Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Делауер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
When The Bough Breaks [= Shrunken Heads], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джонатан Келерман

Жестоки игри

 

Редактор: Петя Дочева

Художествено оформление: Димитър Стоянов — Димо

 

ИК „Ера“, София, 1997 

История

  1. — Добавяне

10.

— Добре — каза Майло.

Седяхме в стаята за разпити в Западния полицейски отдел. Стените бяха боядисани в жълтеникавозелено, с вградени в тях огледала с едностранна видимост. От тавана висеше микрофон. Мебелировката се състоеше от сива метална маса и три сгъваеми метални стола. Въздухът беше застоял и вмирисан на пот. Атмосфера беше белязана от недоверие, страх и усещане за погазено човешко достойнство.

Майло подреди картоните на масата, сетне грабна първия.

— Ето ги нашите деветима заподозрени. Номер едно — Рекс Алън Гамблин, лежал в затвора в Соледад за нападение и побой. — Хвърли папката встрани.

— Номер две — Питър Люис Джеферсън. Работи във ферма в Уайоминг.

— Горките животинки.

— Прав си — на снимката действително изглежда като садист. Номер три — Дарвин Уорд… Е, сега няма да ми повярваш. Студент по право в юридическия факултет на пенсилванския университет.

— Адвокат психопат. Никак не е забавно.

Майло взе следващия картон.

— Нумеро куатро… ъ-ъ… Ленард Джей Хелсингер. Работи на строителен обект в Аляска. И неговият адрес е потвърден. Пет, Майкъл Пен, студент в „Кал Стейт“, Нортридж. С него ще си поприказваме. — Майло отдели досието встрани. — Шест, Ланс Артър Шатук, помощник-готвач на луксозния лайнер „Хелена“. От бреговата охрана потвърдиха, че такъв кораб се е мотаел насам-натам из Егейско море през последните шест седмици. Седем, Морис Бруно, търговски представител на „Престо инстант принт“ в Бърбенк. И с него ще се срещнем. — Картонът на Бруно се озова върху този на Пен.

— Осем, Рой Лонгстрет, аптекар в „Дръг чейн“, клон Бевърли Хилс. И последен в списъка, но не и в нашите сърца — Жерар Пол Мендехол, ефрейтор в армията на САЩ, служещ в Тайлър, Тексас. И неговото местонахождение е потвърдено.

Бевърли Хилс е доста по-близо от Нортридж или Бърбенк, затова поехме натам. Аптечният филиал в Бевърли Хилс се оказа постройка от тухли и стъкло, кацнала на „Кенън Драйв“. Редом с нея бяха цъфнали няколко бутика и сладкарница на „Хееген Дазс“.

Майло показа значката си на някакво младо момиче и след не повече от секунда пред нас изникна управителят — чернокож мъж на средна възраст. Той се поинтересува с доста изнервен вид дали Лонгстрет не е сгазил лука. Майло му отвърна със старата като света полицейска реплика:

— Само искаме да му зададем няколко въпроса.

Едва не се разхилих, но управителят се отпусна видимо.

— Той не е тук в момента. Идва в два и половина, за да поеме нощната смяна.

— Пак ще дойдем. Моля ви, не му споменавайте за нас.

Майло подаде визитката си. Оставихме мениджъра да я разучава така, сякаш беше карта на изгубено съкровище.

Пътуването до Нортридж се оказа половинчасова разходка по западното разклонение на магистралата, водеща към Вентура. Открихме общежитието в Кал Стейт и се отправихме право към канцеларията. Там Майло се сдоби с копие от седмичната програма на Майкъл Пен. Въоръжени с програмата и снимката на Пен, успяхме да го открием след двайсет минути да се разхожда из парка в компанията на някакво момиче.

— Господин Пен?

— Да?

Беше симпатичен, среден на ръст, с широки рамене и дълги крака. Светлокестенявата му коса беше късо подстригана. Носеше светлосиня риза, дънки и мокасини, обути на бос крак. От досието му знаех, че е на двайсет и пет години, но всъщност изглеждаше поне с пет години по-млад. Лицето му беше с правилни черти, въобще — идеалният средностатистически американски младеж. Изобщо не приличаше на някой, който се е опитал да прегази човек с понтиак „Файърбърд“.

— Полиция. — Майло му показа значката. — Искаме да поговорим с вас.

— За какво? — Топлите му кафяви очи се присвиха, а устните му се изопнаха.

— Предпочитаме да го обсъдим насаме.

Пен погледна към девойката. Беше млада, на не повече от деветнайсет, нисичка, чернокоса.

— Само минутка, Джули. — Той побутна нежно брадичката й със свит показалец.

— Майк…?

— Само минутка.

Запътихме се към площадка с каменни пейки и маси. Студентите минаваха забързано край нас. Повечето сигурно използваха свободното от лекции време за почасова работа.

Майкъл Пен изглеждаше вбесен, но с всички сили се опитваше да го прикрие.

— Какво искате?

— Кога видяхте за последен път доктор Мортън Хендлър?

Младежът отметна глава и се изсмя. Смехът му прозвуча неестествено.

— Оня задник ли? Четох за смъртта му. Светът не е загубил нищо.

— Кога го видяхте за последен път?

Пен се ухили.

— Преди години, полицай. — Обръщението прозвуча като нецензурна дума. — Докато ходех на терапия при него.

— Изглежда, нямате особено високо мнение за него.

— За Хендлър ли? Че той беше психотерапевт. — Сякаш това обясняваше всичко.

— Изглежда, нямате високо мнение за психиатрите въобще.

Пен вдигна ръце с дланите нагоре.

— Вижте, цялата онази история си беше грешка от самото начало. Просто изгубих контрол над колата и някакъв параноичен идиот реши да ме наклепа, че съм искал да го убия. Окошариха ме и предложиха условна присъда, ако се навия да посещавам психиатър. Прекараха ме през куп боклучави тестове.

Въпросните „боклучави тестове“ може и да не са безупречни, но за хора като Пен вършат достатъчно добра работа. Вече бях прегледал психологическия му профил, който подсказваше, че младежът е психопат.

— И защо не харесвахте доктор Хендлър?

— Само не почвайте да ми приписвате неща, които не съм казал. — Пен сниши глас. Очите му шареха неспокойно насам-натам. Изглеждаше доста напрегнат. Зад красивото му лице се криеше нещо потайно и опасно. Хендлър не беше сгрешил с неговата диагноза.

— Значи го харесвахте, така ли? — Майло си играеше с него като котка с мишка.

— Нито едното, нито другото. Просто нямах нужда от него. Не съм луд. Освен това не съм го убил.

— А случайно да си спомняте какво правихте в нощта на убийството?

— Кога беше това?

Майло го осведоми за датата и часа.

Пен изпука кокалчетата си и се вгледа през нас, сякаш нагласяше на мушката си далечна цел.

— Да, спомням си. Цялата вечер бях с моето момиче.

— С Джули ли?

Пен се изсмя.

— Не, имам връзка със зряла жена, полицай. Жена в пълния смисъл на думата. — Изведнъж челото му се сбърчи и самодоволното му изражение се замени от кисела гримаса. — Което значи, че ще трябва да разпитате и нея, нали?

Майло кимна.

— Това адски ще прецака взаимоотношенията ни.

— Леле, Майк, колко съжалявам.

Пен враждебно го изгледа, но реши да смени тактиката и за миг се превърна в олицетворение на самата невинност. Променяше изражението си ловко като крупие, което размесва колода карти.

— Вижте, полицай, отдавна съм забравил този инцидент. В момента имам работа, посещавам лекциите. След шест месеца ще се дипломирам. Не искам животът ми да се превръща в каша само защото съм бил сред пациентите на Хендлър.

Изглеждаше като самата непорочност от плът и кръв.

— Налага се да проверим алибито ти, Майк.

— Добре де, добре, направете го. Просто не й казвайте твърде много, става ли? Само най-необходимото.

„Само най-необходимото, за да мога останалото да си го изсмуча от пръстите.“ Направо чувах как щракат зъбните колелца зад високото му чело.

— Дадено, Майк. — Майло извади химикалка и се приготви да записва.

— Соня Мейгъри. Собственичка е на бутика за детски стоки на „Плаза де Оро“ в Енсино.

— А телефонен номер да ви се намира? — попита Майло със сладникава усмивка.

Пен стисна зъби, но му го продиктува.

— Ще й се обадим. Само не й телефонирайте преди нас. Ние ценим спонтанността. — Майло прибра химикалката и затвори бележника си. — Приятен ден, Майк.

Младежът погледна първо мен, после Майло и накрая отново мен, сякаш търсеше съюзник. След това стана от пейката и се отдалечи. Движеше се грациозно като атлет.

— Хей, Майк! — извика след него Майло.

Пен се обърна.

— Каква е специалността ви?

— Маркетинг.

 

 

Докато се отдалечавахме, го видяхме отново да се разхожда с Джули. Тя беше положила глава на рамото му, а той я бе прегърнал през кръста. Усмихваше й се и говореше много бързо.

— Какво ще кажеш? — попита ме Майло, след като се намести зад волана.

— Мисля, че е невинен по този случай, но се обзалагам, че е замесен в нещо мъгляво и не особено законно. Изглеждаше адски облекчен, когато разбра за какво го търсим.

Майло кимна.

— Съгласен съм. Но това не ми влиза в работата. Нека някой друг да си блъска главата с него.

Излязохме отново на магистралата и поехме на изток. Измъкнахме се при Шърман Оукс, открихме малко френско ресторантче на „Вентура“, близо до „Уудмън“, и хапнахме там. Майло телефонира на Соня Мейгъри. Върна се обратно на масата, клатейки глава.

— Тя го обича. „Това мило момче“, „скъпото ми момче“ и тъй нататък. — Майло изимитира доста сполучливо силния унгарски акцент. — Веднага потвърди, че е бил с нея през въпросната нощ. Дори го заяви с гордост. Имах чувството, че едва се сдържа да не сподели с мен някои пикантни подробности от съвместния им сексуален живот.

Майло отново поклати глава и нападна порцията димящи миди.

Когато се озовахме на паркинга на Трифти, Рой Лонгстрет тъкмо слизаше от тойотата си. Беше нисичък, с крехко телосложение, воднисти сини очи и почти без брадичка. Оплешивял преждевременно, приличаше на индуски брахман. Върху горната му устна вирееха редки, мъхести мустаци, фасонът му беше на светлинни години от лустрото на Пен. Само очите му шареха също тъй нервно.

— Какво искате? — изписука той с тънкото си гласче, след като Майло му изигра стандартния етюд със значката. После погледна бързо часовника си.

Майло му обясни за какво става дума, а той само дето не се разплака. Нетипично поведение за един психопат. Освен ако всичко не беше добре изиграно. Човек никога не знае с какъв номер ще му излязат тези типове.

— След като прочетох за убийството, бях сигурен, че ще ме потърсите. — Жалките му мустаци трепнаха като сгърчила се гъсеница.

— Защо, Рой?

— Заради онова, което е наговорил за мен. Казал на майка ми, че съм психопат. Казал й да не ми се доверява. Сигурно съм в списъка на откачалките.

— Можете ли да си припомните къде точно бяхте в нощта на убийството?

— Да. Точно това си помислих, след като прочетох за убийството — ето сега ще дойдат и ще започнат да ме разпитват какво съм правил предишната вечер. Затова се постарах да запомня всичко. Дори си го записах. Написах бележка до самия себе си. „Рой, през онази вечер ти беше в църквата. Затова като дойдат да те попитат…“

Сигурно щеше да продължи така с дни, но Майло побърза да го прекъсне.

— В църквата ли? Вие религиозен човек ли сте, Рой?

Лонгстрет понечи да се засмее и за малко не се задави от притеснение.

— Не, не. Не се моля. Посещавам групата за самотници към презвитерианската църква в Бел Еър, същата, в която е ходил и Роналд Рейгън. Ходел е често там, след като го избрали за президент и…

— Добре, Рой. Да предположим, че си бил в църквата. Колко време продължи събирането?

Фактът, че Майло се водеше бележки, го изнерви още повече. Започна да скача от крак на крак, сякаш беше марионетка в ръцете на неопитен кукловод.

— От девет до един и половина. Останах чак до края. Помогнах в почистването. Мога дори да ви кажа какви сандвичи поднесоха…

— И там, естествено, е имало доста хора, които са те видели?

— Естествено — повтори той и замлъкна. — Аз… аз не съм от общителните. Просто помагам. Видях доста хора, но не знам дали някой от тях си спомня за мен. — Гласът му премина в шепот.

— Много лошо, Рой.

— Освен… не… да, госпожа Хедърингтън. И тя обикновено помага при почистването. Възрастна жена е. През онази вечер дълго си говорихме с нея. Мога да ви кажа дори за какво си говорихме… за хобитата си говорихме. Тя колекционира произведения на Норман Рокуел, а аз на Айкарт.

— Айкарт?

— Ами да, гравюрите му са в стил „арт деко“…

Гравюрите на Луис Айкарт струваха доста пари. Интересно как един аптекар можеше да си ги позволи.

— Моята майка ми подари първата, когато бях на шестнайсет и те… — той затърси подходящата дума, — те грабнаха вниманието ми. Тя продължи да ми подарява по една за всеки рожден ден, а и аз си купих няколко. И доктор Хендлър ги колекционираше.

— О, нима. А той показа ли ви колекцията си?

Лонгстрет поклати енергично глава.

— Не. Имаше само една в кабинета си. Забелязах я и подхванах разговор. А той по-късно използва и това срещу мен.

— Как?

— Ами в своето заключение… съдията ме задължи да посещавам сеансите му, след като ме хванаха… — Очите му заиграха лудо между нас и аптеката. — Хванаха ме да крада в магазин. — Сълзите му щяха да рукнат всеки миг. — За бога, взех само една тубичка с лепило, а те… Мислех си, че мама ще умре от срам. Притеснявах се, че и във фармацевтичния факултет ще научат за това. Беше ужасно!

— И как доктор Хендлър използва срещу вас факта, че колекционирате гравюри на Айкарт?

— Намекна… не, не го каза направо, но намекна… съвсем недвусмислено…

— Намекна за какво, Рой?

— Намекна, че можел да промени диагнозата си, ако… ако в замяна му дам една-две гравюри. Дори ми спомена кои точно му харесват най-много.

— А вие какво направихте?

— Отказах, разбира се. Да го подкупя ли? Никога. Толкова е унизително!

— А той притисна ли ви?

Лонгстрет закърши пръсти.

— Нали ви казах, имаше само намеци. Докторът заяви, че съм на границата на психопатията, но поведението ми би могло да е породено от страх. А накрая казал на майка ми, че съм психопат.

Лицето му се изкриви от омраза.

— Радвам се, че е мъртъв! Ето на, казах го! Мисля си го непрекъснато, откакто прочетох за убийството във вестника.

— Но не сте го направили, нали?

— Разбира се, че не съм. Мразя насилието!

— Ще поговорим с госпожа Хедърингтън, Рой.

— Да. Попитайте я за сандвичите и за виното, мисля, че беше бургундско — „Гало“, ако се не лъжа. А сандвичите…

— Благодаря ви, Рой. Можете да вървите.

— Да, точно така, тръгвам си.

Обърна се като робот и тръгна към аптеката.

— И тоя тип продава лекарства? — смаяно възкликнах.

— Ами май трябва да го включат в списъка на откачалките. — Майло прибра бележника си и двамата се запътихме към колата. — Според теб той психопат ли е?

— Не, освен ако не е най-добрият актьор на света. И шизофреник не е. Някаква начална форма на остро смущение, но дори това е под въпрос.

— А дали е опасен?

— Кой знае. Възможно е, ако е подложен на стрес. Но според мен е далеч по-вероятно да изпадне в другата крайност. Ще се свие в леглото, ще се пипа тук-там, и така десетина години, а в това време мама ще се грижи за него.

— Ако историята с гравюрите на Айкарт е истинска, това хвърля нова светлина върху Хендлър — каза Майло. — Как да не поиска човек да му види сметката.

 

 

Преминахме Колдуотър Каньон, преди да го задръстят потоците от коли и в четири и половина се озовахме в Бърбенк.

Сградата на „Престо инстант принт“ се оказа един от многото сиви, бездушни бетонни блокове, задръстили индустриалната зона. Въздухът вонеше на всевъзможни изгорели отрови. През равни интервали небето над нас потреперваше от рева на реактивни двигатели. Хрумна ми, че хората, които работят тук, едва ли ще доживеят до дълбока старост.

Морис Бруно се беше изкачил няколко стъпала по обществената стълбица от времето, когато бе посещавал доктор Хендлър. Беше вече вицепрезидент, отговарящ за продажбите. Секретарката му — чевръста брюнетка с майсторски изрисувани вежди и устни, създадени да казват „не“ — ни уведоми, че в момента господин Бруно е извън сградата.

— Тогава ще разговарям с шефа му — сопна се Майло и завря значката си под носа й. Бяхме вече твърде изморени и изнервени, за да се оставим да ни разиграват със стари номера. А и Бърбенк беше последното място, където ни се искаше да бъдем в момента.

— В такъв случай ви трябва господин Гършман — каза тя, сякаш бе получила прозрение свише.

— Все ми е едно как се казва.

— Секунда.

Закърши снага по коридора и след минута се върна, придружена от млада жена, която изглеждаше като нейна изрусена близначка.

— Аз съм секретарката на господин Гършман — изгука „близначката“.

„Трябва да е от отровните изпарения — казах си аз. — Сигурно причиняват мозъчни увреждания и предизвикват малоумие, водещо до надценяване и на най-баналните факти.“

Майло си пое дълбоко въздух.

— Искаме да говорим с господин Гършман.

— Мога ли да попитам по какъв точно въпрос?

— Не, не можете. Веднага ни заведете при него!

— Да, сър.

Двете секретарки се спогледаха. Брюнетката натисна някакъв бутон, а блондинката ни преведе през двукрилата стъклена врата в дъното на коридора. Озовахме се в просторно хале, претъпкано с машини, които съскаха и пръхтяха. Край машините бяха хора с дочени комбинезони, които следяха с тъпо изражение „производствения процес“. Само шумът в халето беше достатъчен, за да убие несвикнал човек за броени минути. Отгоре на всичко, наоколо се носеха ацетонови и спиртни изпарения.

Секретарката направи изненадващ завой наляво, вероятно с надеждата да ни се изплъзне, но ние продължихме упорито да следваме нейното полюшващо се задниче, докато накрая на пътя ни се изпречи нова двойна врата. Нашата водачка разтвори стъклените крила и ги пусна след себе си така, че едното от тях едва не удари Майло по носа. Озовахме се в коридор, където цареше гробна тишина.

Шефският отдел на „Престо инстант принт“ сякаш бе на друга планета. Краката ни затъваха до глезените в дебелите килими с прасковен цвят, стените бяха с ламперия от орехово дърво, върху солидните врати бяха прикрепени стилни табелки. Блондинката спря в края на коридора пред една особено голяма врата, върху която с медни букви бе изписано „Артър М. Гършман, президент“. Сетне ни въведе в чакалня с размерите на четиристаен апартамент и ни покани с жест да седнем в кресла, които приличаха не само на вид, но и на допир на меко тесто. Настани се зад бюрото си — елегантна комбинация от палисандрово дърво и плексиглас, зад който се виждаха дългите й стройни крака. Натисна бутона на интерком с футуристичен дизайн, размърда пестеливо устните си, кимна и отново се изправи.

— Господин Гършман ще ви приеме веднага.

Както можеше да се очаква, кабинетът на шефа беше просторен като готическа катедрала, а интериорът му напомняше фотография от „Аркитекчъръл Дайджест“. Меко осветление, мебели достатъчно удобни, за да можеш да престоиш с часове в тях, без да заспиш. Човекът зад бюрото не се вписваше в елегантната обстановка. Беше облечен с жълто-кафяв спортен панталон и бяла риза с къси ръкави, която отчаяно се нуждаеше от гладене. На краката си беше нахлузил мокасини и тъй като въпросните крака бяха вдигнати върху бюрото, забелязах дупките в подметките. Беше около седемдесет и пет годишен, плешив и носеше очила с голям диоптър и евтини безвкусни рамки.

Заварихме го да говори по телефона.

— Задръж така, Лени. — Той вдигна поглед. — Само секунда, седнете, налейте си нещо. — Посочи към големия бар, претъпкан с всевъзможни бутилки.

— Хубаво, Лени, обаче ченгетата са при мен и трябва да затварям. Не знам, искаш ли да ги питам? Ха, ха. Добре, ще им кажа, зевзек такъв. Ще им кажа какви ги надроби при последното ни посещение в Палм Спрингс. Хубаво. Значи доставката е осигурена. Разбира се, че ще внимавам с опаковката. Имаш ги след две седмици. Какво? Ще имаш да вземаш. — Старчето ни намигна. — Свържи се с някой от местните, твоя си работа. Я ми остават два-три месеца, преди тоя бизнес да ме довърши, я не. Парите ми ще ги вземат чичо Сам и моят царствен син, който като капак на всичко кара немска кола. Не, не-е, беемве. С моите пари, разбира се. Та казвам ти, това е реалният срок. Десет дни?

— Той дяволито ни се усмихна и направи нецензурен жест.

— Излагаш се, Лени. Дванайсет дни в най-добрия случай. Става ли? Значи, дванайсет. Става. Хайде, че още малко и ще вземат да ме окошарят за неуважение към силите на реда. Дочуване.

Тресна слушалката и рипна от креслото като навита пружинка.

— Арти Гършман.

Протегна изцапаната си с мастило лапа. Майло се ръкува с него, след това и аз. Дланта му беше осеяна с мазоли.

После Арти Гършман се върна зад бюрото си и отново вдигна крака върху махагоновия плот.

— Извинете, че ви накарах да ме чакате. — Държеше се любезно, точно като човек, обграден от достатъчно служители автомати, които му осигуряват нужната изолация, ако се наложи. — Тия управители на казина си мислят, че всичко трябва да им се поднася на тепсия само да щракнат с пръсти. Мафиоти, какво да ги правиш. Ама какво съм тръгнал да ви ги разправям на вас тези неща, нали сте ченгета. И тъй, какво мога да направя за вас, господа полицаи? Знам, че местата за паркиране са постоянен проблем. Онова копеле от „Кемко“ сигурно пак се е оплаквало. Можете да му предадете от мое име да върви по дяволите, защото мексиканските госпожици, които е наел, непрекъснато използват моя паркинг. Между другото, трябва да проверите колко от тях имат законно разрешително за работа. Щом ще играем гадно, аз съм готов.

Гършман спря, за да си поеме дъх.

— Не става дума за паркинга.

— Така ли? А за какво тогава?

— Искаме да говорим с Морис Бруно.

— Мори? Мори е във Вегас. Голяма част от бизнеса ни е свързан с казина, мотели, хотели. — Отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, извади няколко кибритени кутийки и ни го подхвърли. Върху тях се мъдреха имена на хотели и казина.

Майло сложи няколко в джоба си.

— А кога ще се върне Бруно?

— След няколко дни. Замина преди две седмици. Тахо, Рино и прочее. Сега сигурно е във Вегас и се забавлява за сметка на компанията, да не говорим за сметките в хотела. Няма как, прощавам му дребните забежки. Страхотен търговец е.

— Мислех си, че е вицепрезидент.

— Търговски вицепрезидент. Търговец с лъскава титла, по-голяма заплата и по-баровски кабинет. Не издържам в този кабинет. Сякаш го е обзавеждал някой педал, нали? Жена ми. Тя лично го подреди. Преди си беше далеч по-хубав — обикновено бюро и няколко стола, а през стените се чуваше шумът от халето. Сега се чувствам като в ковчег. Ей това е най-лошото, когато си вземеш втора жена. Първата те праща да вървиш по дяволите, а втората се опитва да те обърне с хастара навън.

— Сигурен ли сте, че Бруно е в Лас Вегас?

— Че защо да не съм сигурен? Къде другаде би могъл да бъде?

— Откога Бруно работи за вас, господин Гършман?

— Хей, какво става тук, да не го търсят за детска издръжка?

— Не. Просто искаме да поговорим с него във връзка с разследването на едно убийство.

— Убийство ли? — Гършман отново скочи от креслото. — Сигурно се майтапите. Той е безупречен като двайсет и четири каратов диамант!

Диамант, който на времето не бе издържал някои елементарни тестове за твърдост.

— Откога работи Бруно за вас, сър?

— Ами я да видим… От година и половина, може би от две.

— И досега не сте имали проблеми с него?

— Проблеми ли? Нали ви казах, че е железен. Не знаеше нищо за бизнеса, но го назначих, защото нещо ми подсказваше, че ще се справи отлично. Страхотен търговец. На четвъртия месец би всички по продажби, дори старите пушки. Надежден, дружелюбен, никога не ме е подвеждал.

— Споменахте детска издръжка. Да не би господин Бруно да е разведен?

— Разведен е — каза тъжно Гършман. — Като всички останали. Като сина ми например. В днешно време браковете не издържат дълго.

— Той има ли семейство тук, в Лос Анджелис?

— Не-е. Жена му и децата, цели три, се преместиха на изток. Те много му липсват, поне така казва. Затова и се писа доброволец за „Каса“.

— Какво е това?

— Детски дом в Малибу. През почивните дни Мори отива там, наглежда хлапетата на доброволни начала. Дори си има почетна грамота за това. Елате, ще ви я покажа.

Кабинетът на Бруно беше около четири пъти по-малък, но обзавеждането беше издържано в същия еклектично луксозен стил. Всичко беше подредено като в аптека. Гършман ни посочи грамотата, която висеше на стената в компанията на половин дузина дипломи за „Търговец на месеца“.

— Ето, виждате ли. „Присъжда се на Морис Бруно като признание за доброволната му работа като надзорник на бездомните деца в «Ла Каса де лос Ниньос»“. Нали ви казах, че е чудесно момче.

Грамотата беше подписана от кмета и от директора на детския дом — преподобния Аугустус Дж. Маккафри. Текстът беше изписан калиграфски и украсен с растителни мотиви.

— Впечатлен съм — заяви Майло. — А знаете ли в кой хотел е господин Бруно?

— Доскоро отсядаше в „Ем Джи Ем“, но там избухна пожар. Да отидем в моя кабинет и да разберем.

Върнахме се в светилището, Гършман вдигна слушалката на телефона, натисна бутона на интеркома.

— Денис, разбери къде е отседнал Мори във Вегас? Действай.

Трийсет секунди по-късно интеркомът изжужа.

— Така ли? Добре. Благодаря ти, миличка. — Той се обърна към нас: — В „Палас“.

— В „Сийзърс Палас“ ли?

— Да. Искате ли да му телефонирам и да поговоря с него.

— Ако не ви затруднява, сър. Ще пишем разговора на сметката на полицейското управление.

— Я стига! — Гършман махна припряно с ръка. — Денис, обади се в „Сийзърс Палас“ и ме свържи с Мори. Ако го няма там, остави му съобщение да се обади на…

— Детектив Стърджис. Западен отдел на Лос Анджелис.

— Нали не мислите, че Мори го е направил? — попита Гършман, след като затвори телефона. — Търсите го като свидетел, нали?

— Засега не знаем подробности.

— Не мога да го повярвам! — Гършман се плесна по челото. — Мислите, че Мори е убиец! Човекът, който прекарва почивните си дни в дом за сираци? Човекът, който никога досега не е нарушавал дадена дума? Гарантирам, че няма да откриете някого, който да каже лоша дума за Мори Бруно.

Ново жужене на интеркома прекъсна тирадата му.

— Да, Денис. Какво? Сигурна ли си? Може би има грешка. Обади се в „Аладин“ и в „Сендс“.

Когато затвори телефона, старецът имаше доста мрачно изражение.

— Не е в „Палас“. — Каза го с разочарованието на човек, който току-що е бил лишен от илюзии.

Морис Бруно не беше отседнал нито в „Аладин“, нито в „Сендс“, нито в който и да е друг голям хотел в Лас Вегас. Нещо повече, след няколко допълнителни обаждания научихме, че изобщо не си е купил самолетен билет за Вегас.

— Моля, дайте ми неговия домашен адрес и телефона му.

— Денис ще ви ги предостави — каза Гършман.

На излизане се обърнах и го погледнах — приличаше на стар бизон, прекарал твърде много години в зоологическата градина.

 

 

Оказа се, че Бруно живее в Глендейл, на около десет минути път с кола в по-нормален час. Ние обаче се запътихме натам в шест следобед, а на всичко отгоре при отбивката за Холивуд-Голдън Стейт бе станала катастрофа. И движението бе спряно.

Майло сви вдясно и подкара към планините. Къщата на Бруно беше на уличка, намираща се недалеч от булеварда. Открихме малката едноетажна постройка в стил късна английска готика, с хубава морава, оградена от прилежно подрязани тисови храсти. Помислих си, че къщата някак не се връзва с персоната на отскачащ често до Вегас ерген, но си спомних, че Гършман бе споменал за развод. Явно семейният живот си бе казал думата.

Майло позвъни няколко пъти на вратата, после почука силно. След като никой не ни отвори, отиде до колата и се обади в полицейския участък на Глендейл. Десет минути по-късно до оградата спря служебна кола, от която слязоха двама униформени полицаи. И двамата бяха високи, сламеноруси, с буйни светлокестеняви мустаци. Приближиха с оная характерна походка, която имат само полицаите и пияниците, опитващи се да запазят равновесие. Поговориха си с Майло и се обадиха по радиостанциите. Улицата беше тиха, без видими признаци на живот. След малко се появиха още три полицейски коли плюс един додж без полицейска маркировка. Служителите на реда наскачаха от колите, измъкнаха оръжията си във впечатляващ синхрон. Майло отново натисна звънеца, изчака около минута и сетне разби вратата с ритник.

Останах пред къщата, за да изчакам края на акцията. Не след дълго отвътре се разнесе кашляне и давене, след което ченгетата заизскачаха на моравата. Повечето си бяха стиснали здраво носовете. Голямо повръщане падна. След тях се изнесе Майло, който притискаше кърпичка към носа и устата си. Погледите ни се срещнаха и разбрах, че влизането няма да ми се размине. Извадих собствената си носна кърпа, поех дълбоко въздух, покрих носа и устата си и тръгнах към вратата.

Тънката памучна материя се оказа недостатъчна за вонята, която ме лъхна още щом прекрачих прага. Очите ми се насълзиха. Идваше ми да повърна, но все пак последвах Майло в кухнята.

Бруно седеше до кухненската маса. Все още не беше напълно разложен. Носеше костюм и жълтеникава риза с няколко разкопчани копчета. Около лявата му китка, по която пълзяха червеи, бе обвита златна верижка. При вида на главата му сигурно би потръпнал и патолог. Сякаш го бяха обработвали с щанга — цялата предна част беше вдлъбната — но всъщност беше почти невъзможно да се прецени на какво точно е била подложена кървавата отекла буца, прикрепена към раменете му, тъй като разложението беше вече в доста напреднал стадий.

Майло отвори прозорците един по един и чак тогава осъзнах, че в къщата е горещо като във фурна, благодарение на въглеводородите, отделяни при разложението на органичната материя. Ето ти разрешение на енергийната криза — спести киловати, убий приятел…

Не можех да издържам повече. Хукнах към вратата. Навън хвърлих кърпичката и жадно вдъхнах от хладния вечерен въздух. Ръцете ми трепереха неудържимо. Съседите най-после бяха решили да напуснат своите крепости. Мъже, жени и деца бяха зарязали вечерята си и новините по телевизията, за да разберат какво се е случило. Няколко хлапета караха напред-назад велосипедите си. Беше се вдигнала ужасна гълчава. Наблизо лаеше куче. Зачудих се къде ли са били всички тия любопитковци, когато някой се е промъкнал в къщата на Бруно, за да направи главата му на пихтия, да затвори всички прозорци и да го остави да си гние кротко в кухнята.

Майло най-сетне излезе, пребледнял като мъртвец. Седна на стъпалата пред входа и отпусна глава между коленете си. После стана и извика санитарите от екипа по съдебна медицина. Те пристигнаха подготвени, с гумени ръкавици и противогази. Вмъкнаха се вътре с празна носилка и след минути изнесоха нещо, опаковано в черен чувал с дръпнат догоре цип.

— Ама че гадост! — прошепна някакво момиче на приятелката си.

Едва ли би могла да се изрази по-красноречиво.