Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (15)

15.

Беше девет без петнадесет, малко след залез-слънце и няколко мига преди да се стъмни изцяло, когато образите постепенно започваха да губят ясните си очертания. Сиатълските жители бяха свикнали с особената светлина, тъй като градът често ставаше свидетел на нашествието на ниски, изпълнени със заплаха облаци — невинаги признак за дъжд — тъмни, носещи задуха облаци, роящи се безспир някъде оттатък Тихия океан, в Сибир, в Алеутските планини или над самия вечно неспокоен океан. Няколко смели чайки все още кръжаха в здрача, надавайки характерния си зловещ глух крясък, вятърът си играеше с белите им телца като с играчки.

Пешеходци бяха задръстили шосе Аляска около Пайкс базар, повечето бяха на лов за онова единствено нещо, лесно и за носене, което щеше да им остане за спомен от отпуската или пък щеше да послужи за подарък на малкия Бен, Додж, Тед или малката Блеър. Без да са напълно наясно какво точно търсят, с часове се ровеха из стоките в един, втори или трети магазин.

Рой Кепела си проправяше път сред тълпата. Беше решил днешното разкършване на тялото и духа да стане на три етапа. Първата фаза беше да се мотае из базара до стъмване. Вмъкваше се във всяко магазинче, не ги беше посещавал от години, и откри, че му доставя удоволствие. Усещаше енергията, която кипеше тук, и това му напомни за пазара в околностите на Оклахома Сити, който като дете беше посетил заедно с баща си. Всички тези крави — както Рой наричаше животните, които консумираше във вид на телешко месо, независимо в каква възраст и от какъв пол бяха — и всички тези обикалящи пазара хора, говорещи безспир за телици, млекодайни крави, телета, животни за клане, тръжни цени, телешко месо, бутове и филе. В същото време беше нащрек за евентуален преследвач. От години не се беше занимавал с подобно нещо. Беше изчел безброй папки, беше се набъркал в твърде много случаи, за да не си даде сметка, че случаят, в който сега беше замесен, беше подобен на тези, в които много агенти се бяха проваляли. Кепела нямаше никакво намерение да се проваля.

Влезе в сектора за мъжки дрехи през един от трите входа на базара, спря пред изложения във витрина костюм и се загледа в копчетата на ръкавелите. Огромното огледало зад витринния шкаф му откриваше гледка към по-голямата част от сектора. Специално внимание отдели на входа, през който беше влязъл, следейки дали някой на свой ред не следи него, макар почти сто процента да беше сигурен, че подобна опашка след себе си няма. Все пак, за да се убеди, че Холст или някой непознат не са го взели на мушка днес, той обходи с очи всички кътчета, които огледалото показваше. После бързо напусна сектора, избирайки друг изход. Вървеше енергично, но не толкова бързо, че да привлича внимание. Излезе от базара, прекоси улицата, качи се в раздрънкания си додж и потегли.

Колкото внимаваше за пътя пред себе си, толкова се заглеждаше и в огледалото за обратно виждане. Караше в западна посока, подмина една, две, три пресечки и паркира до супермаркета „Нордстром“, намиращ се близо до Пета улица и Пайн. Това беше началото на втора фаза. Купи си билет за еднорелсовата мотриса и се метна в нея в последната секунда — остана много доволен от себе си, защото не беше дал възможност на никого да се качи след него.

И сега — трета фаза. Едно такси, повикано преди час, го очакваше с включен двигател. Предимството на таксито беше, че Кепела можеше да се съсредоточи изцяло върху движението на колите отзад. Той постоянно даваше инструкции на шофьора по кой път да поеме — избираше предимно еднопосочни улици, няколко пъти го накара да направи обратни завои и пак се зареждаха еднопосочни улици. Тази тактика беше предназначена да обърка и откаже и най-упорития преследвач.

Никой не ги следваше, убеди се Кепела и най-накрая съобщи конкретен адрес на шофьора. Насочиха се към квартала зад хълма.

Двуетажната синя къща беше надвиснала над езерото Вашингтон. Изобилието от растения удиви Кепела. Нещо такова едва ли можеше да се види в сърцето на града — където Кепела беше прекарал повече от осем години от живота си — тук, обаче, само на пет-десет минути извън него, имаше такова разнообразие от храсти, дървета, цветя, папрат, за които явно се грижеха по всички правила на градинарското изкуство, и то от години, каквото в представата на един американец би било по-характерно за Япония.

Той вдигна резето на бялата порта, направена от колове, и след като влезе, внимателно я затвори след себе си. От двете страни на покритата с плочи пътека се виеше жив плет. Следвайки пътеката, Кепела заобиколи къщата, както беше инструктиран. Почука на задната врата два пъти, после натисна звънеца и почука още веднъж, пак според инструкцията. След това влезе вътре, както му беше казано.

Кухнята ухаеше на пуйка и картофено пюре. На печката вреше вода. Откъм вътрешността на къщата се появи една тайландка, която щом зърна Кепела, сведе глава. После посочи с ръка към вратата, през която беше влязла, и отново кимна. Кепела разтегли устни в усмивка и пое към вътрешността на къщата. Бранденбърг седеше на тясната страна на голяма правоъгълна маса. Изправи се. Косата му беше със същата подстрижка, лицето му не беше загубило момчешкия си вид, кожата му си беше все така гладка, а погледът му — пронизващ.

— Чудесно от твоя страна, че дойде, Рой — каза той, придавайки британско звучене на фразата си.

Двамата си стиснаха ръцете. Кепела свали тренчкота си, приглади спортното си сако и седна. Настъпи тишина. Кепела си наля вода и зачака Бранденбърг да продължи. Мебелировката беше в колониален стил, украшенията и картините бяха с антикварна стойност, по стените имаше семпли тапети. Лакираната маса отразяваше равния бял таван. Горяха свещи, а от лампата над масата струеше слаба светлина. Изобщо не можеше да се нарече неприятна тази обстановка, помисли си Кепела.

— Помислих си, че сигурно ще си огладнял — предположи Бранденбърг. — Пан е приготвила пуйка с ряпа и още нещо. Надявам се да ти хареса.

— Чудесно.

— Добре тогава. — Бранденбърг намаза с масло земелката пред себе си и после, сечейки с нож въздуха, добави: — Заповядай, вземи каквото ти харесва.

Кепела си взе земелка от кошничката, от нея се издигаше пара и беше толкова гореща, че той веднага отдръпна ръка.

— Как върви?

Бранденбърг впери поглед в Кепела и зачака той да му отговори, все така държейки нож в ръка.

— Установиха контакт с мен. Сигурен съм в това. Дължа им пет хиляди. Дадоха ми ги днес.

— Кой?

— Един мъж на име Ибен Холст.

Бранденбърг се усмихна.

— Холст ли се е заел с това? — Той започна да маже друга земелка. — Много е способен, знаеш ли?

— Откъде да знам? Още нищо не знам за цялата тази работа.

— Няма защо да се ядосваш. — Бранденбърг отхапа от земелката и задъвка енергично. — Зная, че ти е много трудно, Рой. По всичко изглежда обаче, че си напипал златоносната жила. И съвсем скоро всичко ще се разреши. Успя ли да запишеш информацията, без никой да те усети?

Отново се втренчи в Кепела, а челюстите му не преставаха да дъвчат.

— Да.

— И за системата SOSUS?

— Да. Всичко, за което ме помоли.

— Отлична работа, Рой.

На Кепела му се прииска да го удари. Седи си значи там Кевин Бранденбърг, само няколко години по-голям от собствения му син, дъвче току-що изпечено хлебче и си позволява да оценява работата му като отлична. Глупости на търкалета. Нищо не беше отлично. Постарал се беше да изиграе добре ролята си. И в резултат си беше разбил нервите, усещаше как всеки момент сякаш ще се разпадне по шевовете и ще рухне.

— Как си с пиенето?

— Споразумял съм се с бармана. Налива ми вода.

— Чудесно. — Бранденбърг примигна и прехапа устни, този път вглеждайки се по-внимателно в Кепела. — Ще се справиш ли, Рой? Няма да продължи още дълго.

Кепела изтри устни. Влезе Пан и внесе пуйката. След това последваха още няколко нейни влизания и излизания, за да донесе картофеното пюре, граха, ряпата, соса, боровинките, стридите, чаша мляко за Кепела и бяло вино за Бранденбърг.

— Прилича ми на Деня на благодарността.

Бранденбърг отвърна:

— Това обичаш най-много, нали така, Рой?

Кепела се почувства по-добре. За това помогна храната.

— Значи, пресрочвам плащането. Затъвам дълбоко. Моля Холст да ми уреди ново финансиране. Вече говорих с него за това. Каза ми, че би искал да види как ще потръгне с първия заем. А като започне да ме натиска, ще се правя на много отчаян, както ти ми каза.

— Нека отначало да няма друго по-важно за теб, нали разбираш? Няма как да минеш, без да говориш откровени глупости, така ще провериш до каква степен е чувствителен Холст. Трябва да изглежда сякаш искаш да се измъкнеш с част от плячката. Така ще се уловят на въдицата по-лесно.

Кепела кимна. Беше проучил изпробваните тактики в тази насока.

— Ще уредя още една среща между нас. Паролата остава същата: три позвънявания, вдигаш, чуваш ме да питам за Еди и прекъсваме връзката. На следващия ден идваш тук.

Пан се появи, за да прибере чиниите и да поднесе десерта — черешов пай.

Кепела попита:

— Ами Вашингтон?

Бранденбърг се пообърка.

— Моля?

— Работата ми там.

— А, да. Всичко е наред засега, така мисля.

— Но каква ще ми бъде длъжността?

— Ти какво имаш предвид?

— Не съм мислил за това.

— Сигурен съм, че си размишлявал. Какви са ти предпочитанията, Рой? А аз ще видя какво е възможно да се уреди.

— След всичко… е, добре, мисля, че бих сменил направлението. Бих искал да съм в отдел „Операции“.

— Сам знаеш, че там е малко трудно изведнъж да се открие свободно място. В момента се занимаваме с няколко федерални съдии, има и някои неща за вършене във Флорида, така че по-голямата част от парите за това ни ги дава Контраразузнаването, а знаеш какви скъперници са там. И в Калифорния назрява някакъв политически скандал, но засега не е достигнал до Вашингтон. Не съм и сигурен дали в „Операции“ изобщо си струва да ходиш. Можем да ти намерим нещо по-вълнуващо в някой друг отдел. Ще позвъня на няколко места.

— Ще го направиш ли?

— Да, разбира се.

— Няма да се размина с Вашингтон, нали?

— Можем даже да се обзаложим. Рой, ти си най-важният ни агент сега. — Бранденбърг си отхапа от пая и се ухили. — Чуден пай, нали?

Кепела попита:

— Ами ако на мен ми потрябва да се свържа с теб?

— Опасявам се, че такъв вариант няма. От съображения за сигурност, нали разбираш? Ако нещо тръгне не както трябва — ако се стигне дотам да те разпитват — не бива да стигат до мен, нали разбираш?

— Но нали вече зная името ти?

Бранденбърг поклати глава.

— Не, Рой. Както ти сам казваш, знаеш само едно име. И нищо повече. Само име. — И Бранденбърг отново се ухили. — Предохранителна мярка, Рой. На тези времена е наложително да се вземат изключителни предохранителни мерки.

Кепела никога не беше чувал някой от висшестоящите да използва подобно прикритие.

— Не е ли доста странно подобно нещо?

— Цялата операция е малко странна, Рой. Излагаме се на много голяма опасност само за да хванем човек, когото трябваше да заловят в Монреал, и то преди осемнайсет месеца. Ако трябва да бъда откровен с теб, Рой, Бюрото просто иска да изтрие този срам от себе си.

— По дяволите, как тогава да продължавам да ти вярвам?

— Доста късно е да ми задаваш такива въпроси, нали разбираш? Отстранен си от длъжност, нямаш още постановено съдебно решение, освен това кой знае колко държавни тайни си изнесъл и бог знае какво си направил с тях и не на последно място — дължиш пет хиляди на изпечени мошеници. На всичкото отгоре спиш и с двайсет и пет годишна китайка. — Бранденбърг изгледа Кепела с голяма доза презрение. — Бих казал и че е малко късно да изразяваш съмнение по отношение на ръководителите на тази операция. Ние сме единствените, които можем да ти спасим задника, Кепела. Не го забравяй!