Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (4)

4.

Цветна снимка на президента висеше на стената над бюрото на Марк Голпин. Президентът беше усмихнат. Голпин — не. Офисът му се беше вмирисал на пот. От прозореца на седмия етаж на новата федерална сграда се разкриваше гледка към залива Пъджит Саунд. Обикновено се виждаше и връх Рейниър, но не и днес. Имаше мъгла.

Голпин беше облечен в блейзър в морскосиньо, риза на едри шарки и ръждивокафява вратовръзка. Благодарение на поизсветлялата си на слънцето руса коса той изглеждаше по-млад за петдесетте си години. А огромното му дъбово бюро по-скоро беше предназначено да служи за бариера, отколкото за работно място. На него нямаше и един лист хартия, само зелена попивателна, подплатена с кожа по краищата, табела с името и телефон от черна пластмаса, наричан понякога Мерлин, по името на злия вълшебник от легендата за крал Артур. До него се намираше преспапието, често използвано за пепелник — беше направено от месингова гилза от противосамолетен снаряд за кораб разрушител от времето на Втората световна война — от вътрешната страна се четеше „МАРК ГОЛПИН“.

Самият Голпин се мъчеше да се успокои, като учител, доведен до безизходно положение. Вените и от двете страни на почервенялата му шия се издуваха равномерно, следвайки пулса на разлудялото му се сърце. Челюстните му мускули непрестанно се свиваха и отпускаха, сякаш нещо предъвкваше.

Седни, означаваше жестът на ръката му.

Кепела си избра стол, от който нямаше да се наложи да гледа към прозореца — не искаше да се разсейва заради хубавия летен ден навън — и се отпусна в него, дишайки тежко.

— Какво ти става, Рой?

— Няма да се пов…

— Защо? Защо започваш отново да пиеш, Рой? — Голпин се загледа през прозореца, избягвайки погледа на приятеля си. — Взимаш си един ден отпуск по болест. На следващия ден изобщо не се вясваш на работа. Миналата нощ профучаваш през три червени светофара, блъскаш една кола, после се натрисаш и в един камион. — За миг се поколеба дали да продължи. — И защото отдалеч смърдиш на алкохол, те изтеглят на буксир до центъра. Стига ли ти, или още да продължавам?

Кепела се беше загледал в телефона.

Голпин продължи:

— И след това имаш нахалството да намесиш Бюрото^[1]. Какво си очаквал? Какво би могъл да очакваш при такава каша?

— Нищо не съм очаквал. Това е истината.

— Няма нужда да ми го казваш. — Той се извърна към Кепела, скръстил ръце в скута си. — Постави ме натясно, Рой. — Замълча за миг, после добави: — Страшно натясно.

— Марк, просто ми се струпаха много неприятности напоследък.

— Не искам да слушам, Рой — изръмжа Голпин и махна с ръце. — Казах ти: няма да мине номерът. От мене нищо не очаквай. А и изобщо не трябваше да намесваш Бюрото в твоите каши, знаеш го много добре.

— Мислех…

— Знам какво си мислел. Всеки знае. Обаче в устава пише друго, за бога!

Кепела запази мълчание. Чудеше се какво ли наблюдава Голпин там, през прозореца. Може би корабите. Той беше запален ветроходец. Някои от агентите и в стенографския отдел го наричаха Капитана. Принуди се да се откъсне от разсейващите го мисли и да се съсредоточи върху собствените си проблеми. Опита се да се концентрира, вперил очи в снимката на президента. Усмивката му беше съвсем изкуствена.

— И какво следва сега, Марк?

— Какво следва сега ли? — повтори Голпин, усещайки се неспособен да погледне Кепела в очите. — Дяволски добър въпрос. Какво следва сега? Как, се пита в задачата, да постъпя с теб сега? Ти си добър агент, Рой. Но пикаеш срещу вятъра, приятел, и всичката помия се връща върху теб. Имам ли избор при това положение? Повръща ми се само от мисълта да настаня някой друг на твоето бюро. Справяше се дяволски добре, Рой. Голяма работа си като архивар, добър приятел си. По дяволите. — Голпин хвана ръце една в друга и продължи доста по-тихо: — Ще ти го кажа направо. Проблемът е много сериозен, Рой. Досега никога не си позволявал на алкохола да ти пречи на службата. Винаги си успявал да се контролираш. Обаче сега е по-различно, нали? И на мен ми е още по-трудно, защото сме приятели. От комисията няма да позволят на бивш алкохолик, който отново е започнал да пие, да ни води архивите. Знаеш го много добре. Така ще се отнесат с теб, Рой: просто ще сметнат, че поемат голям риск, ако те оставят. Напълно откровен съм.

— Ти ме познаваш и знаеш, че няма да стане така.

— Мислех, че те познавам, Рой. Уверен бях. — На лицето му се беше изписала болка заради предателството на Кепела. — Така ти повярвахме… след като успя да се оправиш…

— От алкохолната болест.

— Мислех, че си престанал.

— Наистина бях престанал, Марк, наистина.

— Сега съм ти само приятел. Приятел, който винаги ще ти помогне при нужда.

— Така ли стана?

— Така ще стане. Колкото по-рано, по-добре. Нямам какво повече да ти кажа.

— Само едно нещо.

— И какво е то?

Кепела се изправи и протегна ръка.

— Извинявай, Марк.

За да проникне в офиса си, Кепела трябваше да пъхне идентификационната си карта с магнитен код в процеп отдясно на вратата. Чу се бръмчене и той завъртя топката на бравата. Стаята нямаше прозорци. До всички стени освен една бяха подпрени перпендикулярно и два по два картотечни шкафове от сив метал, всеки един с по пет рафта. Миниатюрното бюро, предназначено за Кепела, беше в същия цвят — дипломатическо сиво, разположено в близост до единствената празна стена. Навремето над него висеше картина, което лесно можеше да се разбере заради ясно различимия правоъгълник в по-светъл цвят на основната боя. Кепела беше нарекъл правоъгълното петно „Снежна буря в Аляска“. Сега гледаше стаята сякаш за пръв път я виждаше, като че тук всичко му беше непознато — и тази оскъдност на обзавеждането, ярката флуоресцентна светлина, и тази сивота, сивота, сивота. Картотеката беше изградена на принципа на повишаващата се секретност.

П означаваше поверително.

С означаваше секретно.

СС означаваше строго секретно.

ВИОД означаваше вътрешна информация с ограничен достъп.

СПИРМОДСМ означаваше специално предупреждение: използвани са разузнавателни материали с ограничен достъп и секретни методи.

ЗВЛ означаваше забранено за външни лица.

СОД означаваше силно ограничен достъп.

Всяко наименование имаше и цифров израз, а съответният картотечен шкаф се отваряше със специална комбинация от цифри. Отделните чекмеджета също бяха снабдени с етикети, върху които бяха изписани цифри, съответстващи на буквени комбинации. При три от картотечните шкафове се изискваше картата с магнитен код на агента да се пъхне в съответния процеп, преди да се набере цифровата комбинация. Досиета. Година след година се трупаха все нови и нови досиета. Обичайните за подобни отдели копирна машина и машина за унищожаване на документи бяха бутнати в по-далечния ъгъл на празната стена, зад бюрото на Кепела. Боядисана със син емайллак кутия се мъдреше до унищожителя — единственото цветно петно в офиса — инсинератор под високо напрежение, приличен на кофа за боклук, използваха го да доунищожи нарязаните на лентички секретни документи и да ги превърне в миниатюрни късчета хартия.

Кепела имаше на бюрото си и компютър IBM, който не беше свързан с нито един от другите компютри в Бюрото. Използваше го само като се наложеше да добави новопристигнала информация, като система за ориентиране в база данни. Включи го. Дискетите със записана върху тях информация, заключени заедно с досиетата, фигурираха в компютърните списъци заедно с поредица от различни тематични наименования, което позволяваше да се извършват сложни проучвания, като се правят безброй връзки между отделните файлове. Само Кепела, Голпин и някакъв заместник на нещо си във Вашингтон знаеше паролата: ZOWEHOTE.

Рой изписа паролата и после започна да си проправя път, както той си знаеше, из различните менюта. Не след дълго взе да почуква по клавиатурата редиците цифри, означаващи кодове на файлове. Изобщо не вкара в употреба системата за търсене, тъй като компютърът автоматично заличаваше командата, ако до петнадесет секунди не му се подаде нов цифров код.

Сърцето му силно биеше. Това беше началото.

Фотокопира файловете за минути, после ги върна в съответните чекмеджета и ги заключи. Внимателно нагъна всеки лист така, че свободно да се побере в обувките му. После ги обу и здраво затегна връзките им, като прие правенето на възли като символ на това, което се беше случило с него.

Свършено е, помисли си той и се отпусна на стола си, за да си отдъхне. От всичко най-много му се искаше сега да си пийне.