Джонатан Келерман
Жестоки игри (11)

11.

На третия ден рано сутринта, след като открихме касапницата в дома на Бруно, Майло ми се обади и ме попита дали може да намине, за да обсъдим психиатричния профил на мъртвеца. Уговорихме се за следобеда. Затворих телефона и набрах номера на Андре Ярослав в залата му в Западен Холивуд, без да съм съвсем наясно защо точно го правя. Свързах се с него и го попитах дали може да ми отдели време за индивидуална тренировка по карате.

— Докторе — каза той с акцент, гъст като преварен гулаш, — от толкова време не сме се виждали.

— Знам, Андре, доста време мина наистина. Но се надявам, че ще ми помогнеш да се измъкна от блатото на мързела.

Той се засмя.

— Имам група за средно напреднали в единайсет и частни уроци в дванайсет. После заминавам за Хаваите, докторе. Ще помагам при снимането на бойни сцени за пилотния филм на нов телевизионен сериал. За момиче полицайка, което владее джудо и лови изнасилвачи. Какво ще кажеш?

— Адски оригинално.

— А-ха. Трябва да поработя с онова, червенокосото маце — Шандра Лейн, да я науча как да хвърля огромни мъжкари. Ще я правим нещо като Жената-чудо^[1].

— А-ха. А да ти се намира малко време преди единайсет?

— За теб, докторе, винаги. Ела в девет.

* * *

Центърът по бойни изкуства се намираше на Санта Моника, близо до Доини, в съседство с нощния клуб „Трубадур“. В този център кунгфу треската вземаше своите „жертви“ вече цели петнайсет години. Ярослав беше кривокрак чешки евреин, избягал в Щатите през 50-те. Той имаше висок, писклив глас, който отдаваше на куршума, който нацистите му бяха забили в гърлото. Истината бе, че тоя невероятен образ просто се беше родил с гласовия регистър на истеричен скопен петел. Така или иначе, едва ли е било лесно да си евреин с писклив гласец в следвоенна Прага. Но Ярослав успял да си изгради своя собствена стратегия за оцеляване. Още като момче се заел да облагороди физиката си като започнал с тренировки с тежести и техники за самоотбрана. Едва на двайсет години той вече владеел перфектно всяка бойна система, до която се бил докоснал — от у-шу до хапкидо. Горе-долу по това време уличните бабаити вече се били научили да го заобикалят за свое собствено добро в радиус от поне десет метра.

Той ме посрещна на вратата, гол до кръста, с букет от нарциси в ръка. Тротоарът пред сградата беше пълен с мършави индивиди от двата пола, прегърнали калъфите на китарите си така, сякаш от тях зависи животът им, и подръпващи стръвно от цигарките с тревица.

— Прослушване — изписка Ярослав, посочи вратата на „Трубадур“ и изгледа презрително насъбралата се тълпа. — Ето ви ги професионалистите на новото време, докторе.

Влязохме в залата, която беше абсолютно празна. Той сложи цветята в една ваза. Подът на помещението беше от полиран дъб, а боядисаните в бяло стени искряха от чистота. На една от тях беше окачена невероятно богата колекция от снимки на звезди с техните автографи. Отидох до съблекалнята и се върнах, пременен с твърдо бяло кимоно. Като цяло приличах на участник в масовката на филм с Брус Лий.

По време на занимание Ярослав почти не говореше. Вместо него говореха ръцете и краката му. Той застана в средата на залата, обърнат с лице към мен, усмихна ми се и двамата се поклонихме един на друг. Започнахме със серия подгряващи упражнения, съпроводени от неистовото пукане на моите стави.

След разгрявката пак се поклонихме. Ярослав се засмя отново и се зае да помете пода с мен. В края на първия час вече се чувствах като прилично изтупана стара черга. Всяко мускулче по тялото ми крещеше от болка.

Той продължи да ми се усмихва окуражаващо и да се покланя след всяка своя перфектна техника. От време на време бойният му писък ме пронизваше като мълния. В края на втория час болката вече не ми правеше никакво впечатление. Тя се бе превърнала за мен в по-особено, но нормално състояние на съзнанието. Нещо повече — отново се чувствах господар на тялото си. Дишах тежко, очите ми бяха зачервени, от лицето ми се стичаха реки от пот, а краката ми леко трепереха. Ярослав изглеждаше така, сякаш току-що бе прочел сутрешния си вестник.

— Препоръчвам ти една гореща вана, докторе, и младо гадже, за да ти направи хубав масаж с малко сок от леска. И не забравяй: тренировка, тренировка и пак тренировка.

— Няма да забравя, Андре.

— Обади ми се след една седмица. Тогава вече ще съм се върнал. Ще ти разкажа за Шандра Лейн и ще те проверя дали си тренирал. — И той ме ръгна шеговито с пръст в корема.

— Дадено.

Ярослав ми протегна ръка и аз я поех предпазливо, готов да поема някое тежко хвърляне.

— А-а, така те искам — засмя се той и ме потупа по рамото.

 

 

Пулсиращата болка ме накара да се почувствам като праведен аскет. Обядвах в един от поне дузината ресторанти, собственост на някой от полуиндуистките култове, предпочели кой знае защо Лос Анджелис пред Калкута. Едно момиче с отсъстващ поглед и перманентна усмивка, облечено с бяла роба, взе поръчката ми. Имаше по детски непорочно лице, гримасничеше пресилено като монахиня и някак успяваше да се усмихва дори докато говореше. Интересно дали всъщност не я болеше от това.

Ометох една огромна чиния с нарязана маруля, кълнове, препържена соя и топено козе сирене върху филийки от хляб чапати, след което полях всичко това с две чаши нектар от ананас, кокос и гуава. За цялото удоволствие платих десет долара и трийсет и девет цента, което пък обясни пороя от усмивки.

Озовах се пред къщата си кажи-речи едновременно с Майло, който пристигна с бронзов матадор.

— Фиатът сдаде окончателно багажа — обясни той. — Ще го кремирам и ще пръсна праха му над бунището край Лонг Бийч.

— Моите съболезнования. — Взех картона на Бруно.

— Спести си парите за венеца. Предпочитам да ми ги връчиш в брой под формата на помощ за следващата вноска за новото возило.

— А доктор Силвърман няма ли да удари едно рамо?

— Работи се по въпроса.

Той ме остави да почета известно време на спокойствие, след което не се сдържа и попита:

— Е, какво мислиш?

— Дотук никакви гениални прозрения. Бруно е бил изпратен при Хендлър от Комисията по амнистиите след арест за финансова измама. Посещавал е сеансите му в течение на четири месеца, общо около десетина пъти. С края на изпитателния срок дошъл и краят на терапията. Направи ми впечатление, че бележките на Хендлър относно Бруно са по-скоро благосклонни. Бруно е бил един от последните му пациенти. По времето, когато е започнал да се занимава с него, Хендлър вече е бил набрал доста и въпреки това не открих в картона му злобни подмятания. Ето, в началото нашият доктор го нарича „изпечен мошеник“. — Прелистих набързо няколко страници. — Няколко седмици по-късно просто подхвърля, че усмивката му била „като на котарака в «Алиса»“. И после — нищо.

— Да не са станали приятели?

— От къде на къде?

Майло ми подаде един лист.

— Ето, виж това.

Беше разпечатка от телефонната компания.

— Това тук — той ми посочи един седемцифрен номер, — е номерът на Хендлър, домашният му номер. А този тук е на Бруно.

Линиите, свързващи двата номера, образуваха доста сложна плетеница. През последните шест месеца двамата си бяха поговорили доста.

— Интересно, а?

— Определено.

— Ето и още нещо. Официално съдебният медик заяви, че е невъзможно да бъде определено кога точно е бил убит Бруно. Горещината в къщата е прецакала всички декомпозиционни показатели. Накратко, при такава каша докторите не искат да рискуват и да ни подведат с погрешно заключение. Но един от младоците ми спомена на четири очи, че според него става дума за десет или дванайсет дни.

— Точно по времето, когато са били убити Хендлър и Гутиерес.

— Или малко след, или малко преди това.

— Но почеркът на двете убийства е различен.

— Кой казва, че всички убийци са последователни, Алекс? Мен специално ме интересуват повече някои други различия. При случая с Бруно, изглежда, е имало взлом. Открихме прекършени храсти и фрагменти от два различни вида подметки под единия от прозорците.

— Два? А може би Мелъди наистина е видяла нещо. Тъмни хора. Двама или трима.

— Може би. Засега зарязах тази посока в разследването. От хлапето така и няма да излезе надежден свидетел. Така или иначе, ми се струва, че комай имам вече за какво да се хвана. Психотерапевт и пациент, които са продължили да поддържат връзка след приключването на терапията, и двамата убити жестоко приблизително по едно и също време. Не ми се вярва всичко това да се окаже съвпадение.

Той зарови нос в записките си с усърдието на първолак. Замислих се за Хендлър и Бруно и тогава ми просветна.

— Майло, стандартното разбиране на социалните роли в случая ни пречи да видим истината.

— Това пък какво трябваше да значи?

— Роли. Социални роли — обществени предписания за правилно поведение. В случая — отношението лекар — пациент. Психиатър и психопат. Коя е най-характерната черта на един психопат?

— Липсата на угризения.

— Именно. Психопатът не поддържа нормални връзки с останалите хора — той просто ги използва. Най-опасните от тях обикновено си имат лъскава, привлекателна фасада и често дори изглеждат добре. Интелигентността им най-често надвишава средното ниво. Често манипулират околните на сексуална основа. Имат слабост към измамите, изнудването, мошеничествата.

Майло се облещи насреща ми.

— Хендлър.

— Разбира се. Ние го възприемахме през цялото време като лекар, което ни пречеше да видим истинската му роля. Но нека да се вгледаме по-внимателно. Какво знаем за него? Бил е замесен в измама с медицински застраховки. Опитал се е да изнуди Рой Лонгстрет, използвайки положението си на лекуващ психиатър. Прелъстил е една от пациентките си — Елен Гутиерес — и бог знае колко още. Ами злобата в бележките му? Отначало си мислех, че се дължи на разочарование, но сега вече не съм толкова сигурен. Той се е държал като абсолютен егоист, който изслушвал хората без капка съчувствие, след това им прибирал парите и дори се подигравал зад гърба им. Неговите бележки са поверителни. Хендлър не е очаквал, че някой друг ще ги прочете и затова там е показвал истинското си лице. Майло, казвам ти, този човек повече ми се оформя като класически психопат.

— Злият доктор.

— Нищо чудно. И Менгеле е бил лекар. Каква по-добро прикритие за един интелигентен психопат от титлата „доктор“? Тя автоматично го дарява с престиж и доверие от страна на околните.

— Доктор психопат и пациент психопат. — Майло изцъка няколко пъти с език. — Не е задължително да са били приятелчета, по-скоро съдружници в престъплението.

— По-скоро второто. Психопатите нямат приятели. Само жертви и съучастници. Бруно трябва да е дошъл на Хендлър като манна небесна, ако докторът е замислял нещо, за което му е била нужна чужда помощ. Бас държа, че първите им сеанси са били истинско представление — и двамата са били като гладни хиени, оглеждали са се предпазливо един друг, душели са наоколо.

— Но защо точно Бруно? Хендлър си е имал работа и с други психопати.

— Те са били твърде груби за неговия вкус. Готвачи, кравари, строителни работници. На Хендлър му е трябвал интелигентен тип. Освен това, кой знае на колко от тия хора е била поставена умишлено погрешна диагноза. При Лонгстрет случаят беше точно такъв.

— Просто за да не подминаваме факта, какво ще кажеш за онзи, който учи право?

Замислих се за минута.

— Твърде млад е. В очите на Хендлър той най-вероятно е бил пикльо с жълто около устата. След няколко години, с нужния опит и адвокатската титла, тогава може би да, но не и сега. На Хендлър му е трябвал бизнесмен за онова, което е бил замислил. Някой наистина печен. Бруно се вписва идеално в тая рамка. Не забравяй, че той е успял да баламоса Гършман, който определено не е идиот.

Майло стана и закрачи из стаята като прокарваше пръсти през косата си, от което прическата му не придоби кой знае колко по-приемлив вид.

— Фактите определено се връзват. Двама изпечени измамници се обединяват за общ удар. — Новото тълкувание явно истински го забавляваше.

— И това не се случва за пръв път, Майло. Преди години имаше един тип по източното крайбрежие, който се радваше на страхотна репутация. Оженил се за богата жена и отворил клиника за непълнолетни престъпници — по онова време на тия места все още им викаха така. После използвал връзките на семейството на жена си и учредил фонд за набиране на дарения за клиниката. И докато пресата го превъзнасяла, неговите „пациенти“ тарашели здраво из околностите. Накрая откриха, че складът му е претъпкан с крадени вещи — кожени палта, кристал, техника. Най-интересното е, че тези пари дори не му трябвали. Направил го заради предизвикателството. Пратиха го да практикува в някаква клиника в Северен Мериленд, която, доколкото знам той ръководи в момента. Издънката така и не стигна до вестниците. Просто се шушукаше сред колегите.

Майло измъкна химикалка и започна да пише, разсъждавайки на глас.

— „Проверка из мраморните коридори на висшите финанси. Банкови отчети, брокерски оценки, незаконен бизнес чрез подставени или несъществуващи лица. Проверка на депозитните сейфове. Недвижими имоти в провинцията. Претенции към застрахователни организации.“ — Той спря. — Надявам се, че от това все нещо ще излезе, Алекс, защото, откак се захванах с тоя проклет случай, авторитетът ми определено не е пораснал. Капитанът се натиска за повишение и са му нужни повече арести. Хендлър и Гутиерес не са някакви си отрепки от гетото и той не може да си затвори очите за тях. Освен това се е шубелисал, че ченгетата от Глендейл ще разрешат случая с убийството на Бруно преди нас, което определено няма да е точка в наша полза. Нали помниш случая Бианки.

Кимнах. Тогава един шериф от градчето Белингъм, щата Вашингтон, бе уловил собственоръчно удушвача от Хилсайд, задача, оказала се непосилна за целокупното полицейско управление на Лос Анджелис.

Майло стана, отиде до кухнята и изяде половин студено пиле над мивката. После изля в гърлото си четвърт литър портокалов сок и се върна в дневната, бършейки устните си с длан.

— Не знам на какво отгоре ме е напушил смях, след като съм затънал до кръста в трупове без видим напредък по случая, но това с Хендлър и Бруно ми се вижда адски смешно. Пращаш някакъв тип при психиатър да притегне болтовете в главата му, обаче се оказва, че докторът е по-луд и от него, и така резултатът от едно добро начинание е психопатия на квадрат.

Погледнат дори от тоя ъгъл, случаят пак не ми се стори забавен, което не попречи на Майло да се нахили до насита.

— Ами момичето? — попита той, след като се постегна.

— Гутиерес? Какво за нея?

— Ами пак си мислех за въпросните „социални роли“. Ние гледаме на нея като на човек, озовал се без вина на неподходящо място в неподходящо време. Щом Хендлър е успял да се сдуши с един пациент, защо да не е успял да го стори и с друг?

— Не е невъзможно. Но за Бруно поне знаехме, че е бил психопат, докато за нея нямаме никакви доказателства.

— Наистина нямаме — призна той. — Потърсихме картона й сред останалите, но не можахме да го открием. Може да го е унищожил, след като връзката им се е задълбочила. Вие, психотерапевтите, правите ли такива неща?

— Откъде да знам. Никога досега не съм спал със свои пациентки, нито пък с техните майки.

— Сега ще се връзваме ли? Опитах да разпитам семейството й. Едно възрастно разплуто мамче и две братчета, едното от които с онова прословуто мачо пламъче в очите. И тримата живеят в една кибритена кутийка в Ико Парк. Заварих ги в траур. Цялата къща беше пълна със снимки на момичето. Навсякъде запалени свещи, кошници с плодове и тъй нататък. Братлетата бяха мрачни като безлунна нощ, а мамчето почти не разбираше английски. Взех със себе си Санчес от Отдела за борба с размириците за преводач. Донесохме и ние кошница с храна, както му е редът, държахме се прилично. Язък за барута. Нищичко не научих. Те и без друго едва ли знаеха доста за живота на Елена. За тях Западен Лос Анджелис е на обратната страна на Луната. Но и да знаеха нещо, едва ли щяха да ми го кажат.

— Не ги ли беше грижа дали ще хванеш убиеца? — попитах аз.

Майло ми хвърли един уморен поглед.

— Алекс, хора като тях не мислят, че полицията би могла да им помогне. За тях ние от ла полиция-та сме просто гадняри, дето им се бъркат навсякъде, щипят техните момичета посред бял ден, светят им нощно време с фенерчета в прозорците и им пълнят къщите с празни гилзи. Между другото, разпитах една нейна приятелка. Съквартирантката й, също учителка. Тая поне се държа открито враждебно. От самото начало ми заяви, че не искала да има нищо общо с мен. Брат й бил убит преди години в престрелка между улични банди и полицията не направила нищо, за да открие и накаже убийците. Тъй че да съм вървял по дяволите.

Майло се тръшна за пореден път на канапето.

— Накратко, сведенията ми за Илейн Гутиерес са сведени до нулата. Което не значи, че тя задължително е била чиста вода ненапита.

— Тежък случай, Майло. Не се пришпорвай чак толкова.

— Странно, че го чувам от твоите уста. Майка ми ми го казваше често. По-спокойно, Майло Бърнард. Не бъди чак такъв профекцианист — тя така си мислеше, че се произнася думата. Въобще цялото ми семейство си имаше традиции в себеподценяването. Майка ми например беше прекъснала училище в десети клас, за да работи в някаква леярна, да мие пластмасови чинии, да гледа тъпи сериали по телевизията и да слуша скучни проповеди в църквата.

Майло отвърна поглед от мен и впери очи в стената. Беше му дошло твърде много. Най-добрата терапия за него в този момент може би щеше да бъде да го оставя за малко насаме, но аз не се сдържах и му показах няколко прости упражнения за релаксация. След тях и след като свива и разтваря в продължение на пет минути огромните си юмруци, моят най-добър приятел придоби далеч по-човешки вид.

— Колко ви дължа за терапията, докторе?

Замислих се за минута.

— Вечеря. На свястно място.

Той стана, протегна се и изръмжа като мечка.

— Какво ще кажеш за суши? Тая вечер се чувствам като истински варварин. Ще ги схрускам тия рибки, както са още живички, и окото няма да ми мигне.

Отидохме с колата до „Оомаса“ в Малко Токио. Ресторантът беше претъпкан, предимно с японци. Не беше баровско място, но определено стилно, а суши кухнята беше превъзходна.

— Онова момиче — каза Майло, след като се настанихме, — съквартирантката. Стори ми се, че тя може да ми помогне. Сигурно знае нещо за начина на живот на Илейн, а може би и за връзката й с Хендлър. Обаче страшно се беше стегнала, мътните я взели.

Той допи сакето си и махна за още една чаша. Питието пристигна и той гаврътна половината на един дъх.

Една сервитьорка, облечена с костюм на гейша, се приближи и ни предложи горещи кърпи. Избърсахме ръцете и лицата си. Усетих как порите ми се отварят, жадни за въздух.

— Предполагам, че си добър в разговорите с учители.

— Понякога учителите мразят психолозите, Майло. Гледат на нас като на дилетанти, които постигат бърз ефект с евтини трикове, докато те самите се скъсват да вършат черната работа.

— Виж ти. — Втората половина от сакето изчезна в гърлото му.

— Както и да е. Ще поговоря с нея, заради теб. Къде мога да я открия?

— В същото училище, където е преподавала и Гутиерес. — Майло ми написа адреса на една салфетка. — Името й е Ракел Очоа. И използвай служебната си карта.

Последва окуражително потупване по гърба.

Над главите ни се разнесе стържещо съскащ звук. Вдигнах очи и погледът ми срещна този на ухиления главен готвач, който точеше ножовете си.

Поръчахме си. Рибата беше прясна, оризът — малко по-сладък, отколкото го обичам. Хрянът в уасабито прочисти синусите ми. Хапнахме мълчаливо, под акомпанимента на самисен музика и чуждоземна гълчава.