Джонатан Келерман
Жестоки игри (18)

18.

Вкъщи ме очакваха две изненади. Първата беше Робин — облечена с избелял жълт хавлиен халат, изтегната на кожения диван и отпиваща от чая си. В камината гореше огън, а от аудиоуредбата се разливаше мелодията на „Десперадо“ на Игълс.

На врата й, като цена на сандвич, висеше изрязана от списание снимка на Ласи.

— Здравей, скъпи — каза тя.

Хвърлих якето си на креслото.

— Здрасти. Каква е закачката с кучето?

— Просто опит да кажа, че се държах като кучка и че съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш — казах аз и махнах снимката.

Седнах до нея и взех ръцете й в моите.

— Сутринта се държах тъпо, Алекс. Не трябваше да те оставям да си тръгваш така. В мига, в който затвори вратата след себе си, вече започна да ми липсваш. Нали знаеш как става в такива случаи, почваш да се чудиш: „Какво ли му се е случило?“, „Ще го видя ли отново?“ и прочее. Направо превъртях. Не можех да работя, не можех дори да се завъртя край машините в това състояние. Целият ми ден отиде по дяволите. Звънях ти, но никой не вдигна. И ето ме сега тук.

— Непорочността се възнаграждава — промърморих аз под носа.

— Какво каза, миличък?

— Нищо. — Всеки опит да разясня неловката ситуация, от която едва се бях измъкнал, щеше по-скоро да навреди, отколкото да помогне. И как иначе — тя се чувства зле, а аз й изтърсвам: „Съжалявам, скъпа, но за малко да спя с друго момиче. Спокойно, всичко се размина с една дълга целувка и малко опипване“.

Проснах се до нея. Прегърнахме се, казахме си куп мили нещица, полигавихме се малко и се галихме доста. След десетина минути вече бях напомпан до пръсване от кръста надолу, част от което дължах на примерното си поведение в апартамента на Ракел, но основна заслуга имаше очарованието на настоящия миг.

— В хладилника има два гигантски бифтека, една салата „Цезар“, бутилка бургундско и квас — прошепна тя, докато натискаше леко носа ми с кутрето си.

— Я колко сме словоохотливи тази вечер — засмях се аз.

— Сигурно не отивам на добре, а, докторе?

— Не. Напротив.

— Чудесно. А какво ще кажеш тогава за това?

Халатът се свлече от раменете й. Огънят оцвети разкошното й тяло.

— Хайде, сладурче — каза тя умоляващо, — махни тези дрехи.

И веднага се зае да ми помогне в начинанието.

 

 

— Обичам те — каза тя по някое време. — Макар че си падаш малко параноик.

Не ми се мърдаше и на сантиметър и затова останах проснат на пода.

— Студено ми е.

Тя ме зави, стана, протегна се и се засмя доволно.

— Как имаш сили да се размотаваш наоколо след всичко това? — простенах аз.

— Жените са по-силни от мъжете — заяви тя жизнерадостно и продължи да танцува из стаята. Мускулите по стройните й бедра шаваха изкусително. Призрачната оранжева светлина се отразяваше в очите й. Изненадваща тръпка разтърси тялото ми.

— Ти се помотай още малко така и ще видиш кой е по-силен.

— Дай си още малко време, дангалако. — Тя погали сластно вътрешната страна на бедрата си, колкото да ме подразни и с грациозен скок се измъкна на косъм от похотливите ми лапи.

 

 

По времето, когато бифтеците бяха готови, от угощението на госпожа Гутиерес ми бе останал вече само блед спомен и аз хапнах с огромно удоволствие. След нощния пир поседяхме известно време, загледани в светлинките, които проблясваха по билото на един далечен хълм, сякаш идваха от лъчите на фенерчетата на спасителен отряд. Тя положи глава върху рамото ми. Прегърнах я нежно и пръстите ми заопипваха сляпо чертите на лицето й. Пиехме на смени вино от една и съща чаша.

— Обичам те — казах аз.

— И аз те обичам. — Тя ме целуна някъде под брадичката ми. — Днес пак разследва онези убийства, нали? — попита след още няколко глътки вино.

— Да.

Робин отпи един голям гълток за кураж.

— Не се притеснявай — добави след това. — Няма да те тормозя по въпроса. Не мога да се преструвам, че ми е все едно, но няма да опитвам да ти се наложа.

Прегърнах я още по-силно, за да изразя благодарността си.

— Искам да кажа, че не бих искала ти да се държиш така с мен и затова не искам и аз да го правя. — Опитваше да прикрие тревогата в гласа си, но тя си оставаше очевидна като комар в капка кехлибар.

— Карам я умната, честна дума.

— Знам, че е така — увери ме Робин твърде бързо. — Ти си умно момче. Можеш да се грижиш за себе си.

Тя ми подаде виното.

— Ако все пак ти се приказва, готова съм да те изслушам.

Поколебах се.

— Кажи ми. Искам да знам какво става.

Разказах й накратко събитията от последните два дни, като приключих със сдърпването с Анди Гутиерес.

Тя ме изслуша, разтревожена и напрегната, после си даде минута-две, за да асимилира всичко, и накрая ми каза:

— Разбирам защо не искаш да зарежеш всичко. Такава бъркотия, толкова тревожни факти без никаква видима връзка между тях.

Беше права, както обикновено. Парченцата в пъзела бяха поне привидно твърде много, за да ги подреди човек всичките в една и съща смислена картина. Добре де, ами ако този случай всъщност не беше хапка за моята уста? На кого се опитвах да се правя? На Филип Марлоу?

— Кога ще кажеш на Майло за всичко това?

— Просто няма да му казвам. Говорихме тази сутрин по телефона и той ми каза, в общи линии, да си гледам моите си работи и въобще да не се бъркам.

— Но на него това му е работата, Алекс. Той знае как да постъпи.

— Миличко, Майло ще избие тавана с глава, ако му кажа, че съм ходил в „Ла Каса“.

— Но онова бедно хлапе, онова бавноразвиващото, той дали не може да направи нещо за него?

Поклатих глава.

— На какво отгоре? Те сто процента ще измислят някакво страшно логично обяснение. Майло също си има своите подозрения, може би дори далеч по-сериозни, отколкото си мисля, но той не може да шавне без разрешението на шефовете си.

— А ти си нямаш шефове — каза тя тихо.

— Не се притеснявай.

— И ти не се притеснявай. Няма да се опитам да те спра. Говорех сериозно преди малко.

Пийнах още вино. Гърлото ми се беше свило на топка и студената течност ми действаше като истински еликсир.

Робин стана, отиде зад мен и сложи ръце на раменете ми. Жест на подкрепа — точно като онзи, който бях направил за Ракел само няколко часа по-рано. После пръстите й се плъзнаха надолу, за да си поиграят с растителността по гърдите ми.

— Алекс, ще бъда до теб, ако имаш нужда от мен.

— Непрекъснато имам нужда от теб. Но не и за да те забъркам в каша като тази.

— Няма значение за какво точно става дума, ще бъда до теб.

Надигнах се от креслото, притеглих я към себе си и започнах да я целувам — по врата, по ушите, по очите. Робин отметна глава назад и допря топлата, пулсираща точка на изящната си шия до устните ми.

— Хайде да скачаме в леглото, искам да те гушна — каза тя.

 

 

Пуснах радиото и го настроих на една от любимите си станции. Сони Ролинс тъкмо изцеждаше от тромпета си една размекваща коленете соната. Приглуших осветлението и отметнах завивките.

Втората изненада за вечерта си лежеше там — стандартен бял плик за бизнес кореспонденция без каквито и да е надписи, закрит наполовина от възглавницата ми.

— Това тук ли беше, когато дойде?

Тя беше свалила халата и при вида на писмото инстинктивно прикри с него гърдите си, сякаш ставаше дума за жив, дишащ натрапник.

— Може и да е било. Не съм идвала дотук.

Отворих внимателно плика и измъкнах от него един-единствен сгънат бял лист. Посланието не започваше със стандартните дата, адрес и име на подателя. Просто изписани ръкописно редове, клонящи песимистично надолу. Разкривеният рачешки почерк ми се стори познат. Седнах на ръба на леглото и зачетох.

Скъпи ми докторе,

Искрено се надявам, че възнамеряваш да спиш в леглото си, за да можеш все пак да прочетеш това. Позволих си да се промъкна през задната врата, за да оставя това послание. Между другото, по-добре си сложи нова брава, тази не струва.

Днес следобед от раменете ми бе смъкнат товара на случая „Х-Г“. Ел Капитан смята, че разследването се нуждае от прилив на свежа кръв. Безвкусният подбор на израза е негов, не мой. Аз лично се съмнявам в искрените му подбуди, но истината си е истина — моето разследване се забави твърде много.

Изглежда, не съм приел новината съвсем по мъжки, защото той тутакси ми предложи да си взема няколко дни отпуск. Всъщност предложението му звучеше по-скоро като нетърпящо възражение настояване.

Отначало не бях очарован, но после реших, че идеята не е никак лоша. И веднага си открих едно подходящо местенце за почивка с много слънце. Северно от Гуадалахара има едно мижаво курортче с минерални бани, кръстено Ахуакатлан. След кратко телефонно проучване на почвата установих, че мястото предлага богати възможности за задоволяване на личното ми любопитство. Да не говорим за отличните условия за лов и риболов.

Ще отсъствам най-вероятно два или три дни. Телефонните контакти са проблемни и нежелателни — местните държат изключително на личния си периметър. Ще ти се обадя, щом се върна. Поздрави на госпожица Страдивариус и се пази.

Всичко най-добро,

Майло

Дадох писмото на Робин, за да го прочете. Тя го прегледа набързо и ми го върна.

— Какво се опитва да каже, че са го изритали от случая?

— Да. Вероятно под давление отвън. Но всъщност той се кани да отиде до Мексико, за да проучи миналото на Маккафри. Очевидно вече се е добрал до нещо, което е събудило достатъчно интереса му, за да предприеме подобно пътешествие.

— И всичко това зад гърба на неговия капитан?

— Явно е решил, че рискът си струва. — Майло определено беше куражлия, но не и великомъченик. И той искаше да се пенсионира с почести като всяко друго ченге.

— В такъв случай ти беше прав — за „Ла Каса“. — Тя се пъхна под завивките и ги придърпа чак до брадичката си. Трепереше, но не от студ.

— Да — отвърнах. — Това, че съм прав по принцип, никога не ми се бе струвало по-мизерна утеха.

Долитащата иззад ъгъла музика направи неочакван пирует. В суинга на Ролинс тъкмо се бе вписал и един страхотен барабанист. Тамтамите пулсираха с ритъма на кръвта под умелите му длани. Под звуците на подобен ритъм можех да си мисля само за канибали, лиани и вплетени в тях змии. За тотеми…

— Прегърни ме.

Приближих се до нея, целунах я, притиснах я към себе си и опитах да й влея увереност и спокойствие, които обаче точно в този момент не достигаха и на мен самия. Мозъкът ми се луташе, изгубен далеч, далеч из някакво забравено от бога кътче на мразовитата тундра.