Джонатан Келерман
Жестоки игри (15)

15.

Ако се бяхме срещнали навън, той сигурно щеше да затули слънцето.

Беше висок около метър и деветдесет и пет и тежеше над сто килограма. Една крушовидна планина, облечена със светлобежов костюм, бяла риза и черна копринена връзка с размерите на хотелски пешкир. Тъмнокафявите му мокасини приличаха на две малки платноходки, ръцете му — на гребла на булдозер. Рамката на вратата едва го побираше. Черната рогова рамка на очилата, кацнали върху месестия му нос, разделяше лицето му на два набъбнали плодови пудинга. Кожата му беше набраздена като бойно поле от липоми и разширени пори. Плоският му нос, пълните устни с цвят на суров черен дроб и ръждивокафявата къдрава коса намекваха за африкански произход. Очите му бяха светли, почти безцветни. И преди бях виждал такива очи — сред леда по рибните магазини.

— Доктор Делауер, аз съм Огъстъс Маккафри.

Ръката му погълна моята. Гласът му беше почти неестествено благ. От човек с неговите пропорции бях склонен да очаквам по-скоро рева на Йерихонската тръба. Вместо това чух нещо близко до лиричен баритон, обагрен с типичното лениво южняшко провлачване на гласните. Луизиана, предположих наум.

— Няма ли да влезете?

Последвах го като индус, тръгнал след слона си. Кабинетът му се оказа просторно помещение с големи прозорци, но обзаведено също толкова безлично, колкото и приемната. Стените бяха покрити със същата имитация на дъб, а единствената им украса беше едно голямо дървено разпятие над стандартната учрежденска комбинация от пластмаса и метал, която преподобният очевидно използваше като бюро. Зад бюрото имаше врата.

Седнах на един от трите тапицирани пластмасови стола. Той се намести зад бюрото. Въртящият стол изхленчи жалостиво под напора на килограмите му. Плотът на иначе немалкото бюро изглеждаше смешно малък под лактите на Маккафри.

— Предполагам, че Тим ви е въвел в ситуацията и е отговорил на всички ваши въпроси.

— Да, определено.

— Чудесно — провлече Маккафри така, сякаш думата имаше поне четири срички. — Той е един много способен млад човек. Аз лично подбирам всеки член от нашия екип. — Преподобният смръщи леко вежди. — Както и всеки от доброволците, които искат да работят за нас. Искаме за нашите деца само най-доброто.

Той се облегна назад и скръсти ръце върху корема си.

— Много се радвам, че човек с вашия статут в обществото обмисля възможността да се присъедини към нас, докторе. Досега не сме имали детски психолог в Джентълменската бригада. Тим ми каза, че сте се оттеглили.

Маккафри впери добродушен поглед в мен. Очевидно очакваше обяснение.

— Да, така е.

— Хм. — Той се почеса зад едното ухо, без да спира да се усмихва очакващо.

Отвърнах на усмивката му.

— Знаете ли — каза Маккафри накрая, — когато Тим ми спомена за вашата визита, името ви ми се стори познато, но отначало не можах да го свържа с нищо конкретно. После, само преди няколко минути, все пак се сетих. Вие ръководехте възстановителната програма за децата, пострадали в онзи случай с училищния служител, нали?

— Да.

— Чудесна работа свършихте тогава. Как са децата сега?

— Доста добре.

— Вие… вие сигурно сте се оттеглили малко след приключването на програмата, предполагам?

— Да.

Преподобният поклати тъжно огромната си глава.

— Каква трагедия. Онзи човек се самоуби, доколкото си спомням.

— Да.

— Двойна трагедия. Невръстни същества, малтретирани по такъв начин, и един възрастен, загубил живота си без шанс да бъде спасен. Или… — Маккафри се усмихна — без да бъде излекуван. Спасение на душата и лечение на душата са два различни начина да наречеш едно и също нещо, не мислите ли, докторе?

— Има известни сходства в двете понятия.

— Определено. Всеки възприема този акт от своята гледна точка. Трябва да призная — въздъхна той, — че понякога ми е трудно да се дистанцирам от вижданията си на духовник при сблъсъка с ежедневието. Но волю-неволю, ми се налага да го правя, за да неутрализирам поне в известна степен отвращението на нашето общество в отношението му към църквата.

Думите му не прозвучаха като упрек или протест. Благото изражение на доброволен мъченик така и не слезе от широкото му лице. Изглеждаше като човек, постигнал абсолютния вътрешен мир, доволен като хипопотам в огромна кална локва.

— Мислите ли, че онзи човек… онзи, който се самоуби, би могъл да бъде излекуван? — попита ме той.

— Трудно е да се каже. Аз не го познавах. Като цяло процентът на излекуваните педофили е тревожно нисък.

— Статистика. — Маккафри си поигра с думата, оставяйки я да се търкулне бавно по езика му. През цялото време се наслаждаваше на собствения си глас. — Статистиката представлява сбор от студени цифри, не мислите ли? Човешката индивидуалност не влиза в нейните сметки. Не е ли така?

— Така е.

— Като си говорим за статистика се сещам за един виц, който беше популярен преди доста време. Една жена родила вече десет деца, отново е бременна. Тя отива при лекаря, той вижда, че неговата пациентка е много разстроена, и я пита защо се притеснява толкова много, след като е минала вече десет пъти през мъките на раждането. Ами, отговаря му тя, четох във вестниците, че всяко единадесето новородено в Оклахома е индианче и сега ме е страх, че ще родя червенокожо дете!

Маккафри се засмя така, че коремът му се затресе. Очилата се плъзнаха по носа му и той ги намести обратно на мястото им.

— Ето това, общо взето, е моето мнение за статистиката, докторе. Вие сам знаете, че преди да дойдат в „Ла Каса“, нашите деца също са представлявали просто числа в отчетите на социалните служби. Процент на безнадеждността. Но ние ги прибираме тук и работим ден и нощ, за да ги превърнем в хора с индивидуалност. Точките, които те са получили в тестовете за интелигентност, не ме интересуват ни най-малко. Аз искам да им помогна да отвоюват свое достойно място под небето като членове на това общество с право на здраве, благоденствие и — ако ми простите свещеническия жаргон — душа. Защото всяко от тези деца, дори онези, които съществуват на вегетативно ниво, има душа.

— Съгласен съм, че не всичко започва и свършва с цифрите в статистическите отчети. — Преподобният Маккафри все пак не се бе отказал от услугите на един доста добър статистик като Крюгер. Освен това компютърът на бюрото на „добродушната баба“ едва ли беше единственият в „Ла Каса“.

— Задачата ни е да предизвикваме промяна. В нашия случай това е своего рода алхимия. По тази причина самоубийството, всяко самоубийство, дълбоко ме наскърбява. Защото всеки човек може да постигне своето спасение. Онзи човек е бил твърде слаб, казано най-общо. Но, естествено — той понижи глас, — слабостта е една от характерните черти на съвременния човек. Предполагам ще се съгласите с мен, докторе. Сега е почти модно човек да вдига ръце след най-малкото разочарование или неуспех. Всички търсят бързите и лесни решения.

Което, без съмнение, важи и за хората, които се оттеглят на трийсет и две.

— Навсякъде около нас и особено тук, в „Ла Каса“, стават чудеса всеки ден. Деца, загубили вече всичко в живота, придобиват ново усещане за себе си. — Той направи кратка пауза като политик, изчакващ да стихнат овациите след някоя зашеметяваща реплика. — Тъй наречените „бавноразвиващи се“ тук се научават да четат и пишат. Други, които непрекъснато се напикават, успяват да овладеят нуждите на отделителната си система. Малки чудеса, ще кажете, в сравнение със стъпването на първия човек на Луната, да речем, но аз не съм съвсем убеден, че е точно така. — Веждите му се изопнаха, а дебелите му бърни се разтвориха леко, разкривайки ред едри зъби. — Но ако вие, докторе, намирате думата „чудо“ за твърде помпозна, то тогава бихме могли да я заменим с „успех“. Да, ето дума, с която средният американец е свикнал. Успех.

В устата на доста други свещенослужители подобна реплика щеше да прозвучи просто като поредната празна фраза от неделна проповед. Но Маккафри се справяше чудесно със словесното жонглиране и думите му звучаха като послание на човек, комуто е отредена важна мисия.

— Мога ли да попитам — промълви той благо, — какво ви накара да се оттеглите?

— Исках да позабавя малко крачка, преподобни. Да преразгледам ценностната си ориентация.

— Разбирам. Погледът назад понякога ни се отплаща щедро. И все пак се надявам, че не сте загубили професионалните си качества. Необходим ни е наистина добър специалист.

Все същият проповедник, но вече с практичен уклон. Нищо чудно, че корпоративните босове го харесваха толкова.

— Всъщност причината да ви се обадя бе, че работата с децата започна да ми липсва.

— Чудесно, чудесно. Доколкото си спомням, вие работехте в „Уестърн Педиатрик“? Запечатало ми се е от заглавията във вестниците.

— Да, плюс частна практика.

— Първокласна болница. Пращаме много от нашите деца там, когато се появи необходимост от спешна медицинска помощ. Познавам се лично с някои от лекарите и трябва да кажа, че повечето от тях не се поколебаха да ни помогнат в рамките на възможностите си.

— Те са доста заети хора, преподобни. Трябва да сте били доста убедителен.

— Не чак толкова. По-скоро съм склонен да отдам това на изконната човешка потребност да даваш, на алтруистичния порив, присъщ на всеки от нас, ако щете. Знам, че съвременната психология е на друго мнение, но въпреки това съм твърдо убеден в правотата си. Любовта към ближния е също тъй първична, както са гладът и жаждата. Вие например сте избрали да й дадете воля чрез избора на своята професия. След оттеглянето ви „гладът“ се е обадил отново. И — той разпери ръце, — ето ви при нас.

Маккафри отвори чекмеджето на бюрото си, извади от там някаква брошура и ми я подаде. Информацията в нея беше подредена безупречно като тримесечния отчет на някой индустриален конгломерат.

— На страница шеста ще видите списък на част от членовете на нашия екип.

Открих го. Беше въздълъг — особено за списък на част от членовете — и впечатляващ. Включваше двама членове на общинската управа, член на градската управа, кмета на Лос Анджелис, съдии, филантропи, звезди от шоубизнеса, адвокати, бизнесмени и куп доктори в различни области, част от имената на които ми бяха вече познати. Като това на Л. Уилърд Тауъл, да речем.

— Това са все много заети мъже, докторе. Но те все пак успяват да намерят време за нашите деца. Защото всеки от нас умее да откликва на своя вътрешен повик към алтруизъм.

Прелистих набързо страниците. Брошурата съдържаше писмо, изразяващо подкрепата на господин кмета, много снимки на забавляващи се деца и още повече снимки на преподобния Маккафри. На една добрият самарянин бе застанал насред помещение, което веднага познах — лекционната зала в „Уестърн Педиатрик“. Рамо до рамо с него бе застанал моят добър приятел доктор Тауъл. Третият мъж на снимката беше нисък и въздебел. Жабешката му физиономия, независимо че се усмихваше, изглеждаше зловещо. И с него вече се познавахме, макар и задочно. Бях видял снимката му на бюрото на Тауъл. Според надписа отдолу, той трябваше да е почитаемият Едуин Г. Хейдън, надзорен съдия от Комисията по издръжките. Пак според въпросния надпис господин съдията бе чел пред екипа на болницата изложение под надслов „Благоденствието на децата — минало, настояще, бъдеще“.

— И доктор Тауъл ли взема дейно участие в дейността на „Ла Каса“? — попитах аз.

— Той е един от лекарите, които поемат редовно дежурства в дома. Познавате ли го?

— Познаваме се. Бегло. По-скоро името му е добре познато в медицинските среди.

— Да, той определено е име в поведенческата педиатрия. Помощта му е неоценима за нас.

— Убеден съм в това.

Следващите петнайсет минути Маккафри ми показва книгата си — издание с меки корици, пълно със захаросани клишета и страхотни илюстрации. Купих един екземпляр за петнайсет долара, след което той счете за нужно да ме обработи на свой ред в стила на Крюгер, само че далеч по-майсторски — в случай че джобът ми се окаже също толкова широко отворен, колкото и сърцето ми. Накрая преподобният сгъна внимателно трите петдоларови банкноти, пъхна ги в кутията за дарения на бюрото си с почти сакрално преклонение, след което стана, обхвана подадената от мен ръка в двете си огромни лапи и без да я пуска, ми благодари за това, че съм намерил време да посетя „Ла Каса“.

— Надявам се, че отново ще се видим, докторе. При това много скоро.

Отвърнах мълниеносно на усмивката му.

— Можете да разчитате на това, преподобни.

На излизане от кабинета „добрата баба“ вече ме очакваше с купчина документи и два идеално подострени молива.

— Можете да седнете ей там, доктор Делауер — каза тя с меден гласец.

Погледнах часовника си.

— Господи, доста по-късно е, отколкото си мислех. Ще трябва да го оставим за някой друг път.

— Но… — заекна тя с изумен вид.

— Какво ще кажете да ги взема със себе си у дома? Ще ги попълня и ще ви ги донеса възможно най-бързо.

— О, не, не може така! Това са психологически тестове! — Тя притисна купчинката листа към гърдите си. — Правилата са такива. Трябва да ги попълните тук.

— Е, тогава ще трябва просто да дойда още веднъж — отвърнах аз и понечих да си тръгна.

— Чакайте. Ще попитам преподобния Гюс дали…

— Той ми каза, че смята да се отдаде за известно време на медитация. Не мисля, че ще е добре да го смущаваме точно сега.

— Ох — изпъшка тя. Изглеждаше съвсем объркана. — Тогава ще питам някого друг. Изчакайте тук, докторе, а аз ще открия Тим.

— Разбира се.

 

 

Тя излезе, а аз се измъкнах навън. Слънцето бе почти залязло. Беше настъпило онова време от денонощието, когато палитрата на деня започва леко да избледнява, цветовете преминават в различните нюанси на сивото и силуетите започват да се размазват едва забележимо.

Тръгнах с несигурна крачка към колата си. Бях прекарал цели три часа в „Ла Каса“, а бях успял да науча само, че преподобният Огъстъс Маккафри е чевръсто старо момче с неустоим чар. Той бе използвал времето, в което се бяхме „разхождали“ с Тим, за да ме проучи, и после ми даде да разбера, че го е сторил. Все пак само параноик би могъл да види нещо заплашително в подобна стъпка. Преподобният просто се бе изперчил, демонстрирайки колко добре е информиран. Същото важеше и за споменаването на влиятелните приятелчета. Най-обикновена демонстрация на сила. Освен това връзките на Маккафри едва ли се изчерпваха с няколкото споменати имена, да не говорим, че той едва ли щеше да спре дотук в завоюването на нови „съюзници“. В края на краищата пътят към големите пари минава точно оттам. Оттам и през цепките на кутиите за дарения, облепени със снимки на дечица с големи тъжни очи.

Пъхнах ключа във вратата на севилята и хвърлих един поглед на моравата пред административната сграда. Приличаше на добре поддържан фермерски двор след края на работния ден. Наоколо царяха тишина и покой. Вероятно бе дошло време за вечеря и хлапетата бяха в столовата, следени внимателно от своите ръководители и напътствани от благия отец Гюс.

Почувствах се глупаво.

Тъкмо се канех да отворя вратата, когато забелязах някакво раздвижване в края на горичката, на около двеста метра от мен. Не можех да бъда сигурен, но ми се стори, че става дума за боричкане. Като че ли дочух и сподавени викове.

Прибрах ключовете обратно в джоба си и пуснах книгата на Маккафри върху чакълената настилка. Наоколо нямаше никого. Пазачът в будката на входа гледаше в обратната посока, което беше добре дошло, тъй като исках да се приближа и да проверя какво става, без да бъда забелязан. Спуснах се внимателно по склона на хълма, върху който беше разположен паркингът, като се стремях да се движа, доколкото бе възможно, в сянката на сградите. Силуетите в далечината продължаваха да шават, но вече по-бавно.

Притиснах се към розовата стена на най-южно разположеното спално помещение и продължих напред. Почвата под краката ми беше влажна и разкаляна, а въздухът бе изпълнен с изпаренията от близкото бунище.

Сега вече виковете се чуваха далеч по-ясно — мучащи, жаловити животински викове.

Успях да различа три фигури — две едри и една далеч по-дребна. Малката фигура сякаш крачеше във въздуха.

Надникнах внимателно иззад ъгъла. Трите фигури преминаха пред мен на около петнайсетина метра и се насочиха към южната граница на дома. Те прекосиха бетонната площадка около басейна и се озоваха под лъча на противонасекомната лампа, закрепена за стрехата на съблекалнята.

Точно тогава успях да ги разгледам добре, като на моментна снимка, направена с лимоненожълта светкавица.

Малката фигура принадлежеше на Родни. Той наистина махаше крака във въздуха, защото треньорът Холстед и Тим Крюгер го бяха хванали здраво под мишниците и го носеха.

И двамата бяха яки мъжаги, но момчето продължаваше да се бори отчаяно. То стенеше приглушено, гърчеше се и риташе като хванато в капан животинче. Холстед беше запушил устата му с косматата си лапа, но Родни успя да извърти глава и да изкрещи. Холстед отново му запуши устата и малко след това тримата отново потънаха в мрака, за да се скрият миг по-късно от погледа ми.

Бях отново сам, притиснал гръб към стената, облян в пот, с полепнали по тялото дрехи. Наоколо цареше тишина. Прииска ми се да извърша някаква геройска постъпка, да се преборя с изтръпването, което бе сковало глезените ми така, сякаш бях топнал ходилата си в леген с бързо втвърдяващ се цимент.

Така или иначе, не можех да спася никого. Намирах се в чужда и непозната за мен среда. Сигурно ако ги бях последвал, щеше да се окаже, че за всичко това си има логично обяснение, а после двама-трима яки пазачи щяха да ме изхвърлят навън, като не забравят после да процедят през зъби: „Кракът ти да не е стъпил повече тук“.

Не можех да си позволя такова развитие на нещата. Все още не.

Затова просто поех по обратния път, заобиколен от призрачна тишина, с разбъркан корем и усещане за безпомощност. Стисках юмруци, докато накрая ме заболяха пръстите, и се вслушвах в собственото си неравно, хриптящо дишане.

Прогоних с мъка от съзнанието си образа на гърчещото се момче.

След като се убедих, че съм в безопасност, се вмъкнах в колата.