Джонатан Келерман
Жестоки игри (13)

13.

Никога не съм вярвал особено в съвпаденията. Може би защото усещането, че животът се ръководи от непредсказуемите сблъсъци на молекулите, се е вклинило твърде дълбоко в професионалните ми възприятия. В края на краищата ние, психолозите, прекарваме по-голямата част от времето си, опитвайки се да докажем на хората, че са способни на промяна, която всъщност е пълна илюзия. Но дори да бях склонен да отдам дължимото на Предопределението, пак щеше да ми е трудно да погледна като на съвпадение на факта, че Кари или Кори Немет, сега мъртъв, ученик на Елена Гутиерес, също мъртва, е живял в дома за сираци, където Морис Бруно, също мъртъв, е давал доброволни дежурства.

Беше крайно време да науча повече за „Ла Каса де лос Ниньос“.

Прибрах се вкъщи и прерових кутиите, които бях складирал в гаража си, след като престанах да практикувам, и накрая открих бележника с телефоните от стария ми кабинет. Намерих номера на Оливия Брикермън от отдела за социални грижи и й се обадих. Оливия знаеше за детските домове повече от всеки друг в този град.

Запис ми отговори, че номерът на телефона е сменен. Набрах новия номер и друг запис ме помоли да почакам. Междувременно по линията тръгна някакво парче на Бари Манилоу. Чудех се дали общината му плащаше за това.

— Отдел за социални грижи.

— Търся госпожа Брикермън.

— Един момент, сър. — Последваха още две минути с парчето на Манилоу. — Тя вече не работи за нас.

— А можете ли да ми кажете как да я намеря?

— Един момент. — Този път трябваше да изслушам кой е композирал и изпял тази прекрасна песен. — Госпожа Брикермън работи за психиатричния медицински екип на Санта Моника.

Е, Оливия най-после бе напуснала държавния сектор.

— А можете ли да ми дадете телефона й там?

— Един момент, сър.

— Много съм ви задължен. — Затворих слушалката и открих телефона в указателя. Адресът беше на Бродуей, там където Санта Моника се спуска към Винъс, недалеч от студиото на Робин. Обадих се.

— Психиатричен медицински екип на Санта Моника.

— Госпожа Брикермън, ако обичате.

— А за кого да предам?

— Доктор Делауер.

— Един момент.

Тишина. Каква благодат.

— Алекс! Как си?

— Чудесно, Оливия, а ти?

— Много добре, много добре. Мислех, че си някъде из Хималаите?

— И от къде на къде?

— Ами нали хората ходят там, когато искат да открият себе си — на някое място с много кислород, където белобради старци седят по върховете на планините, дъвчат туикс и си четат сутрешния вестник?

— Това беше през 60-те, Оливия. През 80-те хората си седят у дома и се топят в горещи вани.

— Ха!

— Как е Ал?

— Все същия невероятен екстроверт. Тая сутрин пак го оставих надвесен над шахматната дъска да мърмори нещо за някаква си гениална защита на Пакистани.

Нейният мъж Албърт Д. Брикермън, беше редактор на шах рубриката на „Таймс“. За петте години познанство, не бях го чувал да каже повече от десетина думи наведнъж. Беше ми наистина трудно да си представя какво общо помежду си са намерили той и Оливия, Мис Очарование от 1930, което да ги задържи заедно чак до средата на осемдесетте. Но фактът си беше факт, те бяха женени вече трийсет и шест години, бяха отгледали четири деца и изглеждаха доволни от съвместния си живот.

— Значи най-после се измъкна от „Социални грижи“?

— Да, не е за вярване, нали? Но чудеса стават.

— И какво те накара да предприемеш промяната в живота си?

— Честно казано, Алекс, щях да остана. Системата наистина вонеше ужасно, но коя система не вони? Продължавах да вярвам, че върша едно благородно дело, но историите ставаха все по-тъжни и все по-дълги. Пълна мизерия. А с орязването на фондовете хората при нас ставаха все по-малко и накрая всички започнахме да полудяваме. После наръгаха с нож едно от нашите момичетата насред офиса. Сега вече си имаме бодигардове навсякъде. Аз лично съм свикнала, нали съм израснала в Ню Йорк. После един мой племенник, синът на сестра ми Стийв, завърши Медицинския институт и реши да стане психиатър. Можеш ли да повярваш, още един психиатър в семейството. Баща му е хирург и това явно е бил най-безболезненият начин да му се опълчи. Както и да е. Та двамата с него винаги сме били много близки и си приказвахме на шега, че като си осигури стабилна практика, със сигурност ще измъкне леля си Ливи от „Социални грижи“, за да работим заедно. Не е за вярване, но той наистина го направи. Написа ми писмо. Идвал в Калифорния, за да работи за някакъв екип, а на тях им трябвал социален работник. И ето ме сега с изглед към океана, работя заедно с малкия Стиви. Е, разбира се, не го наричам така пред другите.

— Това е страхотно, Оливия. Изглежда, наистина си щастлива.

— Да, щастлива съм. Обядвам на плажа, чета книга, хващам тен. След двайсет и две години най-после започвам да разбирам какво значи да живееш в Калифорния. Ще взема и на ролери да се кача, тъй да знаеш.

Представих си Оливия, която в общи линии имаше фигурата на Алфред Хичкок, на ролкови кънки и не можах да не се засмея.

— А, смей се ти, но само чакай да видиш! — Тя също се засмя. — Дотук с автобиографичните забележки. Какво мога да направя за теб?

— Трябва ми малко информация за едно място — „Ла Каса де лос Ниньос“, в Малибу.

— Сиропиталището на Маккафри? Да не смяташ да пратиш някой там?

— Не. Дълго е за разправяне.

— Ами, виж тогава, щом е толкова дълго, защо не ми дадеш възможност да поровя из файловете си? Ела довечера вкъщи и ще ти дам резултатите. Не сме те виждали от толкова време.

— Какво ще готвиш?

— Щрудел, пирожки, сладки с плодове.

— Добре. По кое време?

— Към осем. Нали помниш къде живеем?

— Не е минало чак толкова време, Оливия.

— Два пъти повече, отколкото си мислиш. Виж, не искам да ти се натрапвам, но ако все още си нямаш приятелка, познавам едно чудесно момиче. Психоложка, работим заедно. Голяма сладурана е. Ще ви се родят страхотни дечица.

— Благодаря ти, но си имам приятелка.

— Чудесно, доведи и нея.

 

 

Брикермънови живееха на „Хейуърф“, недалеч от Феърфакс, в малка тухлена къща в испански стил. Чудовищният крайслер на Оливия беше паркиран отпред.

— Какво ще правя тук аз, Алекс? — попита ме Робин, когато наближихме портата.

— Обичаш ли шаха?

— Не знам дори правилата.

— Не се притеснявай. Това не е къща, в която трябва да се съобразяваш какво говориш. Всъщност ще си истинска късметлийка, ако ти се удаде шанса въобще да кажеш нещо. Хапни си от сладкишите. Забавлявай се.

Целунах я и натиснах звънеца.

Вратата отвори Оливия. Беше си все същата — може би напълняла с два-три килограма — същата засукана прическа, същото открито, усмихнато лице. Протегна ръце да ме прегърне и аз се озовах в гръд колкото малко канапе.

— Алекс! Обръснал си брадата — с нея приличаше на Кърк Дъглас. Сега приличаш на дипломат. — Тя се усмихна на Робин и аз ги представих една на друга.

— Много ми е приятно. Вие сте голяма късметлийка — Алекс е чудесно момче.

Робин се изчерви.

— Влизайте.

Къщата ухаеше на сладкиши. Ал Брикермън, белокос, с внушителна брада, седеше насред дневната, приведен над шахматна дъска от абанос и слонова кост. Около него цареше пълен хаос — книги по лавици или нахвърляни по земята, всевъзможни вехтории, снимки на децата и внуците, сувенири.

— Ал, Алекс и неговата приятелка са тук.

— Хм — изръмжа той и вдигна ръка, без да откъсва поглед от фигурите на дъската.

— Радвам се да те видя отново, Ал.

— Хм.

— Пълен шизоид — довери Оливия на Робин, — но в леглото е като динамит.

Тя ни въведе в кухнята. Стаята беше точно такава, каквато е била и преди четирийсет години, когато е била построена къщата. Жълти подови плочки с кафеникав кант по ръба, тясна порцеланова мивка, первази, пълни със саксии, стари печка и хладилник, марка „Кенмор“. Над вратата, водеща към верандата, висеше керамична табела с надпис: „Как да се рееш като орел, когато си заобиколен от гъски?“.

Оливия забеляза, че го чета.

— Подарък за напускането на „Социални грижи“. Сама си го подарих. — Тя донесе поднос с все още топли сладки. — Ето, опитайте ги, преди да съм ги изяла. Разраствам се като Цепелин. — И тя се потупа по задните части.

— Жена и половина — казах аз и тя ме щипна по бузата.

— Ммм, тези са страхотни! — каза Робин.

— Жена с вкус. Ето, седнете тук.

Издърпахме си от столовете около кухненската маса и се настанихме пред подноса със сладки. Оливия хвърли поглед на фурната и след това се присъедини към нас.

— След около десет минути ще има и щрудел. С ябълки, стафиди и смокини. Смокините са идея на Албърт. — Тя посочи с палец към дневната. — От време на време съвсем изключва. И тъй, ти искаше да научиш нещо повече за „Ла Каса де лос Ниньос“. Не че ми влиза в работата, но би ли ми казал защо?

— Във връзка с една работа, която върша за полицейското управление.

— За полицията? Ти?

Разказах й за случая, като избягнах най-неприятните детайли. Тя вече познаваше Майло, двамата се бяха сближили, но не знаех докъде всъщност е стигнало приятелството им.

— Той е приятно момче. Трябва да му намериш някоя хубава жена, като тази, която си намерил за себе си. — Тя се усмихна на Робин и й подаде още една бисквита.

— Извинявай, Робин, но понякога, като се разприказвам, просто не мога да спра. След всичките часове, прекарани в слушане на клиентите и в кимане. Както и да е, Алекс, тези въпроси за „Ла Каса“, Майло ли те накара да ги зададеш?

— Не съвсем. Следвам собствените си догадки.

Тя погледна към Робин.

— Нашият Фил Марлоу, а?

Робин я погледна безпомощно.

— Това опасно ли е, Алекс?

— Не. Просто искам да проверя някои неща.

— Да внимаваш, чуваш ли какво ти казвам? — Тя ме стисна за бицепса. Хватката й беше като на борец. — Моля те, миличка, повтаряй му по-често да се пази.

— Опитвам, Оливия, но не мога да го контролирам.

— Знам. Тези психолози са си въобразили, че само те могат да дават съвети. Но чакай аз да ти разкажа за този хубавец тук. Запознахме се с него, когато го бяха назначили за три седмици като стажант към „Социални грижи“, за да се научи как живеят бедняците. Отначало се държеше малко надменно, но аз разбрах, че в него има нещо особено. Беше наистина ужасно интелигентен. Освен това беше способен на състрадание. Проблемът му бе, че искаше твърде много от себе си, насилваше се. Вършеше два пъти повече работа от който и да е друг и пак си мислеше, че нищо не върши. Изобщо не бях изненадана, когато излетя като ракета в стратосферата на успеха — титла, издадени книги и всичко останало. Но продължавах да се притеснявам, че ще се съсипе.

— И беше права, Оливия — признах си аз.

— Помислих си, че е заминал за Хималаите или нещо подобно. — Тя се засмя и продължи, без да отмества поглед от Робин: — Не за друго, ами за да се намръзне достатъчно, за да може после да хареса Калифорния, като се върне. Вземайте от сладките.

— Аз преядох — каза Робин и докосна плоското си коремче.

— Сигурно имаш право, фигурата преди всичко, стига да я има човек. Кажи ми, миличка, ти обичаш ли го?

Робин ме погледна. После ме прегърна с една ръка.

— Да.

— Чудесно, обявявам ви за съпруг и съпруга. Него никой не го пита.

Тя стана, отиде до фурната и надзърна през стъклото на капака.

— Още няколко минутки. Според мен на стафидите им трябва повече време, за да се опекат.

— Оливия, щеше да ми разказваш за „Ла Каса“.

Тя въздъхна и внушителните й гърди се надигнаха като приливна вълна.

— Добре. Явно сериозно си решил да се правиш на полицай. — Тя седна. — След като ми се обади, прегледах набързо старите файлове и извадих всичко, което би могло да ти свърши работа. Искате ли кафе?

— Да — каза Робин.

— И аз ще пийна.

Оливия се върна с три димящи чаши, сметана и захарница върху порцеланов поднос с гледка от Йелоустоун Парк.

— Кафето ти е чудесно, Оливия — каза Робин след първите две-три глътки.

— „Кона“. От Хаваите. И роклята ми е оттам. По-малкият ми син, Габриел, живее там. Занимава се внос и износ. Доста добре се справя.

— Оливия…

— Добре, добре. „Ла Каса де лос Ниньос“. Детски дом. Основан през 1974 от преподобния Огъстъс Маккафри като убежище за деца, останали без дом. Това го пишеше в брошурата.

— А тази брошура в теб ли е?

— Не, в офиса е. Искаш ли да ти пратя копие?

— Няма смисъл. Що за деца попадат там?

— Малтретирани или занемарени деца, сираци, избягали от домовете си. Едно време ги вкарваха в затворите и изправителните домове, но добре че вече е пренаселено с четиринайсетгодишни убийци, изнасилвачи и крадци, затова сега им търсят домове като „Ла Каса“. В общи линии, подобни домове прибират деца, които никой не иска, включително за осиновяване. Повечето от тях имат здравословни и психологически проблеми — парализирани, глухи, слепи, бавноразвиващи се. Част от тях са твърде големи, за да ги поиска някой за осиновяване. Има също и деца с майки, които излежават присъди — най-вече алкохолички и наркоманки. Опитвахме се да ги настаним в нормални семейства, но често никой не ги искаше.

— Как се финансира домът?

— Алекс, така както стоят нещата с щатските фондове, човек би могъл да измъкне и по хиляда долара месечно за дете, стига да знае къде да натисне. За децата с недъзи пък се дава още повече, нали трябва да се плащат и допълнителните услуги. Като капак на всичко чувам, че Маккафри бил малък бог в привличането на частни дарения. Той има стабилни връзки. Така например си е осигурил земята, на която е построен домът. Тези двайсет акра в Малибу са принадлежали на правителството. Там са интернирали японците по време на Втората световна война. После са направили трудов лагер за всевъзможни отрепки. Маккафри успял да убеди властите да му дадат мястото на разсрочено изплащане — за срок от деветдесет и девет години със символична лихва.

— Сигурно е доста сладкодумен.

— Такъв е. Едно добро старо момче. Бил е мисионер в Мексико. Разбрах, че и там основал подобен дом.

— И защо се е върнал?

— Кой знае? Може климатът да не му е действал добре. Може да се е затъжил за „Кентъки Фрайд чикън“, макар да разбрах, че и в Мексико вече имат.

— А какво ще ми кажеш за дома? Свестен ли е?

— Нито едно от тези места не е прекалено хубаво, Алекс. Идеалното място за едно сираче е спретнатата къща в провинцията с жив плет и просторна ливада наоколо. С голямо рижо куче и най-вече с мама и татко. В действителност само в окръг Лос Анджелис регистрираните деца, които спадат към тази категория, са над седемнайсет хиляди. Седемнайсет хиляди нежелани от никого деца! Системата ще ги погълне по-бързо, отколкото можем да си представим. Светът е станал отвратително място напоследък.

— Това направо не е за вярване — каза Робин. Лицето й изразяваше искрена загриженост.

— Ние се превърнахме в общество на детемразци, миличка. Все повече и повече от тях биват всячески пренебрегвани. Хората първо зачеват деца и после започват да съжаляват за това. Родителите не искат да носят отговорност за тях и затова прехвърлят топката на правителствените служби. Ами абортите? Дано не обиждам някого от вас, но какво всъщност са абортите? Просто още един начин да бъде избегната отговорността. Да не говорим, че това си е детеубийство, в един или друг смисъл. Не знам, може би всъщност е по-добре, отколкото да ги родиш и после да искаш да се отървеш от тях. — Тя избърса потта от горната си устна с книжна салфетка. — Извинете ме, нещо ме е прихванала ораторската мания.

Изправи се и приглади роклята си.

— Да видим сега какво става с щрудела.

Тя се върна с димяща тавичка в ръце.

— Внимавайте, защото е горещ.

Двамата с Робин се спогледахме.

— Изглеждате толкова сериозни. Май ви развалих апетита с тежки приказки.

— Не, Оливия. — Взех си резен от щрудела и го опитах. — Страхотен е. Освен това съм съгласен с теб.

Робин изглеждаше мрачна. Бяхме обсъждали въпроса с абортите много пъти, без някой от двама ни да се съгласи с другия.

— И за да отговоря на въпроса ти, мястото наистина е свястно. Докато бях още в „Социални грижи“, за него не бе постъпило нито едно оплакване. Не липсват основните неща, чисто е, а околността е наистина красива. Повечето от тези деца са виждали планина само по телевизията. Карат децата с автобус не само до държавните училища, но и на всякакви други места. Едва ли им се отделя някакво специално внимание, но Маккафри никога не ги оставя гладни или боси. Защо искаш да знаеш толкова много за дома? Да не би смъртта на момчето да ти се вижда съмнителна?

— Не. Засега няма причина да подозирам каквото и да е. — Замислих се над въпроса й. — Не разполагам с нищо по-специално.

Хапнахме си от щрудела. Оливия викна към дневната:

— Ал, искаш ли малко щрудел? Със смокини е.

Аз поне не чух някакъв отговор, но тя сложи едно парче в малка чинийка и се отправи към дневната.

— Тя е много приятна — каза Робин.

— Освен това е мъжко момиче.

— И е умна. Трябва да я послушаш. Наистина трябва да внимаваш. Алекс, моля те, остави детективската работа на Майло.

— Внимавам достатъчно, не се притеснявай. — Взех ръката й, но тя я издърпа. Тъкмо се канех да добавя нещо, когато Оливия се върна.

— Онзи мъртвец, търговецът, казваш, че бил доброволец в „Ла Каса“, така ли?

— Да. Имаше грамота в кабинета си.

— Сигурно е бил член на Джентълменската бригада. Поредната идея на Маккафри за приобщаването на бизнесмените към проблемите на децата. Той опитва да убеди големите компании да изпратят по някой от ръководните си кадри като доброволен наставник. Доколко всичко това е въпрос на джентълменство и доколко — на принуда от страна на големите шефове, това вече не знам. Маккафри ги награждава със специално ушити сака, със значки и грамоти. Да не говорим, че господата печелят ценни точки пред началството. Дано във всичко това да има и нещо за самите деца.

Замислих се за Бруно, един психопат, като наставник на бездомни деца.

— А децата поставени ли са под някакво наблюдение?

— Обичайните неща — разговори, малко тестове. Знаеш добре колко струва всичко това.

Кимнах.

— Но както вече казах, никога досега не сме получавали оплаквания. Да речем, че бих писала на този дом пет минус, Алекс. Основният проблем е, че децата са твърде много, за да бъде оказа персонална помощ. Като изключим тази подробност, „Ла Каса“ не отстъпва по нищо на останалите домове.

— Радвам се да го чуя.

Но всъщност бях по-скоро разочарован. Щеше да е далеч по-лесно, ако бях открил, че „Ла Каса“ е поредният кръг на ада. Нещо подобно като че ли повече би се вързало с трите убийства.

— Е, има ли още нещо, което би искал да знаеш?

— Не. Благодаря ти.

— А сега, миличка — тя се обърна към Робин, — разкажи ми как се запознахте с моя добър приятел Алекс.