Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (32)

32.

Кепела си поръча такси точно за осем и петнадесет пред „Спейс Нийдъл“. А със собствената си кола отиде до еднорелсовата жп линия, както обикновено взе всички предохранителни мерки и се качи в последния момент, за да не даде възможност на някой друг да се качи след него. Слезе на централната спирка, без бавене се напъха в очакващото го такси и излая на шофьора:

— Карай.

Бранденбърг беше облечен в хавлия в прасковен цвят. Монголоидната му прислужница пържеше яйца и някакви кафеникави кълнове, или може би нарязано на ситни пръчици месо. След като Бранденбърг горещо му го препоръча, Кепела помоли за чаша прясно изцеден портокалов сок. Веднъж и той имаше късата подстрижка на Бранденбърг — докато беше в Корея. Мразеше късите коси. Отпи глътка от портокаловия си сок. Съвсем не приличаше на онези сокове „Минит Мейд“, това си беше направо деликатес.

— Изглеждаш ми изморен.

— А ти ми изглеждаш кралски — стига да не те дразни, че ти говоря така.

— Наистина е така, Рой. — Бранденбърг отхапа от тоста си и избърса полепналите по устните му трохи. — Нали съм в отпуска? Здраво работя. Но и здраво си почивам. Това ми е привилегията.

— В отпуска?

Бранденбърг извърна глава настрани.

— Официално съм излязъл в отпуска. Това ни се стори най-приемливото прикритие — на мен и на директора. Тези подробности да не те притесняват. Сега кажи ми ти как си. Докъде е стигнала операцията?

Веждите му полетяха нагоре, а устните му отпиха от портокаловия сок, той го задържа в устната си кухина, за да се наслади на вкуса му, и бавно преглътна.

Кепела откъсна лист хартия от бележника си. Върху него с трепереща ръка беше изписал две имена. Само допреди няколко седмици Кепела все още можеше да се гордее с равния си почерк. Сегашните разкривени букви нямаха нищо общо с предишното състояние. И никога нямаше и да имат. Все едно ги беше писала старческа ръка, така и се чувстваше Кепела — като старец.

Бранденбърг взе хартийката и я приближи до очите си.

— Дж. Бекър, Марлене Йенер, номер на паспорта… Какво е това?

— Искам да ми провериш тези имена. Искам да знам всичко за тях.

— Кой е този Бекър?

Много странно, помисли си Кепела. Защо Бранденбърг се спря точно на името на момчето?

— Може да се окаже замесен.

— По какъв начин?

— Надявам се ти да ми помогнеш с отговора.

Бранденбърг размаха листчето.

— Може да отнеме доста време.

— Искам информацията час по-скоро.

— Имам предвид…

— Пет пари не давам какво имаш предвид, Бранденбърг! Тези хора са замесени, искам само да разбера доколко. Или ми даваш информация за тях, или ме брой отписан от операцията.

— Рой…

— Стига с това Рой, Бранденбърг. Не се опитвай да ме баламосваш, приятел. Всичко трябва да ми е кристално ясно. Твърде съм печен, за да не обръщам внимание на всички детайли, разбра ли? Разбра ли? И въобще не ме интересува как ще ми намериш информацията за тях, това разбра ли го? Въобще. — Ръцете му потреперваха, страшно му се искаше да си пийне поне една доза „Попов“. В колата си имаше бутилка… — Не си играй с мен, господинчо.

Стисна ръце между бедрата си в опит да прикрие треперенето им.

Бранденбърг го гледаше с разширени очи.

— Ще видя какво мога да направя, Рой.

— Не само ще видиш, но и ще направиш — зашепна Кепела, внезапно почувствал се засрамен.

— Вижда й се вече краят на операцията, Рой.

— Дано, дано — продължи да шепне Кепела.

— Даде им първата партида…

— Сега ми искат разгръщането на зелените лазери. Можеш ли да си представиш?

— Не се задоволяват с незначителна информация, това ще ти кажа.

— Като че знаеха.

— Какво да са знаели, Рой?

— Като че знаеха точно за какво сме си говорили с теб.

— Изредих ти всичко още на първата ни среща, защото точно такава информация бях получил, Рой. Може да ти се струва странно съвпадението, но това само означава, че информацията ми е точна.

На Кепела му се прииска да му каже: „Ти самият си ми доста странен, Бранденбърг“. Вместо това изрече:

— Искам да получа информация за това момче и за жената. Трябва ми. Сега разбра ли?

— Склонен съм да позволя неофициални взаимоотношения, но само до известна степен. Нека не забравяме все пак кой какъв е, нали?

Кепела се запита дали пък Бранденбърг нямаше някакъв алкохол в къщата. Едва се удържаше да не го запита.

— Аз издавам нарежданията, Рой — на теб. Не ти на мен. — И след това продължи, натъртвайки на всяка дума и отделяйки ги една от друга с малка пауза: — Аз… казвам… кога… да… скочиш… ти… казваш… на… каква… дистанция… Разбрано…? — И повишавайки тон, повтори: — Разбрано?!

Кепела се изплаши. Потеше се и всячески се опитваше да прикрие треперенето на ръцете си — даже седна върху тях. Чувстваше се невероятно отпаднал, а устата му беше пресъхнала. Помисли си, че всеки момент може да повърне. Една глътка и щеше да се оправи. Една чашка и всичко щеше да бъде наред.

— След като си в отпуска… — започна той, а лицето му придоби жалостиво и умоляващо изражение, цялото му поведение се промени коренно и отстрани изглеждаше като човек, който винаги се е вслушвал в чуждите съвети. — … случайно да ти се намира нещо за душата?

— За душата?

— Е, нищо, нищо.

— Ааа! — Бранденбърг се ухили, обърна дясната си ръка с дланта нагоре и си погледна часовника. — Имаш предвид нещо като течно гориво?

Колко души биха си сложили часовника още докато са в хавлия, запита се Кепела. Странна птица беше тоя тип.

— Ето там — махна с ръка Бранденбърг, без да се извръща, както би се отнесъл със слуга. — И аз ще си налея. Водка, нали?

Кепела вече беше отворил барчето.

— Не ми изглеждаш много изненадан?

— Защо би трябвало да съм изненадан?

— Защото преди бях съвсем сух.

— Ти си пияница, Кепела. — Тонът му беше самото презрение. — Пияниците никога не остават сухи за дълго.

Кепела остави бутилката и затвори вратичката на барчето с трепереща ръка. За малко да го постави на колене тоя кучи син. Нямаше да му се даде. Щеше да му покаже на Бранденбърг — или може би на себе си — каква силна воля има; че не е в зависимост от алкохола… След секунда отново отвори барчето, грабна бутилката „Смирноф“ и я отнесе на масата за хранене.

Прозорецът беше отворен — започваше поредният хубав ден. Въздухът миришеше на чистота и влага. Денят се очертаваше да бъде и зноен. Бранденбърг бавно завъртя капачката, не откъсвайки поглед от Кепела, който на свой ред беше вперил поглед в него. Наля си съвсем малко в чашата с портокаловия сок и побутна бутилката към Кепела. Кепела си наля водка в разумно количество. Полепналите по стените на чашата му парченца портокал заплуваха в течността. Надигна я, без да погледне към Бранденбърг.

— За твое здраве — каза Бранденбърг и отпи глътка от коктейла си.

Кепела пресуши водката и усети как веднага се отпуска. Каза си, че само ако можеше да престане с пиенето, щеше съвсем леко да си възвърне усещането, че изцяло контролира живота си. Най-тежко му беше сутрин — стомахът му се бунтуваше, повръщаше му се, целият трепереше. Какво обаче беше в състояние да го накара да спре?

— Много добре се справяш, Рой. Чудесна работа. Надявам се да ти хареса във Вашингтон… да. Време е там да дойдат нови хора.

— Донесох парите.

— А аз се чудех какво може да ми носиш.

— Първият аванс.

— Добре. Дай да им хвърля един поглед.

И направи знак на Кепела да му подаде куфарчето. Кепела се подчини, надявайки се с подобен жест да му разреши и пак да си налее от течното гориво. Бранденбърг отвори куфарчето.

— Но това са нови банкноти — възкликна той и вдигна поглед към Кепела. — Трябваше да им ги поискаш изцяло в стари банкноти.

— Забравих — каза Кепела, все едно дете се оправдаваше пред родител.

Което си беше самата истина, изобщо не му беше дошло наум.

— Въпросът е, че аз разполагам само със стари банкноти, мислех, че си го разбрал. Така че няма как да направим замяната, нали разбираш? Представи си, че Холст всъщност й дава парите, нали веднага ще заподозре нещо, като види, че си плащаш дълговете със съвсем други банкноти, нали?

— Ще се направя, че съм ги внесъл на влог и после отново съм ги изтеглил.

Бранденбърг не каза нищо, изчаквайки го сам да се убеди, че идеята му не е добра.

Най-накрая Кепела проговори:

— Не, този вариант не струва. Как изведнъж ми е хрумнало да ги дам в банката?

И той поклати глава. Детински измишльотини.

— Ами ако ти дам хиляда от белязаните долари и му разкажеш следната история — как си се събудил сутринта и ти дошла идеята да заложиш на надбягванията с хрътки и си спечелил?

— Страхотно.

— За бога, Рой! И да не забравиш да научиш имената на спечелилите кучета, за да си готов, ако те попита.

И след тези думи Бранденбърг излезе от стаята. След малко се появи и подаде на Кепела белязаните банкноти.

Кепела изведнъж си спомни какво го беше притеснявало и го попита:

— Откъде знаеше за Роузи?

— Какво?

— Роузи. Последния път, когато се видяхме, спомена Роузи. Как разбра за нея?

По всичко изглеждаше, че въпросът изнерви Бранденбърг. Представи си само! Уж винаги невъзмутимият всезнайко — нервен.

Всезнайкото каза:

— Ти ми каза за нея. Просто спомена. Откъде иначе бих разбрал за нея?

Кепела беше сигурен, че никога не му е споменавал за Роузи. Но кимна, като че е доволен от обяснението. Но обяснението за него беше друго — Бранденбърг или не желаеше да признае, че му е сложил опашка, или не искаше да му каже, че се е срещал с Марк Голпин — и най-вероятно го беше направил.

— Това с кучетата ми хареса.

— Още искаш ли? — попита Бранденбърг и потупа с пръсти бутилката.

Под пръстите му бутилката глухо издрънча.

Кепела се опитваше да покаже на жаждата си, че все още той контролира нещата. Погледна вяло Бранденбърг, вдигна рамене и каза:

— Защо не…

И си наля. Бранденбърг едва се беше докоснал до своето питие. Кепела отпи няколко глътки и усети как ръцете му изтръпват, а в основата на главата му нахлува топлина.

— Кога можеш да получиш информацията за тия двамата?

— Вече ти казах, може да отнеме доста време.

— Искам я същия ден.

— Изключено.

— Тогава същата вечер — не се отказваше Кепела, като след тези думи се изправи. — Не по-късно от тази вечер.

— Тези неща изискват време, Рой. Сам знаеш.

— Виж какво, Бранденбърг. Изобщо не ми харесваш. Ти си един арогантен кучи син. Струва ми се, че макар да ми казваш много неща, много повече криеш от мен. Струва ми се, че точно ти си накарал Марк Голпин да организира проследяването ми — познавам Марк и знам, че никога не би се съгласил да направи нещо подобно, освен ако не му е изрично наредено. Което ме кара да мисля, че знаеш и кога ям, кога сера и кога спя. Такава е цялата ти работа. Обаче на мен ми трябва да знам кои, по дяволите, са тия двамата. За мен е много важно. Искам да знам дали да ги пазя един вид, или не. Освен това много добре знам, че кратка биографична справка може да се получи само четиридесет и пет минути след поискване. Така че веднъж поне добре ме чуй какво ще ти кажа. Искам ги тези биографични справки. Давам ти срок до довечера. И искам тази дяволска операция най-накрая да свърши. Само още два-три дни и край. Моли се Вилхелм вече да е тръгнал за насам, защото повече няма да ти играя игрите. Няма значение, че ще се размина с Вашингтон. Загубих си приятелите — колкото и малко да ги имах — загубих уважение към себе си, пропих се отново. Започвам да си мисля, че ако продължа с тази игра твърде дълго, или някой ще ме очисти, или окончателно ще изгубя шанса да сложа в ред живота си. Ако ти се провалиш, ако изпуснеш Вилхелм отново… — Той замълча сепнат. — Аз съм този, който задигна документацията. Аз съм този, който ще се наложи да дава показания. Господи, та аз даже и да искам, няма как да докажа, че ти си ми наредил.

— Аз ще те защитя, Рой.

— Намери ми справките — изръмжа срещу него Кепела и от устата му се разнесе воня на алкохол.

Бранденбърг дори не извърна глава. Само побутна чашата с портокаловия си сок настрани, хвана сребърната камбанка върху масата и я залюля.