Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (35)

35.

Холст се беше отдалечил на десет минути път от Шилсхоул, когато установи, че си е забравил шофьорските ръкавици на яхтата. Изви и подкара в обратна посока. Когато обаче наближи кей L, видя мъж и жена да напускат прегърнати „Добрата дама“. Бекър! Лицето му се разкриви от ярост, като на ловец, който всеки момент щеше да се нахвърли върху влязлата в полезрението му жертва. Бекър беше видял видеокасетата; Бекър беше станал свидетел и на тайната среща; Бекър трябваше най-накрая да си плати за всичко.

Зад него се раздаде клаксон, веднъж и още веднъж — тъкмо когато Марлене прекрачваше през портата, водеща към кей L. Холст изскочи от колата и я дръпна за ръката. Марлене изкрещя от болка, защото Холст изви ръката зад гърба й.

Джей твърде късно чу предупреждението на Джоко. Изопна шия и нанесе удар на Холст, който падна и изпусна Марлене.

— Бягай, Марлене! — извика Джей.

И двамата се затичаха едновременно към паркинга, Джей с леко накуцване заради охлузеното си коляно. Изведнъж Марлене полетя към паважа и отново изкрещя. Джей се извърна. Този път Холст беше успял да я докопа за глезена и така да я събори. Зад тях придошлият с морския бриз ситен дъжд потреперваше, примесен с уличното осветление. Звук от включен телевизор откъм унибегото, паркирано в другия край на паркинга, прокънтя над тях. Джей замръзна от ужас. Какво да направи?!

Холст извади пистолет.

Най-неочаквано им се притече на помощ пикапът. Джоко отвори предната дясна врата.

— Скачай — изрева.

Джей му се подчини, без изобщо да се замисли. Осъзна какво прави едва като излизаха от паркинга и се извърна, за да види какво е станало с Марлене — видя как Холст я влачи към яхтата.

Какъв герой се извъди само! Лесно е един силен мъж да надвие една слаба жена, помисли си Джей.

— Трябва да се върнем за нея.

— Забрави.

— Извивай!

— Забрави за нея. Ами да помислим ние как да се измъкнем.

Джоко зави надясно, по криволичещия покрай парка Голдън гардън път.

— Взех видеокасетата — обяви Джей и я размаха. — Почакай да видиш какво ще стане, като разбере.

— О, по дяволите — изпъшка Джоко, като видя видеокасетата.

— Какъв ти е проблемът?

— Значи пак успяхме да се замесим, без дори да можем да се измъкнем. Едва ли е най-ум…

Един скутер се понесе, порейки вълните, усилващият се рев на мотора в такт с подскоците му върху водата приличаше на удряне на тимпани. Джей не чу последните думи на приятеля си, но разбра какво има предвид. Втренчи се във видеокасетата в ръката си и изведнъж му се прииска изобщо да не я беше вземал със себе си. Сега нямаше измъкване. Щяха пак да тръгнат да го търсят, две мнения по този въпрос не можеше да има.

— Защо ми трябваше?

— Ей това искам и аз да разбера от две седмици насам. Няма да седим и да чакаме целият ад да се изсипе върху нас, нали?

 

 

Джоко крачеше из дневната, не откъсвайки поглед от телефона.

— Сигурен ли си, че тя знае номера?

— И този, и на телефонния секретар, който приема съобщенията за нас.

Телефонът иззвъня. И двамата с един скок се озоваха пред него. Джоко с неохота отстъпи. Джей грабна слушалката.

— Ало?

— Бекър, ако обичате — изрече рязко мъжки глас с немски акцент.

На Джей направо му се зави свят, затова седна. Само от начина, по който изстрелваше думите от устата си Холст, го побиваха тръпки.

— На телефона.

— Тук нещо липсва и трябва да е в теб.

— Да предположим.

— Моля? — беше казано с любезен и изпълнен с търпение тон.

— Марлене. Искам да говоря с Марлене.

Гласът й се отзова.

— Ало? — прозвуча изплашено. — Не го прав…

Джей я чу да изохква, сякаш Холст я беше ударил.

— Схващаш как стоят нещата, нали? — със спокоен тон го попита Холст. — Всичко е наред. Ще се спазарим така — Марлене срещу видеокасетата. Без полиция, без ничия намеса. Съгласен?

Джей направи опит да разсъди, но мозъкът му отказа да проработи. Единственото, което му идваше наум, беше, че Холст може отново да пребие Марлене. Тогава пък Джей щеше да го убие.

— Питам дали си съгласен. Ще чакам още само десет секунди и затварям.

— Съгласен! — изстреля на един дъх Джей.

Джоко поклати глава в знак на несъгласие. Джей сви рамене.

— Голдън гард…

— В никакъв случай!

Джоко го беше предупредил как да постъпи, в случай че му предложат нещо подобно: „Ако ти предложат място, което е доста изолирано, трябва да ти е ясно, че ти мислят само едно. В такъв случай е по-добре да се срещнете на място, където има много хора. Затова ти вземи инициативата“.

Тъкмо затова Джей предложи:

— В бар „При Мърфи“, след двайсет минути.

— Не знам къде е „При Мъ…“…

— Погледни в указателя — каза Джей и прекъсна връзката.

И за това го беше предупредил Джоко. Беше му казал: „Този, който пръв затваря слушалката, всъщност слага под свой контрол нещата. Затова не го оставяй той да затвори преди теб. Ти му я тръшни пръв“.

— Направих го — каза Джей.

— Какво? — озъби се срещу него Джоко.

— Затворих му слушалката.

— Браво.

— „При Мърфи“, след двайсет минути. Ни полиция, ни дявол.

— Да не повярваш! — възкликна Джоко.

С което като че поля приятеля си със студен душ, макар по-скоро да беше имал обратното намерение. Ентусиазмът, който беше обхванал Джей, в миг се смени от страх. Той каза:

— Тоя тип много го бива да хвърля прах в очите. Ясно е като бял ден какво се готви да направи.

— На Флинт ли ще се обадиш?

— Няма начин.

— Мислех, че именно с тази цел отмъкна и видеокасетата.

— Не и докато Марлене е в ръцете им. Ако си разменяхме само видеокасети — да. На Холст обаче изобщо не може да му се има вяра. Мозъкът му е съвсем изчанчен.

— Точно затова полицията трябва…

— В никакъв случай. Ще го направим пак както ти предложи. Ще ми бъдеш като тил.

— Аз? Добре, но какво точно да правя? Джей, глупаво е.

— Нищо друго не можем да направим. Затова вземи си пистолета. Ще стоиш в пикапа и ще си отваряш очите на четири.

— „Мекия“ в теб ли е?

Джей се ухили, наведе се и попипа ножа, привързан към глезена му.

— „Мекия“ е голяма работа.

И усети ентусиазмът му да се възвръща. Същата комбинация от чувства беше изпитал няколко часа, след като онзи китайски убиец го беше хвърлил от прозореца — смес от възбуда и уплаха.

Като човек, който винаги искаше да му е ясно какво прави, Джоко занарежда:

— Ще го накараме да ни почака. Това е най-доброто, което можем да направим в случая. Нека пък да се поизпоти малко. Нека и той да разбере какво е да те изнудват.

— Ужасно ме е страх.

— И мен.

 

 

Погълнат от чувството за вина, че е избягал от Шилсхоул и оставил Марлене сама да се оправя, Джей си каза: „Повече не бива да го правя“. Джоко насочи пикапа по шосе I-5. „Следващия път ще остана и ще се боря докрай, даже и да загубя“, продължаваше да се зарича Джей.

— Не трябваше да я изоставям — каза на глас.

— Друго не ти оставаше.

„Златоносната жила“ подрънкваше в задната част на пикапа. Бяха решили, че е най-добре Джей да слезе няколко пресечки преди бара, за да може Джоко необезпокояван от никого да паркира пред него. Бризът освен ситен дъжд беше довял мъгла и тя се стелеше над целия град. Фаровете на колите едва си пробиваха път през нея и естествено трафикът беше силно затруднен. Две сблъскали се коли бяха отбили в страничната лента, задните им светлини светеха. Джей отново се замисли над факта как една глупава катастрофа беше променила коренно живота му през последния месец, а може би и бъдещето му. Никога нямаше да бъде същия като преди; първо щеше винаги да подозира хората и едва след време да им се доверява. Някои хора — най-вече от гетата — научаваха този урок още в най-ранната си възраст. По дяволите, а той го беше усвоил едва на тридесет. Всъщност и много други неща се наложи да учи едва сега — повечето от тях за самия себе си.

Марлене веднъж го беше нарекла силен, въпреки това я беше изоставил в ръцете на мъж, който я беше пребил. Това сила ли е? Като че в него съжителстваха много самоличности: на музиканта; на неувереното и ненадеждно момче; на пълния с мечти мъж. Харесваше му да мисли за себе си като за човек, който се безпокои за другите. Но дали това качество в повечето случаи не беше глупост? А дали пък той не се самозалъгваше, че е такъв? Със сигурност обичаше да забавлява хората, но в еднаква степен му се нравеше и да има поклонници. Харесваше му да води постоянна борба за оцеляване. Беше си избрал една от най-трудните професии. И това съвсем не беше случайно. Защото Джей Бекър обичаше битките.

Джоко сви вдясно от магистралата и после веднага вляво. Мъж и жена на велосипеди излязоха пред пикапа. Бяха от скъпите, но си струваха парите. Жената беше с предпазна каска, която не покриваше темето й и рижата й коса се развяваше, стойката й не беше напрегната, явно имаше доста опит. Партньорът й беше твърде висок за велосипеда, който беше яхнал, освен това съвсем очевидно беше, поне за Джей, че не е и сглобен съвсем както трябва. Постоянно клонеше наляво — дисбалансът се получаваше заради твърде голямото тегло на коша отзад. Двойката сви вляво, задните им светлини постепенно се разтопиха в мъглата. Джей от доста време насам не беше се пускал в големи състезания по колоездене. Може би беше време сериозно да се заеме с подготовката си — да пропътува на велосипед цялото разстояние до Северна Калифорния и да обходи всички крайбрежни пътища.

— „Мекия“ в теб ли е? — попита отново Джоко, на което Джей кимна утвърдително. — Сигурен ли си, че не искаш и това?

И Джоко измъкна пистолет изпод ризата си. Беше дамски черен револвер.

— Не, благодаря.

— Както решиш.

Джоко спря пикапа. Джей се прехвърли в задната му част, вдигна „Златоносната жила“ и плъзна страничната врата. Мъглата опипа лицето му, беше топла.

— Изчакай за момент, докато намеря къде да спра.

— Колко дълъг ти е моментът?

— Дай ми пет…

— Добре, добре.

— Наред ли си, приятелю?

— Не.

— Винаги можем да се откажем.

— Не мога, Рокс. Трябва да отида.

— Ако видя нещо подозрително, веднага влизам вътре. И ти бъди нащрек и ако нещо се обърка, трябва светкавично да съобразиш как да се измъкнеш. Иначе сме загубени.

— Виж какво, Рокс, ако нещо се случи…

— Ей, избий си сега тези сантименталности от главата и затвори вратата след себе си.

И Джоко подкара пикапа, без да се оглежда назад.

Джей извървя пеша половината разстояние между две пресечки, за да даде аванс на Джоко. Подметките му подгизнаха по мокрия тротоар и при всеки допир с него жвакаха. Велосипедът до него проскърцваше. Колелата на преминаващите коли със свистене разплискваха образувалите се плитки локви върху спрените до тротоара коли. На светлината на уличните реклами и лампи мъглата изглеждаше като таван, надвиснал над задимена стая. На Джей му харесваше такова време — истинско сиатълско време.

Леко накуцвайки, Джей стигни до бар „При Мърфи“ и привърза колелото. После за миг притихна и опита да се овладее, припомняйки си инструкциите на Джоко — в техните очи да изглежда самоуверен, а иначе да е подготвен за всякакви изненади. Забеляза пикапа на Джоко да спира по-надолу на самата улица и това му внуши така необходимата увереност. Пое си дълбоко въздух и отвори вратата.

Мълниеносен удар му изкара обратно въздуха. Първата му мисъл беше, че се е оказал жертва на пияница, опрял се с цяло тяло върху вратата в опит да я отвори. След това усети как две мускулести ръце се сключват в здрава прегръдка около него. Очите му мярнаха и татуировка върху едната ръка, изобразяваща облак под формата на гъба от избухнала атомна бомба. Мъжът отлепи краката му от пода и го понесе обратно към вратата. Джей се помъчи да се освободи от здравата хватка, но ръцете го държаха като в менгеме и при всяко помръдване го стисваха още по-силно. Така че макар и да се опита да изкрещи, от устата му се откъсна по-скоро въздишка отколкото вик. Последва нов удар и той усети, че не можеше да диша, а какво оставаше и да вика.

Висок мъж в компания с красива жена се провикна:

— Ей, какво става?

Джон Чу отвърна:

— Друсан е. И плещи едни такива…

Двойката отстъпи и заобиколи паркирания точно пред вратата на бара пикап без задни и странични прозорци, в който Джон Чу се опитваше да вкара насила Джей. Най-накрая успя да сломи съпротивата му, тласна го вътре и влезе след него. На кормилото беше Дони. Веднага щом Чу отново сграбчи Джей, Холст излая:

— Карай!

— Къде?

— В корабостроителницата. Отсам канала.

Господи, нима го водеха към смъртта. Ще му видят сметката и после ще го хвърлят във водата. И край. Холст изглеждаше напълно самоуверен, спокоен, силен, както беше коленичил и се клатушкаше в задната, лишена от прозорци, част на пикапа. Погледна Джей и го попита:

— Къде е касетата, Джей?

Джей се огледа. Марлене не беше с тях. Бяха го изиграли. И сега щяха да го смачкат като хлебарка. Изобщо не му идваше наум как да постъпи. Предложенията като част от разбора на ситуацията, които Джоко му беше направил, по странен начин се превръщаха в аргументи и контрааргументи в безмълвния диалог, който водеше с второто си аз. Очите му бяха нащрек. Какво друго му беше казал Джоко? Да прецени в кои случаи да се пазари. Друго?

— Къде е касетата, Джей? — повтори Холст със спокоен тон.

— Къде е Марлене?

Холст направи знак с глава. Бяха се подготвили предварително за този въпрос — Чу махна ръката си от крака му, удари го в корема и го просна на пода с лице към Холст. Постелката миришеше на пикня. Чу възседна раменете на Джей и издърпа ръцете му напред. Холст потрети въпроса:

— Къде е касетата, Джей?

— Нали каза, че ще правим замяна — изпъшка Джей.

Холст потупа Джей по ръцете.

— Нещата се промениха, както виждаш. Най-добре е веднага да ни кажеш къде е касетата.

Джей не издаде и дума. Пикапът се залюля върху ресорите, тъй като Дони рязко сви вдясно. Вследствие работата на мотора подът постепенно се затопли и миризмата откъм постелката стана още по-противна. Къде е Джоко, питаше се Джей. Къде е Джоко, по дяволите?

— За музикантите най-важни са ръцете им, нали?

Холст не беше спрял да гали ръката на Джей. Изведнъж без всякакво предупреждение рязко изви настрани кутрето му и го счупи. Джей изкрещя и подскочи, опитвайки се да отхвърли Чу. Главата го заболя и му се зави свят. Холст изви настрани и безименния пръст на същата ръка и го счупи. Джей изрева.

Пикапът намали скоростта.

— За музикантите най-важни са ръцете им, нали? И за мъжете, които обичат да галят красиви жени, ръцете са пак най-важното, нали? Особено този пръст.

И Холст изви настрани и средния пръст на същата ръка. Не успя съвсем да го счупи, затова повтори операцията и го дочупи. Чиста работа. Джей изохка, неспособен нито да мисли, нито да чува. Отвори очи, картината пред тях плуваше в мъгла.

— Стига. Стига. Касетата е в усилвателя ми в бар „При Чарли“. На сцената. Тази вечер никой няма да свири там. С двойно отразяваща звука решетка е. Точно до барабаните. Повече не искам.

Устните на Холст се изкривиха в лека усмивка и зъбите му за миг блеснаха.

— Пристигнахме ли?

— Насред корабостроителницата сме. Каналът се пада отдясно — отвърна Дони.

— Чисто ли е?

— Чисто.

— Карай натам.

— Да, шефе.

— Е, господин Бекър. Не мога да кажа, че ми беше много приятно да се запозная с вас. Честно казано, създадохте ми само главоболия. — Мина му следната мисъл: „Ти си Албатроса и носиш лош късмет“. — И двамата я харесваме — и ти, и аз. Всеки по свой начин — но двама мъже са много за една жена.

— Ами ако съм ви излъгал за касетата? — обади се Джей и веднага добави: — Излъгах ви за касетата.

— Това не се връзва никак с вас, господин Бекър. Не сте ме излъгал. Повярвайте ми, отдавна съм се научил да забелязвам разликата. И съм напълно сигурен, че ще открием касетата точно там, където ни посочихте. Напълно сигурен.

— Ти, копеле — извика Джей.

Усети прилив на сили и мислите му се поизбистриха. Лявата му ръка — боже, лявата му ръка, най-важната за музиканта ръка — приличаше на колело със счупени спици. „Мекия“, сети се той. Там долу, привързан за десния му крак, е сгъваемият нож! Чу, възседнал Джей, прехвърляше из ръцете си тежка верига.

Внезапен удар отхвърли Чу и туловището му се люшна към Холст. Нещо се беше врязало със страхотна сила в пикапа. Джей веднага разбра кой можеше да го е направил — Джоко! Дони се люшна назад и след това напред. Главата му строши предното стъкло и рухна върху кормилото. Този момент използва Джей и събирайки всички сили, се надигна от пода. Плъзна дясната си ръка покрай крака си, улови сгъваемия нож, натисна задействащия бутон и го намушка до дръжката в първото вражеско тяло, изпречило се пред погледа му. Беше поразил ръката на Холст. Немецът изрева от болка. Джей отново го намушка. След което се почувства още по-добре. Точно така трябваше да постъпи. Прииска му се да го наръга и в гърба. Вдигна ръката с ножа нагоре…

Предната врата се отвори. Джоко дръпна Дони от шофьорското място, събори го върху паважа и го срита между бедрата. После размаха пистолета си хубавичко да го видят, след което пъхна глава в пикапа. Чу се размърда.

— Действай! Хайде! — извика Джоко, плъзна свободната си ръка покрай кормилния лост и извади ключовете.

Джей хвана сгъваемия нож с единствените здрави палец и показалец на лявата си ръка. С дясната натисна бравата на плъзгащата се врата и с мъка слезе. Чу опита да се намеси, но щом се разнесоха изстрели, замръзна на място.

— Не, Джоко — изхриптя Джей, а в съзнанието му изникна картина на Дони с дупка на главата. — Идвай веднага — извика със заповеднически тон, докато се катереше в пикапа на Джоко.

Виждайки, че Джоко стреля в задната гума, се успокои. Пикапът на германеца се килна на една страна веднага щом сгъстеният въздух засвистя.

Джоко се качи в собствения си пикап, чийто двигател беше оставил включен.

— Ихааа! — провикна се той и потегли на заден ход, едновременно завивайки така рязко, че гумите изсвистяха оглушително. — Дяволите да ви вземааааат!

Джей се люшна назад и машинално подхвана пострадалата си ръка. Пикапът изръмжа и се хвърли напред.

Джоко включи осветлението в купето. Извърна глава, за да огледа Джей и видя неестественото положение на счупените му пръсти.

— О, боже — прошепна. — Боже, господи!

— Довършиха ме — изпъшка Джей. — Довършиха ме гадовете този път.