Джонатан Келерман
Жестоки игри (24)

24.

Фериботът до остров Бриндамуур потегляше за сутрешния си курс в 7:30.

Поръчаното обаждане от рецепцията в 6:00 ме завари изкъпан, избръснат, с широко отворени очи, втренчени напрегнато в прозореца. Дъждът бе започнал малко след полунощ и оттогава не бе спрял да барабани по стъклените стени на апартамента. Беше успял да ме събуди за едно сънено мигновение, по време на което бях убеден, че чувам преминаването на кавалерията на Наполеон по коридора на моя етаж. Добре че отново ме унесе. В шест сутринта трополенето не бе престанало, а градът в краката ми изглеждаше измит и размазан, сякаш някой го бе потопил в аквариум.

Бях облечен със спортни панталони от дебел плат, кожено яке и вълнен пуловер. Освен това реших, че все пак няма да е зле да взема и шлифера си, който ми вършеше чудесна работа в Южна Калифорния, но тук можеше да се окаже по-тънък от марля. Закусих набързо с пушена сьомга, препечени филийки, сок и кафе, и се озовах на доковете в 7:10.

Успях да се вредя сред първите в автоколоната, запътила се към автодока. Колите се придвижваха доста бързо и не след дълго аз също се озовах в утробата на ферибота, зад един микробус „Фолксваген“ с лепенка „Спасете китовете“ на задната броня. Спрях колата и се измъкнах навън. Стълбище от две части ме отведе на палубата. Подминах магазин за подаръци, друг за цигари и пури, и снекбар — до един затворени.

Намерих си място до кърмата, увих се в шлифера и се приготвих да преживея едночасовото пътуване.

Корабът беше почти безлюден. Малкото други пасажери бяха предимно млади хора с работни облекла — най-вероятно наемни работници в именията на Бриндамуур. Обратният курс сигурно щеше да се радва на съвсем друга класа пътници — адвокати, банкери, финансисти, поели към лъскавите си офиси в центъра на града.

Групичка от шестима млади мъже, едва прехвърлили тийнейджърските си години, се появи на палубата и се настани на не повече от три метра от мен. Русоляви, брадясали в различна степен, облечени с омачкани якета и джинси, плачещи за здраво пране с накисване, те си подаваха в кръг термос, пълен с нещо, което определено не беше кафе, майтапеха се, пушеха и току избухваха в дружен гръмогласен смях. Един от тях ме забеляза и протегна термоса към мен.

— Една глътка, братле? — предложи ми той.

Усмихнах се и поклатих глава.

Той сви рамене, обърна ми гръб и купонът започна отново.

Фериботът наду свирката си, двигателите изръмжаха, палубата завибрира едва доловимо и ние потеглихме.

Някъде по средата на пътуването отидох до мястото, където се бяха настанили шестимата, вече свлекли се на палубата пиячи. Трима от тях спяха и хъркаха с отворени уста, единият разглеждаше някакъв порно комикс, а последните двама, между които и този, който ми бе предложил да си сръбна, бяха запалили по цигара и седяха хипнотизирани от димящия край на фасовете си.

— Извинете.

Двамата пушачи вдигнаха поглед към мен. Читателят въобще не ми обърна внимание.

— Ъ-хъ? — Щедрият се усмихна. Един от предните му зъби беше отчупен наполовина — занижена хигиена или леснозапалим темперамент. — Кофти, брато, ама ни се свърши бульона. Съжалявам. Нали тъй бе, Доги?

Неговият приятел, дебело момче, което тъкмо си пускаше мустаци и рунтави бакенбарди, се изхили и кимна.

— Да, свърши се. Ама хубаво бульонче си беше. Шейсет градуса, без майтап.

Повярвах му. Цялата пасмина вонеше на спиртоварна.

— Няма проблем. Оцених предложението. Просто се чудех дали не можете да ми дадете малко информация за Бриндамуур.

Двете момчета се спогледаха учудено. Явно дори не предполагаха, че разполагат с някаква информация за даване.

— К’во искаш да знаеш? Т’ва място е истинска клоака — каза Щедрия.

— Без майтап — добави авторитетно Дебелака.

— Искам да намеря една определена къща на острова, но така и не можах да се сдобия с карта.

— Т’ва е щот’ няма такава. Хората там обичат да се крият от останалия свят. Имат си даже частни ченгета дет’ са готови да те закопчаят само да се изплюеш на грешното място. Двамата с Дъг заедно с тия майтапчии там ходим да бачкаме по изкопните работи за голф игрището. Разчистваме разните му там боклуци и прочее. Обаче свърши ли работното време и тичаме, за да хванем ферибота за обратно. Останем ли там за през нощта, отиде ни работицата.

— Ъ-хъ — каза дебелака. — Никакво поркане, никакво купонясване, нищо. Нищо не мож’ направи на шибания остров. Баща ми и той е бачкал на Бриндамуур, преди да го вземат в профсъюза. Сега ме урежда и мен. Стане ли работата, махам се от проклетия остров. Майната им на тия отшелници. — Той се захили и потупа приятелчето си по гърба.

— Какво по-точно търсите? — Щедрия запали нова цигара и я втъкна в дупката, оставена от липсващия му преден зъб.

— Къщата на семейство Хикъл.

— Роднина ли сте? — попита Дъг. Воднистите му, прорязани от кървави жилки очи изведнъж загледаха със стресната тъпота. Явно се чудеше дали пък няма да обърна собствените му думи срещу него.

— Не. Архитект съм. Просто искам да поогледам това-онова. Казаха ми, че къщата на Хикълови може и да ме заинтригува. Твърди се, че е най-голямата на острова.

— Братче, те всичките са големи. Можеш да набуташ по една махала във всяка от тях.

— Архитект, значи? — Лицето на Щедрия светна от любопитство. — Колко се учи за това?

— Пет години в колеж.

— Я не се размечтавай — сръга го дебелакът. — Главата ти е пълна с бръмбари, Харм. Първо трябва да се научиш да четеш и да пишеш.

— Майната ти! — каза благо неговият приятел. После се обърна отново към мен: — Аз бачках на един строеж миналото лято. Архитектурата трябва да е адски интересно нещо.

— Така е. Аз проектирам преди всичко частни домове. Затова винаги се оглеждам за нови идеи.

— Да, да, разбирам. За да си остане интересно.

— Ай, мама му стара — включи се отново Дъг, — ние пък не правим нищо интересно. Да разчистиш боклука е голяма тъпотия. Обаче оня ден, да речем, намерихме двама с ей такива дупки. На кого ли му е изгоряла чергата, а? Голям майтап падна.

— Тия хора хич не са ми смешни на мене — каза Щедрия. — Та вие търсехте някаква къща, нали тъй, господине? Дайте да попитаме Рей. — Той се обърна и се провеси над едното от заспалите момчета, за да достигне до читателя на комикси, който така и не бе вдигнал нос от мръсните си картинки. Когато все пак погледна към нас, имаше изражението на много тъп или много дрогиран човек.

— Ъ?

— Рей, човека иска да знае къде е къщата на Хикълови.

Момчето примигна, сякаш не разбираше какво му говорят.

— Много дрога му се насъбра напоследък. Направо не може да се вземе в ръце. — Харм се ухили така, че ако бях надзърнал, сигурно щях да му видя сливиците. — Айде бе, кажи къде е къщата на Хикълови?

— Хикъл — каза Рей. — Моя старец бачкаше там по едно време. Тръпки да те побият от това място, така казваше. Шантаво място. Май че беше на „Шарлеман“. Моя старец…

— Добре. — Харм наведе главата на Рей и той се зае отново с четенето на комикса си. — Улиците на тоя остров имат странни имена, господине. „Шарлеман“, „Александър“, „Сюлейман“.

Завоеватели. Богаташки хумор.

— „Шарлеман“ е вътрешният път. Значи тръгвате по стъргалото, подминавате пазара, после още четвърт миля — вглеждайте се здраво, щото табелките на улиците обикновено за закрити от дървета — после завивате… да видим как беше… надясно и това е „Шарлеман“. Там по-добре разпитайте наоколо.

— Много съм ви задължен. — Измъкнах портфейла си. — Ето ви за труда — казах и му подадох една петарка.

Харм протегна ръка, но в знак на протест, а не за да вземе банкнотата.

— Забравете, господине. Не сме свършили нищо.

Дъг, дебелакът, го изгледа злобно и промърмори нещо.

— Я се разкарай, Дъги — каза момчето с липсващия зъб. — С нищо не сме си заслужили парите на човека. — Независимо от неподдържаната коса и опустошената усмивка, определено не му липсваше интелект и достойнство. Беше от ония хлапета, на които не бих имал нищо против да се опра в труден момент.

— Дайте поне да ви почерпя тогава.

— Тц — каза Харм. — Няма вече за кога, господине. След половин час атакуваме обекта. В ден като тоя човек трябва да си отваря очите на пет. Нашия Дебеланчо, да речем, ако сръбне още малко, ще вземе да изпусне неговия край и ще ни претрепе всичките.

— Майната ти, Харм — каза Дъг, без да влага особено чувство.

Прибрах си парите.

— Много ви благодаря.

— За нищо. Ако се захванете с някоя къща, дето няма да трябва профсъюзите да ми пазят гърба, и ви трябва сериозен бачкатор, аз съм насреща. Хармън Линдкуист ми е името. Телефонът ми го има в указателя.

— Дадено.

 

 

Две минути преди корабът да достигне брега, островът изникна иззад непроницаемата завеса от дъжд и мъгла — продълговат, тумбест, къс сива скала. Ако не бяха туфите от дървета по външните ръбове, Бриндамуур спокойно можеше да бъде объркан с Алкатраз.

Слязох до автодока, седнах зад волана на наетата кола и бях готов, когато мъжът със сигнална оранжева престилка ми даде знак. Пейзажът, който ме посрещна, сякаш бе копиран от някоя лондонска улица. Наоколо имаше достатъчно черни шлифери, черни шапки и черни чадъри, за да бъде запълнен с тях „Пикадили“. Елегантно куфарче в едната ръка, „Уолстрийт Джърнъл“ — в другата. Очите — втренчени невиждащо напред. Стиснати мрачно устни. Порталът на ферибота се отвори и всички замаршируваха, заслушани сякаш в ритъма на невидим барабанчик. Истински батальон от безупречни джентълмени с лъснати до блясък обувки за по двеста долара. Джентълменска бригада…

Малко след пристанището на Бриндамуур започваше малък площад, оформен около огромен бряст и заобиколен с ред постройки — банка с матирани стъкла, брокерска къща, три скъпи на вид магазина за дрехи с консервативна линия, бакалия, месарница, химическо чистене, което делеше мегдан с пощенския клон, книжарница, два ресторанта — френски и италиански, магазин за сувенири. Всички магазини бяха затворени, а улиците празни и — ако не се броеше ятото гълъби, кацнало под бряста — лишени от живот.

Последвах напътствията на Харм и открих безпроблемно Шарлеман Лейн. На около стотина метра от площада пътят ставаше по-тесен и по-мрачен, засенчен от стена от папрат, дяволски бръшлян и клен. От време на време в зелената линия се появяваше отвор — порта от ковано желязо или секвоя. Никакви пощенски кутии, никакви имена. На няколко пъти зърнах имотите отвъд оградата — къщи в колониален стил или късна английска готика, чакълени алеи, в края на които бяха паркирани ролс-ройси, мерцедеси или кадилак лимузини, плюс техните по-малки братовчеди — волво, БМВ и фолксваген. Веднъж или два пъти видях градинари, трудещи се прилежно въпреки дъжда.

Пътят продължаваше вече миля и половина, а в това време имотите ставаха все по-големи, а пътят от портите до къщите — все по-дълъг. После най-неочаквано пътят свърши с гъстак от кипариси. Нямаше врата, нито дори намек за място, откъдето да се влиза — просто десетметрови дървета, образуващи малка горичка. За миг си помислих, че са ме пратили за зелен хайвер.

Облякох си шлифера, вдигнах яката и излязох навън. Почвата беше покрита с гъст килим от нападали иглички и мокри листа. Отидох до дърветата и надзърнах през клонака. На около седем метра пред мен, почти скрита от гъстата растителност, започваше къса каменна пътечка, която водеше към дървена порта. Дърветата бяха засадени нарочно, за да прикриват портата. Ако се съдеше по размерите им, те трябваше да са поне на двайсет години. Отхвърлих набързо възможността някой да си е направил труда да пренесе дотук толкова много възрастни дървета. Това означаваше, че от доста време на това място не ще да са живели нормални хора.

Проврях се през клоните, стигнах до портата и опитах дали е заключена. Беше и още как. Огледах я внимателно. Всяко от крилата беше закрепено с две солидни панти към зидани с тухли блокчета. От блокчетата започваше телена ограда, през която се бе промушила гъста и негостоприемна на вид растителност. Никакви следи от бодлива тел или електрически проводници. Потърсих с крак опора върху безупречната зидария, подхлъзнах се на няколко пъти, но накрая все пак успях да се прехвърля през портата.

Приземих се в друг свят. Пред мен се простираха акри запусната земя. Онова, което някога е било морава, се беше превърнало в блато от плевели, мъртва трева и натрошени камънаци. Почвата се беше слегнала в няколко точки и там се бяха образували малки езерца, рай за комарите и мушиците, които кръжаха наоколо на ята. Дървета с някогашна горда осанка сега бяха полегнали на една страна с изгнилите си, покрити с гъби дънери. Наоколо като в бунище бяха разхвърляни ръждясали части от коли, стари гуми, смачкани консервени кутии и бутилки. Дъждът барабанеше по кухите метални отпадъци.

Тръгнах по пътека, павирана с подредени в рибена кост тухли, потънала тук-там в плевели и покрита с хлъзгав мъх. На местата, където бяха избили коренища, пътеката приличаше на чене, в което липсват избитите зъби. Изритах встрани една удавена полска мишка и закрачих с мъка към бившата резиденция на клана Хикъл.

Къщата представляваше масивна триетажна постройка, зидана с ръчно изсечени камъни, които бяха потъмнели от времето. Не можех да си представя, че някога е била красива, но импозантна, това да. Изкачих стълбите, водещи към входа. Плевелите се бяха промъкнали до самата врата, която се оказа закована здраво за касата. Прозорците бяха подсигурени по същия начин. Независимо от размерите си постройката изглеждаше жалка — изоставена вдовица, стигнала до онзи етап от живота си, когато грижите за външността се превръщат в излишен лукс, и обречена да изтлее в самота.

Промъкнах се с мъка край изгнилите дъски, струпани пред вратата на кухнята. Къщата беше дълга поне петдесет метра. Отне ми доста време, докато проверя всички прозорци на приземния етаж. Оказа се, че са заковани до един.

Задният двор на имота представляваше нови три акра мочурище. Гаражът за четири коли, построен като имитация на малка къща, също беше недостъпен. Петдесетметровият плувен басейн беше празен, ако не се брояха двете педи тинеста вода по дъното му, в която плуваха всевъзможни неприятни наглед отпадъци. От градинската беседка с асма и дървената решетка за увивни рози бяха останали само някакви отломки, с няколко безжизнени на вид гнезда в тях. Каменни пейки и статуи бяха полегнали под неестествени ъгли върху потрошените си основи — един истински Помпей след пробуждането на Везувий.

Дъждът се усили и стана още по-студен. Пъхнах ръце в джобовете на вече прогизналия си шлифер и потърсих с поглед някакъв подслон. За да вляза в къщата или гаража, ми трябваше лост или щанга, а наоколо нямаше нито едно дърво, което да не изглеждаше така, сякаш ще се срине всеки момент. Бях изпаднал в положението на скитник, изненадан от буря.

Отнякъде проблесна светлина и аз се свих инстинктивно в очакване гърма. Гръм не последва. Вместо него — нов проблясък. Беше трудно да се прецени през водната стена на пороя откъде точно идва светлината, но на третия път все пак успях да се ориентирам приблизително за посоката и тръгнах натам. След десетина жвакащи стъпки в калта се озовах пред стъклена оранжерия за цветя, която отначало не бях забелязал. Беше току зад разрушената беседка. Стъклените пана бяха станали матови от мръсотията, но все някак бяха оцелели. Хукнах натам, следвайки светлината, която продължаваше да примигва.

Вратата на оранжерията беше затворена, но не и закована като останалите в имението. Отворих я внимателно. Вътре беше топло. Зловонни пари изпълваха въздуха, наситен с аромат на гниещи растения. В двата края на помещението бяха разположени дълги маси, а пътечката между тях беше засипана със стърготини, торф, слама и пръст. В ъгъла беше струпана колекция от градински инструменти — вили, търмъци, прави лопати, мотики.

По масите бяха пръснати саксии с прекрасни растителни образци — орхидеи, бромелиади, сини хидрангеи, бегонии, повечето от които разцъфнали в пищни цветове.

Помещението беше сумрачно и неговата атмосфера някак странно се съчетаваше с барабаненето на дъжда по покрива. Светлината, която бе привлякла вниманието ми, се появи отново, този път по-ярка и по-близка. В далечния край на оранжерията различих очертанията на нечия фигура, облечена с жълт дъждобран с вдигната качулка, държаща в ръката си електрическо фенерче. Фигурата светваше от време на време, за да разгледа някое растение, да разрови леко почвата или да махне някое сухо листо или съчка.

— Здравейте — казах аз.

Фигурата се извъртя и лъчът на фенерчето блесна в лицето ми. Присвих очи и ги прикрих с длан.

Фигурата се приближи.

— Кой сте вие? — чу се потрепващ от страх глас.

— Алекс Делауер.

Лъчът се насочи към краката ми. Понечих да направя крачка напред.

— Стойте си на мястото!

Върнах крака си в изходна позиция.

Качулката бе паднала леко назад. Лицето под нея беше овално, бледо, плоско, очевидно азиатско, женско, но не и женствено. Очите й бяха две рязвания с бръснач върху пергаментовата кожа, устните — неспособно на усмивка тире.

— Здравейте, госпожо Хикъл.

— Откъде ме познавате… какво искате?

Страхът в гласа й беше примесен с куража на вечния беглец, който знае, че винаги трябва да е нащрек.

— Просто реших да ви посетя.

— Не ми трябват посетители. Аз не ви познавам.

— Нима? Името Алекс Делауер нищо ли не ви говори?

Тя не си направи труда да ме излъже, просто не каза нищо.

— Нали скъпият Стюарт избра точно моя кабинет за свое лобно място. Или пък някой му го е избрал?

— Въобще не знам за какво говорите. Вие ми се натрапвате. — Английският й беше малко тромав, с лек акцент.

— Защо тогава не извикате лакея си, за да ме изхвърли.

Тя стисна зъби, а пръстите й се вкопчиха в дръжката на фенерчето.

— Значи отказвате да си тръгнете?

— Отвън е мокро и студено. Ще съм ви много задължен, ако ми позволите да се изсуша.

— И после ще си тръгнете?

— После ще остана за малко и ние с вас ще си поприказваме. За вашия покоен съпруг и за някои негови добри приятелчета.

— Стюарт е мъртъв. Няма какво да си говорим за него.

— Напротив. Имам куп въпроси към вас.

Тя остави фенерчето на масата и скръсти ръце. В жеста й имаше предизвикателство. Страхът се беше изпарил и на негово място бе останало само раздразнението на човек, притесняван от досадници. Успя да ме изненада. Сама жена на запуснато място, очи в очи с непознат и въпреки това никаква паника.

— Давам ви последен шанс — каза тя.

— Нямам намерение да разкрия убежището ви. Просто искам…

Тя вдигна леко глава и изцъка с език.

Една едра сянка се материализира от нищото и застана до нея.

Осъзнах срещу какво съм изправен и от тази мисъл мигом ми прималя.

— Това е Ото. Той не обича натрапниците.

Беше най-едрото куче, което съм виждал през живота си — огромен петнист дог с размерите на добре развито пони. Солидна част от едното му ухо липсваше. От ъгълчетата на полуоголената му паст се стичаха лиги. И малкото, което виждах от зъбите му, ми беше повече от достатъчно. Свинските му очички бяха твърде малки за глава като неговата. Тъкмо сега те ме оглеждаха от глава до пети.

Трябва да съм мръднал, защото добичето наостри уши. То изпъшка тихо и погледна към господарката си. Тя го погали леко. Кучето запъхтя по-учестено и я близна по пръстите.

— Здрасти, дангалако — казах аз. Думите ми се чуха едва-едва, сякаш някой ме бе стиснал за гърлото.

Ото се прозя и изръмжа тихо.

Отстъпих и вратът на кучето се изопна в моя посока. Беше мускулест звяр от върха на носа, та чак до края на опашката.

— Сега пък може аз да не поискам да ви пусна.

Направих още крачка назад, а Ото нададе звук, който идваше сякаш от корема му.

— Казах, че няма да ви издам.

— Така твърдите сега.

Отстъпих с още две крачки. Две мънички крачици. Кучето се приближи.

— Просто исках да съм сама — каза тя. — Никой да не ме притеснява. Да бъдем само аз и Ото.

Ким Хикъл хвърли един любвеобилен поглед на чудовищния дог.

— Но вие ме открихте. Досаждате ми. Как ме открихте?

— Оставили сте името си в библиотеката на „Джедсън Колидж“.

Тя се намръщи. Не на мен, по-скоро на своята немарливост.

— Значи сте ме търсили нарочно.

— Не. Стана съвсем случайно. Не вие ми трябвате.

Тя изцъка още веднъж с език и Ото се приближи още малко. Зловещата му паст зина с още няколко милиметра. Вече можех да подуша миризмата му или поне така ми се струваше.

— Сега сте вие, после ще дойдат и други. За да задават въпроси. За да ме обвиняват, за да ми казват, че съм лоша. Аз не съм лоша. Аз съм добра жена, добра за деца. Бях добра съпруга на един извратен мъж, а не извратена съпруга.

— Знам — опитах се да я успокоя аз. — Вината не беше ваша.

Ново цъкане. Кучето ме доближи на един скок разстояние. Тя го контролираше като радиоуправляема играчка. Тръгни, Ото. Спри, Ото. Убий, Ото…

— Не. Вината не беше моя.

Отстъпих. Ото ме последва. Ноктите му се впиха леко в пода, а късата му козина се надигна.

— Ще си вървя — казах аз. — Не е нужно да си говорим. Не е чак толкова важно. Заслужили сте си това убежище.

Мотаех я. Опитвах се да спечеля време. Очите ми измерваха разстоянието до вилата в ъгъла на оранжерията. Упражнявах наум движението, което щеше да ми се наложи да направя.

— Аз ви дадох тази възможност. Вие не се възползвахте. Сега вече е твърде късно.

Тя изцъка два пъти и кучето скочи, а силуетът му се размаза пред очите ми. Видях предните му лапи, протегнати към мен, влажната му, гладна, озъбена морда, оранжевите очи, заковали мишената си в десетката, всичко това за част от секундата. Все в същата тази секунда финтирах с движение вдясно, сринах се на колене и после политнах към вилата. Пръстите ми се добраха до дървената дръжка, вкопчиха се в нея и аз извих вилата нагоре.

Догът се стовари върху мен. Стори ми се, че тежи поне тон. Дъхът излетя от дробовете ми. Лапите и зъбите на животното вече дращеха яростно гърдите ми. Нещо премина през дрехите ми, после и през кожата. Болка прониза ръката ми от лакътя до рамото. Премаля ми. Изтървах вилата. Прикрих лицето си с ръкав. Носът на Ото оставяше влажни следи по страните и брадичката ми, докато челюстите му трескаво търсеха пътя към гърлото ми. Сгърчих се встрани, затърсих сляпо дръжката на вилата, докопах я, после я изпуснах и пак я докопах. Забих юмрук в челото на кучето. Все едно че бях ударил войнишка каска. Догът се надигна за миг, изрева гръмогласно и потърси опората на задните си крака. Обърнах вилата със зъбите право към него. Той скочи. Масивното му тяло ме връхлетя с цялата си тежест. Краката ми се огънаха и аз се проснах отново по гръб на пода. Изгубих дъх. Отчаяно се борех, за да запазя съзнание, гълтах прахоляк и кучешки косми и се опитвах на всяка цена да задържа вилата помежду ни.

И тогава животното нададе пронизителен вой. В същия миг усетих как зъбите на вилата срещнаха костите му, отдръпнах се леко встрани и завъртях дръжката с неистова омраза.

Телата ни се допряха. Езикът на кучето докосна ухото ми. Устата му беше зейнала в агония, а зъбите му бяха на някакви жалки три-четири сантиметра от незащитеното ми лице. Мобилизирах цялата сила, която ми бе останала, и натиснах дръжката на вилата, като не спирах да я въртя. Почти не си давах сметката, че господарката на кучето пищи с все сила. Ото изхленчи като пале. Последният сантиметър от зъбите на вилата потъна в тялото му. Очите му се отвориха широко, излъчващи усещане за наранено достойнство, премигнаха спазматично и после се затвориха. Огромното туловище потръпна конвулсивно върху мен. Кървава струйка се стече между бърните му и обля лицето ми.

Схватката се бе разиграла в рамките на не повече от трийсет секунди.

Ким Хикъл погледна мъртвото куче, после мен и накрая хукна към вратата. Изправих се с мъка на крака, изтеглих вилата от трупа на животното и й препречих пътя.

— Назад — изръмжах задъхано. Размахах вилата и капки кръв се разлетяха във въздуха.

Тя замръзна на мястото си.

В оранжерията се възцари тишина. Дъждът бе спрял. Тишината беше нарушена от куркащ звук — балончета газ изтичаха от огромното тяло на кучето. Последваха ги изпражненията.

Жената се вгледа в своя любимец и заплака. После се срина на пода с безнадеждното, стъписано изражение на осъдения да бяга до края на живота си.

Забих вилата в земята и се подпрях на нея. Отне ми цяла минута, за да възстановя дишането си, и други две, за да огледам пораженията.

Шлиферът ми беше напълно съсипан — разкъсан и пропит с кръв. Смъкнах го от раменете си и го пуснах на пода. Единият ръкав на коженото яке беше станал на парцали. Съблякох и него и навих ръкава на пуловера си. Огледах бицепса си. Няколкото слоя дрехи си бяха казали думата, но въпреки това картинката не беше никак весела. Трите рани от зъбите вече се бяха подули и започваха да отичат. Цялата ми ръка беше изтръпнала. Раздвижих я внимателно. Като че ли нямаше нищо счупено. Същото важеше за другите ми крайници и за ребрата ми, макар че цялото тяло ме болеше почти непоносимо. Направих бавно няколко от вълшебните упражнения на Ярослав за разтягане. Това определено ме накара да се почувствам по-добре.

— Ото беше ли ваксиниран? — попитах.

Тя не ми отговори. Повторих въпроса си, като вместо удивителната в края стиснах многозначително дръжката на вилата.

— Да. Имам документи.

— Да ги видя.

— Истина е. Можете да ми вярвате.

— Току-що насъска това чудовище срещу мен, за да ми разкъса гърлото. Не ми говори точно сега за доверие.

Тя се вгледа отново в мъртвия дог и се заклати леко, сякаш беше изпаднала в транс. Очевидно чакането отдавна не представляваше проблем за нея. Аз пък въобще не бях в настроение за битка на нерви.

— Изборът е ваш, госпожо Хикъл. Или ще ми помогнете и аз ще ви оставя да се криете на спокойствие, или цялата ви история ще излезе съвсем скоро на първата страница на „Лос Анджелис Таймс“. Виждате ли вече заглавията? „Вдовицата на педофила търси убежище в изоставена къща.“ Истинска поезия, нали? Да се обзаложим ли за колко време ще долетят лешоядите от жълтата преса?

— Какво искате от мен?

— Да отговорите на въпросите ми. Нямам причина, нито пък желание да ви нараня.

— Наистина ли сте онзи, в чийто офис… умря Стюарт?

— Да. Вие кого очаквахте?

— Никого — отвърна ми тя твърде бързо.

— Тауъл? Хейдън? Маккафри?

При споменаването на всяко от имената тя се сгърчваше така, сякаш някой трошеше костите й.

— Аз не съм с тях. Но искам да знам повече за тях.

Тя се надигна, приклекна, поседя така секунда-две, после взе шлифера и се изправи. Разкъсаната ми връхна дреха се озова върху трупа на кучето.

— Ще говоря с вас — каза Ким Хикъл.