Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (33)

33.

Беше вечер. Слънцето висеше ниско над хоризонта, готово всеки момент да се гмурне в Тихия океан. Шилсхоул в този момент изглеждаше много живописно. Като красива пощенска картичка. Белите мачти проблясваха в меката светлина, фаловете шляпаха върху дървото и алуминия, този звук, приличен на далечно ръкопляскане се примесваше с приглушеното свистене на вятъра, лудуващ между щаговете. Марлене тъкмо приключваше с лакирането на маникюра си. Холст се беше навел над малката сгъваема масичка, покрита с вестник, и запояваше втората жица на преобразувателя за прав ток.

— Сигурен ли си, че ще работи? — попита Марлене и продължи да духа върху ноктите си, за да им изсъхне лакът.

— Да. Единственият проблем е дали ще успееш да го закараш там.

— Това не е проблем.

— Ще издържиш ли така през цялото време?

— И друг път сме говорили за това. Друг избор да имам? Не ми задавай такива въпроси.

Холст се зачуди дали пък всъщност вече не й беше все едно. Дали и той самият не беше помогнал, като я беше пребил. Но това стана, защото той изгуби контрол над себе си. И сега вече нищо не можеше да се направи и поправи. Надяваше се, че чрез побоя ще вземе надмощие над нея, окончателно ще сломи съпротивата й. Може би е просто по-силна от други в подобно на нейното положение, реши той. Почакай само, скоро така ще те унизя, че съвсем ще се пречупиш!

Съзнаваше, че до момента Кепела изцяло контролираше операцията по предаването на материалите, и харесваше му или не, играеха изцяло по правилата на американеца. Затова Холст щеше да се опита чрез подслушвател, скрит до тялото на Марлене, да постигне своето — и ако разбереше, че поръчката не е изпълнена както трябва, то на Рой Уолтър Кепела му се пишеше най-лошото.

Холст приключи със запояването, изключи поялника и се приближи до Марлене с миниатюрно шишенце в дясната си ръка. Заговори й на немски:

— Ще го сложа в шишенце от лак за нокти. Течността вътре ще е съвсем като тази, която ти сега използваш, така че даже и да те провери, няма да заподозре нищо. Сега си го намажи на нокътя, ако всичко мине както трябва, може и друг път да го използваме.

И той й подаде шишенцето. Тя завъртя капачката, наклони го и течността капна върху нокътя на показалеца. Изсъхна мигновено.

— Сигурен ли си, че така ще действа? — попита го.

— Да. Вече го проверих и работи.

 

 

Кепела и Марлене отново се срещнаха в грил бар „Грийн лейк“. Този път Кепела пристигна пръв и остана в доджа си, докато Марлене пристигна. Щом я видя, плъзна колата си покрай нейната спортна кола и свали стъклото на прозореца. Стори й се леко пиян, усмивката му не слизаше от напуканите му устни, а очите му бяха като изцъклени.

— Скачай вътре — каза й и се втренчи в огледалото за обратно виждане.

— Дали да не отидем пак в онзи мотел? — попита го с нехаен тон Марлене, като в същото време нервно почесваше дланта на лявата си ръка.

— Да не го обсъждаме сега. По-късно. И без въпроси, моля.

Кепела беше решил да продължава да играе ролята на обзет от параноя издайник. Вече не му беше трудно да се прави на такъв.

Тя отвори предната врата и се настани върху седалката. Парфюмът й беше с аромат на горски цветя.

На запад небето беше прорязано от тънка оранжева ивица — изглеждаше като прецизно нанесена от ръката на художник. След миг сякаш ръката на художника отново се намеси и заличи оранжевото със сиво-синьо.

Кепела направи обратен завой в посока към гара Шел и спря рязко пред една телефонна будка до самата гара.

— Сега е мой ред да избирам — обяви той.

— Какво? — възкликна Марлене, осъзнавайки, че специалното покритие върху нокътя на показалеца й може и да се окаже излишно и планът на Холст да пропадне.

Кепела като че не усети изненадата й.

— Мислех, че пак аз ще избирам.

На което той само сви рамене.

— Мой ред е.

Двамата слязоха едновременно от колата. Кепела закопча дъждобрана си и пристегна колана. Отвори „Жълтите страници“ на страницата с мотелите, притвори очи и сложи пръст върху хартията. Тук Марлене съзря шанса си.

— Кой е мотелът? — попита.

Протегна ръка и сложи показалеца със специалното химично покритие върху названието на мотела — „Уестсайд“, и лекичко го завъртя, както й беше казал Холст.

След като отново влязоха в колата, тя попита:

— Рой, не искаш ли да спрем някъде и да пийнем по нещо?

Кепела я изгледа, капчици пот запълниха вдлъбнатинките на бръчките по челото му.

— Защо?

И Марлене се запита: „Защо наистина?“.

— Просто ми се пие нещо.

— И на мен.

Кепела избра „При пържолите на Томи“. Беше жаден.

По всичко изглеждаше, че ще вали.

 

 

Джей преседя целия ден в апартамента на Джоко и с всеки изминал час му доскучаваше все повече, може би и защото все си мислеше за пожара. Джоко беше излязъл да купи замразено пиле и още нещо. Джей не можеше да се отърси от мисли по това, което пожарът му беше унищожил: няколко любовни писма; стиховете за няколко дузини песни, за които сега трябваше да разчита на паметта си; семейни спомени; снимки; кореспонденция от всякакъв характер; дрехи, запазени като спомен от паметни концерти. Разбира се, светът нямаше да се срути заради липсата им. Но въпреки всичко огорчението беше неимоверно. Гущерът Гери беше погълнат от пламъците, растенията му — неговите зелени приятели, за които години наред се беше грижил, се бяха превърнали в пепел.

Джоко се беше отнесъл с него като добра еврейска майка. Изпий това. Изяж онова. А сега помисли. Най-накрая и той помръкна и реши да напазарува.

Единствено сърцето, даде си сметка Джей, може да прецени истинската стойност на нещата. Само със сърцето можеш да разбереш какво е от значение. Неговото сърце му казваше, че Марлене е невинна и се намира в беда. И сама не може да се справи с нея. Затова имаше нужда от него. Защо в първия момент й беше повярвал, когато му каза, че спи с Холст? Сега вече не й вярваше. Беше го излъгала само за да се отърве от него. Привърза ножа към левия си глезен, както му беше показал Джоко, нарами „Златоносната жила“ и излезе. Навън я възседна и се отправи към Шилсхоул. Щеше да оправи нещата веднъж завинаги.

Стигна до пристанището за петнадесет минути. Там се прикри, снишавайки се зад едно уинибего, паркирано в далечния край на паркинга, точно срещу кей L, изчаквайки да се поуспокои. Слънцето бавно надвисваше над Пъджит Саунд, готово всеки момент да бъде погълнато от водата. Докато се чудеше как точно да постъпи, видя Марлене да излиза от „Добрата дама“ и да се запътва право към паркинга. Холст я следваше на няколко крачки.

Качиха се в различни коли, които една след друга напуснаха паркинга, Марлене — първа. Джей възседна „Златоносната жила“ и превключи на най-високата скорост, сведе глава ниско над извитите надолу ръкохватки и яростно завъртя педалите. Колите се движеха по улица Макит. Заради изключително натоварения трафик нямаше как да се движат по-бързо и Джей нямаше никакви проблеми да ги следва. Все пак не забравяше да поддържа известна дистанция. Докато стигнат Осуего, целият беше плувнал в пот и седалката му беше станала хлъзгава, все едно се е напикал.

Когато най-накрая спряха, Джей с облекчение скочи от велосипеда и затича на място, за да раздвижи кръвта в изтръпналите си нозе. Видя как Марлене се прехвърля в друга кола — същинска таратайка. Но това беше колата на Рой — същата, която беше следил предната нощ. След няколко пресечки тя и Рой спряха на гара Шел и след минута отново потеглиха. Нямаше как да ги проследи, без да премине покрай непомръдналата се кола на Холст, и затова с неохота реши да се задоволи с проследяване само на германеца. Сега вече знаеше, че всички те бяха свързани помежду си. Как и защо обаче? По всичко изглеждаше, че Марлене наистина е замесена, точно както беше предположил и Джоко. Видът й пък беше страхотен и при тази мисъл Джей си забрани да разсъждава какво ли би могло да бъде продължението.

Холст подкара колата си и спря пред телефонната будка до гара Шел. Аха, помисли си Джей, значи му е оставила някакво съобщение. Германецът се върна до колата и извади една прахосмукачка — а може би съвсем не беше прахосмукачка — и я понесе към телефонната будка. След минута отново се качи в колата и потегли.

Преследването отново започна.

След петнадесет минути Холст пристигна пред мотел „Уестсайд“, паркира колата и се запъти към офиса. След три-четири минути подкара бавно колата и паркира пред вратата на една от стаите. Взе някакъв сак и влезе вътре. Джей подпря „Златоносната жила“ на едно дърво и се сниши в храстите. Какво ли имаше да става сега?

 

 

Холст прекара по-голямата част от деня зает в търсене на значка, която да наподобява полицейската, защото беше решил, че е най-добре да се представи за полицай. Реши проблема, като взе под наем една полицейска шапка от магазин за костюми. Като за бърз оглед значката можеше да убеди всеки за професията на притежателя й. Свали я от шапката и я прикрепи към кожено портмоне с размерите на полицейската карта за легитимация. Известно време прекара в тренировки за наподобяване на жеста, с който истинските полицаи се легитимираха. Престана едва като остана напълно удовлетворен от изпълнението си. А като показа значката на администраторката от нощната смяна — нервна жена с монголоидни черти, тя изпълни всяко негово нареждане.

Първо влезе в стая сто и четиринадесета. Сложи увитото в хавлия записващо устройство, активиращо се от човешки глас, под леглото; макар да беше почти сигурен, че звукът от видеозаписа ще е достатъчно ясен, разчиташе на това устройство като резервен вариант. С видеокамерата положението беше по-трудно. Внимателно огледа стените в съседната стая — сто и петнадесета, и се зае веднага за работа — разполагаше най-много с тридесет-четиридесет минути. Проби петсантиметрова дупка в стената, измъкна уплътнението от вътрешната преграда и проби и стената на номер сто и четиринадесет, върху която точно на това място висеше огледало. Влезе там и сложи огледалото, което беше приготвил специално за целта — само от едната страна приличаше на огледало, от другата беше като прозорец. Връщайки се в номер сто и петнадесет, той насочи видеокамерата към дупката и я нагласи на фокус. Когато мониторът се задейства, Холст се оказа зрител на доста тъмна картина на празната сто и четиринадесета стая. Затова се наложи да нагласи апаратурата на камерата.

 

 

Марлене беше облечена с бяла рокля с великолепно изработена бродерия с основен мотив — лилиите на Бурбонската династия. Косата й беше прибрана на кок, удържан от златен фуркет. Макар и насилена, усмивката й беше ослепителна и контрастираше на приглушеното осветление в коктейлбара. Пианистът в ъгъла се трудеше без отдих, за да оправдае присъствието си тук. Кепела вдигна чашата си и отпи няколко глътки.

— Мисли ли върху това, което ти казах?

Тя сведе глава и се загледа в масата — дебел пласт полиуретан покриваше това, което представляваше имитация на затворен корабен люк.

— Доста.

— И?

— Не знам как бих могла да ти помогна.

— Холст върти цялата работа, нали така?

Тя поклати глава.

— Не разбирам защо ти е да знаеш такива работи?

— За да мога да се защитавам. За да мога да защитя и теб. Ако нещо се обърка — ако аз например загазя — трябва да знам как да се предпазя и измъкна. Веднъж вече те предупредих — може и на двамата да ни се наложи да търсим начини за измъкване.

— Нищо няма да се обърка.

— Бих искал да имам поне малко от твоя оптимизъм. Не забравяй, че работех във ФБР.

Тя скръсти ръце в скута си. Искаше й се да попречи на Холст. Всеки ден си го пожелаваше по сто пъти. Но ако сега пропуснеше възможността, която й се предоставяше, по какъв начин щеше да го спре по-нататък?

— Холст ръководи операцията.

Кепела се въздържа от усмивки. Тя се беше пречупила. Оказа се така, както беше предположил — тя не беше професионалистка, просто е била заставена, и сега се чувстваше абсолютно сама. Познаваше това чувство.

— Заставили са те, нали? С какво те държат, Марлене?

— Защо пак ме питаш за това?

— Предполагам, че са те включили като резидент експерт, както ние им казваме. Ти си тази, която може да потвърди истинността на получената информация. Прав ли съм?

— Може би.

Тя нервно довърши второто си питие на няколко ситни глътки без пауза помежду им. Изобщо не беше свикнала да пие по два коктейла наведнъж.

Кепела вдигна ръка и направи знак да им донесат още по едно от същото. Познатата топлина в основата на черепа го изпълваше с доволство.

— Значи си била заставена…

Тя искаше да му каже: „Като не знаеш каква е истината, не се бъркай“. И довърши гласно:

— Не.

— С какво те държат, Марлене? Имат нещо срещу тебе? Или срещу някого от семейството? Да не си загазила в службата?

— От семейството — призна тя.

Е, най-накрая нещо конкретно, помисли си Кепела.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Не. А теб с какво те държат?

— С пари, изгубени на хазарт. Много пари. Заради това заподозрях и Холст. Мисля, че той нагласи така нещата — да загубя.

— Точно така. И това е всичко, което ще ви кажа, господин Кепела. Нищо повече. Значи така си връщате дълговете?

— Да. — Вдигна чаша към нейната и се чукнаха. — Твърде много дължа, и то все на лоши хора, а те изобщо не питат, като решат да бият. Също както и ти — просто нямам друг избор. — За миг замълча. — Ами момчето? Той къде е в цялата схема?

Тя едва не се задави. Не трябваше повече да пие, каза си, но въпреки това отпи.

— Не разбирам за кого говорите, господин Кепела.

— За Джей Бекър.

Тя впи поглед в него.

— Джей няма нищо общо.

— Но…

— Нищо повече няма да чуете от мен, господин Кепела. И не ми задавайте повече въпроси.

И погледна часовника си. Макар Кепела сам да усещаше, че реакциите му стават все по-забавени, в мозъка му като че нещо прищрака и той заподозря нещо нередно. За какво си погледна часовника сега?

— Не е ли време вече да си тръгваме? — попита тя.

— Идеята беше твоя — напомни й Кепела.

— Аз моля.

Кепела уреди сметката и й помогна да си облече мантото. Като стана, усети, че краката едва го държат. Е, добре че беше с колата.

 

 

Кепела отвори вратата на стая сто и четиринадесет с ключа, който им беше дало момичето от офиса.

Марлене натисна ключа за осветлението. Леглото заемаше по-голямата част от стаята, имаше още само шкафче и цветен телевизор. Точно на срещуположната страна имаше друга врата, зад която беше банята. Кепела затвори входната врата. Марлене отвори куфарчето си, после двамата седнаха един до друг и тя се зачете в документите, които Кепела й подаде. Задържа вниманието си по-дълго върху трите схеми на компютърни превключватели, чрез които именно се осъществяваше пускът на лазерите — значи наистина беше много добра специалистка, за да се спрат именно на нея. Зададе му няколко въпроса и той й отговори, след което му изплати договорената сума.

— А какъв точно метод се използва?

Кепела се въздържа от отговор. Почувства се като истински родоотстъпник — това вече нямаше нищо общо с театъра, който разиграваше от известно време, а беше съвсем реално. Издаваше строго секретна държавна тайна — по друг начин действията му не можеха да бъдат окачествени. Усети как дланите му се потят, а пулсът му се ускорява.

— Чрез сателит — каза най-накрая.

Тя извади химикал и бележник от дамската си чанта.

— Разгръщането кога ще стане?

Той се огледа наоколо в опит да отклони отговора. Интересно, цяла ивица боя под долния ръб на огледалото беше останала неизбеляла. Някой сигурно беше счупил огледалото и от мотела са го подменили с друго, по-малко. Но защо точно него бяха сложили — приличаше по-скоро на лист ламарина, толкова сивееше.

— Предвидено е космическата совалка да изведе в орбита първия работещ модел през септември.

Тя вдигна глава.

— Сигурен ли си?

— Ще пуснат дезинформация, че е поредният шпионски сателит. Така вниманието на всички разузнавателни централи ще се насочи към Флорида. Точно по същото време ще излети совалка и от Калифорния. Надяват се да изловят руснаците по бели гащи.

— Моля?

— А, такъв е изразът. Да ги изненадат.

— Аха, разбирам.

Тя започна да пише в бележника си, използвайки стенографски знаци, което не беше силната страна на Кепела.

— През септември значи?

— Ако нещо не попречи на совалките да излетят. Ако не ме лъже паметта, мисля, че полетите им са определени за последната седмица на септември.

— Разполагаш ли с работния проект?

— Не, цялостния го нямам. Разпръснали са отделните му части из цялата страна, за да изключат възможността някой да добие цялостен поглед. При нас са само материалите от „Зелко индъстриз“. За газовете. Мога да ти ги дам.

И той изу едната си обувка и й подаде няколко сгънати листа.

Тя ги проучва известно време.

— Чудесна информация. Ще настоявам да ти изплатят нещо като премия.

— Изплатят — кои? — подпита Кепела.

Тя хвърли бърз поглед през рамо в посока към огледалото.

Пияният му мозък направи връзката почти веднага. Върху килима, под огледалото съзря купчинка стружки. Ако новото огледало беше паснало точно върху белега, оставен от старото, изобщо нямаше да се досети.

Скочи от леглото, втурна се към вратата и преди Марлене да успее да реагира по някакъв начин, отвори с крак вратата за стая сто и петнадесет. Влезе вътре и се насочи право към камерата. Протегна ръка, но точно преди да я докосне, се чу:

— Не пипай машината, Рой. Ще бъде фатална грешка.

Холст беше застанал на прага, а от ръката му се показваше малък полуавтоматичен пистолет.

— Копеле — изкрещя Кепела и плю срещу него.

— Имах ли основателна причина да ти вярвам — нямаше, нали, Рой? И реших да се застраховам, ето така. Марлене ми каза, че обмисляш да се откажеш съвсем скоро от бизнеса. Не можех да го позволя, Рой. Твърде ценен си. А сега с този запис ще работиш за мен, докато ти кажа стоп. Ясно?

— Копеле.

С помощта на пистолета Холст даде знак на Кепела да се отдалечи от камерата и затвори вратата.

— Върни се в другата стая, Рой. Марлене ще ти каже какво да ни донесеш следващия път.

— Ами ако откажа?

— Ще те убия и ще го направя така, че да изглежда като самоубийство. А там, където трябва, ще представя редактиран вариант на записа.

С леко олюляваща се походка Кепела пое към стая сто и четиринадесет и затвори вратата зад себе си. В очите на Марлене се четеше: „Сега знаеш какво ми е… как всъщност се чувствам“.

Холст провери камерата — не беше спирала. Доста голям метраж се беше навъртял без никаква полза. Представи си изражението на примирение със съдбата, изписало се на лицето на Кепела. Реши да излезе навън и да изпуши цигара. В този момент се разнесе кихавица. Идваше откъм храстите…

 

 

Джей усети надигащата се кихавица. Господи! Опита всякакъв начин да я спре — стисна носа си с два пръста, пое въздух и изду ноздри, даже натисна триъгълничето между основата на носа и устните си… Беше видял всичко — и нахлуването на Рой, и как Холст извади пистолет.

И тогава кихавицата прогърмя. Видя как Холст поглежда в неговата посока.

— Стой! — изкрещя немецът.

Джей се затича с всичка сила до мястото, където беше оставил „Златоносната жила“, възседна колелото и натисна педалите.

— Спри!

Чу звук от палене на двигател и изскърцване на гуми. Холст беше потеглил след него.

Джей се насочи на запад по Петдесет и седма улица, като още докато беше на Тридесет и трето авеню, превключи на девета скорост. Макар вече да се здрачаваше, ясно видя в тъничкото огледало за обратно виждане, закрепено за каската му, колата на Холст. Чу и клаксона й. Докато пресичаше на червено, хвърли бърз поглед през рамо. Една кола се приближаваше откъм лявата му страна, а друга — откъм дясната. Нямаше накъде да мърда. Рязко натисна задната спирачка и нарочно остави „Златоносната жила“ да се наклони — все едно че падаше. Колата отляво изви наляво, за да не го размаже. Джей беше запазил равновесие, възсядайки странично най-издигнатата в този момент част на седалката, докато велосипедът се плъзгаше, подпрян на шосето върху педала и ръкохватката — и мобилизирал всичките си сили да избегне евентуално преобръщане. Колата отдясно също изви при внезапното му падане, после изведнъж се насочи право към него и го блъсна. Джей се сниши. Рамото му облиза паважа, за миг изглеждаше като че главата му ще попадне под предния калник, после тялото му се изви и каската му чукна табелата с номера на колата. И с това се приключи. От рамото му се стичаше кръв. Десният крачол на джинсите му беше разкъсан, а в коляното изведнъж го проряза силна болка. И пак така изведнъж изчезна — само като че адреналинът му се беше покачил. Огледа се наоколо. Холст беше излязъл от колата си, загледан в нестихващия шум от преминаващи коли. Погледите им се кръстосаха. Джей изправи пострадалата „Златоносна жила“, прехвърли ранения си крак над рамката и пробва десния педал. Малко се беше изкривил, както и спирачката на ръкохватката, но иначе всичко останало — за голяма изненада на Джей — беше непокътнато. Погледна назад. Колата на Холст се помръдна и се качи на тротоара, опитвайки се по този начин да избяга от претовареното движение. Но се натъкна на подвижна количка за продажба на вестници.

Джей превключи скоростта.

Холст се върна назад.

Джей отново хвърли бърз поглед през рамо и завъртя педалите с колкото сила му беше останала. Започна да изпреварва колите отдясно и моментално приковаваше поглед в поредната кола, оказала се пред него. С тази маневра успя да увеличи броя на колите, делящи го от Холст. Тогава Холст атакува — рязко сви в отсрещното движение, набързо изпревари три коли и отново се напъха в редицата, сподирян от десетки надути клаксони.

Джей отново смени скоростта, наклони се напред към ръкохватките и сведе глава, порейки вятъра с каската си. Задмина две коли. И Холст изпревари една кола. Вече само три превозни средства ги деляха един от друг.

В този момент Джей видя опасност за себе си. Една кола се беше подала от близкия паркинг и шофьорът й чакаше удобен момент, за да се влее в движението. Джей загуби ценно време, за да прецени разстоянието между него и колата. Нямаше начин да не се блъсне в нея — просто нямаше как да се промъкне покрай тази кола. Силно притисна задната спирачка към ръкохватката и накара колелото да забуксува, като за секунда я отпускаше и отново притискаше, отпускаше и притискаше — и по този начин „Златоносната жила“ лека-полека намали устрема си. Когато забавянето му се стори достатъчно, той насочи велосипеда надясно, подготвен да пусне крак върху паважа, за да предотврати евентуално подхлъзване. Измести задното колело с няколко сантиметра и извивайки под формата на дъга, се насочи към паркинга. Сега се движеше в посока, почти обратна на посоката на Холст. Сигурно му беше дошло като студен дъжд, помисли си Джей, смени скоростта и се насочи към Тридесет и седма улица, прекосявайки паркинга. Върна се малко назад по Шестдесета улица и след това зави надясно по Тридесет и пета.

Никаква следа от Холст. С добре тренирано движение повдигна „Златоносната жила“, подскочи и леко се приземи върху тротоара. После се спусна по уличката, минаващата покрай „Укротения“, клуб, в който беше свирил преди няколко години. Натисна спирачки, заковавайки велосипеда на място, скочи, привърза заключващия му механизъм към парапета на аварийната стълба и яростно заудря по задната врата, която представляваше едновременно и изход за аварийни случаи, и вход за сцената. Отис Ред, дребничък мъж, който свиреше на китара с лява ръка, му отвори. След което незабавно обяви с шеговит тон на публиката, че е дошъл Джей Бекър от „Ракетите“ и се опитва да им открадне шоуто — тъй като Джей го беше прекъснал насред солото му. Публиката избухна в смях. Забелязвайки обаче кръвта по рамото и коляното му, Отис на висок глас го посъветва да се измие и да си вземе нещо за пиене. Тълпата отново отвърна със смях.