Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (34)

34.

— Трябва да го направя.

Джей говореше и в същото време се опитваше да се напъха в чифт джинси на Джоко. Рамото го болеше. Коляното го болеше. Кокалчетата на пръстите му го боляха. Сплете ръце, за да ги затопли. И това помогна болката да стихне.

— За какво говориш?

— Някой трябва да я измъкне от тази каша.

— И кой е казал, че ти точно трябва да я измъкнеш.

— Аз казвам.

— Не го разбирам.

— Виж какво, Рокс. Ти и аз какво правихме няколко нощи — обсъждахме живота ми. Е, и двамата се съгласихме, че изборът е много прост: или решавам да се погрижа за себе си както трябва и си слагам сако, връзвам си вратовръзка и отивам да работя срещу прилична заплата в някой офис с размери два на три и задължителен PC, или продължавам да свиря, обаче си налягам парцалите и почвам да работя за онези — всеизвестните и всемогъщи босове на музикалния бизнес. Е, може и вече да съм готов да взема решението.

— Влюбен си в Марлене, нали? И не ти е провървяло?

— Въпросът ти засега остава риторичен. Налага се да говоря с нея. Затова ми отговори на един по-важен въпрос — ще ми помогнеш ли?

— Разбира се. Ще тръгна след теб с пикапа.

— Сега пък аз нищо не разбирам.

— Ако тръгнем с една и съща кола, сме загубени. А ако съм зад теб, ще мога да се намеся, ако стане напечено.

— Голяма работа си, Джоко — да знаеш.

— Знам.

Макар да го бяха хвърляли през прозореца и да бяха взривили апартамента, все пак нещо в Джей го караше да не се отказва от Марлене. Не го приемаше за любов, а по-скоро за нещо близко до прозрението. Един-единствен момент преди няколко седмици изведнъж коренно беше променил живота му — когато блъсна колата на Линда, задлъжня с много пари и се хвана на работа през деня. Джей вдигна глава към Джоко.

— За какво, по дяволите, изобщо живеем, ако не можем да помогнем на някого като Марлене?

— Заради себе си — върна топката на предизвикателството Джоко.

— Говоря ти сериозно.

— Когато говориш сериозно, винаги гледаш строго.

— Добре, ами ако наистина се нуждае от нас?

— Ей, аз изобщо не споря с теб. Не забравяй обаче, че тя може да не иска да й помагаме. Просто разсъждавам на глас, за да ти дам възможност по-добре да се ориентираш в ситуацията. Отвори си добре очите. Ако е замесена в нещо и се окаже, че само те използва, знаеш ли после как да се измъкнеш? Тези типове не се шегуват. Аз съм си имал с такива вземане-даване, но ти — не. Едно е само да си предложиш помощта на Марлене, за да се отърве от Холст. Съвсем различно става, ако позволиш и теб да замесят. Това ще бъде най-голямата ти грешка.

— И какво му е различното?

— Е, очаквам скоро и двамата да го разберем, нали така?

— Голям гадняр си.

— Да, ама е вярно.

 

 

Колата на Холст никъде не се виждаше. Джей привърза заключващия механизъм на велосипеда си в най-далечния край на паркинга на Шилсхоул, далеч от местата, където можеше да бъде забелязан. Прикривайки се в сенките на колите, се придвижи по широката пътека, която излизаше към всички докове, до кей R. Когато наближи кей L, отново изви глава към паркинга, за да види къде точно е спрял пикапът на Джоко. Осветлението на паркинга за момент примигна. Ако Холст пристигнеше, Джоко щеше да натисне два пъти клаксона и Джей щеше да се измъкне от другата страна на „Добрата дама“ по най-бързия възможен начин.

Той отвори вратата, водеща към нейната каюта.

— Кой е там?

— Аз съм.

След тези думи тичешком слезе по трапа. Тя лежеше в койката си. Не я виждаше добре.

— Не тук. Веднага си тръгвай.

Бледата светлина, струяща откъм миниатюрните странични филистрини, беше превърнала лицето й в картина от редуващи се по-светли и по-сенчести ивици.

— Трябва да поговорим — каза Джей.

— Не тук. Веднага си тръгвай.

Страхуваше се, че може да види личащите все още белези от побоя, тъй като преди да си легне, беше снела тежкия грим, с който ги прикриваше.

Опитвайки се да балансира между напиращия гняв и желанието да звучи колкото се може по-убедително, той каза:

— Тази вечер те видях.

— Тази вечер ли? — попита го тя и го изгледа озадачена.

— С Рой, мъжа от видеокасетата.

— В мотела ли?

Сега на лицето й се изписа смайване.

— Проследих те — теб и Холст.

— До мотела?

— Да.

— Ти позна, ние наистина изнудваме този мъж. Но ти не бива да се намесваш.

Той мълчаливо я чакаше да продължи.

— Няма защо да знаеш с какво точно се занимаваме, но бих искала да знаеш, че аз не го правя доброволно. Не. Но стига толкова. Това е всичко, което мога да ти кажа. Не искам да си мислиш…

— Те се опитаха да ме убият.

Тя помръдна в леглото и завивките й прошумоляха.

— Два пъти. Даже може и да са три. Ти каза ли му за видеокасетата?

— Не! Но се оказа, че съм я сложила на погрешно място. Тогава не трябваше да си тръгваш така набързо.

По бузите й се затъркаляха сълзи. Холст беше излъгал. Беше я пребил, уговорил я да се съгласи на операцията с Рой… а я беше излъгал.

Джей изчака известно време и пак заговори:

— Холст отново опита да ме убие тази вечер. От полицията няма да ми помогнат — не и докато не се сдобия с повече информация, за да им я съобщя. Видеокасетата ми трябва. Мисля, че мога да се опазя само ако имам касетата.

— Когато ти казах, че той и аз… Когато ти така ме напусна тогава… Не беше точно така…

— Разбирам.

И я погледна право в очите — погледът никога не лъжеше. Трябваше напълно да се увери, че му казва истината. Затова включи осветлението.

Бяха я били. Много лошо.

— Марлене!

Тя се сви в леглото и извърна глава.

— Господи! — извика той, коленичи до койката й и нежно докосна ръката й. — Холст ли го направи? — попита.

Без да извръща глава, тя каза:

— Трябва да си отидеш, Джей. Тук не си в безопасност.

— Ти идваш с мен, Марлене.

Той подхвана нежно лицето й с две ръце и лекичко го извъртя към себе си, виждаше съвсем отчетливо белезите й и това го накара да потрепери.

— Скъпа моя Марлене.

Тя трепна. Мъка стегна лицето й, мъка, примесена и с далечна тъга, и със съжаление, и с отвращение.

Джей се извърна и отмести левия рафт. Видеокасетата я нямаше там. Протегна ръце над Марлене и отмести и десния рафт. И там нищо.

— Заради баща ми е — прошепна тя.

— Какво? — Джей не успя да долови думите й.

— Той има и друг запис. Баща ми е свещеник и е активен привърженик на така наречената радикална политика. Той е честен човек. Но и не съвсем, така мисля. Холст го има на видеокасета как предава пари на един политик. Партията, от която е той, има добри изгледи за следващите избори. А такъв запис би провалил всичко, за което е работил досега. Напълно ще го дискредитира. Затова искам сега да си тръгнеш, Джей. Трябва да изпълня каквото иска Холст. И всичко ще се размине. Най-много искам по-скоро този кошмар да приключи. Моля те — и тя го погледна умолително със зелените си очи, — направи го заради мен.

— Трябва да намеря видеокасетата, която видях. Ще я разменим за видеокасетата с баща ти.

— Не. На Холст изобщо не може да му се вярва.

— Облечи се. Ще намерим касетата.

И той отново затърси в процепите, където се закрепваха рафтовете. Нищо.

— Не е там.

— Той беше ли при теб… след като се върна от мотела?

— Да, за малко.

— Носеше ли видеокасетата на идване?

Тя му хвърли кос поглед.

— Би трябвало.

— А на тръгване?

— Чакай да помисля.

— Тук трябва да е някъде.

— Защо смяташ така?

— Не ми прилича на човек, който поема риск. Значи работиш за него?

— Да.

От известно време не я свърташе на едно място и се въртеше неспокойно под завивките.

— Какво точно вършиш?

Тя го изгледа.

— Кажи ми.

— Ами аз съм свръзка, нещо като куриер.

— А той се спотайва. Ето виждаш ли? Той те използва като свой щит. Стои на безопасна дистанция от всичко. Проследих го, докато той следеше теб и Рой… Доста неща вече знам за вас. Добре, къде може да я е сложил тази видеокасета? Със сигурност не и в колата си, не и където е отседнал — би била страхотна улика. Не, ако нещата се объркат, ти ще бъдеш натопена — затова и касетата трябва да бъде намерена при теб. Разбираш ли?

Тя кимна с неохота.

— Къде отиде Холст, като дойде на „Добрата дама“ тази вечер? Къде беше?

— Помня, че погледнах през филистрина, след като си тръгна. Не видях видеокасета. Преди да си тръгне, отиде за малко в кухнята.

— Облечи се. И ми помогни да я намерим.

Надяваше се тази задача временно да я изведе от депресията. Излезе от каютата й, покатери се по трапа, водещ от задната каюта към палубата, хвърли поглед към дока и паркинга, после мина на бегом през кокпита и слезе по трапа, водещ към главната каюткомпания. И се зае да претърсва. Докато ръцете му работеха, умът му също не стоеше бездеен.

Щеше да намери видеокасетата, да я вземе, да отведе Марлене до пикапа и да остави и нея, и касетата под негово попечителство — Джоко щеше да избере някой мотел извън града, където да се скрият. А той самият щеше да се спусне със „Златоносната жила“ към центъра на Сиатъл и да намери детектив Флинт, даже и ако трябваше да го вдигне от леглото. Джоко през това време щеше да е съобщил названието на мотела на телефонния секретар в пощата, който приемаше всякакви съобщения за „Ракетите“. После щяха да отидат с Флинт до мотела и да разнищят цялата работа от началото до края. Щяха да накарат Флинт да презапише касетата — ченгетата сигурно имаха такава апаратура. После Джей щеше да вземе оригиналната видеокасета и да се спазари с Холст за размяна с видеокасетата, на която беше записът с бащата на Марлене. А в момента на размяна Флинт щеше ненадейно да цъфне, да арестува Холст и нещата да се оправят. И всички щяха да заживеят весели и доволни.

Нищо. Не откриваше видеокасетата никъде. Провери всички кътчета по пода, местата за складиране на вещи под седалките, в предните трюмове, в шкафа, по чекмеджетата, в каютите. Нищо. Тъкмо изкачваше трапа и Марлене се изпречи пред него, със следи от сълзи по лицето.

— Нищо — осведоми я той.

— Как стана? — попита тя.

— Кое как стана?

— Как се опита да те убие? Сигурен ли си, че беше той?

— Касетата, Марлене. Трябва да я намерим.

Изкачи и последното стъпало и се озова съвсем близо до нея.

— Хайде!

Тя сграбчи ръката му с неподозирана от самата нея сила и я разтърси.

— Трябва да ми кажеш. Със сигурност трябва да знам.

Джей кимна, притеснен от неочаквания й плам.

— Добре. Няма нищо сложно. Един китайски убиец се опита да ме хвърли през прозореца. Отначало си помислих, че е крадец. Предната нощ някой подпали блока, в който живея. Пожарният инспектор реши, че е станало заради боклуците в сутерена и заради изтичане на газ. Нямаше никакво изтичане на газ, Марлене. Някой нарочно запали този пожар. Показаха го и по новините… не го ли видя?

— Телевизорът! — възкликна тя.

Джей я изгледа озадачен.

— Да не е отнесъл телевизора?

— Да, в деня след…

— А видеокасетофона?

— Не, само телевизора.

Джей се извърна и погледна през отворената врата към каюткомпанията с кухнята. Всичко беше с краката нагоре.

— Сетих се!

Втурна се по трапа надолу, спъна се и едва не падна, и се спря пред конзолата, върху която бяха стереоуредбата и видеокасетофонът. До касетофона имаше наредени няколко черни опаковки с видеокасети в тях. Джей се извърна към Марлене, която го беше последвала.

— Знаел е, че без телевизора е нямало как да ги гледаш — каза й той, сочейки към видеокасетите. — Известна ли ти е поговорката „Най-добре можеш да скриеш нещо на място, което е пред очите на всички“?

Тя го изгледа с любопитство.

— Обаче не си е направил добре сметката — каза той и протегна ръка зад стереоуредбата. — За един рокмузикант е много по-важно да разбира от аудиоелектроника, отколкото от гами. — Откачи един от кабелите на стереоуредбата и го включи във видеокасетофона. — Понякога се оказва полезно да си музикант. — Включи и стереоуредбата, и касетофона. — Няма да можем да виждаме, но поне ще можем да слушаме.

И той пъхна първата видеокасета във видеокасетофона и започна да я превърта на бързи обороти. Марлене се включи в акцията, като започна да освобождава видеокасетите от опаковките им. Джей в това време натисна бутон play и се заслуша. Марлене поклати глава и каза:

— Това е „Днешното шоу“. Аз направих записа.

Джей пусна следващата, като остави Марлене да натисне play.

— Не, аеробиката на Джейн Фонда е.

При петата касета Джей извика:

— Я, чакай!

Чуваше се шум като от събрани на парти хора, а най-близко до камерата явно бяха седнали няколко души, играещи на карти. Двамата се заслушаха. Чуха един пресипнал женски глас да казва:

— А сега ме хвани, ако можеш!

Джей реши да превърти малко видеокасетата на бързи обороти, след това отново натисна play-бутона. От стереоуредбата се разнесоха гласовете на Кепела и на Марлене.

Марлене извика:

— Това е!

Джей извади видеокасетата, а Марлене я върна в опаковката й.

— Искаш ли да проверим и другите? — попита я той.

Тя направи крачка към него и неочаквано и за самата нея го прегърна. И остана така, без да го пуска, докато той не я отстрани лекичко от себе си. По бузите й отново се бяха търкулнали сълзи, този път бяха от радост. Тя протегна устни и го целуна.

— Много бях самотна без теб.

Той се усмихна и й прошепна в ухото:

— Готова ли си?

Подхвана я за раменете и лекичко я завъртя по посока към трапа.

— Давай! — включи се веднага в играта тя.

И се разсмя — за първи път… от векове.