Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Делауер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
When The Bough Breaks [= Shrunken Heads], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джонатан Келерман

Жестоки игри

 

Редактор: Петя Дочева

Художествено оформление: Димитър Стоянов — Димо

 

ИК „Ера“, София, 1997 

История

  1. — Добавяне

27.

Номерът в адреса, който ми бе дала на секретарката, съвпадна с грамадните стоманени цифри на фасадата на една искрящо бяла многоетажна сграда на „Оушън“, намираща се на не повече от миля от мястото, където бяха намерили смъртта си Мортън Хендлър и Елена Гутиерес.

Подобното на крипта фоайе с мраморен под и много огледала беше обзаведено с едно-единствено бяло канапе с памучна тапицерия и два фикуса в саксии с плетена украса. Горната половина от стената беше заета от няколко реда медни пощенски кутии, подредени по азбучен ред. Не ми беше особено трудно да открия тази на Крюгер. Оказа се, че апартаментът му е на дванайсетия етаж. Направих едно малко безшумно пътешествие с асансьора и накрая се озовах в коридор, застлан с плюш в кралско синьо, и стени, облицовани ефектно с пана от грапава материя.

Открих апартамента на Крюгер в северозападния ъгъл на сградата. Почуках по облицованата в кралско синьо врата.

Отвори ми самият домакин. Беше облечен с гащета за джогинг и фланелка на „Ла Каса“. Кожата му бе лъснала от пот и съдейки по миризмата, която се носеше от него, явно го бях прекъснал насред тренировка. Не можа да прикрие изненадата си от това, че ме вижда и промърмори „Здравейте, докторе“ с неестествено напрегнат глас. После забеляза пистолета в ръката ми и апатичното му изражение мигом се изпари. Истинското му лице си беше направо грозно.

— Какво по…

— Просто влез вътре — казах аз.

Той отстъпи навътре и аз го последвах. Апартаментът беше неголям, с нисък таван, замазан с хоросанова извара и покрит с блестящ емайл. Стените и килимът бяха бежови. Мебелите бяха малко и само подсилваха усещането, че мястото се обитава от наемател. Ако не беше стъклената стена с панорамна гледка към залива Санта Моника, жилището сигурно щеше да прилича повече на луксозна килия. По стените нямаше никакви картини, с изключение на поставения в рамка плакат от някакво състезание по борба, проведено в Унгария. От едната страна бе разположен миниатюрният кухненски бокс, а от другата — антрето. Значителна част от дневната беше затрупана със спортни принадлежности — ски и ски обувки, чифт дребни гребла, намазани с восък, няколко тенис ракети, маратонки, планинарски самар, футболна топка, баскетболна топка, лък и колчан със стрели. Един иззидан с тухли, боядисан в бежово рафт беше запълнен със спортни трофеи.

— Ти си бил голям спортяга бе, Тим.

— Какво, по дяволите, искате? — Жълтеникавите му очи шареха непрестанно насам-натам.

— Къде е малкото момиченце — Мелъди Куин?

— Въобще не знам за какво говорите. И махнете това нещо.

— Адски добре знаеш за какво говоря. Твоите приятелчета убийци са я отвлекли преди три дни, защото малката е била свидетелка на твоето гнусно представление. Или вече сте убили и нея?

— Аз не съм убиец. Не познавам никакво дете с фамилия Куин. Вие сте луд.

— Значи не си убиец? Джефри Саксън едва ли би се съгласил с теб.

Долната му челюст увисна за миг и после се захлопна рязко.

— Оставяш диря след себе си, Тим. Доста е самонадеяно от твоя страна да си мислиш, че никой не би могъл да я открие.

— Кой сте вие всъщност?

— Точно този, за когото се представих. По-интересно е ти кой си всъщност. Поредното богаташче, дето все се забърква в разни каши? Човек, който се наслаждава на това да чупи клонки пред безпомощни гърбушковци, за да види как ще им подейства това? Или просто некадърен актьор, чието най-добро превъплъщение е Джак Изкормвача?

— Не се опитвай да ми лепнеш това! — Пръстите му се свиха в юмруци.

— Ръцете горе — махнах му аз с пистолета.

Подчини ми се съвсем бавно. Яките му, загорели ръце се озоваха на височината на главата. Проследих ги с поглед и това отвлече вниманието ми от краката му. Той не пропусна да се възползва от това.

Ритникът помете ръката ми малко под китката и пръстите ми изтръпнаха тутакси. Пистолетът изхвърча встрани и падна върху килима. Двамата се хвърлихме почти едновременно, всеки от нас в желанието си да го докопа пръв, и се озовахме на пода, вплетени и раздаващи бясно удари и ритници. Не чувствах болката. Бях превъртял от гняв. Исках да го пречукам.

Тим Крюгер беше като изплетен от стоманена нишка. Все едно че се опитвах да преборя извънбордови двигател. Опитах се да вкопча пръсти в корема му, но не открих там и милиметър отпусната плът. Забих лакът в ребрата му. Това го отхвърли назад, но той възстанови равновесието си, сякаш беше на пружини и без да губи нито секунда, ми фрасна един десен прав в ченето. Залитнах и той използва объркването ми, за да мине зад мен и да ми направи ключ на врата. Ключът си го биваше — ръцете ми увиснаха безпомощно.

Крюгер изръмжа и натегна ключа. Главата ми беше на път да експлодира. Погледът ми се премрежи. Чувствах се почти безпомощен. Той танцуваше около мен със завидна ловкост и така успяваше да остане неизменно извън обсега ми, като непрекъснато усилваше натиска. После започна да изтегля главата ми назад. Осъзнах, че след броени секунди вратът ми ще се прекърши. Тогава неочаквано ме споходи мисълта за Джефри Саксън и това ми даде нови сили, достатъчни, за да се извъртя леко и да забия пета в ходилото му. Той изрева от болка и рефлексивно отпусна хватката си, после се опита да я възстанови, но вече беше твърде късно. Забих един страничен ритник в главата му и после атакувах долната част на корема му с бърза серия прави удари с двете ръце. Когато се сви, го съсякох с удар с лакътя в точката, където главата се съединява с врата. Той се просна на пода. Възползвах се от преимуществото си и го наритах в носа. Втори такъв ритник и някое парченце от хрущяла на носа най-вероятно щеше да се забие в мозъка му. Ей богу, сигурно щях да го наритам. Но той изгуби съзнание и това му спаси живота.

Сред катераческите принадлежности открих намотка здраво найлоново въже и го вързах както беше легнал по корем, така че ръцете и краката му да са изпънати назад. Проверих възлите, затегнах ги още веднъж и издърпах тялото далеч от всички предмети, които биха могли да се превърнат в евентуални оръжия. После открих пистолета, взех го в ръка и отидох до кухнята, за да накисна някаква хавлия в студена вода.

Плясках го няколко минути с единия край на мократа хавлия, но резултатът от това беше само едно изръмжаване в полусъзнание. Затова направих втори курс до кухнята, напълних една тенджера с вода, върнах се обратно и плиснах съдържанието върху главата му. Това вече му подейства.

— О, боже — изстена той. Веднага започна да се дърпа, стиснал зъби, но скоро разбра, че е безсмислено, и миряса.

Притиснах дулото на пистолета в сгъвката на десния му крак.

— Ти си падаш по спорта, Тим. Което е хубаво, защото в затвора ще имаш доста време за тренировки. Без тренировки там времето може да тече много бавно. Сега смятам да ти задам няколко въпроса и ако не получа задоволителни отговори, ще започна да те осакатявам малко по малко. Първо ще те прострелям ей тук. — Ръгнах го в сгъвката с дулото на пистолета. — Така кракът ще ти върши работа колкото да те закара до кенефа. След това ще повторя същата процедура с другия ти крак. После ще подкарам пръстите, китките, лактите. Ще си излежиш присъдата като зеленчук в саксия, Тим.

Слушах се отстрани, сякаш думите изговаряше някой непознат. И до ден-днешен не знам дали щях да изпълня заканата си. Така и не ми се наложи.

— Къде е Мелъди Куин?

— В „Ла Каса“.

— Къде в „Ла Каса“.

— В складовите помещения, тези до гората.

— Става дума за циментовите бункери, онези, които ти пропусна да ми покажеш, нали?

— Ъ-хъ. Да.

— В кой по-точно? Видях четири.

— Последният, този, който е най-далеч от двора.

Върху килима, току пред краката ми, се появи разрастващо се тъмно петно. Тим Крюгер беше подмокрил гащите.

— Господи — каза той.

— Да не се отвличаме, Тим. Дотук се справяш чудесно.

Той кимна, сякаш се нуждаеше от похвалата ми.

— Тя жива ли е още?

— Да. Поне доколкото знам аз. Братовчедът Уил… Доктор Тауъл искаше да я оставим жива. Гюс и съдията се съгласиха.

— А майка й?

Той затвори очи и не каза нищо.

— Приказвай, Тим, иначе ти отидоха крачетата.

— Мъртва е. Човекът, когото изпратиха да я прибере заедно с дъщеря й, го е направил.

Спомних си за полето в северната част на „Ла Каса“. „Смятаме да засадим зеленчуци това лято“ — бе казал преподобният.

— Кой е той?

— Някакъв луд. Някакъв сакат… не, парализиран от едната страна. Гюс му вика Ърл.

Не беше точно името, което очаквах, но описанието отговаряше.

— Защо го е направил?

— За да намали шансовете за издънка.

— По заповед на Маккафри?

Крюгер замълча. Притиснах здраво дулото. Бедрото му потръпна.

— Да. По негова заповед. Ърл не действа по свое усмотрение.

— Къде е сега въпросният Ърл?

Ново колебание. Без много да се замислям го пернах през капачката на коляното с върха на пистолета. Очите му се разшириха от болка и изненада. Сълзи се стекоха по страните му.

— О, господи!

— Недей да ми се правиш на проповедник. Приказвай.

— Няма го, мъртъв е. Гюс и Холстед го накълцаха. След като заровиха жената. Той тъкмо запълваше гроба, когато Холстед го удари с лопатата, после го бутна при нея и ги зарови двамата заедно. Той и Гюс доста се смяха после на това. Холстед каза, че главата на Ърл издрънчала на празно. Те и друг път са си приказвали така зад гърба му. Викаха му Белязания, Изтеклата годност…

— Кофти човек е тоя Холстед.

— Да, така е. — Изражението на Крюгер се проясни, вероятно от желание да ми се натегне. — Той е погнал и теб. Ти душеше наоколо. Гюс не беше съвсем сигурен какво точно ти е казало детето. Опитвам се да ти помогна бе, човек, няма ли да оцен…

— Мерси, приятел, но Холстед вече не представлява проблем. За никого.

Крюгер вдигна поглед към мен. Отговорих с кратко кимване на негласния му въпрос.

— Господи — каза той, сломен окончателно.

Хич не му дадох време да се замисля.

— Защо уби Хендлър и Гутиерес?

— Нали ти казах, че не съм. Холстед и Ърл го направиха. Гюс им каза да изпипат нещата така, че да прилича на изнасилване. Холстед после ми каза, че Ърл бил идеален за тая работа — накълцал ги като истински садист. Особено учителката. Холстед я държал, а Ърл работел с ножа.

„Двама мъже, може би трима“, беше казала Мелъди.

— И ти си бил там, Тим.

— Не. Да… аз ги закарах. С изгасени светлини. Беше мрачна нощ, без луна, без звезди. Обиколих паркинга, после се сетих, че може да са ме забелязали, подкарах към Палисейдс и накрая отново се върнах. Те още не бяха свършили. Зачудих се какво ли правят още. Пак се завъртях напред-назад и когато се върнах, те тъкмо излизаха. Бяха облечени в черно, като демони. Но кръвта се виждаше дори върху черните дрехи. Те миришеха на кръв. Бяха оплескани целите, кървавите петна лъщяха върху плата.

„Тъмни мъже.“ Двама, може би трима.

Той замлъкна.

— Това не е краят на историята, Тим.

— Това е. Съблякоха се в колата и скатаха ножа в един брезентов чувал. Изгорихме ги в един каньон — дрехите, чувала, всичко. Каквото остана го хвърлихме от пристана в Малибу. — Той замълча отново, останал без дъх. — Не съм убивал никого.

— Те казаха ли нещо в колата?

— Холстед мълчеше като надгробен камък. Направо ме стресна, толкова превъртял изглеждаше. А той си е голям гадняр. Оная история за хлапето, дето го нападнало с нож, беше пълна измишльотина. Изгонили са го от училището за това, че пребил много зле няколко ученици. Преди това го изритали от морската пехота. Тоя човек обожаваше насилието. Но каквото и да е станало в апартамента, здравата го беше разтресло. И думичка не обели.

— А Ърл?

— Ърл се държеше по-иначе, но и той беше превъртял. Клатеше се напред-назад като аутист. Мърмореше си нещо, все повтаряше: „Мръсник такъв“. Шантава история. Извратена. Накрая Холстед му каза да си затваря шибаната уста и оня също му се озъби, излая нещо на испански. Ърл приказваше често на испански. Холстед му се разкрещя и аз си помислих, че ще се разкъсат един друг. Опитах да ги успокоя, все им повтарях за Гюс. При Ърл тоя номер винаги минаваше. Чиста проба психопати, и двамата.

— Спести ми псевдонаучните си напъни и ми кажи как уби Бруно.

Той ме погледна и в очите му блесна нова порция страх.

— Ти май знаеш всичко, а?

— Каквото не знам, ти ще ми го кажеш. — Размахах пистолета във въздуха. — Бруно.

— Ние… те го направиха на следващата вечер. Холстед не искаше Ърл да идва, но Гюс настоя. Каза, че работата била за двама души. Имам чувството, че ги настройваше един срещу друг. Аз въобще не бях там. Холстед е карал колата и е свършил мръсната работа. Използвал бейзболна бухалка от склада на „Ла Каса“. Бях там, когато той се върна и разказа на Гюс. Заварили търговеца тъкмо докато си ядял вечерята и го пребили направо в кухнята. Ърл доял остатъка от храната.

Две убийства, прикачени на двама мъртъвци. Много гот. Работата намирисваше и аз му го казах.

— Точно така си беше. Не казвам, че съм напълно невинен. Знаех какво отиват да правят, когато ги закарах до апартамента на психотерапевта. Аз им дадох ключа. Но не съм убивал никого.

— Откъде намери ключа?

— Братовчедът Уил ми го даде. Не знам откъде го е взел.

— Добре. Разбрахме кой какво. Сега ми кажи защо беше цялата касапница.

— Предполагах, че знаеш…

— Хич недей да ми предполагаш.

— Добре, добре. Заради Бригадата. Тя е прикритие за педофили. Психотерапевтът и момичето разбрали какво става и решили да изнудват Гюс. Адски тъпо от тяхна страна.

Припомних си снимките, които Майло ми беше показал още първия ден. И двамата бяха платили много висока цена за глупостта си.

Прогоних окървавените тела от спомените си и се върнах отново към Крюгер.

— Всички „джентълмени“ ли са извратеняци?

— Не. Само около една четвърт от тях. Останалите са чисти. Така е по-лесно да прикриеш перверзниците, като ги смесиш със свестни хора.

— И децата така и не проговарят?

— За перверзниците подбираме такива, които да не могат да говорят много. Бавноразвиващи се, такива, които не знаят английски, други тежки случаи. Гюс предпочита сираците, защото те нямат семейни връзки, няма кой да ги потърси.

— И Родни ли беше измежду избраните?

— Ъ-хъ.

— Страхът му от докторите има ли нещо общо с това?

— Да. Единият от извратеняците попрекалил с него. Един хирург. Гюс ги предупреждава да го дават по-кротко. Той не иска децата да пострадат. Скапаната стока не носи печалба. Но ония невинаги схващат. Те просто не са наред, нали се сещаш?

— Сещам се. — Гневът и отвращението направо премрежваха погледа ми. Да го ритам по главата, докато ми мине, ми се виждаше за известно време не чак толкова лошо решение. За съжаление това беше удоволствие, което не можех да си позволя.

— Аз не съм един от тях — настояваше той и звучеше така, сякаш почти бе успял да убеди и себе си в това. — Всъщност дори си мисля, че това е отвратително.

Наведох се и го сграбчих за гърлото.

— Ти си бил част от тая гадост, боклук такъв!

Лицето му стана мораво, очите му се разшириха, сякаш всеки момент щяха да изхвърчат от орбитите си. Пуснах главата му. Пуснах я да издрънчи на пода. Приземи се право върху носа си и от него текна кръв. Крюгер се сгърчи от болка.

— Не ми казвай, сам ще се сетя. Изпълнявал си заповеди.

— Ти не разбираш! — изстена той. Сълзите му се примесиха със струйките кръв по горната му устна. При неговия актьорски талант едва ли му бе толкова трудно да ги изцеди от очите си, когато си поиска. — Гюс ме прибра, когато всички останали — моите тъй наречени приятели, семейството ми, всички — ме изнудваха за оная издънка със Саксън. Можеш да си мислиш каквото искаш, но това не беше убийство. Случайно стана. Саксън не беше невинната жертва. Той искаше да ме убие — това е истината.

— Добре че сега не може да ни представи своята гледна точка.

— Мамка му! Никой не ми повярва. Само Гюс. Той разбираше какво значи да учиш в такова място. Всички ме смятаха за откачен, срам за семейството и тъй нататък. Само той ми даде възможността да се докажа. И аз не го разочаровах. Доказах, че колежанската грамота не е всичко в тоя живот. Всичко в „Ла Каса“ вървеше по мед и масло и…

— Ти си бил роден щурмовак бе, Тим. Но не се опитвай да ме трогнеш. Както вече казах, сега са ми нужни отговори.

— Питай — каза той уморено.

— Откога Бригадата е прикритие за педофили?

— Още от самото начало.

— Като в Мексико?

— Точно така. Там обаче ченгетата са знаели всичко, поне той така казва. За целта просто му се налагало да им бута по нещо от време на време. Те му позволявали да докарва богати бизнесмени от Акапулко — японци, доста араби — за да си поиграят с хлапетата. Мястото се е казвало „Християнският дом на отец Аугустино“ или както там звучи това на испански. Минало доста време, преди да назначат някакъв нов полицейски комисар, някакъв пълен хахо на религиозна тема, който хич не харесал цялата история. Гюс каза, че онзи го изнудил за хиляди долари и накрая го прекарал, като затворил дома. Тогава той взел откачения Ърл със себе си и дошъл тук.

— Ърл е бил негово момче в Мексико?

— Ъ-хъ. Сигурно му е вършел мръсната работа и е ходел по петите на Гюс като уличен помияр. Ърл говореше страхотно испански, без всякакъв акцент, но предимно идиотщини. Беше сериозно повреден. Робот с няколко разхлабени гайки по важните места.

— И въпреки това Маккафри го е убил.

Крюгер направи каквото можа, за да свие рамене, въпреки въжетата.

— Трябва да познаваш Гюс, за да го разбереш. Той е студен. Обича властта. Изпречиш ли му се на пътя, и с теб е свършено. Тия нещастници нямаха никакви шансове.

— А как е успял да се уреди толкова бързо в Лос Анджелис?

— Връзки.

— Братовчедът Уили?

Крюгер се поколеба. Ръчнах го за пореден път с пистолета.

— Да. Съдията Хейдън също. Плюс още някои други. Всеки от тях, изглежда, е повлачил след себе си още някой. Всеки е познавал поне по още един сбърканяк. Направо не е за вярване колко такива като тях има. Братовчедът Уили например успя да ме изненада, защото вече го познавах добре. Винаги съм го мислел за света вода ненапита. Моите старци непрекъснато ми го даваха за пример — безупречния преуспял братовчед доктор. — Той се захили. — А нашият човек си падал по дечицата. — Още хилене. — Макар че не съм го засичал да си взема някое хлапе. Аз съставям графиците и никога не съм го уреждал с нещо. Всичко, което знам, е, че той идваше да превърже пострадалите деца всеки път, когато го повикахме. И все пак, няма начин и той да не е толкова извратен, колкото са и останалите, иначе как щеше да се сдуши с Гюс?

Не обърнах внимание на въпроса му и зададох своя.

— Колко време продължи изнудването?

— Няколко месеца. Както вече ти казах, подбирахме внимателно децата, за да няма издънки. Но веднъж все пак се издънихме. Имаше едно момче, сираче, на практика идеално за целта. Всички си мислеха, че е ням. За бога, той така и не ни промълви дори думичка. Назначихме му изследвания за говорна и слухова годност — правителството плаща за подобни неща — и резултатите показаха, че той не може да говори. Бяхме съвсем сигурни, но се оказа, че грешим. Хлапето можело да говори и още как. Разправило всичко на учителката си, тя превъртяла и се обадила на Братовчеда Уил — той беше назначеният педиатър на малкия. Тя не е подозирала, че и той е замесен. Той пък каза на Гюс.

И Гюс се погрижил да отстрани пречката Гари Немет.

— После какво?

— Аз… трябва ли да говорим за това?

— Трябва и още как! Как стана всичко?

— Прегазиха го с камион. Измъкнаха го от леглото около полунощ. По това време наоколо няма жива душа. Пуснали го да върви по пътя както си бил по пижама. Помня пижамата. Жълта на бейзболни топки и бухалки. Мо… можех да се опитам да ги спра, но нямаше никакъв смисъл. Хлапето разбираше накъде отива работата. Просто ей така. Ако им се бях опънал, после сигурно щяха да пречукат и мен. Беше гадно да се постъпи така с едно дете. Толкова хладнокръвно го убиха. Понечих да кажа нещо, но Гюс ме стисна за ръката. Исках да изкрещя. Хлапето вървеше по пътя, само, полузаспало, все едно че продължаваше да сънува. Затраях си. Холстед подкара камиона с пълна газ по склона. После включи фаровете. Удари малкия отзад. Той май така и не разбра какво стана, беше толкова сънен.

Крюгер млъкна, затвори очи и задиша тежко.

— Гюс се чудеше дали да не пречука и учителката още тогава, но после реши да изчака, за да разбере дали не е казала на още някого. Нареди на Холстед да я следи. Той преровил нейния апартамент. Тя не била там по това време. Само съквартирантката й. Холстед искал да я отвлече, да я пребие, да разбере какво знае. Но тогава видял учителката да се връща с някакъв тип — Хендлър. Била дошла да си вземе багажа, сякаш се канела да се изнесе и да живее при него. Холстед докладвал за това на Гюс. Сега вече става сложно. Започнали да ги наблюдават и накрая ги видели да се срещат с Бруно. Ние познавахме Бруно — той беше доброволец в „Ла Каса“, изглеждаше страхотен мъж. Всеотдаен. Хлапетата го обожаваха. След като ги засякохме заедно, разбрахме, че ни е шпионирал. И ето че пречките за отстраняване бяха вече три.

— Обажданията започнаха няколко дни по-късно. Беше Бруно. Преправяше си гласа, но ние знаехме, че е той. Каза, че имал касети, на които било записано всичко, казано от Гари Немет. Той дори ни пусна няколко секунди по телефона. Аматьорска работа. На Гюс всичко му беше ясно още от самото начало. Нещастници.

„Жалък“ беше най-удачното определение за целия сценарий. Едно красиво, привлекателно момиче — Елена Гутиерес, което си пада малко материалистка, но иначе е с добро сърце, депресирана от работата си, отива на терапия при Мортън Хендлър, доктор по медицина, психотерапевт и психопат. Скоро момичето се озовава в леглото на Хендлър, но не спира да му разказва за проблемите си. Така се стига до голямата, ужасяваща тайна на „Ла Каса“. Хендлър я изслушва с невероятно разбиране. Той е сърдечен и загрижен. Истински боклук, както бе казала Ракел Очоа. Но и невероятен майстор в прилъгването на хора, на които никой друг не иска да обърне внимание. Този негов талант е коствал живота на Елена. Защото нейната човешка трагедия е изглеждала като златна мина в очите на Хендлър. Мръсотийки по върховете на властта — може ли да има по-сладка тема за изнудване?

Естествено, Хендлър няма никакво намерение да споделя с нея истинските си намерения. Всъщност той дори допуска възможността хлапето да си е измислило всичко. А може и Елена да преувеличава — знаете ги какви са жените, а тя е и с мексиканска кръв — затова я посъветва да продължи да разпитва детето, като набляга на това, колко благородно от нейна страна е всичко това.

„А не трябва ли да се обърна към властите?“ — пита го тя. Изчакай, мила, не избързвай, нека първо се убедим, че нещата стоят точно така. Но хлапето вика за помощ — лошите хора продължават да идват за него… Тогава Елена взема нещата в свои ръце и се обажда на доктора на Гари. И така си подписва смъртната присъда.

Когато Елена научава за смъртта на детето, тя се досеща за ужасната истина и това я срива окончателно. Хендлър я тъпче с транквиланти и я успокоява в обятията си. В това време психопатският му мозък щрака неуморно, защото той вече знае, че парите са му в кърпа вързани.

На сцената се появява Морис Бруно — сродна психопатска душа, бивш пациент и отскорошен приятел. Абсолютен сладур. Хендлър му предлага дял от плячката, при условие че се съгласи да се включи в Джентълменската бригада и да разбере колкото се може повече. Имена, места, дати. Елена вече иска да се обади на полицията. Хендлър я възпира с още хапчета и с нова порция сладки приказки. Полицията нищо не може да направи, мила. Те и пръста няма да си мръднат. От личен опит го знам. Бавно и внимателно той я запознава с плана за изнудване. Ето това е начинът да ги накажем, убеждава я той. Да ги ударим там, където ще ги заболи най-много. Тя го слуша и се чувства толкова объркана, просто не знае какво да си мисли. Има нещо нередно в това да се правят пари от смъртта на едно безпомощно малко момче, но пък, от друга страна, вече нищо не може да му върне живота, а Мортън, изглежда, знае какво прави. Той е толкова убедителен, а освен това толкова й се иска да има онзи датсун 280 ZX. Каква невероятна кола! Но тя никога няма да може да си я позволи с парите, които изкарва като учителка. Освен това, кой, по дяволите, е направил нещо за нея през целия й жалък живот?

— Ърл и Холстед тършували за касетите — тъкмо казваше Крюгер, — след като ги били вързали вече. Мъчили ги, за да изплюят камъчето, но нито един от тях не проговорил. Холстед се оплака на Гюс, че най-вероятно щял да изкопчи всичко от тях, ако Ърл не работел твърде бързо с ножа. Хендлър умрял, след като Ърл му прерязал гърлото, а момичето превъртяло напълно и не спирало да крещи, затова трябвало да й запушат устата. Тя се задавила и Ърл я довършил, но първо си поиграл с нея.

— Но затова пък ти успя да се добереш до касетите, нали, Тими?

— Да. Тя ги е държала при майка си. Взех ги от братчето й наркоман. Подкупих го с дрога.

— Продължавай.

— Това е. Те се опитаха да изцедят Гюс и той им плати веднъж или два пъти — сериозни суми, защото рулцата с банкноти бяха доста внушителни — но това беше само за да им създаде илюзията, че те владеят положението. Но те нямаха никакви шансове още от самото начало. Така и не си върнахме парите, но това едва ли има голямо значение. Просто една капка по-малко във ведрото. Освен това парите, изглежда, не вълнуваха особено Гюс. Той живее скромно, храни се скромно. А парите се стичат в дома всеки ден. Големи пари. Парите от правителството. После частните дарения. Да не говорим за стотиците извратеняци, които си плащат за удоволствието. Гюс си ги трупа някъде, но никога досега не съм видял да ги харчи за нещо екстравагантно. Не парите, а властта го привлича.

— Къде са касетите?

— Дадох ги на Гюс.

— Хайде-е.

— Наистина му ги дадох. Той ме прати да му ги донеса и аз го направих.

— Това ти коляно ми харесва повече. Изглежда толкова здраво. Ще бъде жалко да го направим на кайма. — Отдръпнах се леко назад и опрях дулото плътно в сгъвката на крака му.

— Спри! Добре де, направих копие. Налагаше се. Като застраховка. Ами ако Гюс решеше да се отърве и от мен някой ден?

— Къде са?

— В спалнята. Залепени са със скоч за матрака.

— И да не вземеш да хукнеш нанякъде. — Дръпнах пистолета.

Той скръцна със зъби като уловена в мрежа акула.

Открих три ненадписани касети точно там, където ме бе посъветвал да ги потърся.

— Да чуем сега малко имена. На извратеняците от Бригадата.

Той ми ги изрецитира като отличник натегач. Автоматично. Нервно. С облекчение.

— Други?

— Тия не стигат ли?

Тук беше прав. Беше споменал един добре известен филмов режисьор, един помощник-прокурор, едри риби в политиката, няколко корпоративни адвокати. Доктори. Банкери. Търговци на недвижими имоти. Все мъже, чиито имена се появяваха в пресата най-често във връзка с някакво направено дарение или със спечелена награда за проявена хуманност. Мъже, за които хората гласуваха, за да ги направят свои избраници. Нед Бионди щеше да получи материал, с който да предизвика такъв взрив, че сигурно щяха да летят трески години наред.

— Няма да забравиш за всичко това, когато те попитат от полицията, нали, Тим?

— Не! От къде на къде? Може би, като окажа съдействие, ще успея да се откупя.

— Забрави за измъкването, точка. Но поне ти остава утехата, че няма да свършиш като тор за зеленчуците на Маккафри.

Крюгер се замисли. Сигурно му се прииска да ми тегли няколко звучни псувни, но вързаните ръце и крака явно го вразумиха.

— Виж — каза той, — аз ти помогнах. Сега ти ми помогни да се договоря с ченгетата. Ще съдействам, освен това не съм убивал никого.

Властта, която ми приписваше, беше пълна измишльотина. Така или иначе, аз се възползвах от заблудата му.

— Ще направя каквото мога — казах великодушно, — но до голяма степен всичко зависи от теб. Ако Мелъди Куин се измъкне жива и здрава, ще се застъпя за теб. Ако ли не, изтичаш в клекалото.

— Тогава се размърдай, за бога! Измъкни я оттам! Не й давам повече от ден. Уил успяваше досега да удържи Гюс, но това няма да продължи дълго. И на нея ще й се случи случка. Или пък просто няма да открият тялото. Въпрос на време е. Гюс е убеден, че малката знае твърде много.

— Кажи ми как най-лесно мога да я измъкна оттам невредима.

Той отвърна поглед от мен.

— Излъгах те за мястото. Не е в най-крайната постройка, а в тази пред нея. Тази със синята метална врата. В джоба на кафявите ми панталони има ключ за нея. Панталоните са в гардероба в моята стая.

Оставих го, отидох до въпросния гардероб и се върнах с ключа.

— Играеш си с огъня, Тим.

— Нали вече ти казах всичко. Просто ми помогни.

— Има ли някой с нея?

— Не. Няма нужда. Уил я натъпка със седативи. Или е адски отнесена, или просто спи. Пращат от време на време по някой да й занесе храна и да я измие. Тя е вързана за леглото. Стените на склада са от бетон, без прозорци. Единственият прозорец е на тавана. Затвориш ли го, човекът вътре ще се задуши най-много за 48 часа.

— Уил Тауъл може ли да влезе в „Ла Каса“, без да предизвика нечие подозрение?

— Естествено. Нали ти казах, че той е на 24-часово дежурство, в случай че някой от „джентълмените“ се поувлече. В повечето случаи са дребни неща — драскотини, разкъсвания. Но понякога децата направо превъртат и тогава Уил им дава валиум или меларил, или пък една бърза доза торазин. Да, той може да се появи по всяко време.

— Добре. Сега ти ще му се обадиш, Тим. Ще му кажеш, че имате спешно нужда от неговите услуги. Искам го в „Ла Каса“ половин час след мръкване — в седем и трийсет. Гледай да не объркаш часа. Освен това той трябва да е сам. Измисли нещо убедително.

— Щях да съм далеч по-убедителен, ако можех да шавам малко повече.

— И така ще успееш. Вярвам в теб. Използвай актьорската си дарба. Бил си доста добър в ролята на Бил Робъртс…

— Откъде зна…

— Не знаех. Сега вече знам. Просто добре насочена догадка. Ако си наистина актьор, тогава би бил много подходящ за тази роля. А ролята ти включваше ли убийството на Хикъл?

— Стара история — каза той. — Да, аз се обадих по телефона. Да го подредим в твоя кабинет, беше идея на Хейдън. Той е извратен. И чувството му за хумор е извратено. Но както вече ти казах, не съм убивал никого. За Хикъл дори не бях намесен. Хейдън и братовчедът Уил се погрижиха за него. Те двамата, заедно с Гюс, решиха да му затворят устата. Все същата стара история, предполагам.

Докато говореше, Крюгер бе извил гръб, за да вдигне главата си по-високо. Сега, изтощен, той се отпусна отново. Просто си лежеше там върху тъмното петно урина.

— Да имаш още нещо да ми кажеш, Тим?

— Не мога да се сетя. Ако те интересува още нещо, питай.

На метър-два от мен на пода имаше телефон. Домъкнах го по-близо и доближих слушалката до устата му, като внимавах да се държа на разстояние от ръцете му. Опрях пистолета в челото му и набрах телефона в кабинета на Тауъл.

— Гледай да не ме разочароваш.

Не ме разочарова. Аз лично щях да се хвана. Надявах се, че и Тауъл се е хванал. Той ми даде знак, че разговорът е приключил, като кимна леко. Затворих и после набрах телефона на „Ла Каса“, за да го накарам да предупреди за посещението на доктора.

— Как беше? — попита той, след като приключи и с този разговор.

— Печелиш „Оскар“.

Колкото и тъпа да беше шегата, тя явно му достави удоволствие.

— Я ми кажи, Тим, как са ти синусите?

Въпросът не го накара да се усъмни ни най-малко.

— Супер — изпръхтя той. — Аз никога не боледувам.

Последното му изречение беше заявено със самодоволството на спортния фанатик, който си мисли, че редовните тренировки и напомпаните мускули му гарантират безсмъртие.

— Чудесно. Тогава това едва ли ще бъде проблем за теб. — Напъхах му една кърпа в устата, докато той ломотеше възмутено нещо през парчето плат.

Изтеглих го внимателно в спалнята и разкарах от гардероба всичко, което ми напомняше дори бегло за оръжие, и после наврях Крюгер вътре.

— Ако аз също се измъкна от „Ла Каса“ в приемливо състояние, ще кажа на полицията къде да те намери. Ако ли пък не, ти най-вероятно ще се задушиш. Да имаш да ми кажеш още нещо?

Той поклати глава. Очите му ме гледаха умоляващо. Затворих вратата и подпрях дръжката й с един стол. Затъкнах отново пистолета в панталона си, затворих всички прозорци в апартамента, дръпнах пердетата в спалнята, затворих вратата след себе си и също я блокирах с наведен на два крака стол. Срязах кабела на телефона му с кухненски нож и дръпнах големите завеси на стъклената стена. Доволен от свършеното, отдих до входната врата, излязох в коридора и я затръшнах силно след себе си.