Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Делауер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
When The Bough Breaks [= Shrunken Heads], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джонатан Келерман

Жестоки игри

 

Редактор: Петя Дочева

Художествено оформление: Димитър Стоянов — Димо

 

ИК „Ера“, София, 1997 

История

  1. — Добавяне

8.

Преди да приключи земния си път по такъв нелицеприятен начин, Мортън Хендлър бе работил четиринайсет години като психиатър. През това време беше съветвал или лекувал около две хиляди пациенти. Личните картони на тези хора бяха подредени в красиви картонени папки и прибрани в големи кутии, които носеха печата на полицейското управление на Лос Анджелис.

Майло ги домъкна у дома. Помагаше му мършав, леко оплешивял чернокож детектив на име Делано Харди. Пъшкайки и проклинайки, двамата стовариха кутиите в дневната ми. Скоро стаята изглеждаше така, сякаш току-що съм се нанесъл или се каня всеки момент да се изнеса.

— Не е чак толкова зле, колкото изглежда — успокои ме Майло. — Освен това няма защо да ги преравяш всичките, нали така, Дел?

Харди запали цигара и кимна утвърдително.

— Вече направихме един предварителен оглед — каза той. — Елиминирахме всички, за които се знае, че са починали. Решихме, че шансовете те да са извършили престъплението са твърде малки.

Двамата детективи се изхилиха на черния си хумор.

— Нещо повече, в доклада на патолога пише, че Хендлър и момичето са били убити от физически силен човек. Разрезът на гърлото при Хендлър е стигнал чак до гръбначния стълб и това още от първия опит.

— Което ще рече — обадих се аз, — че престъпникът е мъж.

— Или някоя адски силна дама — изхили се пак Харди, — но аз бих заложил по-скоро на мъжете.

— Има шестстотин пациенти мъже — добави Майло. — Ей онези четири кутии там.

— Освен това — каза Харди — сме ви донесли малък подарък.

Подаде пакетче, опаковано с червено-зелена коледна хартия с елхички и еленчета. Пакетчето беше вързано с червена панделка.

— Не можах да намеря друга хартия — обясни Харди.

— Надяваме се да ти хареса — присъедини се Майло.

Усетих, че ме поднасят. Може би защото Майло бе претърпял странна трансформация в присъствието на другия детектив. Сега беше желязното ченге, което се дистанцира от „цивилните“, а аз, в най-добрия случай, бях просто негов познат.

Разопаковах кутийката и я отворих. В нея върху подложка от памук се мъдреше карта на полицейски служител, снабдена дори с моя цветна снимка, взета от шофьорската ми книжка, на която изглеждах като възкръснал мъртвец. Отдолу се мъдреха подписът ми, копиран от същото място, трите ми имена и гръмката титла „специален консултант“. Истинско полицейско произведение на изкуството.

— Трогнат съм.

— Закачи си я — каза Майло. — Трябва официално да встъпиш в длъжност.

Картата доста приличаше на онази, която бях носил в „Уестърн Педиатрик“. Щракнах щипката й върху джоба на ризата си.

— Много ви отива — ухили се Харди, бръкна в джоба на сакото си и измъкна оттам сгънат лист хартия. — А сега прочетете това и го подпишете — каза учтиво и ми подаде химикалка.

Прочетох го. Беше отпечатано с дребен шрифт.

— Пише, че няма да ми давате заплата.

— Точно така — каза Харди с престорена печал. — Но пък ако се порежете на някой лист хартия, докато преглеждате досиетата, тогава можете да съдите управлението.

— Шефовете го изискват, Алекс — обади се Майло.

Свих рамене и подписах.

— Сега сте официален консултант на лосанджелиската полиция — добави Харди.

— Поласкан съм, Дел.

— Щом е за приятел на Майло и прочее…

В това време Майло вече се бе захванал да разпечата кутиите с швейцарското си армейско ножче. Измъкваше картоните на купчинки по десет и скоро масата ми се оказа затрупана.

— Тези са подредени по азбучен ред, Алекс. Можеш да ги преровиш и да ни отделиш откачалките.

Приключи с подреждането и двамата с Харди се наканиха да си вървят.

— Откриеш ли някой психар, с Дел ще си поприказваме с него.

— Уредихме се — обади се Харди, изпука кокалчетата си и се огледа за място, където да хвърли изсмукания чак до филтъра фас.

— В мивката — подсказах му и Харди се запъти натам.

Когато останахме насаме, Майло каза:

— Наистина съм ти задължен, Алекс. Само не се… не се опитвай да приключиш с всичко още днес.

— Ще прегледам колкото успея, преди да ми се завие свят.

— Хубаво. Ще ти се обадим няколко пъти, за да разберем дали не си надушил нещо, което да проверим, докато сме в участъка.

Харди се появи от кухнята, зает с оправянето на възела си. Изглеждаше адски спретнат в тъмносиния си костюм, комбиниран със снежнобяла риза и кървавочервена вратовръзка. Черните му обувки бяха излъскани до блясък. Нищо чудно да бе използвал възможността тайничко да махне някоя прашинка от тях. В сравнение с него Майло изглеждаше печално в провисналите си панталони и измачканото сако.

След като излязоха, извадих плоча на Линда Ронстад от колекцията си, пуснах я и под акомпанимента на „Горката, горката аз“ се заех с „консултантската“ си работа.

 

 

Осемдесет процента от мъжете пациенти на Хендлър можеха да бъдат разпределени в две категории: първата — фрашкани с пари ръководни кадри, препратени от личните си лекари заради различни, най-често провокирани от стреса симптоми — ангина, импотентност, болки в гърдите, хронично главоболие, кожни обриви с неизяснен характер, безсъние; и втората — депресирани мъже на най-различна възраст. Прегледах набързо тези картони и отделих останалите двайсет процента, за да им обърна по-специално внимание.

Когато започнах, нямах никаква представа що за специалист е бил Мортън Хендлър, но след неколкочасово ровене из картоните вече бях наясно, че този човек е бил всичко друго, но не и светец.

Терапевтичните му сеанси бяха провеждани така небрежно и набързо, и толкова често бяха довеждали до двусмислени резултати, че аз лично не виждах как въобще е успявал да си изкарва хляба. Всъщност беше почти невъзможно да се разбере какво точно бе правил Хендлър с пациентите си през всичките добре заплатени четирийсет и пет минути на всеки свой сеанс. Имаше все пак някакви бегли намеци за планове за лечение, прогнози и епикризи на стресовите състояния. През последните шест години от живота си господин психиатърът съвсем го бе подкарал през просото.

Затова пък финансовите му отчети бяха подробни и изрядно водени. Бе вземал доста високи хонорари, а писмата му до длъжниците бяха издържани в безкомпромисен тон.

Макар през последните няколко години да се бе занимавал повече с издаване на рецепти, отколкото с терапия, предписаните от него лекарства и дози не бяха необичайни. За разлика от Тауъл Хендлър не приличаше на лекар, който е решавал частично проблемите на пациентите си с успокоителни. Но пък не можеше да се каже, че е бил кой знае какъв терапевт.

Онова, което наистина ме притесни, бяха зачестилите през последните години подигравателни забележки, с които бяха изпъстрени коментарите му за състоянието на пациентите. Някои от тях представляваха неприкрити обиди. „Предпочита да се жалва и да хленчи“ беше забележката му за възрастен пациент със сериозна депресия. Други отметки гласяха: „Пълен бездарник“, „Търси терапията като избавление от скучния си и безсмислен живот“, „Бита карта“ и така нататък.

В късния следобед вече бях приключил с психологическата аутопсия на Хендлър. Той беше човек без кауза. Просто един от милионите безличници, които неминуемо намразват професията, която сами са си избрали. В началото може да е било различно — първите картони бяха водени прилично — но към края вече му се е повдигало. И въпреки това бе продължавал, ден след ден, сеанс след сеанс, най-вероятно от нежелание да се откаже от шестцифрения си годишен доход и от останалите символи на просперитета.

Запитах се какво ли се е въртяло в главата му, докато е слушал бърборенето на пациентите. Дали е мечтаел? Или пък е подхранвал живеца в себе си с фантазии — сексуални, финансови, садистични? Кулинарни забежки? Умствена гимнастика? Дали е броил овце? Или пък се е чудил колко депресивни маниаци могат да се поберат върху главичката на топлийка.

Каквато и да е била тръпката в живота му, това определено не бяха пациентите, които сто процента са вярвали, че докторът им съчувства.

Това ме подсети за един стар виц за двамата психотерапевти, дето се срещнали в асансьора след края на работния ден. Единият бил млад, новобранец, смазан от работа, с изкривена вратовръзка и разчорлена коса. Та значи младокът се обръща и вижда, че неговият колега, кален в битките ветеран, изглежда направо страхотно — здравословен тен, атлетична фигура, по главата му всяко косъмче си е на мястото, а на ревера му е затъкната свежа роза.

— Докторе — казва младокът, — моля ви, кажете ми, как го постигате?

— Кое, синко?

— Ами седите час след час, ден след ден, слушате как пациентите ви разказват за проблемите си и въпреки това успявате да се дистанцирате.

— Да ги слушам ли? От къде на къде?

Смешно. Стига, разбира се, да не сте някой от онези, които са плащали на Мортън Хендлър по деветдесетачка на сеанс, за да ги опише след това той в аналите си като „никому ненужни мрънкачи“.

Дали пък някой от пациентите случайно не е разбрал на какво безцелно унижение се подлага? Това би могло да накара депресиран тип да види сметката на любимия си психотерапевт. Да го убие — да, но чак по такъв гнусен начин, че и приятелката му заедно с него? Но кой знае? Яростта е странно нещо. Понякога с години е погребана в дебрите на съзнанието, за да бъде задействана после най-неочаквано от съвсем тривиален повод. Хора са били нарязвани на парчета заради счупен стоп на любимата кола.

И все пак не ми се вярваше сред пациентите с депресивни и психосоматични проблеми, чиито досиета бях прегледал, да се крие кръвожадният звяр, способен на подобна касапница. Всъщност по-скоро не ми се искаше дори да мисля, че на Майло ще му се наложи да се оправя с две хиляди потенциални заподозрени.

Наближаваше пет. Извадих кутия бира от хладилника, отидох на терасата и се изтегнах на шезлонга. През следващите трийсет минути отпивах от бирата и наблюдавах как слънцето постепенно се скрива зад дърветата. Някой от съседите беше надул до дупка любимия си пънк. Странно, това дори не ме подразни.

В пет и половина се обади Робин.

— Здрасти, миличко. Искаш ли да наминеш? Ще дават „Кий Ларго“[1] по телевизията.

— Дадено — казах аз. — Искаш ли да донеса нещо за хапване?

Тя се замисли за миг, после предложи:

— Лютиви наденички с бира?

— Имай предвид, че вече съм изпил три бири.

— Тогава ми дай време да те настигна, любов моя. Ще те чакам към седем.

Не се бях чувал с Майло от един и половина. Тогава ми звънна от Белфлауър. Тъкмо се канеше да разпита някакъв тип, който нападнал с отвертка седем жени. Едва ли бе свързано със смъртта на Хендлър, но човек все трябва да почне отнякъде.

Обадих се в полицията и оставих за него съобщение, че вечерта няма да си бъда вкъщи.

После набрах номера на Бонита Куин. Изчаках пет свободни сигнала и след като никой не вдигна, затворих телефона.

 

 

Хъмфри и Лорън бяха страхотни, бях гледал филма няколко пъти, но пак ми хареса. После си пуснахме Тал Фарлоу и Уест Монтгомъри и ги послушахме прегърнати. Накрая не се сдържах, грабнах една от китарите, изработена от Робин, и посвирих. Робин ме слуша известно време със затворени очи и лека усмивка, после измъкна инструмента от ръцете ми и ме придърпа към себе си.

Отначало смятах да преспя при нея, ала към единайсет взеха да ме хващат дяволите.

— Има ли нещо, Алекс?

— Не. — Само скапания синдром на Зейгарник.

— Случаят те тормози, нали?

Не казах нищо.

— Почвам да се притеснявам за теб, сладурче. — Тя сложи ръка върху гърдите ми и по кожата ми се разля приятна вълна. — Толкова си напрегнат, откакто Майло те забърка в тази история. Не съм те познавала тогава, но от това, което съм чувала, май започваш да приличаш на „стария Алекс“.

— Е, той не беше чак толкова лошо момче — засегнах се.

Тя предпочете мъдро да остави забележката ми без коментар.

— Не — поправих се аз, — предишният Алекс беше досадник. Обещавам да не му позволя да се върне. Така става ли?

— Става. — Тя целуна върха на брадичката ми.

— Само ми дай малко време.

Докато се обличах, Робин ме гледаше със смесица от тревога, обида и объркване. Понечих да кажа нещо, но тя ми обърна гръб. Седнах на ръба на леглото и я взех в прегръдките си. Започнах да я полюшвам, докато ме прегърна през врата.

— Обичам те — казах аз. — Просто ми дай малко време.

Тя тихо изстена и ме прегърна още по-силно.

Когато излязох, Робин беше вече заспала и клепачите й потрепваха — сигурно сънуваше нещо.

 

 

Заех се със сто и двайсетте картона, които бях заделил настрани и ги зарязах чак по изгрев-слънце. Повечето от тях се оказаха пълна скука. Деветдесет и един от пациентите се оказаха душевноболни, които Хендлър бе преглеждал като консултант в психиатричния екип на „Сидар Синай“. Други двайсет имаха диагноза „шизофрения“, но те до един бяха пациенти на преклонна възраст (средна възраст 76 години). Останалите деветима мъже събудиха интереса ми. Хендлър ги бе окачествил като хора с психопатични отклонения. Естествено, тези диагнози бяха съмнителни, тъй като според мен неговата преценка не струваше и пет пари. Така или иначе, си заслужаваше да им обърна специално внимание.

И деветимата бяха на възраст между шестнайсет и трийсет и две. Повечето бяха изпратени от различни институции — Дирекцията по амнистиите, калифорнийската служба за работа с непълнолетните, някои местни църкви. Неколцина си бяха имали търкания със закона. Трима бяха определени като склонни към насилие. Единият от тях бе пребил баща си, другият беше намушкал с нож свой съученик от гимназията, а третият бе прегазил с кола някакъв тип, с когото си разменили няколко гневни реплики.

Истински сладури.

Нито един от тях не бе посещавал сеансите за по-дълго време, което не ме учуди. Психотерапията не може да предложи кой знае какво на хора без съвест, без морал и — в голям процент от случаите — без ни най-малко желание за промяна. Всъщност самата природа на психопата е своеобразна обида за съвременната психология с нейните криворазбрани представи за равнопоставеност и с присъщия й безпочвен оптимизъм.

Самото предположение, че съществуват индивиди, които са просто зли, без да имат някаква особена заслуга нито наследствеността, нито средата, е удар по чувствата на психотерапевта. За психолозите и психотерапевтите психопатът е онова, което за медиците е човекът с неизлечим тумор — доказателство за тяхната безпомощност.

Аз пък знаех, че съществуват зли хора. За щастие бях виждал твърде малко, повечето възрастни, но също и няколко деца. Помня ясно лицето на едно дванайсетгодишно момче с физиономия на закоравял престъпник. Поуспокоен от уверенията, че всички подробности от нашите разговори са поверителни, малкият ми се похвали, че вече е свил поне двайсетина колелета, че е обрал доста апартаменти и че е спал с няколко малолетни. Беше толкова доволен от себе си. Родителите му бяха загинали при самолетна катастрофа, когато бил само на четири. Когато го попитах дали си спомня майка си, дванайсетгодишният хлапак ми хвърли мръснишки поглед и каза, че ако се съдело по снимките, които бил виждал, тя трябва да е била „готино парче“. И това не беше позьорство. Той наистина беше покварен.

Отместих деветте лични картона встрани. Все пак бях успял да спестя малко работа на Майло.

Бележки

[1] Филм от 1948 година на режисьора Джон Хюстън с участието на Хъмфри Богарт и Лорън Бакол. — Б.пр.