Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (39)

39.

В десет часа в парк Гесуъркс, представляващ неголям хълм, покрит с трева, на територията на който се намираше мрачната сграда на запусната рафинерия със сложна плетеница от тръби, оглеждащи се във водите на своеобразната чупка в северна посока на езерото Юниън, нямаше никого. Джей тръгна по настланата с камъни пътека към самия връх на хълма, където се намираше гигантски слънчев часовник — оттам се откриваше по-добра гледка едновременно към входа на паркинга и към езеро Юниън. Застана там с лице към паркинга, а лабиринтът от тръби се падна от дясната му страна. Далеч зад него на шосето от време на време изплуваха запалените фарове на нечия кола и за миг нарушаваха мрачното спокойствие на системата от колянови тръби, вентили и дюзи. Силният вятър жулеше подпухналото му лице.

Погледна часовника си. Беше вече десет и десет. И ни следа от Марлене. Да не би нещо да се е объркало? Нали трябваше да се срещнат тук? Изчака известно време и пак погледна часовника си — десет и двадесет. Започна да се безпокои. Загледа се в трепкащите отражения на яхтените светлини. Пак погледна часовника — десет и половина. Във въображението му се появи образът на Холст, който биеше Марлене. Единадесет без двадесет. Побягна към езеро Норт, влетя в моряшкия бар и си извика такси.

Какъв щеше да бъде следващият ход на Холст? Дали беше хванал Марлене? Смъртта на Рой слагаше край на шантажирането. Джей се опита да се постави на мястото на Холст — едва ли беше безопасно да остава в Сиатъл. Значи щеше на всяка цена да напусне града и или щеше да вземе Марлене със себе си… или щеше да я остави тук… някъде…

Къде ли би могъл да я отведе проклетият му германец? Господи, имаше толкова възможности — Сиатъл е огромен, помисли си Джей, докато пред очите му преминаваха хилядите — не, милионите светлинки на къщи и блокове, офиси, магазини, барове, ресторанти, театри, на яхтите в езеро Юниън, на лампите по улиците, булевардите, алеите, пътеките. Дяволски късмет беше нужен, за да откриеш някого тук. Дали пък Холст не беше в прелитащия в този момент самолет? Беше довършил Марлене и бягаше от града? Или пък направо от страната?

Трябваше да намери Джоко. Трябваше и да наобиколи „Добрата дама“.

Таксито го остави до кей A, в такъв случай щеше да се появи на паркинга откъм яхтите. Така щеше да е по-малко подозрително, съобрази той. Откъм града се носеше характерното бучене на ежедневния градски живот. На силната светлина на уличните лампи цветовете на колите на паркинга изглеждаха по-ярки — като на картичка, помисли си Джей. Закрачи по тротоара, свързващ доковете и паркинга, с наведена глава, сви между третата и четвъртата редица коли и се огледа. Никаква следа нито от Холст, нито от оня китайски звяр.

Напрегна очи, за да открие наетата кола на Джоко. Стори му се, че отляво нещо помръдна. Погледът му затърси между колите. Като че някакъв човек беше надникнал и веднага се беше снишил зад храст или зад кола. Джей замря на място, надявайки се на второ подобно раздвижване, за да разбере на какво или на кого се дължи то. Нищо не последва. Мина между две коли и опита да отвори вратата на наетата от Джоко кола. Беше заключена.

Затропа нервно по стъклото с чувството, че някой го наблюдаваше. Наум си каза: „Хайде де, Джоко, отваряй най-после проклетата врата“. Потропа отново, този път по-силно. Залепи нос в прозореца, макар че вътре беше тъмно, успя да види, че Джоко е заспал с глава върху кормилото. Джоко имаше много дълбок сън и за да се събуди, трябваше нещо повече от почукване върху стъклото. Джей бързо заобиколи колата и опита да отвори вратата на шофьора. Оказа се отворена. Пъхна глава вътре и потупа Джоко по рамото. Никаква реакция. Разтърси го по-яко, но изведнъж като че нещо го преряза и отстъпи назад — на гърлото му като че застана буца, защото разбра, макар че искаше никога да не му се беше случвало, какво е станало. Тялото на Джоко се люшна върху седалката и главата му увисна навън. Очите му бяха отворени. В дясната си ръка стискаше оръжието, с което не беше успял да стреля.

Джей падна на колене. В очите му избиха сълзи и се затъркаляха по бузите му. Изправи се и закрещя:

— Копелета мръсни! Гадни лайнари! Елате и хванете мен, скапаняци!

Строполи се върху паважа и зарида с глас.

Ами ако и с Марлене се бяха разправили по същия начин? Дали и на него не му крояха същото? Той избута приятеля си от седалката. Безжизненото тяло се свлече на пода. Джей отстрани краката на Джоко от педалите и седна зад кормилото. Освободи револвера от хватката на мъртвия и го сложи на седалката до себе си. Едва сега забеляза нарисуваното лице върху пластмасата на таблото — Джоко беше рисувал със собствената си кръв. Имаше само четири линии — една права за устата, вертикална за носа и две коси линии за очите. Беше лице на китаец. На китаеца.

Той включи двигателя и натисна с все сила педала за газта. Само половин минута след като изхвърча от паркинга на Шилсхоул, там довтасаха със сив седан първите агенти — двама на брой, от ФБР.