, че я вижда вътре. Отначало тя не го забеляза, все така продължаваше да гледа в нищото, тъжните зелени очи бяха неподвижни — заприлича му на мраморна статуя. Беше си сложила бели шорти, индийска блуза и чехли на големите си стъпала. Пръстите на краката й бяха лакирани в червено, по ноктите на ръцете й нямаше лак. Беше опънала косата си назад и я бе стегнала с кадифена панделка — така приличаше на професионална тенисистка, само чехлите разваляха впечатлението. Той взе два шоколадови сладоледа в конусовидна опаковка и приближи масата й. Стоя, докато шоколадът не потече по ръката му. Най-накрая просто се изкашля и тя вдигна поглед към него. Подаде й едната опаковка.

— Шоколадов е — каза й усмихнат.

Тя изглеждаше объркана.

— Да не би урокът да е бил за друг час. Ти каза — в един часа.

— Помня.

— Не разбирам тогава.

— Само ти казах шоколадов е. Взех ти сладолед.

— Не искам, благодаря — беше отговорът й.

— Тече по ръката ми. — Миг мълчание. — Взимаш ли го?

Тя протегна ръка и взе сладоледа, като внимаваше да не го докосне.

— Благодаря ти — изрече глухо.

— Може ли да седна?

И той отпусна тяло на стола срещу нея.

Тя сви рамене и близна върха на сладоледа.

— Значи ти ближеш сладоледа — обади се Джей.

Тя го изгледа с любопитство, връхчето на езика й се подаваше през отворената уста.

Той обясни:

— Някои хора гризат със зъби сладоледа, други го ближат с език. Ти си от близачите, а не от гризачите.

Тя прибра езика си и гризна със зъби сладоледа.

— Нищо против нямам срещу близачите — каза и й намигна.

Тя му се усмихна, прикривайки отворената си уста с ръка.

— Добре тогава — отвърна му с нотка на благодарност.

Той кимна.

— Тук продават най-различни подправки. Най-доброто магазинче в града.

Тя също кимна и се зае със сладоледа си.

— Хареса ли ти вчера?

— Да. Най-вече ми хареса да управлявам. Добра е яхтата, нали?

— И да, и не — отвърна й той честно. — Не е добра за състезания, Марлене. Нямаме никакъв шанс за регатата. Не и с „Добрата дама“. Твърде тежка е и гази много ниско. Забавно ще ни бъде, но няма да спечелим.

— Кой може да каже? Може пък „Добрата дама“ да има късмет.

Съзнателно се въздържа да употреби ние, Джей не пропусна да го забележи. Никой досега не го беше попитал дали иска да участва в регатата заедно с нея. Само капитанът на пристанището му беше споменал нещо такова, но би ли могло да му се вярва?

Тя ближеше, той гризеше. Конусовидните опаковки бързо започнаха да се изпразват. Тя не се обади повече, отново изключи и потъна в себе си.

— Притеснявам ли те?

Въпросът му като че я върна в действителността. Марлене поклати глава. Около устните й беше полепнал шоколад, така изглеждаше не на двадесет и нещо, а на дванадесет години. Тя се облиза.

— Не — каза. — Просто ми липсва домът, предполагам.

— Германия?

Тя кимна. Близна от сладоледа си, но той покапа по масата.

Джей се чувстваше глупаво — на нея просто не й се говореше.

— Добре — каза той и се изправи. — Ще се видим скоро.

— Тръгваш ли си?

— Виждам, че те притесних, а не ми се иска.

— Остани. — И тя го погледна право в очите. — Моля те.

Туп-туп, туп-туп, туп-туп. И Джей отново седна. И двамата заговориха едновременно. Получи се пълна безсмислица. Джей пръв спря и се разсмя. Тя се зае със сладоледа.

— Ти кажи — каза й.

— Исках да ти благодаря за сладоледа.

— Пак заповядай.

— Според теб как можем да направим „Добрата дама“ по-бърза? Има ли начин, изобщо възможно ли е?

Джей се замисли.

— Всичко е възможно…

Тя се разсмя, преди той да продължи. Попита я:

— Защо се смееш?

— Извинявай. Стана ми забавно как прозвуча всичко е възможно. Съвсем по американски, нали? Истински американски маниер. Ние мислим по различен начин, ти и аз.

На Джей това не му се понрави. Искаше да мислят еднакво.

— Значи не вярваш?

— Че всичко е възможно ли?

— Да.

— Не, разбира се, че не вярвам. Това са глупости. Някои неща са възможни, приемам, че е така. Но всичко? Не, разбира се. Някои неща просто си остават такива, каквито са си. Те не могат да се променят. Аз съм научен работник. Учените знаят, че има граници на възможностите. А ти си моряк. — Тя се усмихна. — Моряците мислят, че зад хоризонта ги очаква раят.

— Учените навремето са смятали, че Земята е плоска.

— Аз не ги защитавам.

— Моряците доказали, че учените грешат. — Даде й време да поразмишлява върху това, а в това време се зае да довърши и своя сладолед. — Какъв научен работник си? — попита я след минута напълно сериозно.

— Електроинженер съм — отвърна му така, сякаш се запознаваха официално.

— С компютри ли се занимаваш?

— Не точно с компютри, но и те са ми познати. Защо питаш?

— Какво тогава правиш? С друг тип електроника ли се занимаваш?

Тя фиксира с поглед развяващото се американско знаме над една от яхтите.

— Работата ми е много скучна. Предпочитам да не я обсъждам. — И моментално смени темата. — Днес ще пуснем ли в действие спинакера?

Той също се загледа в знамето, за да определи посоката на вятъра.

— Бихме могли на връщане, ако така се задържи вятърът. Не ми отговори на въпроса.

Тя внимателно го изгледа. Дълга, пълна с тайни минута мълчание се възцари между тях, докато се измерваха с очи. Марлене се обади първа:

— Имам чувството, че ми четеш мислите.

Все така втренчен в нея, Джей й каза:

— Не. — И замълча за миг, преди да продължи: — Само ако можех.

— Така ли мислиш? — В тона й се беше промъкнал скептицизъм.

— Така мисля. — Очите му се замъглиха, той като че ли беше на път да се разконцентрира, но това не го накара да отмести поглед от нея. — Криеш нещо.

Лицето й пребледня.

— Защо говориш така?

— Мога да позная кога някой крие нещо.

— Тогава значи наистина можеш да четеш мисли.

Отмести очи от неговите и отново погледна към знамето. После довърши окончателно сладоледа.

— Ти си музикант — каза след известно мълчание.

— Да. Обаче работата ми е много скучна. И предпочитам да не я обсъждам.

Тя се ухили.

— Мислех, че музикантите обичат да говорят за себе си.

— Така ли?

— Музикантите, художниците, поетите, хората на изкуството много обичат да говорят за себе си.

— Музикантите са хора с две лица. Едното показват пред публиката, истинското — в живота. Повечето хора никога не опознават истинското.

— Това, което виждам сега, истинското ти лице ли е?

— Не — призна той. — Пред теб стои Джей Бекър, който просто иска да направи впечатление на една красива жена. — И се изчерви; не можеше да повярва, че го беше казал. Чиста лудост! А тя го гледаше смаяна. — Как можах да го кажа? — изрече той в опит да замаже положението.

Тя се обади със спокоен тон:

— А тук седи Марлене, която се притеснява от един красив мъж.

Туп-туп, туп-туп, туп-туп. Наистина ли беше казала тези думи? Джей изпадна в състояние, сякаш всеки момент щеше да се разтопи — от глава до пети. Тя бръкна в чантичката си, за да плати чая с лед. Той не можеше да съобрази дали да й предложи да плати сметката й, или не. Всъщност изобщо не можеше да се сети какво да каже, не беше и сигурен какво щеше да излезе, ако се насилеше да го направи. Тя остави два долара на масата и се изправи. Лицето й беше почервеняло. Измисли някакви думи, глупако! Беше изгубил способността си и да мисли.

— Време е да си тръгвам — изрече Марлене почти шепнешком. Беше изключително смутена.

Измисли нещо! Но не можеше. Проследи я с поглед, докато тя се отправяше към вратата.

— Почакай! — най-накрая се реши да каже нещо той.

Двамата на съседната маса го изгледаха. Джей се втурна към Марлене, която вече беше на вратата. Услужливо й я отвори.

— Някой ден, надявам се, че ще ми се довериш — каза й с равен тон.

С поглед, сякаш вперен в нещо много далечно, тя кимна тъжно. Изрече едва доловимо:

— Разбирам.

И това беше всичко. Изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче. Извърна се и прекрачи прага.

Той не откъсна поглед от нея. След като измина известно разстояние, Марлене за миг надникна през рамо — не беше очаквала да го види загледан в нея. Когато го забеляза, тя завъртя глава обратно напред, като същевременно вдигна ръка и му помаха.

Той също й помаха в отговор. Но тя не го видя.