Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (19)

19.

Камионът намали и спря. Шарън Джонсън побърза да се скрие във вътрешността на сандъка, издърпвайки кожения ремък така, че вратата се затвори след нея. Чу затръшването на вратата на камиона, последвано от разговор. После плъзгащата се врата, водеща към каросерията, издрънча и тя долови две силни почуквания — това беше сигналът, че трябва да остане вътре, последвани от стъпки — проверяваха товара. Сърцето й ускори пулс — проверяващият беше само на няколко крачки от нея. Върви по-нататък, искаше й се да му каже, отивай си.

В това време инспекторът недоволстваше на френски:

— Тук мирише на пор. Фокусниците са такава измет. Даже по-лошо от измет.

Шофьорът се разсмя. Камионът се разлюля, когато инспекторът скочи долу. Шарън си отдъхна. Задната врата издрънча отново, докато се затваряше, чу се и щракването на бравата.

Камионът потегли. Тя се измъкна от сандъка — маневра, с която вече беше свикнала — и приседна върху най-близката кутия. Камионът се тресеше заради дупките по пътя. Шарън си представяше приветливия френския пейзаж — дървените огради, каменните къщи и граничните бразди между нивите. Можеше да се закълне, че усеща цветовете на залеза да се разливат и по нейното лице. Представяше си голички деца да тичат из зеленчуковите градини, докато майките и бащите им си пийват домашно вино, седнали сред обраслия с мъх вътрешен двор. Въображението й редеше картина след картина, помагайки й по този начин да се откъсне от изпитанието, на което беше подложена.

Само ако й беше разрешено да съобщи по телефона информацията на Вашингтон. Много добре разбираше обаче, че тази информация беше по-специална, тя самата не беше обикновен куриер. Затова никакви телефони. Копнееше за стая в хотел, за гореща вана и хубава храна. Вместо това трябваше да се свива в този камион, да се тъпче във фокуснически реквизит, заобиколена от всякакви боклуци — с всеки изминал ден от нейното бягство ставаше все по-лошо.

След часове камионът отново спря. Нямаше нужда да й казват къде се намира — миришеше на море. Очакваше вратата да се отвори и шофьорът да я освободи. Вместо това тя чу щракването на бравата, последвано от три почуквания. Сигналът за опасност.

Вратата се отвори със скърцане.

— И докога? — чу тя плътният бас на шофьора да пита на френски.

Това, което последва, можеше да се нарече импровизирани преговори или по-точно пазарене за по-ниска цена за разтоварването. Най-голямата грижа обаче на шофьора беше да се разтовари колкото е възможно по-бързо — Шарън знаеше защо. Ако продължеше дълго, щеше да се засече с началото на натоварването на кораба и тя нямаше да има време, а и начин да избяга. Гласовете ту се отдалечаваха, ту се приближаваха. Шофьорът настояваше за по-експедитивно разтоварване, останалите гласове изразяваха несъгласие. Последва предложение за по-добро заплащане. И това не помогна. Разтоварването щеше да отнеме поне час.

— Не, не, не — изрева шофьорът, удряйки в същото време по каросерията на камиона.

Отново сигналът за опасност.

 

 

Двама мъже изнасяха багаж след багаж, тътрейки, поклащайки и стоварвайки го тежко на земята, като не спираха през цялото време да пъшкат и ругаят. Шарън се сви в ъгъла на сандъка, усети в хълбоците й да се набиват трески. Мъжете пуснаха тежко товара си на дока и на Шарън й пресекна дъхът. А когато я вдигнаха с кран и стовариха първо върху палубата, а след това и в трюма, на нея направо й се зави свят. На всичкото отгоре духаше топъл вятър и веднага й стана неимоверно горещо. Тя отри чело и разкопча блузата си. Сандъкът се люшна наляво, тя се сви в противоположния край. Усети до нейния сандък да се стоварва нещо тежко. Дочу някакви гласове да се жалват от горещината. После настъпи тишина. Продължителна тишина, от която я побиха тръпки, последвана от затръшването на люка на трюма.

Тя протегна ръка в непрогледната тъмнина, напипа ремъка и го дръпна, за да отвори преградната стена. Лесно издърпа резето, но вратата не помръдна. Беше блокирана отвън. Шарън усети да я обзема паника и се извърна, за да отвори противоположната преграда. И тя се оказа блокирана. Блъсна я с юмруци, после се облегна с цяло тяло върху нея, след това я ритна с крак, но тя не помръдна и на сантиметър. Отвсякъде беше заобиколена с багаж.

— Помощ — извика Шарън, но моментално закри уста с ръка и се замисли.

Какво правя? Какво правя!

В същото време, докато екипажът на кораба „Зелено море“ се готвеше за заминаване, един мъж зави зад складовете и забърза към кораба. Дебелите въжета бяха издърпани на кораба, оставаше да се прибере само трапът. Мъжът се изкачи по него и се легитимира. Беше изпратен от профсъюзите да замени един човек от екипажа, който едва ли не в последната минута беше обявил, че се е разболял. На лицето на новия моряк се появи тънка усмивка, щом усети топлия полъх на вятъра. Беше висок мъж, с пълни устни…

 

 

Бяха минали няколко часа, откакто Шарън се беше опитала да излезе — на нея й се бяха сторили дни — преди да чуе стъпки.

— Помощ — извика тя с последни сили през една цепнатина.

Всяко движение й причиняваше мъка, цялата се беше схванала.

— Ало? — отзова се мъжки глас на английски с подчертан френски акцент.

— Помогнете ми, моля ви — обади се тя с немощен глас.

— Ало?

Гласът му се чу по-близо.

— Тук съм. Не мога да изляза.

— Господи!

Тя чу мъжът да премества един от багажите, който й препречваше пътя, и се усмихна с крайчеца на устните си. Най-накрая. Преградата се наклони и във вътрешността на сандъка нахлу вятър, стори й се толкова свеж, колкото ветрецът в мерилендските градини напролет, макар всъщност да имаше мирис на мухъл и спарено. Той внимателно й помогна да се измъкне от доскорошния си затвор.

— Господи! — повтори той. — Пътник без билет.

И я изгледа. Беше по бикини и блуза, разкопчана и разкриваща големи петна от червени обриви заради горещината. Той я настани да седне върху един от багажите, тя придърпа блузата върху коленете си и се залови да я закопчава, не преставайки да наблюдава спасителя си. Очите й се присвиваха срещу светлината.

Той се надвеси над нея.

— Нека да ти помогна.

Тя се отдръпна от него.

Това изглежда не го впечатли и той отново се приближи към нея.

— Няма да ти причиня нищо лошо. Обещавам. Дай сега.

И закопча копчетата й, без дори да докосне тялото й. После се отдръпна и размаха ръка като ветрило пред нея, за да отпъди усещането й за непоносима горещина. Тя още не можеше да дойде на себе си, виеше й се свят. Мъжът беше млад и красавец по своя си галски начин. Беше без риза, загорилото му тяло беше доста окосмено. Зъбите му се белееха.

— В Льо Хавър ли се качи?

Тя потрепери, чувстваше се още твърде слаба, за да може да говори. Пое си дълбоко въздух и прошепна:

— Не трябва да ме издавате. Моля ви, не ме издавайте.

Тези думи и следващите беше репетирала десетки пъти, докато беше блокирана в сандъка, и като че нямаше нужда да се насилва да говори — те сякаш сами се изплъзнаха от устата й.

— Имам пари — ще ви платя.

Той се захили, тя по-скоро усети, отколкото видя усмивката му. Беше притворила очи.

— Пари ли? Добре, добре.

— Да — потвърди тя и закима с глава.

— Багаж имаш ли?

Тя махна с ръка към сандъка.

Той коленичи и се вмъкна вътре. Дъхът на горещ спарен въздух за малко да го зашемети. Веднага щом напипа дрехите и чантата й, се измъкна навън. Дрехите й се бяха овлажнили и бяха станали целите на петна. Мъжът едва ги отдели една от друга и нахлузи полата през главата й.

— Можеш ли да вървиш? — попита я.

Тя кимна, изправи се, но тутакси се свлече. Той успя да я подхване, взе я на ръце и я привлече към себе си. Главата й клюмна и мъжът изви тяло, за да овладее тежестта в ръцете си. Шарън вдигна ръце и ги уви около врата му.

Той й се усмихна.

— Ще ти мине. Не се плаши. Аз се казвам Франсоа. А ти, как ти е името?

— Шарън — отвърна му тя. — Казвам се Шарън. Какво ще стане с мен сега?

Той усети потреперването на тялото й и видя израза на отчаяние върху лицето й.

— Не се безпокой, Шарън. Неписаният закон на френските моряци повелява да се грижим за болните и наранените, а не да се възползваме от тях. Моля те, не се плаши. Аз ще ти помогна. Нищо няма да ти направя. Ще ти помогна.

Той бавно и внимателно изкачи виещия се спираловидно трап. Изходът извеждаше към каютите на екипажа на палуба К, разположена доста под водната марка. Мъжът отпусна ръце, за да остави Шарън да седне на горната стълбищна площадка, отвори летящата врата и внимателно огледа коридора. Винаги се намираше някой, който да докладва за открит пътник без билет. Подобни пътници често опитваха късмета си на корабите по маршрута, обслужван от „Роже лайн“, всички, макар и тласкани от различни подбуди, изпълнени с разочарование и отчаяние. Тези, които се държаха агресивно, по правило си спечелваха ненавистта на моряците и биваха издавани. Изпадналите в положението на Шарън получаваха помощ и подкрепа.

Франсоа почука на вратата на една от каютите и без да чака да му отговорят, отвори и внесе Шарън. Четящата книга за китовете жена на име Клаудия възкликна:

— Какво става, за бога, Франсоа, къде откри тази жена?

— В един сандък в трюма. Изглежда, че е прекарала времето затворена вътре чак от Льо Хавър. Можеш ли да си представиш — дванайсет часа в един сандък? Помислих си, че ти и Катрина може…

— Разбира се. Сложи я тук.

И Клаудия скочи от тясната койка. Беше само по бельо, но това изобщо не я притесни. Франсоа също не се показа впечатлен.

— Хубава е.

— Добре. Ще донеса нещо за ядене. Помогни й да се измие и й дай някакви дрехи да се преоблече. И нека да лежи — след престоя в такъв сандък има нужда да смени позата.

— С Катрина минахме в различни смени и винаги има една свободна койка. А ти иди да й донесеш храна — плодове, сирене, малко лед, една чаша и бутилка вода. А, донеси й и едно от ония вкусни канелени рула. Сладкото ще й повдигне духа. Хайде, побързай. И да не си споменал на някого! Още повече пък на оня, новия. По-добре само ние да знаем.

Франсоа беше на вратата и чу как Клаудия я извика по име, беше й го казал. Шарън едва се крепеше, уловила се с едната си ръка за ръба на мивката, а с другата — за облегалката на един от столовете.

— Радвам се да се запознаем — каза Клаудия.

Шарън се насили да се усмихне.