Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (14)

14.

Шоуто започна точно в девет часа.

Барът, по-малко посетен отколкото ресторанта, беше запълнен с обичайната тълпа: загорели тела, пременени в ярките тоалети на Л. Л. Бийн и Еди Бауър. Дървеният барплот, зад който свещенодействаха двама бармани, се беше разпрострял по дължината на цялата зала, саксии с папрат прекъсваха редиците бутилки, удвоени от огледалната стена зад тях. Написан на ръка плакат, залепен върху огледалото, рекламираше „Сиатълските водовъртежи“, коктейл от ром, портокалов сок, кокосово мляко и гренадин, по три долара единия. Размяната на реплики в залата приличаше по-скоро на надвикване отколкото на смислен разговор. Сервитьорките носеха блузки без ръкав тип прегърни ме, дълбоко изрязани и изпълнени до пръсване. Докато полите им бяха оставени изцяло на техния вкус.

На сцената, разположена в далечния ъгъл на залата, която беше и с нисък таван, почти докосващ с глава осветителните тела, Джей, извърнат към Джоко зад барабаните, меко отброяваше: „… две… три… четири…“. Барабанистът почукваше с двете палки едновременно в синхрон с броенето. Постепенно всички от състава подеха доста свободна интерпретация на песента „Високо напрежение“. Няколко души се извърнаха, усмивките по лицата им свидетелстваха, че познават песента, други се размърдаха неспокойно на столовете си, имаше и трета групичка — напълно безучастни към изпълнението им. След като залата беше и озвучена, надвикванията станаха още по-гръмки. Сервитьорките плуваха сред навалицата, неизменно привличайки мъжките погледи, разнасяйки слабоалкохолни коктейли с розови чадърчета, резени ананас и изобилие от ледени кубчета. Прически за по трийсет долара, идеални зъбни редици, усмивки тип тридесет и два зъба — всичко това очертаваше типичната атмосфера на лятна нощ, прекарана в „Сините пясъци“.

Джей пееше силно и се движеше енергично по сцената. По дяволите, така вилнееше из сцената вече десет години. Единадесет щяха да станат следващия месец. За последните три вечери с изпълненията си „Ракетите“ бяха успели да привлекат десетки свои поклонници и сега тълпата беше невероятна. И те самите свиреха с удоволствие. Повечето се познаваха много добре, някои се бяха опознали и в леглото, и на маса. Парите за никого от тях не бяха проблем. Повечето притежаваха по някоя малка яхтичка или на езерото Юниън, или на езеро Вашингтон или пък в Саунд. Саунд беше на мода това лято. Предната година главното действие се развиваше на остров Мърсър. Жените от състава бяха прекалено красиви, а мъжете — прекалено добри. Джоко наричаше това синдром на обичайната практика, но и на него му харесваше да следва с поглед сексапилните сервитьорки, а повдигнатата платформа, на която се намираха, осигуряваше добър изглед.

Съставът се беше впуснал да интерпретира песента „Всичко е наред“ на Бъди Холи, когато в заведението влезе Марлене заедно с Холст. Джей я забеляза мигновено и веднага започна да прави опити да привлече вниманието й, не откъсвайки поглед от нея. След минута тя се извърна към него и му се усмихна в отговор. Това, че беше с Холст, засегна Джей. Винаги беше особено чувствителен по отношение на нещо, което смяташе за свое — а той вече мислеше за Марлене по този начин. Виждайки я с този силен, самоуверен, синеок Холст, го накара да осъзнае колко несигурно е положението му с нея. Какво ли би казал Джоко за това, за бога? Ей, Джоко, ето го моето момиче, под ръка с един, дето прилича на новобранец. По дяволите!

Холст забеляза интереса на Марлене към Джей и веднага прехвърли ръка през кръста й, докато си проправяха път към посочената им маса. Жестът му трябваше да бъде възприет като знак за притежание, по същия начин както кучетата маркираха границите на своята територия. Джей и Холст се спогледаха, и двамата осъзнаваха какво мисли другият. Беше типично мъжко съперничество.

Холст се опита да дирижира сядането, но Марлене успя да нагласи нещата така, че той седна с гръб към сцената. Усмихнатото й лице, неоткъсващо поглед от Джей, го вбеси и неговото лице се обля в червенина. Въпреки че не беше спал с нея, даже не беше я и целувал както трябва, това не му пречеше да я смята за изцяло своя собственост. Беше част от работата му, беше под негово командване и надзор, изобщо беше негова.

Както седяха един срещу друг, погледът му не спираше да я изучава. Гримът й беше умерен и подбран с вкус. Никакви излишъци. Устните й бяха червени, клепачите — със съвсем леки сенки; златните обеци с форма на ситни обли копчета отлично пасваха на тънката златна верижка на шията й. Косата й беше вълниста и руса, а на светлината на лампите проблясваха и рижи нишки. Тялото й беше атлетично и стегнато. Запита се какво ли се криеше под дрехите й.

Марлене си поръча ром сънрайз, а Холст — водка гимлет. За нея да вечеря с Холст беше досадно. Все едно ако си в затвора — да се храниш с надзирателя си. Вероятно така се чувстваха и съпрузите в един дотегнал и на двамата брак. Досадно. Мразеше Холст. Ако само баща й не беше прекалил с опитите си да промени света. Само ако Холст не го държеше със запис на видеокасета. Мисълта за това уби апетита й. Мразеше Ибен Холст.

Поръча си омар с броколи и салата със заливка специалитет на майстора. Холст си поръча ново питие.

Марлене посочи празната му чаша.

— Много бързо го изпи.

Той сви рамене.

— Просто не ми се яде.

— С жаждата ти, гледам, всичко е наред.

Той отново сви рамене.

С едната си ръка Марлене улови лъжицата, а с другата леко приглади коса — погледът й беше станал отсъстващ.

Холст я изгледа и каза:

— Зная, че ме възприемаш като чудовище.

Тя продължи безмълвната си игра с лъжицата. А на сцената Джей беше подхванал нова песен.

— Скоро всичко ще свърши — направи опит за сближение Холст.

Нисичка сервитьорка с червена блузка поднесе водката. В отговор Холст избоботи нещо неразбираемо. В този момент музиката спря. Публиката, както и Марлене, заръкопляска.

Гласът на Джей се понесе над залата.

— Благодаря на танцьорите. Ще продължим заедно с вас след малка пауза. И не забравяйте, това е нощта на „Сиатълските водовъртежи“ в „Сините пясъци“, вашата нощ. Само да не ви отнесат безвъзвратно — давам ви кратка пауза да се освежите с по един-два и ви чакам на дансинга.

Самият Джей звучеше свежо, и така всеки път. В това се състоеше и работата му — да прави едно и също всяка вечер и винаги да е свеж, забавен и увличащ.

Марлене попита Холст:

— Смяташ да го поканиш ли?

Холст кимна.

— Да, разбира се. Знаеш, че точно това се канех да направя.

Той се извърна, за да даде знак на Джей, който беше впил поглед в Марлене. Холст размаха показалец с такъв жест, сякаш си поръчваше такси. В отговор Джей също размаха показалец — неговият жест означаваше момент, моля. Гняв обзе Холст. Отново игри на мъжко съперничество.

Когато Джей се приближи до масата им, Холст реши да не се изправя.

— Моля, седни — предложи Марлене, отвратена от грубостта на Холст.

Джей се смъкна върху стола, опитвайки се в същото време да успокои дишането си. Холст и Марлене си бяха поръчали коктейли, а Джей отпиваше бира от чаша с плуващо в нея резенче лимон.

— Джей Бекър — каза той и с Холст си стиснаха ръцете.

— Ибен Холст. С Марлене вече се познавате — каза германецът, обличайки и в думи претенциите си за собственост върху Марлене.

Джей кимна.

— Бихме искали да ви наемем, господин Бекър, на работа при нас. На Марлене й харесват много уроците по ветроходство, освен това има да се направят много неща по яхтата, за да я подготвим за регатата в края на месеца. Ще ви плащам по три долара на час повече, отколкото ви плаща пристанището и по сто долара на ден, докато пътувате на север с Марлене. Какво ще кажете?

Така както беше формулирано, предложението на Холст прозвуча доста унизително, но в същото време и примамливо.

Джей се вгледа в правилните германски черти на лицето и очите му. Нищо по-особено, топчесто или криво, не нарушаваше гладкостта на линиите. Въпреки това от този мъж лъхаше нещо демонично, нещо, което наричаха лошо излъчване. Улавяше се безпогрешно. На носа му имаше тъничък белег, който повечето хора едва ли забелязваха. По всяка вероятност беше рана от нож, помисли си Джей, много остър нож би направил такъв тънък прорез. Може би даже не и нож, ами ножче за бръснене. Точно така. Забеляза подобен белег и на шията, закривен като бръчка.

— Трябва да се посъветвам с Джон, капитана на пристанището. Не бих искал да рискувам работата си в Шилсхоул.

— И ако Джон се съгласи? — попита Холст.

— Примамливо е — отвърна Джей и погледна към Марлене над ръба на чашата си с бира.

Усмивката й беше по-скоро като по задължение. Джей веднага разбра — ставаше въпрос само за работа. А Холст по всичко изглежда беше и ревнивец. Също както и Джей.

— Кога ще чуем окончателното ви решение?

— Утре вечер.

— Добре. Марлене, нали ще ми съобщиш?

Тя кимна.

— Чудесно. Може би сега да продължим с вечерята. Благодаря ви, господин Бекър. Засега това е всичко.

Нямаше нужда да го казваш, помисли си Джей. Той се изправи, върна стола на мястото му и се отдалечи, без да се огледа поне веднъж за Марлене.

Когато се качи на сцената, Джоко му каза:

— Тя е лисица.

— Затваряй си устата, Джоко. И си мълчи.

Джей удари с крак бутона, предназначен за натискане при опасност от пожар, близо до изхода и се гмурна в студената сиатълска нощ.