Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (16)

16.

Движейки се по вятъра, Джей се постара яхтата да набере най-високата скорост, на която беше способна. Бризът беше от онези, които наричаха приятен, морето преливаше във всички нюанси на зеленото и на Джей му трябваха доста усилия, за да си припомни, че е тук по работа.

— Фантастично! — извика той на Марлене, след като тя отпусна с още няколко зъбци самонатягащата се лебедка и кливерът се изду от вятъра.

„Добрата дама“ се наклони и вълна закри водната марка, това накара Джей да се наведе и да погледне през борда. Яхтата хвана вятъра и изяви истинските си състезателни качества, готова беше да посрещне още по-силните му пориви и да се възползва и от тях.

Марлене, придържайки се здраво за планшира, изработен от хубавото тиково дърво, се върна назад към Джей.

— Това е най-доброто й представяне засега.

Той закима ентусиазиран. Отляво на фона на следобедното небе се виждаше връх Рейниър, изпълнил почти целия хоризонт, и облаците, кълбящи се най-горе. Вятърът задуха в лицата им, когато „Добрата дама“ набра скорост и се понесе през вълните.

— Чисто злато е тази яхта. Господи, истинско злато. — Извърна поглед нагоре към навигационните сигнални светлини, закрепени за щагите^[1]. — Готова ли си?

Марлене се измести напред. Беше си облякла жълта ватирана фланелка, за да се предпази от вятъра.

— Готова съм — потвърди тя, наистина готова с едната ръка да отпусне въжето от вюшката, докато с другата държеше здраво ръкохватката на лебедката.

— Сегаааа! — изрева Джей.

Още с последния звук той отпусна шкота на грота — лебедката прищрака — и сведе глава заради вихрено преминаващия утлегар, завъртайки щурвала с едната ръка, а с другата търсейки ръчката на лебедката отдясно и едновременно с това стараейки се да закрепи въжето на близкия кнехт^[2]. Марлене в същото време беше пуснала в действие лебедката на кливера, остави я да прехвърли няколко зъбци и отново я притегна. Сега се движеха право към връх Рейниър. По начина, по който изглеждаше, приличаше повече на мираж, макар да отстоеше само на няколко мили от мястото, където се намираха, на мечтан остров на спокойствието и опрощението на всички грехове, където тъжните мисли и проблеми просто нямаха шанс, райско кътче на фона на индиговосиньото небе.

Марлене седна до него. Яхтата пореше вълните на Саунд и образуваше пяна.

— Къде си се учил на ветроходство?

Джей извърна поглед към нея. И двамата бяха с тъмни очила, така че не можеше да види очите й.

— Цял живот съм бил на яхти и лодки. Всяка година през по-голямата част от лятото. Първо бях на „Дайър динги“, после преминах на „Блу Джейс“, след това на „Лайтнингс“, най-накрая се прехвърлих на деветметровия кеч на родителите ми. А когато станах на четиринайсет, баща ми и аз започнахме да участваме в регатите в края на седмицата. Вкъщи има цял шкаф, пълен с награди. Имахме страхотен късмет.

— Значи си имал чудесно детство, така ли?

— Да. Работите на баща ми вървяха много добре. А при теб как беше?

— Баща ми е лютерански свещеник. — Тя здраво стисна ръце в скута си. — Нямахме много пари. Но в дома ни цареше любов.

Сигурно на това се дължи нейната мистерия, помисли си той.

Тя свали ватираната фланелка и я метна в посока към трапа^[3], отвеждащ към главната каюткомпания. Фланелката й попадна в кухнята. После бързо натри с плажно масло раменете и корема си, не забрави и гърдите. Джей усети как го стяга гърлото.

— Ще имаш ли нещо против? — попита тя, извръщайки гръб към Джей и подавайки му пластмасовото шише.

— Нищо против.

Тя протегна ръце и смъкна презрамките на банския си, после отмести косата си отпред. Джей прокара ръка по гладката й кожа. Яхтата все така пореше вълните. След като и гърбът й беше намазан, Марлене вдигна презрамките и се излегна върху люка на кокпита. Слабото й стройно тяло беше несъмнено красиво; тя лежеше със затворени очи, леко разтворени крака и ръце на хълбоците. Джей не откъсваше поглед от нея с мисълта за това как слънцето прониква през кожата й и затопля тялото й.

В течение на десетина минути той се наслаждаваше на бриза, гледката на връх Рейниър и нея самата. После попита:

— Готова ли си?

— Щом трябва — каза тя и седна.

В момента, в който се изправяше, водата отново покри водната марка, яхтата се наклони и Марлене политна. Джей скочи и успя да я удържи, иначе щеше да разбие главата си в люка на кокпита. При допира усети кожата й топла и хлъзгава. Не отстрани ръцете си, докато тя не застана стабилно на двата си крака, после се наведе и я целуна. В началото тя отвърна на целувката му, но после лекичко го отблъсна.

— Не, Джей. Не трябва.

Той се вгледа в очите й. Думите й бяха ясни, но зелените й очи казваха друго. Отстрани се от нея и каза:

— Нали те предупредих, че е задължително да бъдеш обута. — Той махна с ръка към босите й крака. — Така можеш само да си счупиш главата.

Марлене докосна с пръст устните му, което го накара да се усети невероятно притеснен и засрамен. Тя слезе долу, нахлузи гуменките си, навлече и ватираната фланелка. После отново застана върху люка на кокпита, придържайки с ръка косата си, която вятърът рошеше върху очите й.

— Както сигурно си разбрал — започна тя, — харесва ми да ме целуваш. Но това само ще усложни нещата. — Усмихна се и от лекото движение очилата й се смъкнаха на носа. — Холст е доста особен човек, Джей.

— И какво от това? Да не би да си негова?

Устните й се разтеглиха в още по-широка усмивка.

— Не, не. Разбира се, че не съм негова.

— Тогава какво?

— Просто работя за него.

— Тогава какво?

— Моля те да не ме притесняваш, Джей. Не мога да ти го обясня. Просто не мога, това е. Няма да го разбереш.

Тя се отдръпна от него, улови се за релинга и се наведе към носа.

Той извика:

— Опитай, Марлене. Може пък да разбера.

Тя отмахна влязлата в очите й коса. Без да издаде и звук, той разбра категоричния й отказ.

Джей освободи шкота на грота и изрева, за да надвика вятъра:

— Готовииии! Сегааааа!