Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (38)

38.

Марк Голпин не обичаше болниците. Твърде много спомени бяха свързани с познатата болнична миризма, а редиците стаи му приличаха на редиците килии в затвора. В болницата влизаше само когато се налагаше да посети моргата. Мразеше да го прави. Допреди няколко години — след като вече беше прослужил петнадесет години — все още му се случваше да си задава въпроса защо е избрал тъкмо тази пътека от лабиринта на живота. Какво го беше подтикнало да обяви война на престъпността — война, която никога нямаше да бъде спечелена? Какво го беше подтикнало да въвлече и поведе и други мъже в тази война? След това нито за миг не му бяха минавали подобни мисли. Просто беше превключил на съвсем друга вълна, приемайки, че именно това е неговото най-естествено положение в този живот. Така въпросите бяха излишни, оставаше само служенето. Съвсем скоро щеше да закръгли двадесет години. Скоро щеше да бъде пенсионер и щеше да се отдаде на ветроходство, семеен живот и отдих. Ако бог е решил, предстояха му двадесет, а може би даже и тридесет години, за да прави това, за което винаги си беше мечтал. Засега можеше да прави само едно — да служи.

Вратата на стаята си приличаше с всички останали. Отвори я, като едновременно погледна часовника — беше точно осем и четиридесет и пет.

Рой Кепела лежеше в първото легло, леглото до прозореца беше празно. Изненадата, която се изписа на лицето на Кепела, говореше сама за себе си. Рой беше с превръзка на гърдите. Нито един от двамата не понечи да каже нещо, само Голпин се пресегна, приближи един от столовете до леглото и седна. После заговори с умерен тон:

— При проверка на портфейла ти са открили легитимацията ти. И се обадили в Бюрото при нас.

Кепела примигна и каза:

— Умници.

— Как е положението?

— Дреболия. Куршумът е минал покрай белия дроб. Така че скоро ще се оправя.

— Искаш ли да ми разкажеш как стана, Рой?

— Не мога, Марк. Бих искал, но не мога. Изпълнявам заповед. Трудно е за обяснение.

— Тогава да започна аз с обясненията и може някои неща да ти се изяснят.

— Не те разбирам.

— Преди няколко дни ми съобщиха нещо много важно от Вашингтон. Един агент на ЦРУ, който е бил изпратен в Германия като куриер, се е върнал в Щатите и е донесъл информация от първостепенна важност. Беше ми казано, че Фриц Вилхелм, посредник в търговията с оръжие и технологии на Съветския съюз, установил се в Западна Германия, се е прицелил в Сиатъл. Интересувал се от резервни компютърни части за иранците, комуникационната технология със зелените лазери за руснаците и от системата SOSUS — по-точно тихоокеанската карта за базирането й, копия от която се съхранява в нашия архив. Нещо да ти звучи познато, Рой?

— Не бих казал, Марк.

Голпин стисна челюсти и мускулите му се издуха, той нервно подръпна краищата и на двата ръкава на ризата си, подаващи се изпод тъмносиньото му сако.

— Вилхелм си има къртица^[1] във ФБР, Рой. Имаме основания да вярваме, че този човек ще се представи за висш офицер, ръководещ тайна операция, и така ще принуди наш агент от Дирекцията в Сиатъл да работи за него. — Видя как бледото лице на Кепела съвсем се лиши от цвят — като че се беше превърнал в сянка на самия себе си. — Ще използва една от стандартните уловки, така мислим. Ще убеди нашия агент, че това е единственият начин да се хване Вилхелм. После агентът ще направи така, че да изпадне в немилост пред шефовете си, за да се превърне по този начин в примамка за хората на Вилхелм. Именно те ще знаят през цялото време какво всъщност става. Операцията е била разиграна с агент, когото те са подбрали. Тъй като им е трябвал човек, който да има достъп до файловете с информация на Бюрото.

Повече нямаше нужда да говори. Вече беше казал достатъчно.

Кепела не откъсваше очи от приятеля си. Гледаше го и не знаеше как да започне.

— Агентът се представи като Бранденбърг. Аз си взех един ден болничен и отлетях за Вашингтон, за да се срещна с него.

— Не спирай.

— Срещнахме се в един хотел извън окръг Вашингтон. Каза, че за операцията знаем само той, директорът и аз. — Поклати глава и притвори очи. — Трябваше да се усетя още тогава. Господи, та той ми даде достатъчно знаци. — За момент замълча. — Изплати ми билета в брой, като се оправда със секретността на операцията. Знаеше съвсем точно от кои данни щяха да се заинтересуват… трябваше веднага да се усетя.

Голпин въздъхна.

— Не те обвиняваме в нищо, Рой. Знаеш как действаме в такива моменти. Искаме да извлечем полза от вредата. — Бръкна под сакото си и извади от вътрешния си джоб сгънат лист хартия. Изправи го и го подаде на Кепела. — Това е фоторобот на човека, за когото се предполага, че е къртицата. Някакви общи черти с Бранденбърг?

Кепела се вгледа във фоторобота и кимна.

— Почти същият е. Лицето му не е толкова широко, брадичката му е по-различна, но носът и очите му са точно такива. Той е.

И той върна листа на Голпин, който го сгъна и го прибра обратно във вътрешния си джоб.

— Това е най-добрата новина от няколко дни насам. Извини ме за секунда.

Голпин се обади по телефона, за да предаде новината в офиса си, откъдето веднага щяха да я препратят във Вашингтон. След като приключи, отново седна на стола и поиска от Кепела да му разкаже по-подробно какво се беше случило. Кепела подхвана разказа си от първата среща с Бранденбърг и премина през всички събития до деня, в който го бяха ранили — отне му цял час.

Голпин през цялото време си водеше бележки, след което ги прегледа отново, за да се ориентира окончателно в ситуацията.

— Значи музикантът е напуснал мотела с Марлене и ти си сигурен, че тя е отнесла материалите за SOSUS със себе си, така ли? — попита той.

— Както ти казах, нарочно си държах очите отворени, за да ги измамя. Холст за по-сигурно стреля още веднъж. Доколкото си спомням, Бекър събори Холст, вдигна Марлене и избягаха. Стори ми се, че видях документите в ръката й. Не съм съвсем сигурен обаче. — Отпи няколко глътки вода. — Холст се втурна веднага след тях. И аз как да е се добрах до колата си. Много кръв бях изгубил. Помня, че влязох в спешното отделение на болницата. Когато се събудих, бях вече в тази стая.

— Скоро ще те изпишат. — Голпин изглеждаше объркан. — Значи или Марлене, или Бекър, или и двамата притежават материалите за SOSUS?

— И аз така предполагам.

Голпин отново извади телефона и позвъни. Издаде нареждане да се изготви бюлетин за издирване на четирима души, като включи и имената на Холст и Чу. Над Фу Вон трябваше да се установи наблюдение, както и над „Добрата дама“. После отново се извърна към Кепела.

— Ами компютърните части?

— Не те разбирам.

— Преди няколко дни, струва ми се, че беше в четвъртък, някой е отмъкнал четири от компютърните входни съединения на „Зайкорпс“ и няколко пакета с резервни части, съвместими с „Крейс“. Веднага щом дойде информацията от Вашингтон и започнахме да те търсим, бяхме сигурни, че нещата са свързани помежду си.

Кепела смръщи вежди.

— Аз им дадох тази информация, Марк. Мисля, че в понеделник. Принудиха ме отново да почна да пия, Марк, и… ами паметта ми направо се продъни. Нямам представа, че са нападнали складовете. Мислех, че просто ме подлагат на нещо като тест — нали разбираш, за да видят доколко ми е точна информацията. Изобщо не ми дойде наум, че ще нападат тия складове. И сега, ако искаш да ти кажа къде държат частите, веднага бих ти казал, че може да бъде само на яхтата. Това ми подсказва интуицията, друго обаче не мога да разбера — защо на Холст му е притрябвало да въвлича човек като Бекър в тази операция? Защо да замесва човек без никакъв опит? Единствената причина, за която се сещам, е, че е търсел някой, който да закара яхтата някъде вместо него. Защо иначе би рискувал да се замесва с един абсолютно непознат човек? Но ако този непознат се оказва, че е ветроходец, тогава картинката се подрежда. Известно ни е, че Вилхелм не е стъпвал на територията на САЩ, но е бил видян в Канада…

Голпин го прекъсна.

— Да, затова Холст наема Бекър да премине границата като участник в едно от най-големите състезания за годината. Ако всичко мине добре, материалите ще пристигнат в Канада. Ако нещо се обърка, ако Граничната служба претърси яхтата, Бекър ще бъде на топа на устата. А Холст отдавна ще е изчезнал. Напълно възможен вариант.

— Аз така бих постъпил.

И Кепела съобщи всички възможни адреси и места, на които можеше да бъде открит Бекър, не забравяйки да му разкаже за постера със списъка на ангажиментите на състава и да го подсети, че е възможно да го открият и чрез някой от колегите му. След това попита:

— Ами Бранденбърг?

— Ще пратим хора само да го наблюдават. Не бива да го плашим. Чрез него можем да стигнем до Вилхелм или Холст.

— Ами ако ние на свой ред му изиграем някое представление? За момента не разполагаш с нищо срещу него, освен с показанията на един пияница, който на всичкото отгоре е отстранен от работа в Бюрото и е издал важни държавни тайни. Нека да ти помогна, Марк. Дай ми шанс да се докажа.

— По какъв начин?

— Като ме закачиш за някоя подслушвателна уредба. Ако е във връзка с Холст, тогава ще мисли, че съм мъртъв, нали? Е, какво ще стане, ако наивният и заблуден Рой Кепела изведнъж се върне в гнездото и се оплаче как нещата изведнъж са се объркали и че Холст е избягал? Най-малкото ще успеем да потвърдим, че Бранденбърг наистина ме е въвлякъл в тази работа. За да мога да го направя, обаче, имам чувството, че ще ми е необходима помощ. Ти какво ще кажеш?

— Мисля. — Голпин прехвърли всички доводи „за“ и „против“ предложението на Кепела в съзнанието си. — Можем да поставим цял полк в засада, ако нещо се обърка. Ти усещаш ли се готов да го направиш?

— По дяволите, ще направя услуга на самия себе си. Вярвай ми, Марк, ще направя всичко възможно, за да заловя Бранденбърг, след всичко, което ми стори. Надявам се даже да ви уредя с десетминутен разговор.

— Ще поговоря с лекаря ти и ще съгласувам с Вашингтон. Идеята ти ми харесва. Даже може и да ни изведе на следа. Сега си почивай, Рой. По-късно отново ще се свържа с теб. Най-добре е да поспиш. — Той се запъти към вратата, но на прага й спря. — О, между другото… радвам се, че не те е улучил в белия дроб. Хубаво ще е отново да се върнеш при нас.

И след тези думи затвори вратата. Болниците като никое друго място го караха да се чувства притеснен.