Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (45)

Епилог

Джей беше с превръзка през рамо. Седеше на възглавничка в кокпита. Марлене стоеше зад щурвала, а зелените й очи бяха вперени далеч напред. Беше изцяло погълната от това, с което се беше заела.

— Имаш ужасно сериозен вид.

— Просто искам да си свърша работата както трябва.

— Като се има предвид състоянието на китката ти, добре се справяш. „Дамата“ наистина е добра — допълни той.

Тя му се усмихна, очите й блеснаха.

— Как е?

— Рамото ли?

Тя кимна и русата й коса се разпиля по раменете.

— Така сигурно би се чувствал всеки, ако рамото му е простреляно. Всичко ме боли. Като се събудих тази сутрин, установих, че съм спал непробудно цели четиринайсет часа. Добре направи Голпин, че ни позволи да се видим.

— Да, добър човек е.

— Е?

Тя го изгледа с любопитство.

— Какво ти каза? Ти къде беше? Цяла седмица ме държаха в неведение.

— Разпитваха ме — мисля, че така се казва. Разказах им всичко, от деня, когато Холст установи контакт с мен в Германия, до вечерта на острова.

— И?

— Дали ще ме накажат, за това питаш, нали?

— Много добре разбираш какво имам предвид.

— Ще ме призоват в съда като свидетел на престъпление срещу държавата. Ако съобщя на съдията това, което разказах на тях, ще могат да пледират за прекратяване на делото срещу мен. Но не ми дадоха никакви обещания. Каквото и да стане, трябва да го понеса.

— А Вилхелм?

— Нищо не е признал. Казаха ли ти за парите?

— Не.

— Куфарчето беше пълно с пари. Може да ти изплатят награда. Срещнах се с Кепела и с една жена на име Шарън Джонсън. Много приятна дама. Бяха ги повикали за разпит. Тя работи за ЦРУ във Вашингтон. Тя ми каза, че в случаи като този, когато се намерят пари, е нормално да се изплати десетпроцентна награда. Кепела ми каза, че ще свидетелства в твоя защита.

— Колко бяха парите в куфара?

Тя се засмя и завъртя щурвала, така че „Добрата дама“ да се насочи срещу вятъра.

— Какво става? — попита Джей.

Тя изтича напред и бързо спусна грота и кливера. Джей я наблюдаваше силно впечатлен. Добре се беше научила. След като приключи с платната, Марлене хвърли котвата през борда и подръпна котвеното въже, за да се увери, че всичко е наред. Намираха се точно срещу малък остров. Докъдето погледът стигаше, не се виждаше никаква яхта или лодка. Марлене се върна назад и свали кадифената си туника. Слезе долу и след малко се върна, преметнала през рамо голяма хавлия. Разстла я на кокпита, улови Джей за ръката и го накара да седне върху хавлията. После приближи лице до неговото и го целуна нежно по устните.

Той отговори на целувката й малко срамежливо.

Тя разкопча хавайската му риза и внимателно изхлузи превръзката от ръката му.

Той я наблюдаваше с усмивка.

— Какво става? — попита.

Тя сведе очи с престорена скромност и разкопча горната част на небесносиния си бански.

— Опитвам се да бъда смела като теб.

Той й помогна да се отпусне върху хавлията и жадно я целуна, докосвайки нежната й кожа.

— Обичам те — прошепна тя в ухото му.

Вятърът подхвана спуснатия грот и рязко залюля утлегара наляво. Брезентът се раздипли и полетя към кокпита, като при падането си покри Джей и Марлене. Двамата избухнаха в смях.

Джей каза:

— Готовииии! Сегааааа!