Джонатан Келерман
Жестоки игри (26)

26.

Нещо не ми даваше мира на следващата сутрин. Усещането, че нещо не е наред, ме преследваше по целия път към летището. Дори след като се настаних удобно в самолета и се опитах да забравя за фалшивите усмивки на стюардесите и за тъпите шеги на помощник-пилота, така и не успях да разбера кое е камъчето, промъкнало се в иначе удобната обувка на съзнанието ми. Чувствах се изнервен и нетърпелив като дете, което никак не може да се справи с подреждането на новия си пъзел. Накрая реших просто да се примиря, да се отпусна и да видя дали истината няма да изскочи сама отнякъде.

Точно така и стана малко преди да кацнем. В главата ми беше заседнал разговорът с Робин от предишната вечер. Когато тя ме попита дали хипнозата е безопасна, аз й обясних, че е, освен ако изживяването не се натъкне на някакъв латентен конфликт. Точните ми думи бяха: „Да извади на повърхността някакви първични спомени“. Реакцията на което често е пристъп на ужас…

Когато колесниците докоснаха пистата, усетих, че тялото ми буквално е вдървено от напрежение. Измъкнах се набързо от терминала на пристигащите полети и хукнах към денонощния паркинг, за да освободя моята севиля. Оставих един хубав бакшиш на служителя, за да ускоря процедурата и когато най-после се озовах зад волана, поех право към булевард „Сенчъри“.

Вратата на апартамента на Бонита Куин беше отворена. Отвътре долетяха нечии проклятия и аз влязох. В дневната заварих мъж, който риташе злобно дивана с растителния мотив и мърмореше нещо сърдито. Беше на около четирийсет и пет, с къдрава коса, отпуснат, с кожа с цвят на маджун. Беше облечен с черни спортни панталони и синя найлонова риза, прилепнала плътно по всяко милиметърче от желеподобното му туловище. В едната си ръка държеше цигара и тръскаше направо на пода. С другата се чешеше трескаво зад ухото. Той срита отново канапето, вдигна поглед, видя ме и ми махна с ръка.

— Добре, можеш да се захващаш за работа.

— Която е?

— Да разкараш тия боклучави партакеши оттук, нали си от носачите, мътните да те… — Той ме огледа отново, този път с присвити очи. — Не, вие не приличате на носач. Извинете. С какво мога да ви помогна?

— Търся Бонита Куин и нейната дъщеря.

— Значи ставаме двама.

— Няма ли я?

— Вече цели три дни. И един господ знае колко чека с наеми е отмъкнала със себе си. Наемателите ми загряха телефона от обаждания — никой не събирал съобщенията, ремонтите се бавели. Обадих Й се, но никой не вдигна. Затова дойдох лично само за да открия, че я няма от три дни. Зарязала всичките си боклуци и изчезнала. Никога не съм я харесвал. Но то си е така, направи някому добро, за да те прецака после. Винаги става така.

Той дръпна здраво от цигарата си, закашля се и после опъна отново. Приличаше на човек, който е с единия крак в гроба.

— Вие да не сте от някоя застрахователна агенция?

— Аз съм един от лекарите на дъщеря й.

— О, нима? Само за доктори не ми говорете. Нали един от тях ме насади на тия пачи яйца.

— Тауъл?

Дебелакът вдигна вежди.

— Да. Да не сте от неговия екип? Защото, ако сте, имам доста…

— Не съм. Просто го познавам.

— Тогава го знаете какъв мърморко е. Освен това се навира в неща, дето хич не го касаят. Ако ме чуе жена ми да приказвам така за него, направо ще ме очисти. Тя го обожава. Казва, че бил невероятно мил с децата. Вие какъв по-точно доктор сте?

— Психолог.

— Хлапето си има проблеми, а? Това хич не ме учудва. Тя ми се стори доста омаяна, ако ме разбирате какво искам да кажа. — Той протегна ръце напред, имитирайки сомнамбул.

— Казвате, че доктор Тауъл ви е насадил на пачи яйца?

— Ами така си беше. И преди се познавах с него, бегло. Да съм го срещал веднъж или два пъти. После в един чудесен ден той ми се обажда, за да ме пита дали нямам случайно работа за една негова пациентка. Чул, че в комплекса се било освободило мястото за домоуправителя. Аз го питам дали става дума за човек с опит, защото апартаментите тук не са един или два. Той ми казва, не, няма, но пък си има дете и се нуждае от допълнителен доход. Аз викам, вижте какво, докторе, това е комплекс за несемейни и не знам дали идеята за домоуправител с дете е добра. Апартаментът, който предлагам, обяснявам му аз, е малък. — Той ме погледна и сбърчи чело. — Вие бихте ли натикали дете в тази кутийка?

— Не.

— Аз също. Не е нужно да си доктор, за да разбереш, че не става. Същото казах и на Тауъл. Обясних му го. Казах му, докторе, тази работа е за сам човек. Обикновено се взема по някой студент от Калифорнийския университет. На тях не им трябва много място. Аз имам и други сгради, казвам му. Във Ван Найс, няколко в Санога Парк, те са по̀ семейно ориентирани. Нека да звънна на моя човек в Долината, той ще провери и тогава ще видим какво можем да направим за жената.

— Тауъл ми вика, не, трябва да е в тази сграда. Хлапето вече било записано в някакво училище наблизо, да се мести за него щяло да бъде травматично преживяване. Къде ще споря с него, нали той е докторът. Аз му казвам, докторе, как ще накараш едно дете да не вдига шум в място като това? Това са предимно самостоятелни наематели, някои от тях обичат да си поспиват до късно. Той вика, аз гарантирам, че това дете ще пази тишина и ще се държи добре. Аз пък си помислих, щом малката може да не вдига шум, значи нещо не й е съвсем наред. И сега като се появихте вие, всичко ми се върза.

— Опитвам се аз да му откажа, обаче той ме притиска. Голям досадник е. Жена ми го обожава, направо ще ми види сметката, ако разбере, че съм го ядосал, и затова аз му казвам, добре, става. Уговаряме си двамата среща и той пристига с оная женска Куин и с нейното хлапе. Изненадах се. Предишната нощ се бях размислил и реших, че сигурно я опъва и затова е решил да се прави на Майка Тереза. И затова очаквах нещо класно, апетитно. Той е възрастен, обаче още не е за изхвърляне, нали така? Значи влизат те двете с хлапето и какво да видя, ами те истински битници. Майката се плаши и от сянката си, пуши повече от мен, което направо не е за вярване, а детето, нали ви казах, едно такова отнесено, гледа в една точка, макар че, трябва да призная, наистина е доста тиха. Не шукна даже. Хич не ми се вярваше, че майката ще се оправи с работата, но какво да правя, нали вече се бях прецакал. Взех я на работа. Тя се справяше добре. Работеше здраво, но бавно схващаше. За детето — никакви оплаквания. И ето че сега, само няколко месеца по-късно, госпожата ми изчезна яко дим. Да не говорим, че е завлякла със себе си платежни чекове за поне пет бона. Сега ще трябва да ги проследя, да предупредя наемателите да ги анулират и да ги накарам да ми напишат нови. Ще трябва да почистя това място и да си намеря нов домоуправител. Обаче повече никаква аванта. Нито на доктори, нито на кой да е друг.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Имате ли някаква представа къде е отишла? — попитах аз.

— Ако имах, щях ли да седя сега тук с вас и да приказвам празни приказки?

Господин собственикът отиде в спалнята. Тя си беше все така гола и пуста.

— Вижте сега това. Как може да се отгледа едно дете в нещо подобно? Аз си имам три и всяко от тях има своя собствена стая. Имат си телевизори, лавици за книги, видеоигри и всичко останало. Как може умът на едно дете да се развива в такава стая?

— Ако се чуете с нея или разберете къде е, ще бъдете ли така добър да ми се обадите? — Извадих една своя стара визитка, задрасках служебния номер и му написах домашния.

Той й хвърли един поглед и я прибра в джоба си. Прокара пръст по ръба на раклата и мигом изтръска събралия се по върха му прах.

— Гадост. Мразя мръсотията. Обичам нещата да са чисти, нали се сещате какво имам предвид? Моите апартаменти са винаги чисти — плащам допълнително, за да работя само с най-добрите служби за почистване. Много е важно да се създаде здравословна атмосфера за наемателя.

— Ще ми се обадите ли?

— Разбира се, разбира се. Да разчитам, че и вие ще направите същото за мен, нали? Нямам нищо против да открия госпожица Бонита и да си прибера чековете обратно. — Той прерови джобовете си, измъкна отнякъде портфейл от кожа на алигатор, разтвори го и ми подаде една сивкава визитка, чийто надпис гласеше: „Ем енд ем пропъртийз, Мардук И. Минасян, президент“. На картичката имаше и адрес в Сенчъри Сити.

— Благодаря ви, господин Минасян.

— Марти.

Той продължи да надзърта и да инспектира, да отваря чекмеджета и да клати глава. Надзърна дори под леглото, което Бонита Куин бе делила с дъщеря си. Там откри нещо, изправи се, огледа го и после го хвърли в металното кошче за боклук.

— Ама че кочина.

Погледнах в кошчето, видях какво е хвърлил и го извадих оттам.

Беше смалената главичка, която Мелъди ми бе показала през онзи ден на плажа. Огледах я върху отворената си длан. Лъскавите зли очички отвърнаха на погледа ми. От изкуствената коса бяха останали само няколко жалки кичура.

— Това е боклук — каза Минасян. — Мръсно е. Хвърлете го.

Стиснах детското съкровище в ръката си, по-убеден от всякога, че теорията ми от самолета е напълно вярна. Налагаше се да се размърдам. Веднага. Сложих главичката в джоба си, усмихнах се на Минасян и си тръгнах.

— Хей! — извика той след мен. После промърмори нещо, което прозвуча като „Смахнати доктори!“.

 

 

Излязох отново на автострадата и се насочих на изток. Настъпвах газта като луд с надеждата, че ченгетата няма да ме спрат. Полицейската карта беше все още в джоба ми, но тя едва ли щеше да ми помогне особено. Дори консултантите на полицията не могат да се развяват по пътищата със сто и петдесет километра в час.

Имах късмет. Движението беше слабо, а пазителите на реда никакви не се виждаха, тъй че се добрах до изхода за Силвър Лейк малко преди един. Пет минути по-късно вече се изкачвах по стълбите пред дома на семейство Гутиерес. Цветята бяха клюмнали от жегата, а верандата беше пуста. Дъските проскърцаха под краката ми.

Почуках на вратата. Круз Гутиерес ми отвори, понесла яркорозова плетка в ръце. Не изглеждаше особено изненадана от появата ми.

— Си сеньор?

— Нуждая се от помощта ви, сеньора.

— Но абло енглез.

— Моля ви. Знам, че можете да ме разберете достатъчно, за да ми помогнете.

Бронзовото й овално лице остана все така безстрастно.

— Сеньора, животът на едно дете е в опасност. — Меко казано. — Уна ниня. На седем годинки — сиете аньос. Тя е в голяма опасност. Могат да я убият. Муерта — като Елена.

Дадох й време, за да го осмисли. Покритите й с петна пръсти сграбчиха здраво сините куки. Тя отвърна поглед.

— Като другото дете — онова момче Немет. Ученикът на Елена. Той не е умрял при нещастен случай, нали? Елена е знаела за това. Убили са я, защото е знаела.

Тя хвана дръжката на вратата и понечи да я затвори. Попречих й да го стори.

— Съчувствам ви за загубата, сеньора, но за да не се окаже, че Елена е умряла напразно, трябва да им попречим да убият още хора. Моля ви.

Ръцете й се разтрепериха. Пластмасовите куки затракаха като кастанети. Тя ги изпусна заедно с плетката. Наведох се, за да ги вдигна от земята.

— Ето.

Тя взе плетката и куките, и ги притисна към гърдите си.

— Влезте, моля — каза ми после на английски, в който почти не се долавяше акцент.

Нервите ми бяха твърде изопнати, за да се застоя на едно място, но когато тя ме покани с жест да седна на зеленото канапе, аз й се подчиних. Круз Гутиерес се настани срещу мен с ръце върху коленете, сякаш очакваше присъдата си.

— Първо — казах аз, — трябва да ми повярвате, че последното нещо, което искам, е да опетня паметта на Елена. Ако животът на други хора не беше на карта, сега въобще нямаше да съм тук.

— Разбирам — каза тя.

— Парите — те тук ли са?

Тя кимна, стана, излезе от стаята и се върна след няколко минути с дървена кутия от пури.

— Вземете. — Подаде ми кутията, сякаш беше полева мина.

Бяха едри банкноти — двайсетачки, петдесетачки, стотачки, спретнато навити и прихванати с гумени ластичета. Направих си една бърза сметка. В тая кутия трябваше да има поне петдесет хиляди долара, най-вероятно значително повече.

— Вземете ги — казах.

— Не, не. Не ги искам. Черни пари.

— Просто ги приберете, докато се върна, за да ги взема. Знае ли някой друг за тях, някой от синовете ви?

— Не. — Тя поклати отривисто глава. — Ако Рафаел знае, той си купи с тях дрога. Не. Само аз.

— Откога са тук?

— Елена, тя ги донесе предния ден, преди да я убият. — Очите на майката се изпълниха със сълзи. — Казвам, какво това, откъде се взели? Тя казва, не мога да ти кажа, мама. Просто ми ги пази. Ще дойда да си ги прибера. Тя така и не дошла. — Тя измъкна поръбена с дантела кърпичка от ръкава си и я притисна към очите си.

— Моля ви. Приберете ги пак. Скрийте ги.

— Но само за малко, сеньор, окей? Черни пари. Лошо око. Мал ойо.

— Ще се върна да ги взема, ако това е, което искате.

Тя взе кутията, изчезна отново и се върна след малко.

— Сигурна ли сте, че Рафаел не знае за тях?

— Сигурна. Ако знаел, досега нищо да не останало.

Естествено. Наркоманите са готови да пръснат и последния си грош за дрога, да не говорим за цяло състояние.

— Още един въпрос, сеньора. Ракел ми каза, че Елена е имала някакви нейни касетки, касетки със записи. Музика или упражнения за релаксация. Доктор Хендлър й ги е дал. Когато преглеждах нещата й, не ги открих. Знаете ли нещо по въпроса?

— Не знам. Това е истината.

— Някой друг преглеждал ли е тези кутии, преди да дойда аз?

— Не. Само Рафаел и Антонио, търсели книги, нещо да четат. Ла полиция взела кутиите най-напред. Нищо друго.

— Къде са синовете ви сега?

Тя се изправи рязко. Беше разтревожена.

— Не им правете нищо. Те добри момчета. Те не знаят нищо.

— Няма. Просто искам да поговоря с тях.

Госпожа Гутиерес погледна встрани, към стената, покрита със семейни снимки. Погледна към трите си деца — невръстни, невинни и усмихнати. Момчетата бяха късо подстригани, с прилежно разделени на път коси, облечени с бели ризи с разкопчано най-горно копче. Между тях се бе настанило момиче с блуза на волани. Погледна снимката от дипломирането — Елена с колежанска шапка и мантия, с уверено и нетърпеливо изражение, едно момиче, убедено, че ще превземе света със своето очарование и красота, със своя интелект. Накрая погледът й се спря върху избледнялата снимка на отдавна починалия й съпруг — вдървен и мрачен, с колосана якичка и строг сив костюм, работник, за когото перченето по снимки е непривично и безсмислено.

Тя гледаше снимките и устните й се движеха неволно. Може би им казваше нещо, а може би оплакваше за пореден път съдбата си.

— Анди на работа — каза тя и ми даде адреса на някакъв сервиз във Фигероа.

— А Рафаел?

— За Рафаел не зная. Той казал, че отива да търси работа.

И двамата знаехме много добре къде е той. Просто не исках да отварям прекалено много рани за един ден, затова не казах нищо. Само й благодарих.

Открих го след половинчасово кръстосване по „Сънсет“ и по няколко странични улички. Вървеше към Алварадо, ако залитанията и препъванията биха могли да се нарекат ходене. Движеше се близко до сградите и се извръщаше рязко към улицата, щом някой се окажеше на пътя му. Беше близо четирийсет градуса, а той носеше плетен пуловер с дълги ръкави и широки кафеникави панталони. Стори ми се още по-мършав от предишния път.

Карах бавно, извън неговото полезрение, като се стараех да поддържам неговото темпо. По някое време той подмина група мъже на средна възраст, вероятно търговци. Те започнаха да го сочат зад гърба му, клатеха глави и се мръщеха. Той дори не ги забеляза. Беше отрязал връзките си с този свят. Беше протегнал врат като ловджийско куче, което се ориентира единствено по миризмата. Носът му течеше непрекъснато и той го бършеше от време на време с ръкав. Очите му се движеха рязко насам-натам, а тялото му сякаш само избираше посоката си, без да се интересува от неговото мнение. Прокара език по устните си, забарабани леко с длани по мършавите си бедра. Опитваше се да докара нещо като тананикане, да изглежда нормално, но не можеше да заблуди никого.

Настъпих газта и го изпреварих, за да паркирам малко по-нагоре по улицата, до една триетажна ъглова сграда с бакалия на приземния етаж и апартаменти на останалите два.

Един бърз поглед в огледалото за обратно виждане ме увери, че той идва.

Слязох от колата и се шмугнах в пряката, която ухаеше отдалеч на урина и изпражнения. Потрошени винени бутилки се търкаляха по паважа. Наблизо пронизително измяука котка. Проплака бебе.

Надзърнах иззад ъгъла и бързо се скрих. Той беше на не повече от десетина метра от мен. Когато се изравни с пряката, му прошепнах:

— Имам от онова, дето ти трябва, мой човек.

Това го накара да спре. Втренчи в мен любвеобилен поглед, сякаш бях самият Спасител, слязъл на земята, за да му дари изцеление. Бързо го свестих, като го сграбчих за мършавата ръка и го издърпах до себе си. Влачих го така няколко метра, докато накрая се скрихме зад един олющен шевролет с две спукани гуми. Залепих го на стената. Той вдигна инстинктивно ръце. Хванах ги и двете с една ръка и бързо ги смъкнах. Той опита да се съпротивлява, но силата му беше колкото на издъхваща старица.

— К’во искаш бе?

— Отговори, Рафаел. Помниш ли ме? Посетих те преди няколко дни. Заедно с Ракел.

— Хей, да бе, разбира се — каза той, но във воднистите му очи се четеше само объркване. От едната му ноздра се стече слузеста струйка, която капна върху горната му устна. Той я остави да постои известно време там, преди да се опита да я разкара с език. — Да, помня те. С Ракел, естествено. — Той се озърна по протежение на тясната уличка.

— Тогава сигурно си спомняш още, че разследвам убийството на сестра ти.

— Ами, да, разбира се, Елена. Кофти работа. — Каза го с равен тон. Родната му сестра беше накълцана от някакво човекоподобно чудовище, а всичко, което се въртеше из главата му, бе как да си осигури поредната доза. Бях изчел поне десетина студии за наркоманията, но там, на тази вмирисана уличка, за пръв път усетих истинската сила на иглата.

— Тя имаше няколко касетки, Рафаел. Къде са те?

— Не бе, нищо не знам за никакви касетки. — Той опита пак да се измъкне. Блъснах го още веднъж срещу стената. — О-о, така боли. Остави ме само да се боцна и после ще ти кажа колкото искаш за касетките. Става ли, а?

— Не. Ще ми кажеш още сега, Рафаел. Къде са касетките?

— Не знам бе, нали ти казах вече! — Вече цивреше като тригодишен дечко. Осополивеното му лице придобиваше все по-трескаво изражение с всяка изминала секунда.

— Аз пък знам, че ме лъжеш. Къде са касетките?

Той направи нов отчаян опит да ме избута. Торба с кокали, ето какво бе останало от него.

— Пусни ме, мръсник такъв! — изпъшка той.

— Сестра ти е била убита, Рафаел. На мръвка за хамбургер са я направили. Видях снимките и знам как е изглеждала. Който и да го е направил, хич не е бързал. Много я е боляло. А ти искаш да се пазариш с тия хора.

— Не те знам к’ви ги приказваш.

Ново раздвижване. Залепих го пак за стената. Тоя път краката му омекнаха. Той затвори очи и за миг помислих, че е изгубил съзнание. Но очите му се отвориха отново и той облиза сухите си устни. После се закашля неудържимо.

— Бил си зарязал дрогата, Рафаел. После си почнал отново. Точно след смъртта на Елена. Откъде взе пари? За колко я продаде?

— Не знам нищо. — Той се разтресе спазматично. — Пусни ме. Нищо не знам.

— Родната ти сестра — казах аз. — Да я продадеш на убийците й за една пиклива доза.

— Му-уу-ля ви, господине, пуснете ме.

— Не и преди да си се разприказвал. Нямам време да ти слушам лъжите. Искам да знам къде са касетките. И ако не ми кажеш още сега, ще те заведа вкъщи, ще те вържа в някой ъгъл и после никаква дрога, докато се изцъклиш. Само си представи какъв купон ще падне, а, Рафаел. Хич няма да ти е гот.

Той се сгърчи.

— Дадох ги на един мъж — изсъска със стиснати устни.

— За колко?

— Не за пари, за дрога. Той ми даде дрога. Достатъчно за цяла седмица друсане. Готина дрога. Сега ме пусни. Имам среща.

— Кой беше тоя мъж?

— Де да го знам, някакъв мъж. Американец. Като тебе.

— Как изглеждаше?

— Не знам бе, знайш к’ва каша ми е в главата.

— Ще те вържа, Рафаел. Никаква дрога.

— Двайсет и шест годишен. Нисък, обаче як, доста як. Изтупан. Светла коса.

Тим Крюгер.

— Каза ли ти защо му трябват касетите?

— Не каза, пък и аз не го питах. Имаше готина дрога, ти разбираш ли?

— Не ти ли беше любопитно? Сестра ти е мъртва, а някакъв непознат ти плаша с дрога за нейните касети. Не ти ли се видя странно?

— Хич не ми беше любопитно, аз не любопитствам. Не мисля. Само си летя. И сега ми се лети. Боли ме бе. Пусни ме.

— Брат ти знае ли за това?

— Не! Той ще ме пречука. Ти само ми причиняваш болка, ама той направо ще ме гътне, чат ли си? Не му казвай!

— Какво имаше на касетите, Рафаел?

— Де да знам. Не слушам касети!

Не си струваше човек да вярва дори на запетайките в изреченията му.

— Ти май почваш да забравяш за връзването. Плюс пълна диета. Никакво боцкане дни наред.

— Някакво хлапе приказваше нещо си, кълна се, това беше. Не изслушах всичко, обаче, когато оня ми предложи дрогата, взех и ги изслушах, преди да му ги дам. Някакво хлапе приказваше на сестра ми. Тя го слушаше и от време на време му казваше: „Разкажи ми още“ и хлапето продължаваше.

— За какво разказваше?

— Не знам бе. По едно време работата стана дебела, хлапето взе да плаче, Елена и тя се разплака. Спрях го. Не исках да го слушам повече.

— Защо плачеха, Рафаел?

— Не знам, някой си бил направил нещо лошо на хлапето. Елена го питаше дали са му направили нещо лошо, а хлапето викаше „Да, да!“. После Елена се разплака, а хлапето и то се разплака.

— Какво още?

— Това беше.

Пипнах го за реверите и го раздрусах така, че зъбите му изтракаха.

— Ако искаш да ти измисля нещо, тогава добре бе, обаче наистина не знам нищо повече!

Той се развика, задъхвайки се и подсмърчайки.

Поддържах го така няколко секунди, после го пуснах. Той млъкна и ме погледна невярващо. Избърса си носа и заотстъпва с гръб, опрян о стената, докато накрая му се отвори път за бягство и той хукна колкото го държаха краката.

 

 

Закарах колата до една бензиностанция на „Върджил“ и „Сънсет“, напълних резервоара и се обадих от уличния телефон до „Ла Каса“. От другия край на линията долетя гласът на секретарката. Попитах я провлачено за Крюгер.

— Господин Крюгер отсъства днес, сър. Утре ще бъде тук.

— О, да, сега си спомних! Той ми спомена, че днес няма да мога да го открия.

— Искате ли да му оставите някакво съобщение, сър?

— А, не. Ние сме стари приятелчета от училище. Двамата с Тим се знаем от доста време. Само минавам през града, на търговска обиколка съм. Продавам инструменти и бои. Щеше ми се да се видим с Тим. Той ми даде и домашния си телефон, но май някъде съм го затрил. Вие имате ли го?

— Съжалявам, сър, но не можем да даваме персонална информация за служителите си.

— А, схващам. Обаче нали ви казвам, ние двамата с Тими сме ей така. Защо не му звъннете вкъщи, да му кажете, че Джефри Саксън го чака на телефона. Кажете му, че си умирам да го видя, обаче му нямам адреса.

В слушалката дочух иззвъняването на другия телефон на бюрото й.

— Един момент, сър.

Когато се обади отново, аз я попитах:

— Звъннахте ли му, госпожице?

— Не… аз… сега съм доста заета, господин…

— Саксън, Джеф Саксън. Звъннете на Тими и му кажете, че неговото старо другарче от колежа е в града и иска да го види. Гарантирам ви, че…

— А защо просто да не ви дам номера? — Тя ми изрецитира седемте цифри, първите две от които се оказаха кода на крайбрежния район.

— Много ви благодаря. Помнех аз, че Тим каза, че живеел някъде край брега. Далеч от летището ли се пада?

— Господин Крюгер живее в Санта Моника. На около двайсет минути с кола от летището.

— Я, че това е супер. Май дори ще успея да намина да го видя. Нещо като изненада. Идеята не е лоша, нали?

— Сър, аз трябва да…

— Сигурно не ви се намира на лесно адреса му? Казвам ви, изкарах отвратителен ден. Първо ми изгубиха един куфар с мостри, а утре имам цели две срещи. Тефтера с адресите трябва да е някъде из багажа, обаче не съм съвсем сигурен дали го взех със себе си и затова…

— Сега ще ви продиктувам адреса, сър.

Записах си го прилежно.

— Много ви благодаря, госпожице. Много ми помогнахте. Освен това имате много приятен глас.

— Благодаря ви, сър.

— Свободна ли сте довечера?

— Съжалявам, сър, не.

— Длъжен бях да опитам, нали така?

— Да, сър. Довиждане, сър.

 

 

Карах поне пет минути в северна посока, преди да чуя бръмченето. Тогава осъзнах, че този звук ме е следвал неотклонно, още откакто излязох от бензиностанцията. В огледалото за обратно виждане видях мотор, който поддържаше постоянна дистанция, подскачайки леко като муха върху нагрято от слънцето предно стъкло. Мотоциклетистът кривна рязко дясната си китка и мухата се разрасна до размерите на 250-кубиково японско чудовище на две колела.

Разстоянието между нас се топеше неусетно. Когато се приближи още малко, успях да го разгледам — джинси, ботуши, кожено яке, черен шлем със свален предпазител, който прикриваше изцяло лицето му.

Продължихме така още два-три километра. Смених няколко пъти платното и последния път той се позабави и така позволи на две монахини с форд да се вмъкнат помежду ни. Около километър след Лексингтън, монахините свиха вдясно. Изчаках няколко секунди, после свих рязко в първата отбивка и заковах пред една лавка за хамбургери. Моторът профуча край мен. Изчаках, докато се изгуби в далечината, и после си казах, че почвам да превъртам. Слязох от севилята и се огледах отново. Нито следа от тайнствения мотор. Купих си кутийка кола, качих се отново на колата, запалих двигателя и излязох на булеварда.

Поех на изток към „Темпъл“ и тъкмо когато се канех да свия към Холивуд го чух отново. Изтървах отбивката, докато се опитвах да се уверя в огледалото, че е същият мотор. Продължих към „Темпъл“. Моторът също. На първото кръстовище настъпих газта и профучах на червено. Моторът изрева гневно и ме последва. Следващото кръстовище беше пренаселено от пешеходци и ми се наложи да спра.

Продължих да го следя в страничното огледало. Той тръгна към мен. Три метра, два, един. Изравни се с предния ми прозорец. Едната му ръка потъна в дебрите на коженото яке. Една майка с количка се затътри бавно по пешеходната пътека току до капака на колата ми. Бебето ревеше, майката дъвчеше дъвка и не му обръщаше никакво внимание. Очевидно не бързаше за никъде. Ръката на мотоциклетиста изникна отново, но този път държеше нещо метално, което проблесна на слънцето. Пистолет. Малък и удобен. Форсирах двигателя. Преживящата матрона не показа никакви признаци на безпокойство. Сякаш се движеше на забавен каданс, докато челюстите й дъвчеха учестено. Детето се дереше като изтървано. Светофарът продължаваше да свети червено. Миг по-късно червеното отстъпи пред кехлибареното. Колко още?! Колко още?! Сигурно бях случил на най-туткавия светофар в света.

Грозната тъпа муцуна на пистолета залепна за стъклото, точно на височината на лявото ми слепоочие. Майката продължаваше да тътри разплутото си туловище по „зебрата“. Петите й все още бяха на линията на дясната ми предна гума.

И през ум не й минаваше, че на досадника в лъскавия зелен кадилак всеки момент ще му пръснат мозъка. Пръстът на спусъка побеля. Майката мръдна с не повече от сантиметър. Завъртях волана наляво, настъпих газта до дупка и оставих колата да излети диагонално към насрещното платно. Двигателят изрева като ранен звяр, гумите оставиха диря по горещия асфалт, но над всичко се извиси нестройният хор от псувни, проклятия, викове, клаксони и заковаващи спирачки. С крайчеца на съзнанието си успях да отбележа факта, че се разминавам на една боя разстояние с някаква водна цистерна.

Околните улици се оказаха тесни, криволичещи и надупчени като швейцарско сирене. Севилята не е спортна кола и затова ми се налагаше да се боря с халтавата й система за управление, за да успея да поддържам скоростта на завоите, без да изгубя контрол над колата. Изкачвах се, подскачах тромаво и се изсипвах по стръмните отсечки. Кръстовището с булеварда беше пусто. Прелетях през него, без дори да намаля. Последва хоризонтален участък от стотина метра, в който настъпих отново до дупка, но въпреки това бръмченето зад мен се чуваше все по-силно и по-отчетливо. Далеч по-лесният за управление мотор стопяваше неумолимо дистанцията.

Улица без изход. Пред мен се изправи зидана стена с олющена мазилка. Наляво или надясно? Решение, решение! Адреналинът препускаше като бесен по вените ми, бръмченето отново бе прераснало в рев, дланите ми се потяха, воланът ми се изплъзваше. Погледнах в огледалото и видях едната ръка на преследвача да се отделя от ръкохватката и в следващия миг дулото на пистолета да сочи гумите ми. Избрах ляво и завъртях волана с тежестта на цялото си тяло. Улицата, в която се озовах, се издигаше стръмно нагоре. Следващата също. Все по-високо. Виещ се из смога лабиринт, серпентина, проектирана от налудничав инженер. Мотористът ме следваше неотклонно и при всяка възможност се опитваше да хване гумите ми на мушка…

Криволичех непрекъснато, танцувах вляво и вдясно от погледа му, но тесните улици не можеха да ми осигурят нужното пространство, за да постигна кой знае какво. Съзнавах, че трябва да избягна подсъзнателното повторение на едни и същи маневри, което, рано или късно, щеше да ме превърне в лесна мишена. Водех колата спазматично, налудничаво, въртейки трескаво волана в една или друга посока, намалявах скоростта, после настъпвах рязко газта, плъзгах се плътно край бордюра. Един от тасовете ми отхвърча като сребристо фризби и издрънча някъде зад мен. Проблемът беше, че не знаех колко време ще издържа така.

Продължихме да се изкачваме. Иззад ъгъла, някъде ниско долу, изникна „Сънсет“. Бяхме се върнали обратно в Ико Парк, на юг от булеварда. Скоро достигнахме до най-високата точка на пътя. Един куршум просвистя толкова близо, че прозорецът на севилята издрънча. Или поне така ми се стори. Кривнах рязко вдясно и вторият изстрел ме подмина на безопасно разстояние.

Пейзажът наоколо се бе променил неусетно. Наблъсканите една до друга къщички отстъпваха пред все по-големи по площ, занемарени, обрасли с плевели участъци. Никакви улични будки, никакви телефони, никакви хора… Идеалното място да пречукаш някого в ранния следобед.

Стрелнахме се надолу по склона и аз забелязах с ужас, че летя право към задънения край на улицата — солидна купчина пръст, останала от някакъв строеж. Оставаха ми някакви смешни десетина метра. Пътят ми за бягство беше отрязан. И от двете страни улицата беше блокирана от строителни материали — торби цимент, тухли, блокчета газобетон, дървени талпи и нови купчини пръст от изкопните работи. Истинска мишеловка. Челният сблъсък с камарата пръст пред мен най-вероятно щеше да ми види сметката или в най-добрия случай щеше да ме превърне в безпомощна цел.

Мислите на мъжа зад мен явно течаха горе-долу в същата посока, защото той започна серия уверени, ловки маневри, за да си осигури нужното преимущество. После дясната му ръка пусна за пореден път ръкохватката и той поведе мотора си вляво от мен, в най-удобната за него позиция.

Направих единственото, което ми оставаше — набих спирачки. Севилята сякаш се сгърчи, плъзна се напред, завъртя се и се заклати върху ресорите си, заплашвайки да се преобърне. Трябваше да удължа плъзгането и затова смених рязко посоката. Колата се завъртя като крило на вентилатор.

Последва сблъсък, който ме хвърли върху съседната седалка.

Изплъзналата се от контрол предница на колата бе „плеснала“ мотоциклета точно на излизане от описаната при завъртането дъга. Далеч по-лекият мотор излетя във въздуха, изръмжа глухо и описвайки широка парабола се заби в купчината пръст. Проследих с поглед как човек и машина се разделиха — моторът хукна сам нагоре, точно като при филмова каскада, а неговият ездач излетя още по-високо, разперил ръце като подплашена птица и след това тупна тежко някъде зад пръстта.

Севилята спря да се върти и двигателят й заглъхна. Надигнах се. Бях ударил наранената си ръка в отсрещната врата и сега болката пулсираше почти нетърпимо. Нищо не помръдна откъм строежа. Излязох тихо, приклекнах зад колата и изчаках там, докато съзнанието ми се проясни и дишането ми се нормализира. Все така нищо. Пропълзях крадешком два-три метра по-напред, заобиколих купчината пръст, като внимавах да не се надигам излишно. Навлязох в строежа и пред мен изникна незавършената структура на сградата — ръбест бетонен куб, от който стърчаха пръчки арматурно желязо. Останките от мотора открих веднага — куп обгоряло, смачкано желязо със счупено предно стъкло.

След още няколко минути обикаляне и надзъртане открих и тялото. Открих го в един ров близо до мястото, където се сливаха два циментови ръкава, посипано с отломки от фибростъкло и затрупано с две изолационни плоскости.

Матовият шлем си беше все още на мястото, но така и не бе успял да защити своя собственик, от чието гърло стърчеше дебел колкото показалеца ми стоманен прът. Раната, която прътът бе отворил на излизане, хич не беше приятна за гледане. През нея се виждаше разкъсаната трахея. Кръв се стичаше по гърлото на нещастника и се смесваше с прахта.

Клекнах, освободих каишката на шлема и се опитах да го сваля. Пречупеният, изкривен под неестествен ъгъл врат усложняваше доста задачата ми. Един от прешлените изпука и кръвта бликна с нова сила. Стомахът ми се сви от внезапен спазъм. Извърнах се настрани и повърнах в калта.

След около минута се върнах към гнусната задача. Вкусът в устата ми беше отвратителен, очите ми сълзяха, дишах тежко и шумно. Най-накрая успях да изтегля шлема, хвърлих го встрани и се взрях в безжизненото брадато лице на Джим Холстед, треньорът от „Ла Каса де лос Ниньос“. Устните му се бяха обтегнали в мъртвешка гримаса, която неприятно наподобяваше усмивка. При падането челюстите му явно се бяха захлопнали, защото със свалянето на шлема върху гърдите му се търкулна отхапаният връх на езика му. Очите му бяха широко отворени и налети с кръв.

Отвърнах поглед от лицето на мъртвия и видях как нещо проблесна на слънцето на два-три метра вдясно от мен. Отидох до мястото и открих пистолета — хромиран, 38-калибров. Взех го и го затъкнах в колана на панталона си.

Почвата под краката ми излъчваше топлина и миришеше на изгоряло. Втвърден катран. Токсичен отпадък. Неразложим боклук. Поливинилна растителност. Една сойка бе кацнала на лицето на Холстед. Кълвеше очите му.

Открих един празен прашасал чувал от цимент. Птицата отлетя, подплашена от моето приближаване. Разкъсах чувала и покрих с него тялото, затиснах краищата с няколко големи камъка и си тръгнах.