Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (42)

42.

Пусна котва не там, където му бяха наредили. Дали Холст и оня самоански убиец го причакваха на брега? Дали това беше крайната точка на пътуването? Какво ли щеше да си помисли Холст, щом Чу не се върнеше? Прекалено много въпроси.

Раната на рамото му не беше дълбока и даже и не го болеше. Превърза я и спря кървенето.

Взе със себе си сигналния пистолет с единствения останал му патрон. Навлече чифт сини джинси на Марлене, оставяйки ги незакопчани на кръста, и черно поло. Така се качи на „Зодиак“, включи безшумния му двигател и се насочи в спусналия се мрак към брега, приковал очи в мястото, където преди миг беше съзрял да проблясва светлина между дърветата.

Водната повърхност беше спокойна. Салът се плъзгаше без усилие. Над хоризонта бавно се издигна лунният сърп и бледата сиво-синя светлина озари върховете на кедровите дървета, покрили височините на остров Солтспринг. Джей беше навел ниско глава, в случай че Холст забележеше „Зодиак“. Уж му предстоеше кратък преход, а имаше чувството, че е на този сал от цяла вечност. Там някъде, на острова, държаха Марлене като заложница. Джей спря поглед върху счупените си пръсти и в същия миг си представи Джоко.

Брегът беше застлан с камъни с големината на юмрук. Джей издърпа двигателя върху сала, а самия сал изтегли на брега. Леко приведен, спринтира към дърветата, там се притаи и притихна, надявайки се да долови някакви звуци или раздвижване. Нищо. Може пък още да не са го забелязали. Извърна глава назад към пусналата котва „Добрата дама“ и за момент се възхити на изящната й елегантност, докосната от лунната светлина. Какво ли мислеше сега Холст? Дали виждаше яхтата от мястото, където се намираше, или я причакваше по-нататък, зад някоя от безбройните скалисти издатини на острова? Джей се насочи на североизток, придържайки се към крайните дървета. Така вървя около десетина минути и тогава забеляза недалеч отляво тъмна постройка, разположена сред сечище. Запъти се с предпазлива крачка към бараката, правейки голямо отклонение наляво, за да я наближи откъм острова — предположи, че този, когото бяха оставили на пост, щеше да очаква евентуален гост откъм брега, но не и откъм гората. Бараката беше с един комин и с два прозореца отпред. Джей прибягваше от дърво на дърво, докато най-сетне наближи на достатъчно разстояние бараката. Отново се приведе, затича в южна посока — сърцето му лудо блъскаше в гърдите — и се прислони към стената, на която нямаше прозорци. Свят му се завиваше, като си помислеше какво може да се случи. Придвижи се до ръба на западната стена и продължи да се движи клекнал, докато не се озова под перваза на прозорец. Призова целия си кураж, в миг се изправи и надзърна вътре. В бараката беше тихо и тъмно, нямаше никакви признаци на живот. Нищо.

Значи трябваше да има и друга барака.

Продължи по-нататък покрай крайните дървета, успоредно на бреговата линия, придвижвайки се бавно от дърво на дърво, спирайки, ослушвайки се и пак напред. Предположи, че се е отдалечил на около километър от бараката, когато дочу приглушени викове. Звукът от човешки гласове го накара да се почувства в по-голяма безопасност; докато се придвижваше покрай гигантските мрачни дървета, го беше обзело нарастващо безпокойство и страх и сега гласовете — независимо чии бяха — му носеха успокоение.

Вървя известно време, воден от гласовете, докато най-накрая видя и втората барака. Изглеждаше почти като първата, стара и доста разнебитена, но доста по-голяма и за разлика от нея беше направена не от дървени греди, а от метални конструкции, стените й бяха покрити с морски чакъл. Над нея се извисяваха два комина, по един в двата края. Вляво от входната врата имаше два прозореца, вдясно — само един. През всички тях струеше светлина от фенер. Джей се прикри зад едно дърво, оттам известно време наблюдаваше двата движещи се силуета в стаята отляво на входа. След това приложи същата тактика, както при първата барака — прибяга от дърво на дърво и се прислони към страничната стена без прозорци. После закрачи в посока към водата и заобиколи ъгъла. Сечището завършваше с малко пристанище с една лодка, изтеглена на брега и обърната с кила нагоре. Заради чупката на брега „Добрата дама“ оставаше извън полезрението. Джей се зачуди какво ли би казал Холст, ако знаеше, че яхтата е закотвена точно зад издатината. Залепи нос върху най-близкия прозорец и надникна през процепа, образувал се между пердетата. Там, на един стол спеше Марлене — по лицето й имаше следи от побой. Побутна леко прозореца, но той не помръдна. За пръв път от много време насам се сети за Голпин — къде бяха хората му? Побързайте, помисли си той.

Сърцето му отново лудо заблъска в гърдите. Здраво стисна сигналния пистолет в дясната си ръка, запристъпва на пети и после бавно завъртя бравата. Вратата се открехна безшумно, той прекрачи прага и се озова в малка тъмна кухня, оттук гласът на Холст се чуваше много по-ясно. Вратата от кухнята извеждаше в малък коридор с други две врати, водещи към две стаи — в дясната Холст спореше на висок глас с още един мъж, в лявата спеше Марлене.

Тя се пробуди и главата й се извърна към него. Той приближи цевта на пистолета до устните си, молейки я да запази мълчание. По лицето и краката й имаше множество белези от удари. В миг го заля вълна на дълбока тъга. Не беше съжаление или страх, просто дълбока, завладяла го изцяло тъга. Обичаше я — чувството му не можеше да се нарече увлечение, нито приятелство — беше любов. Погледите им се срещнаха. Тя сведе глава в опит да прикрие лицето си.

Спорът в съседната стая приключи. Самоанецът изтрополи в кухнята и тръшна вратата след себе си. Джей се извърна по посока на звука.

В коридора изскърца дъска. Джей отстъпи назад и коленичи зад един шкаф. В същия миг осъзна, че е оставил сигналния пистолет върху малката масичка. В стаята влезе Холст. Застана точно до масичката и веднага заподозря нещо нередно, ръката му почти докосна пистолета. Преди да го направи обаче, очите му го забелязаха.

— Сега! — извика Марлене.

Джей скочи и, прекатурвайки шкафа, се нахвърли върху Холст. Той изрева:

— Дони!

При което Джей си помисли: „Загубен съм! Как ще се справя и с двамата?“.

Холст сграбчи пистолета и стреля. Джей обаче вече се беше снишил и го улови за глезените. Германецът рухна на пода. Сигналната ракета беше прогорила малка дупка на леглото зад Марлене. Джей се метна върху Холст, но в същото време чу самоанеца да отваря вратата на кухнята. Веднага се изправи и побягна с все сила към дневната, а оттам към входната врата. Чу Холст да призовава самоанеца да се размърда и да го догони. Но самоанецът не го направи.

Навън спринтира между дърветата, преминавайки направо през изпречилите му се храсти и за не повече от две минути, по негова преценка, стигна до първата барака. Без да спира да тича, сви към водата, забавяйки бяг заради камъните. Спъна се в паднало дърво и полетя с ръце напред към камъните. Претърколи се, ожулвайки лявото си рамо и се спря задъхан почти досами водата. Не чуваше някой да тича след него, но това не намаляваше ужаса, който изпитваше. Сърцето му щеше да се пръсне от напрежение, зъбите му тракаха от страх. „Я се съвземи!“, заповяда си той, но продължи да лежи върху камъните, останал без сили. Лека-полека успя да се изправи и след това, събирайки колкото кураж му беше останал, затърси къде беше оставил „Зодиак“, докато го откри. Не мисли за самоанеца; не мисли за германеца; не мисли, че за една бройка пистолетът не те улучи; не мисли, че изостави Марлене отново в ръцете им. За това не беше лесно да не мисли.