Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (40)

40.

Джей караше към апартамента на Джоко, за да провери дали Холст или Марлене не бяха оставили съобщение на телефонния секретар. Ако събереше смелост, можеше да измъкне ключовете от джоба на Джоко и да влезе в апартамента му. После щеше да реши дали да се обади на ченгетата, или да направи нещо съвсем друго.

Спря колата пред сградата, след това я намести на паркинга, без да изключва двигателя. Когато понечи да стане, усети, че седалката лепне — това беше кръвта на Джоко! Гледката на сгърченото тяло накара стомаха му да се преобърне. Протегна ръка, затвори очите на приятеля си. Отново буца затисна гърлото му. Ключовете се оказаха в десния джоб.

Изкатери стълбите с мъка, тъй като към тежестта на тялото му се бяха прибавили и спомените за това колко пъти беше изкачвал тези стълби. Преди няколко години Джоко беше болен и Джей му се беше посветил изцяло — в повечето случаи във взаимоотношенията им Джоко беше този, който се грижеше за Джей. Беше прекарал почти две седмици тук, тъй като Джоко ставаше безпомощен като дете, когато се разболееше. Тъй като беше отгледан с нежните грижи на прекалено всеотдайна майка еврейка, беше свикнал да чака друг да му помогне; затова ако бъдеше оставен сам на себе си, това само щеше да влоши положението му. Сега вече никой не можеше да му помогне. Тялото му беше студено, сгърчено в неестествена поза на пода на взетата под наем кола на улицата.

Беше станало в един миг…

Джей се зачуди как беше възможно подобно нещо да се случи. Джоко много добре беше знаел как да се оправя с всякакви хора от така наречената улична измет. Въпреки това китаецът по някакъв начин беше успял да го изненада, да го нападне и да го…

Известно време въртя връзката ключове из ръцете си, докато успее да намери ключа, който да пасне в ключалката. Още преди да отключи вратата, беше решил, че полицията няма какво да прави в този случай. Прекалено далеч бяха отишли нещата. Нямаше смисъл да се уповава на криминалното правосъдие, за да накаже то евентуално един китаец. Нямаше вяра на криминалното правосъдие. Нямаше вяра на закона. Съзнаваше, че само допреди няколко дни, даже допреди няколко часа, ако нещата бяха взели друг обрат, изобщо нямаше да го занимава мисълта, че има достатъчно сили сам да се справи — да убие друго човешко същество. Самият той, Джей Бекър. Даже след като беше хвърлен през прозореца, подобна мисъл изобщо не му беше идвала наум. Докато сега не изпитваше никакви колебания, угризения или съмнения. Знаеше какво трябва да се направи и беше готов да го направи. Без значение дали ще успее, или не. Единственото му притеснение беше, че може би няма да може да открие китаеца. Можеше никога да не го намери. Но само да го зърнеше, щеше да го убие, и за тази цел щеше да използва всички възможни средства. Нямаше никаква вероятност проблемът да се разреши по друг начин. Това не беше човек, с когото да се разбереш.

Най-сетне един от ключовете превъртя патрона. В апартамента беше топло и тихо. Нямаше надута до пръсване стереоуредба, нямаше я оглушителната музика, която винаги посрещаше Джей, щом прекрачеше прага. Заключи след себе си и се запъти направо към телефонния секретар, опитвайки се да се съсредоточи върху гледката пред себе си, за да потисне мъчителните спомени. Не можеш постоянно да мислиш за миналото, му беше казал веднъж Джоко, трябва да се живее в настоящето.

От секретаря се разнесе гласът на Марлене. Съобщаваше му телефонен номер и вътрешен номер, придружен с молба да се обади незабавно. Той набра номера. След три позвънявания се отзова глас и измърмори някакво име, на което Джей не обърна внимание, тъй като бързаше да се свърже с Марлене. Само съобщи вътрешния номер и след секунда тя се обади:

— Джей?

— Да.

— Чаках да ми се обадиш.

Убиха Джоко, Марлене, искаше да й каже, но не посмя.

— Къде си? — попита я вместо това.

— В един мотел. Много ми липсваш. Не можах да дойда в парк Гесуъркс, тъй като лекарите ме задържаха повече, отколкото предполагах.

— Лекарите?

— Китката ми е счупена и сега съм с гипс. Но това не е толкова важно. Искам внимателно да слушаш какво ще ти кажа, Джей. Искам да разбереш, че независимо как ще се почувстваш, като чуеш какви намерения имам, няма никакъв начин да си променя решението. Искам да знам само дали мога да разчитам на твоята помощ, или да се оправям сама. Решена съм на всяка цена да го сторя и нека това да ти е ясно от самото начало. Смятам, че ти по начало не трябваше да се замесваш. Това е нещо, което засяга само Ибен Холст и мен, и трябва да се реши само между нас. Ако ми помогнеш, това за мен ще означава, че имам шанс да не загубя борбата — аргументи против обаче изобщо не ми се слушат. А и няма време за губене. Ако само се опиташ да спориш с мен, ще прекъсна връзката.

Джей си помисли: „Веднъж мен беше нарекла силен. Я се виж сега ти — така може да говори само много силен човек“.

— Нека бъдем разумни, Марлене.

— Не, Джей. Разумни повече — не.

— Те убиха Джоко.

Ето. Казал го беше най-сетне. Надяваше се това да промени решението й.

Тя мълча толкова дълго, че Джей вече започна да се пита дали не е затворила. Най-накрая отговорът дойде:

— Съчувствам ти. Едва ли можеш да си представиш колко ми е мъчно. Обичам те, Джей Бекър, но нищо не е в състояние да промени решението ми. Смятам да се спазаря с Холст. Касетата със записа с баща ми срещу „Добрата дама“. Всичко, което му трябва, е на борда на яхтата. Това, за което те моля, е да отплаваш с яхтата някъде, може и наблизо, но да не оставаш в Шилсхоул. Без яхтата той няма да ми навреди. А ако не знам къде точно е тя, той няма как да ме накара да му кажа, нали?

Говореше бързо и Джей усещаше, че щом свърши с обясненията, е готова веднага да затвори слушалката. В съзнанието му продължаваше да отеква признанието й, че го обича, струваше му доста усилия да се съсредоточи върху това, което му говореше, и да запомни какво се очакваше от него да направи. Изпитваше едновременно гордост и яд — гордост, защото тя най-накрая беше открила в себе си сили, каквито така се беше надявала да притежава, и яд заради повода, който я беше тласнал към тази крачка. Знаеше, че ако се опита да я прекъсне, тя моментално щеше да изчезне. Ето какви бяха заключителните й думи:

— Ще се свържа с теб по радиото. Ще ми кажеш къде се намираш, след това ще напуснеш „Добрата дама“ и ще се скриеш където е най-безопасно за теб, преди те да пристигнат. И това ще е краят. Аз ще оставя съобщение на телефонния секретар на състава или на Джоко. Знам и двата номера. Знам, че ще го направиш заради мен. Обичам те, Джей. И ти знаеш колко те обичам.

И след това прекъсна връзката.

Джей се върна мислено към плана й, опитвайки се да открие слабите му места. Нямаше ясен отговор на въпроса каква би била реакцията на Ибен Холст на опита на Марлене да му поставя условия. Не му се вярваше, че тя може да се справи с всичко това сама. Позвъни отново на мотела и се информира за адреса от администратора.

Беше му позвънила от мотел „Касъл Рок“ в Баяр. Не можеше да понесе още едно пътешествие с тленните останки на Джоко, затова си повика такси. Докато чакаше, установи още една много важна празнота в плана й — някой би трябвало да наблюдава Шилсхоул. Някой би могъл да опита да се разправи с него така, както се бяха разправили с Джоко. Запита се дали й беше дошло наум за това. Каза на таксиметровия шофьор да кара бързо, обещавайки да му плати колкото и да му струва, но шофьорът само изсумтя и подкара колата както той си знаеше. За Джей това си беше направо тътрене и той през цялото време си представяше как Марлене излиза от „Касъл Рок“ и отива на среща с Холст. Остани, където си, Марлене! Остани там!

— Това такси не може ли да върви по-бързо? — попита той, потропвайки нервно с дясната обувка върху гумената постелка.

— Ей, я по-кротко, господине. Аз с това такси си изкарвам хляба. Не сме излезли на разходка. Ще стигнеш там, закъдето си тръгнал, когато аз те закарам. Ясно ли е? — Млъкна, за да свие. — Ето ти го и мотела. Сега разбра ли какво исках да ти кажа? Четири и четиридесет.

— Ето ти десет долара — отвърна Джей, подавайки парите на шофьора. — Изчакай ме за момент. Веднага се връщам.

Плешивецът прибра парите.

— Давам ти две минути за петте долара и толкова. После давам клаксон и ако веднага не се появиш, изчезвам.

Джей тичешком влезе в офиса. Часовникът показваше полунощ. Управителят беше много любезен. Единствената причина, заради която Джей го наруга, беше, че Марлене беше излязла десетина минути, преди той да дойде.

 

 

Партито на „Ослепителната дама“ явно приключваше, когато Джей наближи кей M. Отново както и предния път слезе до кей A, който беше отдалечен на неколкостотин метра от кей L и беше от другата страна на пристанищната сграда, така че евентуалният съгледвач на Холст да не го забележи. Трябваше просто да изчака клатушкащите се мъж и жена най-накрая да се дотътрят до портата и да я отключат. Престори се, че и той се е готвел да направи същото, изчака ги да преминат отвън и се вмъкна на територията на пристанището. Нахлупи ниско над очите синята барета на Джоко, която беше взел от апартамента му, и се присъедини към редеещите гости на партито. Подпря се от външната страна на яхтата, придаде си весело изражение и се загледа към „Добрата дама“ — тънка ивица вода делеше кейовете, на които бяха акостирали две яхти с близки имена. На интересуващата го яхта не се виждаше никаква светлинка, нито се забелязваше някакво движение. Едва сега осъзна, че е забравил револвера на Джоко в колата му. С него беше „Мекия“, но това някак не му вдъхваше увереност. Придвижи се бавно към края на кей M, хвърли се във водата както си беше с дрехите и преплува неголямото разстояние до кей L. „Акула!“, пошегува се някой откъм „Ослепителната дама“, сочейки Джей, и малцината останали там избухнаха за кратко в гръмогласен смях, после пак се върнаха към обичайните си разговори. Джей се подпря с ръце върху кей L и прехвърли крака, после с бавна крачка се запъти към „Добрата дама“. Покатери се, готов всеки момент да побегне, беше ясно обаче, че на борда няма никого.

Слезе долу и включи радиото. Портативният телефон не се виждаше никъде. Но затова пък се беше появил телевизорът. Не обичаше да плава нощем, даже и на двигател, особено след като не трябваше и да включва светлините. Трябваше обаче да вземе всякакви предохранителни мерки, за да не бъде забелязан. Тя трябваше да изчака до сутринта. Трябваше да си остане в мотела. Трябваше.

Джей заобиколи вълнолома без проблеми и едва тогава включи светлините, пое курс на север, подминавайки накацалите по протежение на брега къщи, който щеше да го отведе покрай Медоу Пойнт до парк Каркийк. Макар и далеч, Каркийк фактически беше в очертанията на града и за Джей точно по тази причина беше добър избор за целта.

Запита се какво ли правеше Марлене в същото време. Запита се и дали изобщо щеше да я види някога отново. Пожела й от все сърце късмет и ориентирайки се по примигващата светлина на фара на Медоу Пойнт, коригира курса.

 

 

Марлене набра номера на преносимия телефон на Холст и той й отговори. Нямаше да се остави да бъде подведена. Затова поиска срещата да стане на публично място, някъде, където Холст не би могъл да я похити. Поиска от него да се срещнат в зимната градина на хотел „Олимпик“. Тръгна с наетата кола, в която Джей почти насила я беше натикал в „Уестсайд“. Не можа веднага да открие къде да паркира. Обиколи два пъти околните пресечки, докато най-накрая се установи в един затворен паркинг точно срещу елегантния „Олимпик“. Изключи двигателя и се извърна, за да огледа голите пространства на третото ниво на паркинга, и тишината я уплаши. Тичешком се запъти към асансьорите и с нарастващо нетърпение зачака някой от тях да дойде и бързо да я изведе оттук. Вратата се отвори и при вида на празната клетка въздъхна с огромно облекчение. Само след няколко минути щеше да се отпусне в елегантната зимна градина. Нямаше как там някой да й направи нещо лошо. Обзе я яд към самата себе си, като си помисли, че е било по-добре първо да дойде тук и едва тогава да звъни на Холст. Щеше да бъде сто пъти по-разумно. Асансьорът беше сравнително тих и се плъзгаше бавно. За разлика от безпокойството й, което нарастваше бързо. Когато вратата се отвори, видя срещу себе си ухиленото лице на Джон Чу. Прииска й се да извика за помощ, да изкрещи, но от устата й не излезе никакъв звук. С един скок китаецът нахлу в асансьора и поднесе към лицето й кърпа с упойващ аромат. Марлене усети как се свлича на колене и чу затръшването на асансьорната врата. Последното, което долови, беше зловещият смях на Джон Чу.

 

 

Джей с труд се удържаше буден. Вече пиеше трета чаша кафе, когато от радиото се разнесе глас, назоваващ „Добрата дама“ и позивните й. След една минута връзката се осъществи. И сънливостта му в миг като че се изпари.

— Ало! Край.

— В ръцете ми е това, което искаш, Бекър. Ситуацията трябва вече да ти е станала ясна. Край.

Гласът на Холст. Джей усети да му се завива свят и протегна ръка, за да се подпре на тясната полица. Най-лошите му предчувствия се бяха оправдали. Знаеше, че Марлене нямаше да издаде информация, освен ако не е била сериозно убедена, че трябва да го направи — в крайна сметка Холст беше разбрал, че трябва да се обади на яхтата. На Джей не му харесваше желанието, което породи у него това обаждане — сега вече към единия, когото на всяка цена искаше да убие, се прибави още един.

— Продължавай да говориш. Край.

— В твоите ръце е „Добрата дама“. В моите ръце е дамата. Ще закараш яхтата на север до Фрийленд. Край.

— Знам къде се намира. Край.

— Там отново ще се свържа с теб. Остави радиото отворено през цялото време. Вярвам, че няма да сглупиш и да намесиш други хора. Ще те чакам утре на обяд. Край на връзката.

И наистина връзката прекъсна.

Джей остави УКВ-то, ръцете му трепереха от нерви, продължително будуване и глад. Защо Холст му нареди да отплава с „Добрата дама“? Защо не се заинтересува къде се намира и не дойде да си поиска документите? Каква игра играеше сега — какво искаше да спечели?

След това в мислите му отново влезе Джоко. Нямаше намерение да оставя приятеля си да лежи на пода в онази кола. Затова реши да прехвърли отговорността за мъртвото тяло върху детектив Флинт.

Обаче ако използваше радиостанцията, Флинт веднага щеше да разбере откъде се обажда, а Джей в никакъв случай не искаше да обърка конците с Холст. Отне му петнадесет минути да надуе гумената лодка и с нея да се придвижи до Каркийк. Там бързо откри телефонна кабина, откъдето се откриваше гледка към Саунд. Чуха се две позвънявания и отсреща отговориха. Дежурният офицер попита кой се обажда и кого търси и Джей му даде своето име и това на Флинт. След дълга пауза мъжът отсреща отново се обади:

— Детектив Флинт след минута ще се свърже с вас. Не прекъсвайте линията.

— Да, добре.

И Джей не прекъсна линията. Минаха две минути, докато му се обади детектив Флинт.

— Бекър?

— Същият.

— За какво става дума?

Флинт имаше уморен глас.

— Двама души бяха убити тази вечер. Бих искал да приберете телата вместо мен. Аз съм възпрепятстван.

— Намали малко темпото! Това, което искаш, да не е толкова лесно. Дай първо да си поговорим. Знаеш какво се иска от теб.

— Без разговори. Нямам време. Един от хората се казва Рой. Тялото му ще намерите в мотел „Уестсайд“. Уби го един германец на име Холст. Аз лично го видях. Другият е най-добрият ми приятел. Него ще намерите в една кола, паркирана пред номер шестстотин и девет на улица „Крокър“ в западната част. Трябва да се свържете с баща му и майка му. Аз не знам какво и как да им го кажа.

— Чакай малко, Бекър. Трябва да ти е ясно, че няма да те оставя току-така да изчезнеш от хоризонта, преди да си ми отговорил на няколко въпроса. Като не дадеш сведения каква е твоята роля, да не стане така, че да търсиш после кой да ти плати гаранцията. Никой съдия няма да се поколебае да издаде срещу теб съдебно постановление за задържане. Хубавичко си помисли. Не внушавай на съдиите да си мислят само лоши работи за теб.

Джей известно време разсъждава над думите му. Какъв избор имаше? Стори му се, че чу някъде зад него шум от приближаваща се кола, но когато се извърна, не успя да различи нищо в тъмното, тъй като осветлението в кабината се оказа своеобразна светлинна преграда за зрението му.

— Бекър? — подкани го нетърпеливо Флинт.

— Не съм избягал. Виж какво, Флинт, в този момент мога да ти кажа само, че съм замесен в нещо, но индиректно, стига да разбираш за какво става дума. Направи това, което се иска от теб, от моя страна няма да има никакви претенции. Аз ще свърша каквото съм си наумил без ваше участие, иначе ще убият приятелката ми. Доколкото сам мога да се ориентирам, би трябвало да ви дам по-точни обяснения. Обаче засега трябва да се задоволите само с това. Погрижи се за Джоко вместо мен. Той ми беше най-добрият приятел.

И положи слушалката на мястото й.

Щом се извърна, видя двама полицаи пред вратата на кабината.

 

 

— Ти ме надхитри.

Джей беше приседнал пред олющеното бюро на Флинт в офиса му с размерите на килер, в какъвто обикновено чистачките държаха принадлежностите си. Часовникът показваше два и петнадесет. Флинт му подаде чаша с кафе и си запали цигара.

— Да имаш нещо против? — попита той, размахвайки цигарата.

— Имам.

Флинт сви рамене и загаси цигарата.

— Както искаш. И на мен ми пречат.

— Значи ме задържа на телефона, за да разбереш откъде се обаждам.

— Май така направих. От часове те търсим, момче.

— Изобщо не подозирах тази работа.

— А аз разчитах да ни се обадиш.

Разнесе се звънец. Той вдигна слушалката и изрече само една дума:

— Добре.

После затвори и се обърна към Джей:

— Дошъл е един човек, който иска да се срещне с теб. Аз напускам полесражението.

И разтърка уморените си очи.

— Ама какво става?

Джей усети как сърцето му се разлудува — страхът, който изпита този път, беше от съвсем друго естество.

— Той ще ти обясни. Такива като него не говорят наляво и надясно.

— Кои са те?

Флинт се изправи и започна да подрежда някакви документи. От това хаосът върху бюрото не намаля. Детективът си взе кутията с цигарите и запалката.

— Не се инати, момче, и няма да имаш никакви проблеми. Само се навий да помогнеш, ясно? Ще улесниш живота на всички и своя.

Джей проследи с поглед Флинт, докато той се измъкна иззад бюрото и отвори вратата. На прага й стоеше мъж с притеснен израз на лицето.

— Твой е — каза му Флинт.

— Ами Джоко? — намеси се Джей.

— Ще се погрижим за него — увери го Флинт. — Само помни какво ти казах.

Другият мъж влезе в офиса и затвори вратата. Имаше много приятна външност и подбрани с вкус дрехи. Челюстните му мускули играеха непрекъснато. Подаде му ръка и Джей я стисна без особен ентусиазъм.

— Името ми е Марк Голпин. Аз съм директор на Регионалната дирекция на ФБР — Сиатъл.

— Заради Рой Кепела ли е всичко това?

— Защо питаш?

— Флинт ми каза, че е работил във ФБР. Казах му, че видях как го убиха, но той не ми повярва.

— Жив е, Джей. Куршумът само го е ранил.

— Не е възможно. Аз лично го видях. Мъртъв е.

— Кепела е много добре обучен, ето такъв е той. В момента е в болница, но съвсем скоро пак ще е на крака. Постарал се е очите му да изглеждат неподвижни, за да измами Холст. Смята, че ти си му спасил живота. Ако не си бил ти да се намесиш в същото време, щял е със сигурност да се прости с живота си. Благодарности от него ще получиш по-нататък. Сега да се погрижим за друго.

— Ще ви кажа това, което казах и на Флинт. Отвлякоха приятелката ми. Не трябва да казвам на никого, още по-малко на полицията или на вас. Ако го направя, ще я убият.

— За Марлене ли става дума?

— Възможно е.

— Какво искат срещу нея, Джей?

— Вече ви казах, не трябва да знаете.

Лицето на мъжа за миг се покри с червенина, която запълзя и към шията му.

— Изобщо не си въобразявай, че разполагаш с много козове в тази игра. Поне половин дузина обвинения можем да предявим срещу теб. И какво ще стане с нея, ако те затворим? А защо вместо това не започнем да си сътрудничим и да видим докъде можем да стигнем с общи усилия? В тази игра има още толкова хора намесени, за които едва ли подозираш.

— Ами разкажете ми за тях. Не виждам голяма разлика между вас и Флинт. Всички други са слепци, само вие сте всезнаещи. И го казвате с такъв тон, че ми иде да повърна. Това не ви е някоя от вашите игрички. Никаква примамка, уловка и така нататък. Става дума за жената на живота ми, ако искаш да знаеш.

Голпин, който междувременно беше седнал на освободения от Флинт стол, се облегна назад.

— Добре, нека разгледаме нещата от гледна точка на това, какво ти си успял да свършиш досега, Джей. Смяташ ли, че си се справил добре? Обаче си отговори честно. — Голпин внимателно се вгледа в сините очи на Джей. — Какво щеше да направиш на мое място?

— Щях да пусна Джей. За да отиде и спаси Марлене.

— Наистина ли? Помисли си още веднъж. — Изправи се. — Аз мога да си позволя дълго да те чакам, но Марлене дали ще може? Сега те оставям, за да прецениш какво решение ще вземеш. Ако се съгласиш да ни сътрудничиш, единственото, което ще искаме, е да ни позволиш във всеки един момент да знаем къде се намираш. Това е всичко. Ако не се съгласиш, ще те арестуваме. Помисли си.

И Джей остана сам. Хвърли поглед през рамо и видя през прозрачната преграда как Голпин отиде до чешмата и си наля вода в конусовидна хартиена чаша. Изведнъж се извърна и погледите им се срещнаха. Джей сведе поглед и извърна глава.

Изминаха пет дълги минути, преди Голпин отново да седне зад бюрото на Флинт и да го попита:

— Е, какво решаваш?

— Ако разберат, че ме наблюдавате, ще я убият. Съвсем сигурен съм, че ще стана така. Намираме се в задънена улица.

— А ние сме изнамерили техника как да се справяме и в такива случаи. Ще те следваме през няколко пресечки, така никой няма да ни усети. Единствената ни цел е да спасим както живота на Марлене, така и твоя. Няма защо и теб да убиват, нали?

Джей не се удържа и се разсмя гръмко. Истеричният изблик се дължеше най-вече на умора и опнати нерви.

— През няколко пресечки, така ли? Ама аз няма да бъда в кола, господин Голпин, а на яхта. Като как ще успеете и да ме проследите, и да не ви забележат, а?

— Довери ми се, Джей. С всичко можем да се справим. Уверен съм. Само те моля да ми се довериш. Успявали сме в стотици подобни случаи, Джей. А ти с какво можеш да се похвалиш? — Последва кратка пауза. — Като ти говоря, нещо влиза ли ти в главата?

— Съвсем ясно ми става.

— Е, ще си сътрудничим ли?

Джей кимна.

— Да имам някакъв друг избор?