Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (10)

10.

Беше го нарекъл „Златоносната жила“ неслучайно. Състезателният му велосипед беше марка „Олмо“ с хромово покритие: под лъчите на слънцето блестеше като бронята на кадилак модел хиляда деветстотин петдесет и девета година. Снабден бе с куп принадлежност марка „Кампаньоло“ и ръкохватки марка „Ченели“. Джей беше застанал до него и се въртеше неспокоен.

— Какво мислиш? — Изречени с устата на Джоко, думите прозвучаха като че ги казваше Силвестър Котарака от известния анимационен филм.

— Мисля, че състезанието ще започне след малко.

— А аз имам предвид какви са ти шансовете, виждат ми се слабички краката ти.

Джей погледна надолу, към краката си. Бяха загорели от слънцето, мускулести и окосмени съвсем не бяха слаби.

— Шансовете ми щяха да бъдат по-големи, ако не се беше появил Роси.

— Кого го е грижа за Роси? Съсредоточи се върху състезанието.

— Той е най-добрият в момента. Бил е на Олимпийските игри в Лос Анджелис през осемдесет и четвърта.

— Подробности. Ти си на своя земя. Ще бъдеш с най-лъскавия велосипед на запад от Рим. Ако някой се залепи зад теб, направо ще го заслепиш.

— Той се е изградил като състезател точно тук. Освен това велосипедът му е „Мази“.

— Ако спре да вали, ще се почувствам по-спокоен. Няма смисъл за една купа човек да си троши костите.

— Предизвикателството само става по-голямо така.

— Извратен тип.

Прекъсна ги съобщението по високоговорителя:

— Две минути до старта. Да останат само състезателите. Две минути до старта.

Джоко потупа Джей по гърдите, където му бяха закачили номера.

— Не забравяй за двете смени на предавки, за които ми спомена.

Джей потърка брадичката си и стисна зъби, като едновременно с това и му кимна. Започна дълбоките вдишвания и издишвания, като постепенно ускоряваше темпо.

— Кофти ми е позицията — издиша тежко накрая.

Джоко кимна.

— Дано да ти провърви. Ще трябва да атакуваш по-рано.

— Още на първата височина — отвърна Джей, пухтейки като локомотив.

Джоко продължи:

— И дано да си счупиш крака.

После се залута сред редиците велосипеди на път към трибуните.

— Една минута — провикна се съдията, който щеше да даде стартовия сигнал, покатерен на подиум — вече беше вдигнал ръката, с която държеше пистолета.

Джей погледна към трибуните, надявайки се да получи насърчително кимване от Джоко, но не успя да го види. Вместо това видя нея. Почувства се като мъжа от рекламата за пшенични шампоани, където главният герой забелязва само една жена сред стотици. И то каква жена! Която се усмихваше, защото знаеше, че той я е забелязал. Не му махаше, не му кимаше, не му пращаше въздушни целувки. Просто се усмихваше.

— Трийсет секунди — изрева съдията.

И въздухът се изпълни със звук, подобен на този, който на свечеряване произвеждаха щурците, когато сто и шестнадесетте души на пистата с глух рев възседнаха велосипедите си. Джей пъхна крака си под металната гайка на педала. Понякога даже привързваше краката си към педалите, не и днес обаче. Дъждът и присъствието на твърде много аматьори го отказа. Роси сигурно би се вързал. Други двама-трима — също.

— Петнайсет секунди…

Не можеше да си спомни дали й беше споменавал за това състезание. Кога може да й го е казал? Изпита особено чувство да я види сред публиката. Особено, чудесно. Така пропастта между тях щеше да се запълни, щяха да станат приятели, а не само познати по работа. Защото си беше направила труда да дойде.

— Десет, девет, осем… — отброяваше гласът.

Напрежението растеше. От мястото си Джей виждаше каската на Роси, италианецът беше в пълна готовност, подреден до самата стартова линия. Само чакаше сигнала, за да освободи ръчната спирачка и да натисне педалите. Смяташе да победи.

— Седем, шест…

Досега Джей и Роси се бяха срещали само веднъж на състезание. Джей беше спукал гума на четиристотин метра преди финала. И Роси беше спечелил. По времето на същото това състезание Джей пече беше сменил дванадесет велосипеда под себе си, а Роси само три. Би трябвало да го бие сега.

— Пет, четири…

Нещо разконцентрира Джей. Той се извърна към трибуните и погледът му падна право върху Джоко. До него беше Линда. Линда! Фиксираща с поглед жената, която преди това Джей беше удостоил с вниманието си. Марлене.

— По дяволите — промърмори Джей.

— Три, две…

Бум!

Роси се стрелна пръв напред. Джей се налагаше да изчака велосипедите от предната редица да потеглят и тогава да натисне педалите. Един от колоездачите пое рязко надясно и трима се засуетиха около него. Джей не обърна внимание — на това го беше научил първият му треньор — освен да се ориентира как да избегне образувалата се навалица.

Роси вече вземаше първия завой. Имаше една дължина преднина. Джей се отклони наляво, задмина двама и застана пред един слабичък къдрокос колоездач. Дочу познатия войнствен вик на Джоко, отразен във високите сгради наблизо — най-новият му треньор изразяваше по този начин одобрението си.

Изпревари още двама на завоя, караха едва-едва по хлъзгавия терен. Зад себе си дочу звук от сблъсък. Доближи група от шестима. След тях само осем велосипеда го деляха от Роси. Колоездачите започнаха да се редуват. Джей реши да рискува и премина на по-ниска предавка. Настъпи с все сила педалите и задмина още двама състезатели. Нито теренът беше подходящ за атака, нито му беше и времето. Джей улови недоумяващите погледи на двамата. И превключи „Златоносната жила“ на пета предавка. Роси все още водеше, от него го деляха шест велосипеда.

На Джоко беше идеята да сложи предпазна броня от фибростъкло, закрепена на калниците на двете гуми. Беше много тънка, произведена в Испания, и едва ли добавяше повече от половин килограм към общото тегло. На никого от колоездачите пред Джей не беше хрумнала подобна идея. На Джей обаче му се понрави обяснението на Джоко: когато те вали дъжд, капките попиват в дрехите ти и натежават повече, отколкото една толкова тънка броня, която именно би ти спестила деветдесет процента от мокренето. Ярка илюстрация на типичната логика на мислене на Джоко, почерпена от улично възпитание. Не разбираше нищо от колоездене, но логиката му беше неоспорима. Джей натисна педалите на лекото си колело. Впери поглед напред. Вода, примесена с пот, течеше от всички колоездачи, фланелките им се бяха намокрили от самия дъжд и от пръските вода, струящи от предпазните им очила. Джей погледна в огледалото за задно виждане: всички караха спокойно. Нито един от първите двадесет колоездачи не се готвеше за атака. Просто само въртяха педалите.

Изведнъж му стана забавно — заради тях част от града беше завардена от полицаи и хората бяха зарязали работата си, за да дойдат да ги гледат. Подвижна телевизионна станция беше паркирана на следващия завой и екипът навърташе метраж, за да може да излъчи няколко кадри за новините в шест. Джей им се усмихна, докато преминаваше покрай тях.

Роси смени предавката и се откъсна от колоната — много неприятен ход, като се имаше предвид предстоящата височина. Планът на Джей беше осуетен точно на това място и той възнамеряваше да предприеме първата си атака, но маневрата на Роси предизвика останалите да въртят усилено педалите и на Джей не му оставаше нищо друго, освен да се присъедини към колоната като седми. Главата го засърбя, беше започнал усилено да се поти.

Подготовката, придобита във ветроходството, инстинктивно го караше да следи за вятъра: забеляза как се накъдря голямата локва недалеч. Вятърът облъхна пресечната на основното трасе уличка, по всичко изглеждаше, че щеше да им донесе дъжд. Джей забеляза как вятърът отблъсна Роси леко наляво. Изискваше се голяма сила, за да надвиеш колоездач с такива качества като Роси.

Колоездачът, по-известен с прозвището Господин Вечно втория, изглежда не беше и помирисвал яхта, в противен случай веднага щеше да предвиди в тактиката си и вятъра. Новият силен порив на вятъра лашна велосипеда от външната страна на Джей. Колоездачът изрева и спря, измъквайки единия си крак изпод гайката на педала. Слезе заднешком от колелото си и го провлече до полицейската кола наблизо, като през пялото време не преставаше да ругае. Джей не можа да види какво стана по-нататък. Взе всички предпазни мерки срещу нов порив на вятъра. Хвана по-ниско ръкохватките и насочи предното колело леко надясно, за да бъде готов за вятъра. Щом го усети, с все сила натисна педалите и стисна по-здраво ръкохватките. Заклати се, но не позволи на вятъра да го премести и на сантиметър. И бързо се настани на празното място, освободено от победения от вятъра колоездач. От Роси го деляха пет велосипеда.

Сега беше времето за неговата атака. Така го беше запланувал, а щом Джей Бекър си наумеше нещо предварително, правеше го на всяка цена. Нямаше връщане назад. Не спечелването на състезанието го стимулираше. А Роси — Роси, който веднъж вече го беше побеждавал. Джей много разчиташе на изненадата и неочакваните решения. Беше придобил вкус към тях при подредбата на песните за изпълнение от неговия състав. Ако тълпата изглеждаше настроена за бавен ритъм, изсвири им още нещо бързо първо и едва след това мини към бавното парче. Ако пък искаш да спечелиш публика, която излъчва по-скоро тишина и спокойствие, не им изскачай веднага с бързи рокпарчета. Не, първо ги подхвани със сладостна и запомняща се мелодия, за да им влезеш в настроението, и постепенно, сменяйки плавно ритъма от песен на песен, ги докарай до еуфория. Даде си сметка, че същата стратегия е валидна и в случая, когато трябваше да се пребори с Роси: щом никой не атакува на височината, тогава ти атакувай. И защо не!

Обикновено атаките протичаха по следния начин: минаваш на по-ниска предавка, след като прехвърлиш височината, и въртиш като дявол рамо, за да се задържиш на завоюваната позиция. Джей смени предавка поне двеста метра преди колоездачът пред него да направи същото. Тактиката му беше съвсем проста: в момента, когато трябваше да се започне атаката на височината, подкарваше колелото на максимална скорост. Което означаваше, че за да удържи позицията си, трябваше да натиска по-яко педалите от мъжа пред него, на което обаче предавателната кутия на „Златоносната жила“ реагира с жалостиво скърцане. Колоездачът пред него долови превключването на предавките, а Джей пък буквално усети момента, когато той се втренчва в огледалото си за обратно виждане. Да се задълбочава нямаше време, защото четвъртият след Роси даде признаци, че също е проумял какво му се готви, и Джей се зае да го подминава отляво — изправи се над седалката и завъртя яко педалите. И третият след Роси се предаде. Джей въртеше здраво. Изобщо не им беше позволил да защитават позициите си — просто беше настъпил неговият час, на Джей. Сражавал се беше за позициите им и беше ги отвоювал, преди още да се опомнят.

Сили не му бяха останали, за да се пребори за втората позиция. Намали натиска върху педалите и малко по малко успя да събере отново сили, подготвяйки се и да се защитава от колоездачите, които беше оставил зад себе си. Да се хвърли да атакува втория сега, щеше да бъде чиста безсмислица. Можеше и да спечели победа, но колко време щеше да успее да я удържи? С омекнали от слабост крака щеше да се превърне в лесна плячка и за двамата, които беше оставил зад гърба си. Видя как Роси превали височината. Джей бавно се отпусна върху седалката, когато силен порив на вятъра го застигна отдясно. Роси смени предавка и се понесе като стрела в челото. Номер две засега не се отлепяше от него. Джей забеляза подготовката на бившия номер три да го задмине отляво. За няколко секунди даже караха един до друг. Всичко опираше до въпроса кой от двамата пръв щеше да смени предавка. Джей изобщо не се поколеба. За части от секундата остави противника си да мине половин колело напред и после се протегна, за да смени предавката. Втурна се устремно напред, хвърляйки цялото си умение, за да се справи с предстоящия остър завой. Мъжът зад него изобщо не очакваше да му бъде приложен подобен трик и затова, когато Джей атакува, се предаде без бой. Джей зае третата позиция, отново смени предавка и след като редува на няколко пъти атаки с по-спокойно каране, само за да откаже окончателно ония зад него от мисълта за реванш, се укроти. Пред себе си все още имаше двама колоездачи. Единият от тях беше Роси.

Хвърли се в битка с мъжа пред себе си. Беше добър колоездач. На всеки негов опит за задминаване му се отговаряше с равен по сила отпор. И така те караха един до друг по мокрите улици, като се потяха, пухтяха и сменяха предавки. Скоростите и веригите скърцаха; тесните гуми преминаваха локвите със свистене. Ръкохватка до ръкохватка, колело до колело те се бореха помежду си. Внезапно другият мъж се извърна към него.

Джей пресметна, че съвместната им езда трябва да беше започнала преди около петнадесет минути. И двамата се бяха уморили. Роси въртеше на воля педалите пред тях, без да се напряга. Джей беше потиснал желанието да погледне противника си, макар да съзнаваше, че колкото повече си забраняваше да го поглежда, толкова повече му се приискваше да го направи. Но не го стори. При подобни тип близък бой надпревари за по-добра позиция и най-малкото извръщане на главата можеше да ти коства спечелването на състезанието.

С крайчеца на окото си Джей забеляза проблясването на противниковата каска. И не се забави да го притисне. Беше си чиста уловка обаче. Много добре знаеше как се отразява на всеки колоездач гледката на внезапно раздвижилите се рамене на конкурента му. Мъжът до него реагира като всички други. И той като Джей рязко изви велосипеда си, даже още по-рязко от него. Предното колело на Джей му препречи пътя. За да избегне катастрофата, мъжът спря да върти. Джей се изправи върху педалите и се втурна напред. Долитащите откъм велосипеда на Роси пръски вода полепнаха по него. Ето го най-сетне Роси — сигурно беше наблюдавал двубоя им в огледалото за обратно виждане. Роси, който изглеждаше така, сякаш не беше водач в най-голямото състезание през летния сезон, а като че е излязъл на обичайната си разходка в неделя. Господи, как му се искаше да победи Роси!

Навлязоха във финалната обиколка и се отправиха към финиша. Посрещна ги публика, по-многобройна, отколкото Джей беше очаквал да види. Подвикванията и глъчката се засилваха. Децата надаваха окуражителни викове. Други просто ръкопляскаха.

Ръкопляскания. Хората едва ли съзнаваха какво означаваха ръкоплясканията за един музикант. Истината не се заключаваше в онези петдесет-шестдесет долара, обещани на вечер — преди да се стигне до плащането, той трябваше да се е погрижил за пристигането си на мястото на ангажимента, за цялостното оборудване, настройката на инструментите, да се е преоблякъл в сценични дрехи и да се е навечерял, и след всичко това щеше да е спестил само около петнадесетина долара. После го очакваше час и половина работа и ново опаковане и товарене на инструментите след края на изпълнението. Това означаваше, че музикантът просто е свирил безплатно. Хората не го разбираха. Истинската заплата представляваха аплодисментите, ентусиазма на публиката. Единственият заряд, което можеше да поддържа огъня у изпълнителя.

Крясъците се умножиха, с тях и енергията на Джей. Краката му въртяха в перфектен синхрон с тези на Роси. Под натиска им велосипедите свистяха. Тълпата зарева по-силно.

Роси внезапно смени предавка и се хвърли напред.

Джей се пресегна към скоростите твърде късно.

Роси скъса финалната лента.

 

 

Джей прекоси финиша по инерция, съдията размаха флагчето и разпери срещу него показалеца и средния си пръст. Получи се буква V, което значеше победа, всъщност искаше да му подскаже, че е на второ място. Джей се огледа наляво за Марлене и я видя да му маха. Той продължи напред по инерция и се изравни с Роси.

— Честито — опита да надвика Джей несекващия шум.

Роси кимна. Без да спират, си стиснаха ръцете. Тълпата изрева одобрително.

Няколко дължини по-нататък Джей пое по пистата, извеждаща към мястото на старта. Джоко го посрещна със същата усмивка, която беше станала негова запазена марка. Нищо не си казаха. Прибраха „Златоносната жила“ в пикапа на Джоко и едва след това Джей попита:

— Къде е тя?

— Линда ли?

— Не, Марлене.

— Коя?

— Мадамата от пристанището.

— Тук ли беше?

— О, по дяволите…

Джей хукна към мястото, където я беше забелязал последно. Деца се затичаха след него и се опитаха да спрат устрема му, като му поискаха автографи. Повдигна се на пръсти. Той и Марлене взаимно се забелязаха, зелените й очи проблеснаха на слънцето. После Джей я загуби от погледа си. За миг зърна русата й коса на излизане. И пак я загуби.

Джоко го беше настигнал.

— Е, честито — изфъфли. — Знаех си, че ще се класирате един до друг.

Джей се извърна и каза:

— Трябваше да му видя сметката.

— Той е сред най-добрите у нас. А ти вземи каквото ти се дава, глупак такъв.

Физиономията на Джей се изопна, по брадичката му се изтърколиха капчици пот, плещите му се бяха отпуснали под тежестта на умората.

— Вземи каквото ти се дава — глупости! Вземи си твоето! — Джоко му подаде хавлия и Джей подсуши лицето си, след което продължи: — Има разлика.

 

 

— Много си красива.

Учуди се какво го беше накарало да изрече точно тези думи. Да не би да искаше да се провали? Дали пък не е прекалено голяма хапка за теб, момче, май така ти се виждат нещата? Да не би да искаш да я отблъснеш с банални фрази и пубертетски усмивчици?

— Благодаря! — Прозвуча искрено.

Беше облечена в твърде оскъден бански последна мода от две части: няколко нишки придържаха трите по-големи парчета ликра в небесносиньо на подходящите места. Гърдите й бяха малки и се нуждаеха от известно подкрепление. Този бански сякаш беше проектиран лично за нея. Една по едрогърдеста жена би изглеждала доста евтино в него. Марлене изглеждаше фантастично.

Тя му подаде ръка и с подчертана самоувереност го издърпа на борда, усмихвайки се бегло. Щом Джей се озова на яхтата, тя го целуна по бузата.

— Това защо?

Той се ухили като ученик и отново в съзнанието му заваляха въпроси: защо й беше казал онези думи и защо бяха тези глупави гримаси? Заобиколи я, за да не я притеснява с отговора.

Тя сви рамене. Той беше с гръб към нея.

— За второто ти място.

— Много съм разочарован — измърмори Джей. После се извърна към нея и й каза бързо: — Освободи въжето веднага щом задействам двигателя.

Тя се подчини и тръгна към носа. Той нагласи щурвала, пусна мотора и освободи кърмовото въже.

„Добрата дама“ пое бавно покрай вълнолома, Марлене беше на бака и наблюдаваше Джей. Джей наблюдаваше морето.

Небето на изток беше лазурносиньо, на запад — изпъстрено със сиви облаци. Вятър със скорост петнадесет възела духаше от запад и разбъркваше от време на време водната повърхност в Пъджит Саунд. Лятното слънце изгаряше телата им. И банският й костюм, и цялата й фигура и излъчване му действаха предизвикателно. Джей не можеше да се удържи да не я наблюдава. При всяко нейно движение оскъдните парчета плат помръдваха съблазнително. Навеждаше се тук, навеждаше се там, за да потегне нещо и парченцето, прикриващо интимните й части, подскачаше. Може би се чувстваше по този начин именно заради присъствието й на състезанието. Може би се чувстваше така заради целувката по бузата. Може би причината се коренеше в гладката й, напоена с плажно масло кожа, в особения бански. Европейците са много по-различни от нас, помисли си той. Със сложна душевност, силна воля и зрял ум. Линда не можеше да се сравни и с малкото пръстче на тази жена.

— За какво мислиш? — попита го Марлене,

— Защо ме питаш?

— Ами платната…

Джей погледна нагоре: и двете платна бяха увиснали. Изобщо не си спомняше кога ги беше опънал. Леко смени посоката и вятърът отново ги изпълни.

— Колко дълго ще останеш в Сиатъл?

— Защо?

— Просто съм любопитен.

Тя откри зъби в усмивка. Джей усети, че се изчервява.

— Не зная — беше отговорът й, под лъчите на слънцето косата й на места червенееше. — Трябва да се връщам вече на работа. Със сигурност зная само, че ще участвам с теб на регатата…

— По случай Деня на труда…

— Да. — За миг замълча. — Скоро след това ще се наложи да си тръгна. Защо смръщваш вежди?

Марлене му беше разказала за шефа си — един мъж на име Ибен Холст, който ръководеше в Европа фирма за производство на спортни съоръжения. Беше се ограничила в най-общи детайли за дейността й.

— Оправи генуата — даде й инструкции той. — Още малко. Добре. Забелязваш ли разликата сега?

Тя се концентрира върху генуата, а Джей се загледа замислен в нея самата.

— Забелязвам я. И я усещам.

Яхтата забележимо се беше наклонила.

Джей размишляваше. А аз искам да усещам теб. Искам да ти кажа, че съм като омагьосан и същевременно се страхувам от теб. На глас обаче додаде:

— Добре. Сега ти поеми управлението. Насочи яхтата срещу вятъра и се заеми с грота. Аз ще се занимая с генуата.

Размениха си местата. Джей докосна за миг с длан гърба й, докато се разминаваха. Тя не даде знак, че е усетила докосването. Само след минути „Добрата дама“ се наклони още повече към водната повърхност. Марлене нададе одобрителен възглас, при което гърдите й се откроиха по-отчетливо под плата. Долната част на реята докосна водата. Бялото фибростъкло се покри с пяна.

— Дай леко сега по посока на вятъра… така, чудесно — каза Джей.

Марлене отново нададе вик, а вятърът развя косите й.

— Смени курса сега — изкомандва той.

И тя смени курса. „Добрата дама“ се понесе срещу вятъра. Платната силно изплющяха, а шкотовете неистово заудряха утлегара и мачтата. Той се приближи до Марлене и извика с все сила, за да го чуе:

— Марлене.

Тя се извърна, за да го погледне. Зелените очи. Банският костюм. Гърдите й. Повдигаха се и се отпускаха, нагоре, надолу.

Прииска му се да я целуне. Искаше да я вземе в обятията си и да я притисне силно към себе си. Искаше му се да усети пулса на сърцето й. Искаше му се да долови мириса на косите й, да усети бузата й до неговата. Вдигна ръце и обгърна лицето й. Платната продължаваха да плющят, а шкотовете да блъскат. Струваше им се, че яхтата е нещо отделно от тях в този момент. Гледаха се един друг в очите, сърцата лудо блъскаха в гърдите, дишането им се учести и стана неравномерно.

Можеше цял живот да стои така. Нямаше нужда да я целува — не че не притежаваше дързостта да го стори. Между тях протече ток, премина от ръцете му в меките й като коприна бузи. Това беше любов, споделена любов, струяща и от вперените им един в друг очи. Яхтата като че потреперваше от вятъра. Колко бяха стояли така — минута, час, цял един живот, запита се Джей.

— Няма нищо — изрече на глас.

Марлене въздъхна.

Той отпусна ръце; забеляза, че трепереха.

И нейните също трепереха.

 

 

Джей си тръгна час по-рано.

За времето, потрябвало им да се приберат в Шилсхоул, на яхтата се беше стоплила достатъчно вода, колкото за един душ. Доста време след банята Марлене продължаваше да си мисли за Джей. Часовникът удари седем. Беше си сложила бели памучни панталони, бели сандали и розова блуза. Тънка златна верижка проблясваше около врата й. Седеше на пейката канапе, разположена в средната част на яхтата, и гледаше към телевизорчето „Сони“, в ръцете си държеше чаша с коктейл. Край нея лежеше евтино романче.

Никога не слушаше новините, интересуваше я единствено прогнозата за времето. Тази вечер се очакваше да завали. Нямаше да има други резки промени. Отпи глътка от коктейла — беше си направила ром сънрайз. С изключването на телевизора дочу шума от качването на Холст на борда. Винаги по едно и също време всяка вечер.

Той се наведе, за да не си удари главата, докато слизаше по стълбата към каюткомпанията.

— Аз съм.

— Кой друг би могъл да бъде?

— Може би приятелчето от уроците по ветроходство?

— Него не го намесвай!

— Не ме предизвиквай, Марлене. — Холст разтвори ципа на черното си кожено яке. Тюркоазният му поглед, все така странно отнесен както винаги, направо я хипнотизираше. Негодник. — Нека не забравяме кой е шефът.

— Само не се опитвай да представиш нещата, сякаш аз поисках тази работа.

— Но сега си тук. Твърде разумно момиченце си, за да откажеш да сътрудничиш. А и ще бъде твърде глупаво да постъпиш другояче.

Марлене мразеше да я наричат момиченце — веднага си представяше плитки и къси чорапки. Тя беше жена.

— Само те предупреждавам да не намесваш Джей. Остави го на мира.

— Той те харесва. Нищо няма да заподозре.

Холст си забърка един коктейл.

Тя го мразеше. Презираше го заради арогантността му, прекаленото му самообладание и самоувереността му. Той просто използваше хората. Има ли нещо по-долно от човек, който използва хората?

— Ти просто използваш хората. Използва моя баща, за да се добереш до мен, сега използваш мен, за да се сдобиеш с документите. Има ли прекъсване тази верига?

— Няма. — Той отпи глътка от коктейла. — Защо трябва да спирам?

— А онзи мъж, Кепела? И него използваш, нали?

— Естествено.

— И всичко това изобщо не те притеснява?

— Чуй ме сега. От твоите думи заприличах на човек, който упражнява непрекъснат контрол, даже и от дистанция, върху всички хора, с които има работа. Не е така. Притежавам власт над тях, това да. Но само в такава степен, каквато те самите са решили да ми позволят. Твоят баща публикува нелегално статия — това беше неговата грешка. Именно по тази причина ти се съгласи да ни помогнеш тук. Стана по твой избор. А положението с Кепела не е много ясно. Прекалено се е заплеснал по хазарта, но това си е негов проблем. Аз просто се възползвам от предимствата на момента. Защо ме рисуваш толкова черен?

— За мен си такъв — през зъби процеди тя.

— Какво каза? — попита ядно той, сякаш не беше успял да я чуе.

— Нищо.

Холст изблъска краката й долу и се настани до нея. Марлене изтръпна — не й харесваше, че седи толкова близо до него. Той сложи едната си ръка на бедрото й, а с другата докосна ухото й.

Тя се изви и отхвърли ръката му.

— Не ме докосвай.

Той остави чашата си и коленичи пред нея.

— Продължаваш да не разбираш, Марлене, така ли е?

Той вторачи очи в нейните и протегна ръка към гърдите й.

Тя го удари по ръката.

— Толкова си отвратителен! Махай се веднага!

Той поклати глава. Беше го ударила! Лицето му се изкриви от гняв. Изпита неистово желание да я удря, отново и отново. Да й хвърли един хубав бой. Обичаше да налага момичетата. А досега нито едно от тях не беше удряло Ибен Холст.

— Марлене, никога повече да не си ме ударила. Никога! И ме чуй веднъж и завинаги — правя каквото ми харесва. Ясно ли ти е?

Тя извърна очи.

— Репутацията на баща ти, бъдещето му, е в твоите ръце. Ще бъде чиста глупост, ако откажеш да ни сътрудничиш. Много добре ни е известно колко държиш на баща си.

Отново посегна към гърдите й.

Тя му се изплъзна.

Той я сграбчи за косата и я принуди да остане плътно до него. Опита се да целуне стиснатите й устни, покривайки със слюнка лицето й. Отдръпна се и се ухили с похотлива усмивка.

— Разбира се, ако поискаш, може да се откажеш… — И се разсмя продължително. — Но няма да го направиш. Баща ти значи твърде много за теб, нали така?

Марлене не отговори.

Дръпна я силно за косата. Тя изписка от болка. Пак попита:

— Нали така?

— Да — призна Марлене.

Свали ръката си.

— Добро момиченце — каза и отново разтегли устни в усмивка. — Да се благодариш, че не настоявам за нещо повече. — Усмивката му стана по-широка. — Дойдох да ти кажа, че вече сме много близо. Съвсем скоро ще стане. Утре пак ще дойда.

И след тези думи веднага си тръгна.